Кафуу Нагай
Реката Сумида (1)

1

Рагецу, поет известен със своите стихове хайку^[1], беше решил в края на лятото да направи посещение на по-младата си сестра, учителка по такивазу^[2] в Имадо, на другия край на Токио. Той, разбира се, не тръгна през горещите часове на деня: когато настъпи вечерта, излезе през кухненската врата до обраслата с грамофончета бамбукова ограда и се изкъпа, лисвайки няколко кофи вода върху тялото си. Още съвсем гол си сипа саке. Когато приключи вечерята си и отмести таблата пред себе си, здрачът на лятната вечер бе потъмнял в нощ и дим от тамян против комари се издигаше над всички къщички в квартала. През транспарантите на изпълнените със саксии с миниатюрни дръвчета прозорци долиташе шумът на улицата — рязкото потропване на гета, тананикането на минаващи работници, откъслеци от разговори. Рагецу, предупреден от жена си, че става късно, излезе от вратата с намерението веднага да тръгне за Имадо, но бе повикан от старците от съседните къщи, които се наслаждаваха на прохладата, насядали на пейката. Седна за миг при тях и скоро потъна, както всяка вечер, в празния брътвеж на тези, които обичат да побъбрят, когато са си пийнали.

Дните бяха станали извънредно къси, точно сега когато човек започваше да чувствува утрините и вечерите по-хладни и по-приятни. Грамофончетата се смаляваха с всеки изминал ден, западното слънце се изливаше като горящ пламък в малките къщички, а непрестанното жужене на бръмбарите-жътвари ехтеше по-френетично от всякога. По-голямата част от август беше изминала и шумоленето на вятъра, който духаше в царевичните ниви зад къщата, можеше понякога да се вземе за есенен дъжд. Рагецу, като спомен от разгулния живот, който беше водил на младини, чувствуваше болки в ставите си с настъпването на промяна в сезона и винаги пръв усещаше приближаването на есента. При мисълта, че тя настъпва, ставаше необичайно оживен.

След като няколко пъти се наканва да тръгне и пак оставаше, Рагецу изведнъж се уплаши, че няма да може да посети сестра си и тази вечер и когато луната, още чисто бяла, но почти пълна, увисна над вечерното небе, той тръгна пеш за Имадо.

Следвайки канала, Рагецу свърна рязко наляво в една тясна уличка, така криволичеща, че само човек, роден в квартала, можеше да я следва, зави край светилището „Инари“ и стигна брега на реката Сумида. В някои от оризовите ниви край уличката имаше новопостроени жилища, още необитавани, а в други бяха разпръснати сламени колиби с такъв селски вид, че човек можеше да помисли, че се намира на село. През пролуките на бамбуковите огради на някои от тези къщи можеше да зърне как тук-таме жени се къпеха на лунна светлина. Рагецу, когото годините твърде малко бяха променили, поспираше да хвърли поглед, давайки си невинен вид, че уж не гледа. В повечето случаи обаче това бяха несъбуждащи възторг домакини и той отминаваше с разочарован вид на лицето.

Докато стигне брега на реката, под вишневите дървета се беше вече стъмнило и в къщите на другия бряг заблещукаха светлини. Жълти листа, уловени от речния вятър, се подмятаха по две-три наведнъж. Рагецу, най-после стигнал своето предназначение, след дългото непрекъснато ходене в горещината, въздъхна облекчено и започна да вее с ветрило оголените си гърди. Видя една чайна, която още не беше затворена, и побърза да влезе.

— Чаша студено саке, моля — каза той, сядайки. Из реката Сумида малки лодчици плуваха насам-натам, платната им издути от речния вятър. В сумрака крилата на чайките изпъкваха с изключителна белота върху потъмняващата повърхност на водата.

Рагецу изпи на един дъх питието, което келнерката му наля, и без повече да се бави, отиде да се качи на ферибота. Към средата на реката комбинацията от студено саке и люшкането на корабчето започна постепенно да му действува. Светлината на вечерната луна, когато най-първо докосна листата на вишневите дървета, изглеждаше неописуемо хладна и гладките води на реката при пълен прилив течаха с приятна ленивост. Рагецу затвори очи и си затананика.

Като стигна на другия бряг, изведнъж си спомни, че ще трябва да купи нещо и потърси в съседство сладкарница. Пресече моста Имадо и пое надолу по правата улица, която извеждаше от него. Чувствуваше се напълно стабилен, макар и малко да се клатушкаше, като вървеше.

В разни магазинчета тук-там продаваха керамични произведения на Имадо, единственото нещо, което, макар и слабо, отличаваше тази странична улица от подобните й в която и да било част на покрайнините на Токио с техните монотонни редици от малки, схлупени къщурки. В бледата светлина на фенерите, които висеха пред вратниците, летните кимона̀ на хората, излезли на вечерна хладина, блестяха от белота, докато те разговаряха в сянката на къщите си или по кьошетата. Улиците бяха смълчани: някъде излайваше куче или изплакваше бебе. Рагецу стигна пред светилището „Имадо Хачиман“, където група дървета се възправяха високо към Млечния път в ясното небе, и скоро сред редицата от фенери пред къщите по улицата разпозна този на сестрината си къща с думите: „Токивазу Мотоджи Тойо“. Двама-трима души бяха спрели на улицата пред къщата и слушаха урока, който се провеждаше вътре.

От тавана, над който от време на време пробягваха мишки, висеше стара лампа с помътено стъкло и намален фитил и хвърляше бледа светлина над стаята, смътно осветявайки долапа за продукти, облепен с реклами за лекарства и снимки на красиви момичета, изрязани от новогодишните притурки на вестници, един скрин с цвета на стар кехлибар и старите стени с петна на местата, където беше прониквал дъждът. Беше твърде тъмно, за да може човек да каже дали зад тръстиковите транспаранти на терасата имаше градинка, или не, но един звънец, който висеше от корниза, тъжно звънваше от повея на вятъра и насекоми меко жужаха наоколо. Отойо беше седнала с гръб към нишата, в която бяха подредени растения в саксии, купени на панаира на някакъв храм, и един висящ свитък. На коленете си държеше шамисен, на който свиреше, и от време на време се почесваше по челото с перцето. Някакъв мъж на около тридесет години с вид на търговец пееше с теноров глас „Пътешествието на влюбените“ от Койна Хамбей от разтворения пред него учебник: „Какво ще кажеш? Сега твърде много сме влюбени един в друг, за да се наричаме брат и сестра.“

Рагецу седна под навеса при входа и веейки с ветрилото си, зачака да свърши урокът. От време на време несъзнателно запяваше през зъби в унисон с човека, който взимаше урок. Явно въздействието на сакето още не беше преминало. Понякога пък затваряше очи и се оригваше, след което невинно поглеждаше към Отойо и клатеше тялото си от една страна на друга. Отойо трябва да беше вече над четиридесет години и бледата светлина на лампата правеше малкото й тяло да изглежда още по-старо. При внезапния спомен за това, че някога тя беше обожаваната дъщеря на заможен собственик на заложна къща, Рагецу изпита не толкова чувство на тъга, колкото силно удивление. Тогава той също беше млад и красив, харесван от жените, и водеше такъв разпуснат живот, че накрая беше обезнаследен „завинаги“ от семейството си. Случките от онези дни сега вече бяха изгубили всяка реалност и той можеше да мисли за тях като за сън. Баща му, който веднъж го беше ударил по главата със сметало; верният стар служител, който протестира заедно с него, със сълзи в очите; съпругът на Отойо, който я намери в магазина на заложната къща — всички те бяха се чумерили, смели, плакали, радвали, работили с пот на челото, без да се оплакват, и всеки един от тях сега беше мъртъв. Наистина, като се замисли човек за това, днес не е от никакво значение дали тези хора са съществували на света, или не. За тях ще се помни само докато живеят той и Отойо и когато един ден и те умрат, всичко ще изчезне напълно, като дим.

Отойо изведнъж му подвикна:

— Знаеш ли, тези дни се канех да дойда при тебе.

След като изпя Койна Хамбей, човекът, който вземаше урок, репетира един-два пъти речитативите от една подобна творба и си отиде. Рагецу, с мрачно изражение на лицето си, влезе вътре. Той замислено заудря ветрилото о коляното си.

— Знаеш ли — започна отново Отойо, — чух, че храмът в Комагоме предстои да бъде разрушен поради някакви промени в планирането на квартала. Това означава, че ще трябва да преместим гроба на татко някъде другаде. Преди четири-пет дни дойде един човек от храма и точно се канех тези дни да дойда и поговоря с тебе.

— Вярно — кимна Рагецу, — такова нещо не може да се пренебрегне. Я да видим, колко години минаха, откакто умря старият?…

Той наклони главата си на една страна, замислено, Отойо настойчиво продължи да разисква въпроса, колко ще бъде наемът за парцел земя в гробището на Сомей, какъв подарък ще трябва да се даде на храма. Накрая тя заключи с това, че би искала Рагецу като мъж да се заеме с всичко и да я освободи от отговорност.

Рагецу беше започнал живота си като наследник на „Сагамия“, една преуспяваща заложна къща, но след обезнаследяването си беше водил живот на безделен младеж. Подир смъртта на упорития стар баща на Рагецу чиновникът (който междувременно се беше оженил за Отойо) пое магазина и го ръководеше добре. Въпреки това промените, които настъпиха след реставрацията на Меиджи, доведоха до постепенно западане на семейното състояние и когато пожар разруши магазина, те фалираха. Рагецу, който се беше отдал на приятни развлечения, нямаше друг избор, освен да изкарва съществуването си от своите стихове хайку; а Отойо след допълнителното нещастие със смъртта на мъжа си започна да се прехранва с уроци по токивазу благодарение на съвършенството в това изкуство, което беше постигнала през моминските си години. Отойо имаше само един син, който тази година навършваше седемнадесет, и сега, когато беше изпаднала в нищета, единствена радост в своя живот тя намираше в надеждата да го види преуспял. Горчивият опит я беше научил, че за търговеца нещастието може да дойде изневиделица. Затова беше решила за себе си, дори това да й струваше да се храни само два пъти дневно, че един ден ще настани сина си в университет и ще направи от него човек със сигурна, добра заплата.

Рагецу изпи поднесения му студен чай и попита:

— Как е Чокичи?

Отойо отговори с гордо изражение:

— Неговото училище сега има лятна ваканция, но аз сметнах, че не е добре за него да си пропилява времето и го пращам на вечерно училище.

— Навярно късно се връща?

— Да. Винаги след десет. Има трамвай, но е далеч.

— Младежите днес наистина ми правят впечатление. Съвсем не са такива, какъвто бях аз. — Рагецу прекъсна потока на мисълта си. — Той е в гимназия, нали? Нищо не зная за сегашните училища, като нямам свои деца. Има ли още много до университета?

— Като завърши следващата година, ще положи изпит. След това има друго голямо училище, преди да отиде в университет… — Отойо се стараеше да обясни всичко, но като жена, съвсем неосведомена за това, което става по света, се запъна.

— Трябва да е ужасно скъпо.

— Да. Да ти кажа ли, че всичко, което изкарам, отива за това. По един йен на месец плащам само за обучение, а като сложиш книгите и всички тези изпити, не може да се мине с по-малко от два-три йена. И освен това той се нуждае от западни дрехи, един летен и един зимен костюм. Знаеш ли, че износва по два чифта обуща на година?

Отойо, попаднала на болната си тема, тежко натъртваше думите, като че ли специално да подчертае затрудненията си. Рагецу си помисли на ум: „Ако е толкова трудно, Чокичи би трябвало да си осигури съществуване, което повече подхожда на възможностите им, па макар и да не ходи в университет.“ Но не беше достатъчно убеден, за да го каже на глас. Вместо това се опита да промени разговора и съвсем естествено се сети за Ойто, момичето, с което Чокичи от дете играеше.

— Щом Чокичи вече е на седемнадесет — Ойто трябва да е станала голямо момиче. Тя идва ли на уроци при тебе?

— Не. Ходи при господин Кинея, малко по-долу на нашата улица. Чувам, че скоро щяла да се яви в Йошичо. — Отойо спря, като че ли се замисли за нещо.

— Йошичо! Това е великолепно. Тя винаги е била добро и умно момиче, още от малка. Хубаво ще бъде, ако дойде насам тази вечер. Нали, Отойо? — Рагецу беше се оживил.

Отойо изтърси пепелта от лулата си и отговори:

— Малко по-другояче е сега. Чокичи все пак е по средата на учението си.

Рагецу се изсмя.

— Искаш да кажеш, че не трябва да стават грешки? Да, то си е така. Ти трябва да се грижиш за кариерата му.

— Имаш право. — Отойо протегна брадичката си напред. — Може би са само майчини страхове, но да ти кажа истината, много съм обезпокоена за Чокичи.

— Я ми разправи какво точно има — каза Рагецу, удряйки по коленете си с леко свити пестници.

Отойо много се тревожела за Чокичи и Ойто. Причината била, както разказа тя, че Ойто всяка сутрин, на връщане от урока си по пеене, даже и без да има за какво, се отбивала у тях. Чокичи я чакал, без да се помръдне от прозореца, докато тя не се покажела. Освен това, когато Ойто била болна за около десетина дни преди известно време, Чокичи станал така разсеян, че на външен човек би изглеждал направо комичен. Всичко това Отойо разказа на един дъх.

Часовникът точно удряше девет, когато решетестата врата се отвори. По начина на отварянето и Отойо веднага позна, че се връща Чокичи. Рязко прекъсвайки разговора си, тя му извика:

— Много рано се връщаш тази вечер?

— Учителят е болен и ни пуснаха един час по-рано.

— Вуйчо ти е дошъл.

Отговорът му не се чу, но от другата стая долетя звук от хвърлен на земята пакет и миг след това на вратата се появи миловидното, слабо, бледо лице на Чокичи.