Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Японски разкази, 1973

Първо издание

Превод от английски

Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Излязла от печат февруари 1973 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3

История

  1. — Добавяне

За голяма почуда на всички младият жонгльор китаец Хан преряза сънната артерия на жена си с един от тежките си ножове по време на представление. Младата жена умря на място. Хан бе незабавно арестуван.

На местопроизшествието бяха директорът на театъра, помощникът китаец на Хан, конферансието и повече от триста зрители. Присъствуваше и един полицай, поставен зад публиката. Въпреки присъствието на всички тези свидетели никому не беше ясно дали убийството е умишлено или случайно.

Номерът на Хан беше следният: жена му трябваше да застане пред дървен щит, голям горе-долу колкото врата, и от приблизително четири метра разстояние той щеше да хвърля големите си ножове към нея така, че да се забиват в дървото на около пет сантиметра един от друг, образувайки контур около тялото й. При изхвърлянето на всеки нож от ръката си той щеше да издава отсечен вик, един вид за да подчертае изпълнението си.

 

 

Съдията следовател първо разпита директора на театъра.

— Смятате ли, че това е много труден номер?

— Не, ваша милост, не е чак толкова труден за един опитен изпълнител. Но за да бъде изпълнен добре, се изискват здрави нерви и пълно съсредоточаване.

— Разбирам. Тогава ако допуснем, че случилото се е злополука, може ли да бъде квалифицирана тази злополука като крайно необичайна?

— Да, разбира се, ваша милост. Ако злополуките не бяха тъй необичайни, никога нямаше да позволя изпълнението на такъв номер в театъра ми.

— Добре тогава, смятате ли, че това е извършено нарочно?

— Не, ваша милост, не смятам. И то поради следното: такъв номер, изпълняван от четири метра разстояние, изисква не само умение, а в същото време и известна… хм, интуиция. Вярно е, че всички смятахме подобна грешка за напълно изключена, но след това, което се случи, мисля, можем да признаем, че винаги е съществувала възможност за грешка.

— Тогава според вас станалото какво е — случайно или нарочно?

— Това не мога да определя, ваша милост.

Съдията бе озадачен. Тук имаше ясен случай на убийство, но дали то бе непредумишлено или предумишлено, не можеше да се каже. Ако е убийство, в такъв случай е хитро замислено, прецени съдията.

Той реши да разпита след директора китаеца помощник, работил с Хан много години.

— Какво беше обичайното поведение на Хан? — запита той.

— Винаги се държеше много коректно, ваша милост; не играеше комар, не пиеше, не ходеше по жени. Освен това миналата година прие християнството. Учеше английски и в свободното си време четеше религиозни книги — библията и други такива.

— А какво беше поведението на жена му?

— Също много коректно, ваша милост. Пътуващите артисти не винаги са най-почтени хора, както знаете. Госпожа Хан беше хубава дребна женичка и доста мъже й подхвърляха това-онова, но тя нито веднъж не обърна ни най-малко внимание на тези неща.

— А какви бяха по характер двамата?

— Винаги много кротки и добри, господине. Бяха крайно добри към всичките си приятели и познати и никога не се караха с никого. Но… — той замълча и помисли за миг, преди да продължи. — Ваша милост, боя се, че ако ви кажа това, може да навредя на Хан. Но истината е, че те двамата, така добри и така великодушни към другите, бяха учудващо жестоки един към друг.

— Причината?

— Не зная, ваша милост.

— Това все така ли е било, откак ги познавате?

— Не, ваша милост. Преди около две години госпожа Хан беше бременна. Детето се роди преждевременно и умря след около три дена. Това предизвика промяна в отношенията им. Започнаха страшни кавги за най-дребни неща и лицето на Хан често побеляваше като платно. Той винаги свършваше разправиите, като замлъкваше изведнъж. Никога не вдигна ръка срещу жена си, не е правил такова нещо — мисля, че то би било против разбиранията му. Но когато го погледнех, ваша милост, виждах в очите му ужасен гняв, понякога доста застрашителен.

Един ден попитах Хан защо не се раздели с жена си, като виждах как двамата никак не се спогаждат. А той ми отвърна, че нямал сериозни причини за развод, макар любовта му към нея да била съвсем угаснала. Тя, разбира се, чувствуваше това и също лека-полека престана да го обича. Той самичък ми го призна. Мисля, че причината, дето почна да чете библията и разните там проповеди, беше, за да успокои яростта на сърцето си и да се удържи да не намрази жена си, която нямаше сериозна причина да мрази. Госпожа Хан беше наистина трогателно мила. Беше прекарала с Хан почти три години и пребродила с него като пътуващ артист цялата страна. Ако напуснеше Хан и си отидеше дома, не мисля, че щеше да се омъжи лесно. Колко са мъжете, дето ще вземат жена, миткала насам-натам толкова време? Навярно затуй тя си стоеше при Хан, макар толкова да се караха.

— И какво мислите всъщност за това убийство?

— Искате да кажете, ваша милост, дали смятам, че е било случайно, или пък направено нарочно?

— Точно така.

— Вижте, господине, откак това нещо се случи, мислил съм за него и така, и иначе, и всякак. И колкото повече мисля, толкова по-малко мога да кажа как го разбирам. Говорихме за това с конферансието и той също казва, че не проумява какво е станало.

— Много добре. Но кажете ми това: в самия момент, когато се случи нещастието, хрумна ли ви да се запитате дали е било случайно или нарочно?

— Да, господине, запитах се. Помислих си… Помислих си: „Изтърва се човекът и я уби.“

— Искате да кажете, нарочно?

— Да, господине. Макар конферансието да казва, че си е рекъл: „Ръката му изневери!“

— Да, но той не е знаел какво е ставало помежду им всеки ден.

— Може би, ваша милост. Но по-сетне се питах дали не е тъкмо защото знаех за тези отношения, та си помислих: „Той я уби.“

— Какво направи Хан в онзи момент?

— Той извика: „Ха.“ Веднага щом чух това, вдигнах очи и видях да блика кръв от гърлото на жена му. Няколко мига тя запази положението си, после коленете и се подкосиха и тялото и политна напред. Когато ножът изпадна, жената рухна на пода и се сгърчи. Разбира се, никой от нас с нищо не можеше да помогне — просто стояхме там вкаменени и я гледахме… Колкото до Хан, всъщност не мога да опиша какво е правил в момента, защото не гледах в него. Чак когато ми дойде мисълта: „Той най-после се изтърва и я уби“, погледнах към него. Лицето му беше бяло като на мъртвец, със затворени очи. Инспициентът спусна завесата. Когато вдигнаха госпожа Хан, тя беше вече мъртва. Тогава мъжът и падна на колене и дълго се моли в мълчание.

— Имаше ли вид на силно разстроен?

— Да, господине, беше доста разстроен.

— Много добре. Ако реша да ви попитам още нещо, ще ви извикам пак.

Съдията освободи китаеца помощник и сега призова самия Хан. Будното лице на жонгльора беше угрижено и бледо; веднага личеше, че е в състояние на нервна депресия.

— Разпитах вече директора на театъра и вашия помощник — рече съдията, когато Хан зае мястото си в свидетелската ложа. — Сега възнамерявам да разпитам вас.

Хан кимна в съгласие.

— Кажете ми — рече съдията, — обичали ли сте някога жена си?

— От деня на нашата сватба до деня, в който се роди детето, я обичах с цялото си сърце.

— А защо раждането на детето промени нещата?

— Защото знаех, че не е от мен.

— Знаехте ли от кого е?

— Това ми беше съвсем ясно. Бях убеден, че е от братовчеда на жена ми.

— Познавахте ли го лично?

— Беше ми близък приятел. Той пръв даде идеята да се оженим. Тъкмо той ме накара да се оженя за нея.

— Предполагам, че отношенията помежду им са съществували преди вашия брак?

— Да, господине. Детето се роди осем месеца след като се оженихме.

— Според вашия помощник това било преждевременно раждане.

— Така казах на всички.

— Детето умря много скоро след раждането, така ли? Каква беше причината за смъртта му?

— То беше задушено от гърдите на майка си.

— Жена ви нарочно ли направи това?

— Тя каза, че било случайно.

Съдията замълча и погледна втренчено Хан в лицето. Хан вдигна глава, но остана с наведени очи, докато чакаше следващия въпрос. Съдията продължи:

— Жена ви призна ли тези отношения пред вас?

— Не ги призна, нито пък аз я попитах за тях. Смъртта на детето дойде като възмездие за всичко и аз реших да бъда колкото мога по-великодушен, но…

— Но накрая не бяхте в състояние да проявявате великодушие?

— Точно така. Не можех да се избавя от мисълта, че смъртта на детето е недостатъчно възмездие. Когато жена ми не беше при мен, можех да разсъждавам спокойно, но щом я зърнех, нещо ставаше вътре в мен. Като видех тялото й, обземаше ме гняв.

— Не ви ли хрумна мисълта за развод?

— Често си мислех, че трябва да получа развод, но нито веднъж не споменах това пред жена си. Жена ми имаше навика да казва, че ако я напусна, не ще може да съществува повече.

— Тя обичаше ли ви?

— Не ме обичаше.

— Тогава защо ви казваше такива неща?

— Предполагам, че е имала пред вид материалните средства за съществуване. Домът й бе разорен от по-големия й брат и тя знаеше, че сериозен мъж не ще пожелае да се ожени за жена, която е била съпруга на пътуващ артист. Пък и краката й бяха твърде малки[1], за да върши обикновена работа.

— Какви бяха физическите ви отношения?

— Предполагам, че почти същите като на повечето женени хора.

— Харесваше ли ви всъщност жена ви?

— Не мисля, че ме е харесвала искрено. Допускам, че трябва да й е било твърде мъчително да живее при мен като моя жена. И все пак тя търпеше. Понасяше го с такова търпение, каквото е почти немислимо за мъж. Измерваше ме със студен, жесток поглед в очите, когато животът ми почна лека-полека да се руши. Тя никога не показа нито капка съчувствие, като гледаше как полагам отчаяни усилия да премина към по-добро, по-смислено съществуване.

— Защо не предприехте някакво решително действие — да се обясните с нея или дори да я оставите, ако се наложи.

— Защото главата ми бе пълна с какви ли не идеали.

— Какви идеали?

— Исках да се държа с жена си така, че да не направя грешка по своя вина… Но накрая това вече не помагаше.

— Не сте ли мислили да я убиете?

Хан не отговори и съдията повтори въпроса. След дълго мълчание Хан отвърна:

— Преди идеята за убийство да възникне в мен, аз често си мислех, че няма да е зле, ако тя се помине.

— Е, в такъв случай, ако нямаше да бъде противозаконно, не си ли мислехте, че може да я убиете?

— Не съм мислил как ще е според закона, господине. Не това ме възпираше. Причината беше само моята слабост. Същевременно се намирах под въздействието на непреодолимото си желание да започна по-смислен живот.

— И все пак си помислихте да убиете жена си, нали — имам пред вид по-късно?

— Никога не съм решавал подобно нещо. Не, почакайте, вярното е, че веднъж си го помислих.

— Колко време беше това преди произшествието?

— Миналата нощ… Или може би дори същата сутрин.

— Имахте ли свада?

— Да, господине.

— За какво се карахте?

— За нещо толкова незначително, че просто не си струва да го спомена.

— Опитайте се да ми разкажете за това.

— Ставаше дума за яденето. Бях станал сприхав, понеже не бях ял известно време. През въпросната вечер жена ми се туткаше и вечерята не беше готова навреме. Много се ядосах.

— Бяхте ли по-разгневен от друг път?

— Не, но след това продължих да се чувствувам изтощен, нещо необикновено за мене. Предполагам, че е станало така, защото се тормозех доста през последните седмици как да си осигуря по-добро съществуване и съзнавах, че не мога да направя нищо. Легнах си, но не можех да заспя. Всякакви тревожни мисли ми минаха през главата. Почнах да се убеждавам, че каквото и да сторя, никога не ще мога да постигна нещата, които желая… че колкото и упорито да се опитвам, никога не ще мога да се избавя от всичките омразни страни на сегашния ми живот. Това печално, безизходно състояние на нещата изглеждаше изцяло свързано с моята женитба. Отчаяно се мъчех да открия лъч светлина, който да ме изведе от моя мрак, но дори това желание постепенно угасна. Надеждата за избавление само блещукаше и пращеше в мен и знаех, че дори мечтите ми да се осъществят, фактически ще си остана мъртвец.

И тогава грозната мисъл пробягна в главата ми. „Ако можеше тя да умре. Защо да не я убия?“ Практическото последствие от такова престъпление беше вече несъществено за мен. Без съмнение ще отида в затвора, но животът в затвора не можеше да бъде по-лош — можеше само да се окаже по-добър — от досегашното ми съществуване. И все пак някак си имах чувството, че дори да убия жена си, това няма да промени нищо. Щеше да бъде заобикаляне на проблема, по същия начин като самоубийството. „Трябва да понасям търпеливо страданията, които ми поднася всеки ден — казах си аз; — няма начин да се избегне това. Да страдам — това е станало вече моя съдба.“

Докато мисълта ми бързо се носеше в тази насока, аз почти забравих, че причината за страданията ми лежи до мене. Напълно изтощен, аз лежах там и не можех да заспя. Изпаднах в състояние на пълно притъпяване и когато измъченото ми съзнание се вцепени съвсем, идеята да убия жена си постепенно избледня. После ме обзе чувство на празнота, което идва след кошмар. Спомних си за всичките прекрасни решения за по-добър живот и съзнах, че съм твърде мекошав да ги постигна. Когато най-сетне зората настъпи, видях, че и жена ми не бе мигнала…

— И когато станахте, държахте ли се нормално един към друг?

— Не си продумахме нито дума.

— Но защо не помислихте да я напуснете, щом нещата са били стигнали дотам?

— Смятате ли, ваша милост, че това би било разрешение на моя проблем? Не, не, това също би се оказало заобикаляне на въпроса! Както ви казах, бях решил да се държа към жена си така, че да не допусна грешка по своя вина.

Хан погледна искрено съдията, който му кимна в знак да продължи.

— На другия ден бях физически изчерпан и естествено нервите ми разстроени. Беше мъчително за мен да се сдържам и веднага щом се облякох, напуснах дома си и се заскитах безцелно из безлюдните части на града. Непрестанно се връщах към мисълта, че трябва да сторя нещо, за да оправя живота си, ала идеята за убийство повече не се появи в мен. Истината е, че имаше пропаст между мислите ми за убийство предишната нощ и всяко фактическо решение да извърша престъпление! Всъщност дори не помислих за изпълнението, което ми предстоеше същата вечер. В противен случай сигурно щях да се откажа от номера с хвърлянето на ножовете. Разполагах с десетки други номера, с които можех да го сменя.

И ето вечерта настъпи и най-сетне дойде редът ни да се появим на сцената. Нямах ни най-слабо предчувствие, че ще се случи нещо необикновено. Както всякога показах на публиката колко са остри ножовете ми, като нарязах с тях късчета хартия и хвърлих някои от ножовете върху дъските на пода. В този миг жена ми се появи силно гримирана и облечена в натруфен китайски костюм; след като поздрави публиката с очарователната си усмивка, тя зае мястото си пред щита. Взех един от ножовете и се отдалечих на определеното разстояние от нея.

Точно тогава очите ни се срещнаха за пръв път от предишната вечер. Начаса разбрах какъв риск беше да избера точно този номер за представлението! Очевидно трябваше да овладея нервите си и все пак изтощението, проникнало до самия мозък на костите ми, пречеше да се успокоя. Разбрах, че занапред не ще мога да разчитам на сигурната си ръка. За да се успокоя, затворих за миг очи и почувствувах как цялото ми тяло трепере.

Моментът бе настъпил! Прицелих се с първия нож над главата й; той удари само с два-три сантиметра по-високо от обикновено. Жена ми вдигна ръце и аз се приготвих да хвърля следващите два ножа над всяка от ръцете й. Когато-първият нож се изтръгваше от пръстите ми, почувствувах като че нещо го задъ̀ржа, нямах вече убеждението, че съм в състояние да определя точното предназначение на ножовете си. Сега вече щеше да бъде истински шанс ножът да улучи определеното място; всяко мое движение бе станало предпазливо и несигурно.

Запратих ножа вляво от врата на жена ми и се готвех да запратя другия надясно, когато забелязах странен израз в очите й. Тя като че бе обзета от пристъп на страх! Дали имаше предчувствие, че този нож, който след някакви си секунди щеше да полети, съскайки, към нея, ще се забие в гърлото й? Зави ми се свят, сякаш щях да припадна. Като отлепих бавно ножа от ръката си, аз го запратих колкото може по-точно във въздуха…

Съдията мълчеше и се взираше напрегнато в Хан.

— Веднага ме осени мисълта: „Аз я убих!“ — рече Хан отсечено.

— Искате да кажете, нарочно?

— Да. Внезапно почувствувах, че съм го направил нарочно.

— И после, доколкото разбирам, сте коленичили до трупа на жена си и сте се молили мълчаливо.

— Да, господине. Това бе хитро средство, което ми хрумна изведнъж. Сетих се, че всеки ме познава като християнин. Но докато се преструвах, че се моля, всъщност хладнокръвно пресмятах каква позиция да възприема.

— И тъй, вие сте били напълно убеден, че сте извършили това съзнателно?

— Да. Но веднага се сетих, че ще мога да го представя като нещастен случай.

— Кое ви кара да мислите, че е било нарочно?

— Бях изгубил всякакво чувство за преценка.

— Сметнахте ли, че сте успели да създадете впечатление за нещастен случай?

— Да, макар че, когато помислих за това по-късно, тръпки ме побиха. Престорих се, колкото може по-убедително, че съм сломен от скръб, но ако имаше поне един истински проницателен човек наблизо, щеше веднага да открие, че просто играя. Е, тази вечер бях решил, че няма причини да не бъда оправдан; казах си съвсем спокойно, че няма никакви веществени доказателства срещу мен. Наистина всички знаеха колко зле се спогаждаме с жената, но ако твърдях упорито, че е било случайно, никой не би могъл да докаже противното. Като прехвърлих в паметта си всичко, което се случи, разбрах, че смъртта на жена ми може да се обясни много правдоподобно като случайна.

И тогава в главата ми възникна странен въпрос: защо самият аз вярвам, че не е било случайно? Предишната нощ бях мислил относно убийството й, но не беше ли тъкмо този факт, който сега ме караше да окачествявам постъпката си като преднамерена? Постепенно дойдох до убеждението, че аз сам не зная какво всъщност е станало! И се почувствувах много щастлив — почти безкрайно щастлив. Искаше ми се да извикам, колкото ми глас държи.

— Понеже сте го сметнали за случайно?

— Не, не мога да кажа такова нещо — защото нямах ни най-малка представа дали това е било съзнателно, или не. И реших, че най-добрият начин да бъда оправдан е този да си призная чистосърдечно всичко. Вместо да мамя себе си и другите, като твърдя, че е било случайно, защо да не бъда напълно честен и да не кажа, че не зная какво се е случило? Не мога да заявя, че е станало по погрешка; от друга страна, не мога да го призная и за умишлено. Всъщност не мога да твърдя нито че съм виновен, нито че съм невинен.

Хан млъкна. Съдията също остана безмълвен за дълго, преди да изрече тихо и замислено:

— Вярвам, че това, което ми разказахте, е самата истина. Един последен въпрос: не изпитвате ли поне малко скръб по повод кончината на жена ви?

— Никаква! Дори когато в миналото мразех жена си най-силно, никога не бих могъл да си представя, че ще изпитам такова щастие, като говоря за нейната смърт.

— Много добре — заключи съдията. — Свободен сте.

Хан мълчаливо наведе глава и напусна стаята. Изпитал странно вълнение, съдията посегна за писалката си. На документа, който лежеше на масата пред него, той написа думата „невинен“.

Бележки

[1] За китаеца малкият крак на жената е белег на изящество. — Б.пр.

Край