Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Японски разкази, 1973

Първо издание

Превод от английски

Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Излязла от печат февруари 1973 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3

История

  1. — Добавяне

Неотдавна изпратих едно свое стихотворение, наречено „Ловджийската пушка“, до списание „Ловно дружество“, орган на Клуба на японските ловци.

Някой може би ще си помисли, че съм запален ловец. Но всъщност майка ми, която ме отгледа и възпита, ми предаде вродената си омраза към убиването, така че през целия си живот съм се докосвал най-много до въздушна пушка. Случи се така, че един мой съученик от гимназията, редактор на споменатото вече списание, ме помоли да напиша стихотворение — явно беше забелязал, че дори и на моята възраст продължавах да пиша поезия в свой стил и да сътруднича на незначителни литературни списания. Вероятно ме беше помолил просто поради някаква прищявка, от учтивост, тъй като дълго време не бяхме поддържали никакви връзки. Положително щях да отклоня предложението му, защото това списание не ме интересуваше, а той държеше да напиша нещо на ловна тема. Случи се обаче така, че известно време преди това ми беше хрумнало да напиша стихотворение за ловджийската пушка и самотата на човека. Реших, че тази тема ще бъде напълно подходяща.

Седнах една вечер — беше към края на ноември, когато нощният хлад започва да се чувствува по-остро — и работих до късно. Написах някакво стихотворение в проза, което не беше нещо особено, но на другата сутрин го изпратих до редакцията. Тъй като то е свързано донякъде с цялата история, бих искал да предам съдържанието му.

„В началото на зимата един мъж, захапал голяма моряшка лула, премина бавно по пътеката, която се виеше през храсталаците на планината Амаджи; пред него вървеше един сетер, човекът тъпчеше с ботушите си ледените иглички. Що за човек беше той, въоръжен с двуцевка «Чърчил» и с ловджийския си патрондаш? Що за човек беше този, който отнемаше живот с един толкова блестящ и бял инструмент? Не знам защо, но този висок ловец, който мина покрай мен, ме привлече с нещо. От време на време си спомням за него — на някоя голяма гара, на оживени места късно нощем. В такива моменти изпитвам желание да вървя като този ловец. Бавно и спокойно, и невъзмутимо. Не си представям ловеца на фона на студения пейзаж Амаджи в началото на зимата. Той е по-скоро на самотното бяло дъно на една река. И лъснатата блестяща пушка излъчва някаква изящна, кървава красота — красота, която никога не може да се долови, когато двуцевката е насочена към живо същество — увиснала тежко върху рамото, и самотния дух на този човек на средна възраст.“

 

 

Чак когато разгърнах страниците на списанието, открих колко силно се различаваше моето стихотворение, въпреки подходящото си заглавие, от останалите статии, изпълнени с думи като „лов“, „спортсменство“, „здравословно“. Глупаво беше от моя страна да установявам това едва след като бях видял стихотворението си вече отпечатано на белия лист, който сякаш нямаше никаква връзка с останалата част на списанието. И все пак в него бях изразил същността на ловджийската пушка така, както я виждах с поетическата си интуиция, или поне нещо, към което се бях стремил и за което не трябва да се извинявам. Ако го бях публикувал в друг вид списание, всичко щеше да бъде наред. Но органът на Клуба на японските ловци представяше лова като най-здравословното и полезно занимание. Така че в моите идеи имаше нещо еретическо. Представих си неудобното положение, в което беше изпаднал приятелят ми, когато беше получил ръкописа. Сигурно доста се е колебал, преди да го пусне да се печата.

Като си помислих за неговото великодушие, сърцето ми се сви. Очаквах да получа едно-две протестни писма от членове на клуба, но страховете ми се оказаха неоснователни. Получих само една картичка. За добро или за зло, ловците от страната не бяха обърнали внимание на моето стихотворение. Всъщност може би никой не го беше прочел. Около два месеца по-късно, когато вече бях забравил случая, получих писмо от някой си Иосуке Мисуджи, когото изобщо не познавах.

Един историк беше казал нещо в смисъл, че йероглифите, изсечени върху старинните каменни паметници на Тай Шан, приличали на бялото блестене на слънцето, след като е преминал студен зимен вятър. Въпреки че тези знаци отдавна са изчезнали и от тях тук-таме са останали само бледи отпечатъци, които ни говорят за тяхната изящност и сила, стори ми се, че почеркът на Мисуджи върху големия бял плик много прилича на тях. Във всеки случай почеркът, с който беше изписан почти целият плик, беше великолепен. И все пак почувствувах, че всеки йероглиф излъчва някаква празнота, това именно ми напомни думите на историка за надписите в Тай Шан. Адресът като че ли беше написан бързо, само с едно топване на четката в мастилото. Но плавното движение на четката издаваше странно студена пустота, безразличие, различно от онова, което бихме могли да наречем придобито безразличие. С други думи, в свободата на стила почувствувах егоцентричността на един съвременен човек, но без онази нотка на вулгарност, която често се среща в обикновените почерци.

Така или иначе, великолепният почерк изглеждаше малко несъвместим с моята неугледна дървена пощенска кутия. Когато отворих плика, от него изпадна свитък китайска хартия, дълъг около два метра, на който бяха изписани няколко редици големи йероглифи със същия свободен почерк.

„Ловът е любимото ми занимание — започваше писмото. — Неотдавна в «Ловно дружество» прочетох вашето стихотворение «Ловджийската пушка». Не умея да се изразявам добре и не разбирам нищо от поезия. Искрено казано, това беше първото стихотворение, което съм прочел в живота си. Трябва също да ви призная, че така за първи път научих и вашето име. Но стихотворението ми направи огромно впечатление“

Когато започнах да чета писмото, си спомних стихотворението в проза, което почти бях забравил. За миг ми стана неприятно, защото реших, че това е дългоочакваното протестно писмо може би от някой известен ловец. Но като продължих по-нататък, разбрах, че писмото е съвсем различно от онова, което очаквах.

Иосуке Мисуджи пишеше учтиво и уверено:

„Мисля, че не греша, като смятам себе си за прототип на героя от вашето стихотворение. Предполагам, че сте ме видели някъде около едно село в подножието на връх Амаджи, където ловувах в началото на ноември. Много бях горд с моя черно-бял сетер, специално обучен за лов на фазани, с двуцевката си марка «Чърчил», подарена ми от моя учител, когато бях в Лондон, и дори с любимата си лула, която вие описвате. С още по-голяма чест сте ме удостоили, като сте направили обект на поетическите си размисли моето далеч не възвишено душевно състояние. Срамувам се от него и не мога да не се възхищавам от вашето необикновено силно поетическо прозрение.“

Опитах се да си представя още веднъж ловеца, когото бях срещнал на пътеката из кедровите горички една сутрин преди около пет месеца. Бях отседнал в малка странноприемничка близо до един минерален извор в подножието на връх Амаджи в Изу. Не можах да си спомня ясно нищо освен необикновено самотния вид на ловеца, чийто гръб постепенно се отдалечаваше от мен. Спомних си само, че беше висок мъж на средна възраст.

Истината е, че изобщо не го бях разгледал внимателно. С преметнатата през рамо пушка и с лулата в уста, той имаше малко замечтан вид, необичаен за ловците, и изглеждаше удивително чист в ранното студено зимно утро. Това беше единствената причина, която ме накара да се обърна и да го погледна още веднъж, след като беше вече отминал. Той се отклони по една друга пътека и се заизкачва нагоре сред храсталаците. Наблюдавах го известно време как се катери бавно по стръмното. Като че ли се безпокоеше да не се подхлъзне и, кой знае защо, ми се стори, че е много самотен. Затова го описах в стихотворението. Прецених, че кучето му е хубаво, но как можех да определя каква марка е пушката му, след като не разбирам нищо от лов? Когато се готвех да пиша стихотворението, научих, че най-хубавите пушки са „Ричърд“ и „Чърчил“. Позволих си да сложа в ръцете на моя герой една реномирана английска пушка. Съвсем случайно истинският Мисуджи носил пушка „Чърчил“. Но все пак не разбрах кой беше всъщност Иосуке Мисуджи.

Писмото продължаваше:

„Може би ще ви се стори странно, че ви пиша за такива неща, но в мен има три писма, които исках да изгоря. Когато прочетох стихотворението ви обаче, ми се стори, че бих могъл да ви помоля да ги прочетете. Извинете, че ви безпокоя, но бихте ли хвърлили в свободното си време един поглед върху тези три писма, които ви изпращам в отделен плик? Бих искал да разберете какво точно значи онова, което нарекохте «бяло речно дъно». Човекът е глупаво същество и най-много от всичко иска другите да знаят нещо за него. Аз самият никога не съм имал такова желание до момента, в който вие проявихте интерес към мен. Тогава почувствувах, че ми се иска да научите всичко за мен. Спокойно можете да унищожите писмата, след като ги прочетете. По някаква случайност сте ме видели в Изу точно след като ги бях получил. Тогава вече имах няколкогодишна практика като ловец. Това беше доста спокоен период в моя личен и обществен живот, пълна противоположност на самотата, в която живея сега. По времето, когато ме видяхте, пушката беше станала всичко за мен.“

След два дни получих плик, на който беше написано името на подателя — Иосуке Мисуджи, и отдолу следваха думите „от хотел в Изу“. В плика имаше три писма. И трите бяха адресирани до Мисуджи, всяко от различна жена. Няма да ви разказвам впечатленията си. Направо ще цитирам трите писма. Ще добавя само, че Мисуджи изглеждаше човек с високо обществено положение и се опитах да открия името му в различни справочници, но безуспешно. Вероятно беше използувал псевдоним. В писмата, които цитирам по-долу, съм употребил името Мисуджи навсякъде, където би трябвало да бъде истинското име. Всички останали имена са измислени.

Писмото на Шоко

Мили чичо Иосуке,

Изминаха вече три седмици, откакто мама умря. От вчера у дома не е идвал никой и къщата изведнъж утихна отново. Чувството, че мама не е повече между живите, стана много остро. Ти сигурно си доста изморен, чичо. Ти свърши всичката работа около погребението, съобщи на роднините и приготви храната за гостите. Поради характера на нейната смърт ти ходи няколко пъти в полицията вместо мен. Наистина ти свърши всичко. Веднага след това замина за Токио по работа. Искрено се надявам, че не си се преуморил.

Според твоите планове сега сигурно съзерцаваш красивите горички в Изу, с техните ведри и ярки, но все пак някак си убити тонове, като рисунка върху порцеланов съд. Реших да ти пиша именно сега, за да можеш да прочетеш писмото ми, докато си в Изу. Колкото и да искам да го напиша така, че след като го прочетеш, да ти се прииска да тръгнеше срещу вятъра с лула в ръка, не мога. Вече изхабих много листове, а не мога да напиша онова, което искам. Съвсем не очаквах такова нещо, когато започнах. Исках да ти разкажа спокойно какво мисля и да те помоля да ме разбереш. Много пъти мислих как най-добре да го подредя. Сега, когато започнах вече да пиша, пак се затруднявам от това, което искам да ти кажа. Не, не е съвсем така. Истината е, че мъката се надига към мене от всички страни, като белите вълни на Ашийя във ветровит ден. Все пак ще продължа по-нататък.

Да ти кажа ли, чичо? Знам всичко — за мама и за теб. Знаех всичко още в деня преди нейната смърт. Прочетох дневника й.

Колко трудно щеше да ми бъде да ти кажа това направо! И да се опитвах, сигурно нямаше да произнеса и едно изречение. Сега мога да ти го кажа само защото пиша. Не че се страхувам. Но ми е много мъчно. Скръбта просто ме кара да онемея. Не ми е мъчно за теб, за мама или за мен самата. Всичко, всичко, синьото небе, блясъкът на октомврийското слънце, кората на черната мирта, бамбуковите листенца, които се полюшват на вятъра, водата, камъните, земята, да, всичко в природата изведнъж става тъжно, щом отворя устата си. След като прочетох маминия дневник, разбрах, че природата около мен може да придобива този тъжен цвят два или три, дори пет или шест пъти на ден, както когато слънцето помръкне, закрито от облаци. Всяка случайна мисъл за теб и за мама изведнъж променя света около мен. Знаеш ли, че освен обикновените цветове има и един тъжен цвят, който се долавя много ясно понякога?

Чрез вашата история с мама разбрах, че съществува неблагословена от никого и нетърсеща ничия благословия любов. Само вие двамата сте знаели за вашата любов. Леля Мидори не знае, нито аз, нито който и да било от роднините. Нито нашите съседи, нито най-близките ни приятели знаят и не е необходимо да го научават. Сега, след като мама умря, единствен ти знаеш всичко. А след твоята смърт никой на света няма да предполага, че е съществувала такава любов. Досега вярвах, че любовта е нещо светло и весело като слънцето, благословено за вечни времена от бога и хората. Твърдо вярвах, че любовта е като чисто поточе, което блести на слънцето и се къдри леко от вятъра, пазено от тревата, дърветата, цветята покрай брега. Никога не съм мислила, че любовта може да бъде като подземна река, без слънце, и без никой да знае откъде идва водата и накъде отива.

Мама ме е лъгала цели тринадесет години. Дори когато умря, продължи да ме лъже. Нито за миг не съм си представяла, че може да има тайни между мама и мен. От време на време тя ми казваше, че ние двете, майка и дете, сме сами на света. Когато я питах как са се разделили с татко, тя ми отговаряше, че няма да мога да разбера, докато не стана достатъчно голяма за женене. Исках да порасна по-бързо, но не защото държах да науча за мама и татко, а защото си мислех колко ли й е трудно да пази тайната. Изглеждаше, че страда много. Като си помисля само, че е могла да има и друга тайна от мен!

Когато бях съвсем малка, мама обичаше да ми разказва една приказка за вълка, който измамил зайчето и затова бил превърнат на камък. Мама лъга мен, леля Мидори и целия останал свят. Как е могла? Какво ужасно нещо я е омагьосвало? Да, спомням си, че тя беше написала думата „лоши“ в дневника си. „Мисуджи и аз сме лоши. Бихме искали да бъдем лоши докрай.“ Защо не е написала, че е била омагьосана? Тя е много по-нещастна от вълка, който измамил зайчето! Като си помисля, че скъпата мама и скъпият чичо Иосуке са решили да бъдат лоши — най-лошите хора на земята! Колко тъжна трябва да е тази любов, която изисква от хората да станат лоши! Спомням си, че на един празник някой ми подари кръгло стъклено преспапие, в което бяха поставени червени изкуствени цветчета. Бях още съвсем малка. Подържах подаръка в ръка и избухнах в сълзи. Сигурно съм озадачила всички. Видях, че листенцата са замразени вътре в студеното стъкло; те щяха винаги да си останат неподвижни, и пролет, и есен; листенцата бяха принесени в жертва. Като си помислих за тях, изведнъж ме обзе тъга. Същата тъга се връща сега. Любовта между теб и мама прилича на тези тъжни цветенца!

 

 

Мили чичо Иосуке,

Сигурно ми се сърдиш, че съм прочела маминия дневник. Нещо ми подсказа в деня преди нейната смърт, че тя едва ли ще се оправи. Имах такова предчувствие. Ако си спомняш, външно тя изглеждаше добре, имаше само лека треска. Апетитът й беше добър. Страните й бяха свежи и изглеждаха дори по-розови от всякога. Все пак се чувствувах подтисната. Особено когато я гледах в гръб — извивката на рамото надолу към ръката ми се струваше просто обезкуражаваща. В навечерието на нейната смърт, когато леля Мидори дойде да я види, влязох в стаята й, за да я предупредя за посещението. Когато отворих плъзгащата се врата, бях поразена. Тя седеше на леглото с гръб към мен. Беше облякла сивото си кимоно, богато украсено с пурпурни цветове на магарешки бодил, което отдавна стоеше в един шкаф и много рядко биваше изваждано оттам. Беше ми обещала, че ще ми го подари един ден, защото вече било много ярко за нея.

— Какво има? — Тя не разбираше защо съм толкова учудена.

— Но ти…

Не можах да продължа по-нататък. Сама не знаех какво ме порази толкова. Една буца заседна болезнено на гърлото ми. В края на краищата какво толкова странно имаше в това, че мама, която много обичаше да си слага кимоно, беше облякла едно от младежките си години. Откакто се разболя, й стана едва ли не навик всеки ден да си слага някое кимоно, което не беше носила от години. Може би това я развличаше. Но по-късно разбрах защо съм била така изненадана. Мама изглеждаше толкова красива, че няма да преувелича, ако кажа — поразително красива. Същевременно цялото й същество излъчваше някаква безнадеждност, никога не я бях виждала такава преди. Леля Мидори влезе в стаята. „Господи, колко е красиво!“ — възкликна тя, след това седна и помълча известно време, като че ли омагьосана. Фигурата на мама, така както я видях в гръб, облечена в кимоното, беше пред очите ми през целия ден; красива, но самотна фигура, споменът за която тежеше като парче лед на сърцето ми.

Привечер вятърът утихна. Помогнах на нашата прислужница Садайо да помете разпилените в градината листа и да ги изгори. Изнесох също и малко слама, която бях купила на смешно висока цена няколко дена преди това, за да приготвя пепел за маминия мангал. Мама ме беше наблюдавала от всекидневната. Тя излезе на верандата с малко пакетче в ръце.

— Изгори и това.

Когато я попитах какво има в пакетчето, тя ми отговори с необичайно твърд глас, че не е моя работа.

После каза спокойно:

— Един мой дневник. Изгори го, моля ти се.

Тя се обърна и влезе в стаята си, олюлявайки се странно, като че ли подухвана от вятъра.

Приготвих пепелта за около половин час. Когато и последната сламка се превърна в пурпурен дим, вече бях взела решение. Качих се в стаята си с маминия дневник и го скрих зад една поличка. През нощта отново излезе вятър. Зловещо бледа луна грееше над градината, която от моя прозорец ми приличаше на пуст морски бряг някъде далече на север. Бученето на вятъра напомняше шума на вълни, които се блъскат в брега. Мама и Садайо вече си бяха легнали. Само аз бях още будна. Залостих вратата, сложих за всеки случай няколко тежки тома от енциклопедията и спуснах всички пердета. (Страхувах се дори и от лунната светлина.) После нагласих нощната лампа и отворих тетрадката, в която мама си беше водила дневник…

 

 

Мили чичо Иосуке,

Мислех, че никога няма да науча истината за мама и татко, ако пропуснех възможността да прочета дневника. До този момент не бях изпитвала желание да науча нещо за татко. Мама и без това щеше да ми разкаже всичко, когато се омъжех. В сърцето си пазех само името Кадота Реичиро. Но чувствата ми се промениха, след като видях мама в това кимоно. Не знам защо, в мен заседна тъжната мисъл, че тя няма да се оправи.

Бях дочула от баба си в Акаши и от други роднини, не помня кога точно, че мама трябвало да напусне татко. Когато той пишеше докторската си дисертация по педиатрия в университета в Киото, мама, баба, дядо, една прислужница и аз живеехме в Акаши. Бях на пет години. В един ветровит априлски ден млада жена с бебе на ръце посети мама. Когато я поканиха да влезе тя остави бебето, извади едно кимоно от малка кошница и започна да се преоблича. Това беше поразителната гледка, която мама видя като влизаше с чаша чай в ръка. Жената беше побъркана. По-късно научихме, че несръчно повитото бебе, което спеше под един розов храст в градината, било от татко.

Бебето умря наскоро след това. Оказа се, че жената се беше побъркала само временно. Тя бързо се оправи. Научих, че се омъжила за един търговец в Окаяма и живее щастливо. Наскоро след този случай мама и аз напуснахме Акаши. Беше решено тя да се разведе с татко, който живееше с нейното семейство.

Баба ми каза веднъж — тъкмо бях тръгнала в началното училище:

— Майка ти е много упорита. В края на краищата станалото — станало.

Сигурно мамината изтънченост и взискателност не са й позволили да прости на татко.

Това е всичко, което знам за тях. До седем-осемгодишната си възраст мислех, че татко е умрял, по-скоро ме караха да мисля така. Но дори и сега татко е мъртъв в сърцето ми. Не мога да си представя истинския си баща, който ръководи една голяма болница в Хиого, на един час път от нас. Той все още не се е оженил. Още е жив, но „моят“ баща е умрял отдавна.

Отворих дневника. Първата дума, на която попадна погледът ми и която съвсем не очаквах да прочета, беше „грях“. „Грях, грях, грях.“ Думата беше надраскана няколко пъти. Не можех да повярвам, че мама я е написала. Отдолу беше надраскано: „Господи, прости ми. Прости ми, Мидори.“ Тя като че ли беше страдала под тежестта на тези думи. Останалата част от страницата просто изчезна от погледа ми, само тези редове ръмжаха срещу мене като звяр, който се готви да скочи отгоре ми.

Затворих дневника. Какъв ужасен миг! Чувах сърцето си да бие в настъпилата тишина. Станах от стола, за да се уверя още веднъж, че вратата и прозорците са добре затворени. Върнах се до масата и страхливо разтворих наново дневника. После го прочетох от край до край, без да пропусна нищо. Чувствувах се като чудовище. Не можах да намеря нищо за татко. Искрено казано, в него беше описана цялата ваша любовна история, за която дори и не бях сънувала. Четях как мама беше страдала, как друг път се беше радвала, молила, отчайвала, понякога й беше идвала мисълта за самоубийство. Да, тя беше решила да се самоубие, ако леля Мидори узнаеше за вас! Господи! Мама, която винаги разговаряше толкова любезно с леля Мидори, всъщност се е страхувала от нея!

Дневникът на мама показва, че през тези тринадесет години тя непрекъснато е живяла с мисълта за смъртта. Понякога го беше водила по четири-пет дена редовно, понякога не го беше докосвала две-три години наред. На всяка страница от дневника тя се срещаше със смъртта.

„Трябва да умра. Смъртта ще разреши всичко.“ Какво я е карало да пише такива неща? „Защо се страхуваш, след като вече си решила да умреш? Бъди смела, Аяко!“ Каква е била причината милата ми майка да страда така? Любовта ли? Красивото и блестящо нещо, наречено любов? Веднъж ти ми подари за рождения ден книга, в която бе изобразена една горда гола жена, застанала до един извор, дългите й коси падаха по раменете й, беше сложила ръце на гърдите си и ги повдигаше нагоре, като цветя. Колко различна е била вашата любов от тази, за която се разказваше в книгата!

Откакто прочетох дневника, леля Мидори стана най-ужасното същество на света за мен. Маминото страдание се предаде и на мен. Леля Мидори, която нежно ме целуваше по бузата! Моята мила леля Мидори, която толкова много обичах! Когато тръгнах на училище в Ашийя, тя ми подари една ученическа чанта, украсена с големи рози, която се носеше на гръб. Когато заминах на летен лагер, тя ми подари голям спасителен пояс във формата на чайка, който се надуваше. Веднъж, бях във второ отделение, така разказах една приказка от братя Грим, че всички бяха възхитени. А същата леля Мидори ме бе карала да репетирам всяка вечер и бе хвалила постоянството ми. Леля Мидори, която беше братовчедка на мама и двете бяха толкова близки! Въпреки че сега тя само танцува, преди много добре играеше маджонг[1], голф, плуваше и караше ски. Печеше големи сладкиши и веднъж много ни изненада двете с мама, като доведе у дома група млади танцьорки от Такаразука. Защо беше дошла в нашия живот така приятно, като роза?

 

 

Ако изобщо съм имала някакво предчувствие за вас двамата, това беше само веднъж, преди около година. Отивах на училище с една приятелка. Когато стигнахме до спирката Шукугава, се сетих, че съм си забравила учебника по английски. Помолих приятелката си да ме почака на спирката и бързо се върнах в къщи. По непонятни за мен причини не можах да отворя вратата. Прислужницата беше на пазар и само мама си беше в къщи. Беше ми малко неловко, че стои сама. Стана ми страшно. Стоях на вратата и се чудех дали да вляза. Гледах азалиите. Накрая се отказах и се върнах на спирката в едно странно душевно състояние, което не разбирах. Почувствувах, че от момента, в който отивах на училище, за мама започваше друг живот. Разбрах също, че ако вляза, ще я обезпокоя. Върнах се на спирката, чувствувах неописуема самота, ритах камъчетата по пътя покрай брега на реката Ашийя. След това изведнъж се оказах в чакалнята и облегната на дървената пейка, разсеяно слушах приятелката си.

Това беше първият и последен случай. Сега той ми изглежда непоносимо страшен. Какви отвратителни качества притежава човекът! И кой може да е сигурен, че леля Мидори не е имала понякога същото предчувствие? Тя, която толкова се гордее със способността си да разчита мислите на партньора си, когато играе карти! Самата мисъл за това ме ужасява! Може би е глупаво да се тревожа повече, след като всичко е свършило и остана в тайна. Мама умря, за да запази тайната. Вярвам, че е така.

В онзи тъжен ден, точно преди да започне кратката й, но страшна агония, мама ме повика и ми каза със странно спокоен, почти дървен израз на лицето: „Току-що взех отрова. Уморих се, уморих се да живея…“

Гласът й звучеше като божествена музика, необикновено ясен — сякаш се обръщаше към бога чрез мен. Чух думата „грях“, голяма колкото Айфеловата кула, да се сгромолясва в ушите ми. Напластилите се грехове, които и бяха тежали тринадесет години, сега щяха да смачкат изтощеното й същество и просто да го отмият. Седях срещу мама, следях с поглед тези очи, вперени равнодушно в пространството, и изведнъж ме обзе гняв, като пристъп на есенен вятър. Без да свалям поглед от тъжното лице на мама, казах само: „О?“, като че ли това нямаше нищо общо с мен. След това сърцето ми изстина, сякаш залято с вода. Спокойно, толкова спокойно, че сама се учудвах на себе си, минах по коридора вместо през съседната стая; имах чувството, че вървя по вода. (Точно в този момент чух как мама извика, защото смъртта вече я поглъщаше.) Отидох до телефона в дъното на коридора и ти позвъних. Но пет минути по-късно в къщата се втурна не ти, а леля Мидори. Мама умря, като стискаше ръцете на леля Мидори, тази, която й беше най-близка и от която се страхуваше най-много. И същите тези ръце сложиха бялото покривало върху маминото лице, вече освободено от грижите и тъгата.

 

 

Мили чичо Иосуке,

Първата нощ от бдението беше спокойна — невероятно спокойна. Тълпите от посетители през деня, полицаите, лекарите, съседите — всички си бяха отишли. Само ние тримата седяхме пред ковчега й — ти, леля Мидори и аз. Мълчахме. Като че ли се вслушвахме в лекото приплискване на вода в някакъв бряг. Когато тамяновите пръчици изгаряха, ние ставахме един след друг, поставяхме нови и може би отваряхме прозореца, за да влезе малко свеж въздух. Ти изглеждаше най-тъжен. Когато стана да запалиш нови тамянови пръчици, погледна нежно маминия портрет. На тъжното ти лице имаше лека усмивка, толкова лека, че едва можеше да се забележи. Много пъти през тази нощ си помислих, че мама може би е била щастлива.

Към девет часа, както седях до прозореца, изведнъж избухнах в сълзи. Ти стана спокойно, сложи ръка на рамото ми и постоя известно време така. След това седна на стола си, без да кажеш нито дума. Плачех не защото изведнъж ми беше станало мъчно за мама. Мислех си за това, че мама не каза нищо за теб в предсмъртния си час и се питах защо, когато телефонирах, към мен се втурна леля Мидори, а не ти. Сърцето ми се сви. Вашата любов трябваше да остане скрита дори и пред смъртта. Това ми се стори тъжно като цветята, затворени в стъкленото преспапие. Станах и отворих прозореца, гледах в студеното звездно небе и се мъчех да скрия скръбта си, която беше на път да се изяви. Но тогава си помислих, че в този момент може би мамината любов се възнасяше към звездното небе, летеше сред звездите, а ние не знаехме нищо за това. Стори ми се, че скръбта заради смъртта на едно същество, наречено „мама“, е твърде обикновена в сравнение със скръбта за една любов, която се възнася към небето.

Когато в полунощ седнахме да се храним, отново се разплаках. Леля Мидори ми каза меко: „Трябва да си силна. Къса ми се сърцето, като си помисля, че не мога да направя нищо.“

Избърсах си очите и вдигнах поглед към леля Мидори. В нейните очи също имаше сълзи. Поклатих глава. Може би й беше все едно. Истината е, че неочаквано ми стана мъчно за нея. Наблюдавах я как нарежда чиниите — за теб, за нея, за мен и за мама, и изведнъж ми се стори, че тя е най-тъжна от всички ни. Затова и заплаках.

Плаках още веднъж през тази нощ. Това беше, след като ме накарахте да си легна. Ти ми каза, че следващият ден ще бъде тежък. Бях много изморена и веднага заспах в съседната стая. Събудих се цялата в пот. Беше минал около един час. В другата стая беше тихо, от време на време се чуваше само щракането на запалката ти. След около половин час вие разменихте няколко думи.

— Защо не си починеш малко, Мидори? Аз ще стоя буден.

— Не, благодаря. Почини си ти.

Това беше всичко и отново стана тихо. Проплаках може би три пъти. Но този път вие не чухте хлипането ми. Всичко изглеждаше самотно и ужасно. Вие тримата — мама, която вече се беше присъединила към другите, леля Мидори и ти — бяхте в една стая. Всеки от вас беше погълнат от различни мисли. Светът на възрастните ми изглеждаше непоносимо самотен и ужасен.

 

 

Мили чичо Иосуке,

Отклоних се. Опитах се да изразя чувствата си колкото е възможно по-добре, така че да разбереш молбата ми. А тя е следната: не искам да ви виждам повече — нито теб, нито леля Мидори. Не мога повече да се преструвам, че съм си все още онова дете, което бях, преди да прочета дневника на мама. Бих искала да съм по-далече от „греха“, който я смаза. Не мога да пиша повече.

Помолих чичо Цумура да се погрижи за тази къща. След това ще се върна в Акаши за известно време. Смятам да отворя малко шивашко ателие. Мама пише в завещанието си да се посъветвам с теб. Тя не би поискала това, ако ме познаваше такава, каквато съм сега.

Днес изгорих дневника й в градината. Тетрадката се превърна в купчинка пепел. Вятърът я разнесе заедно с опадалите листа, докато търсех кофа вода.

В отделен плик ти изпращам писмо от мама. Намерих го в писалището й на другия ден, след като ти замина за Токио.

 

 

Писмото на Мидори

Драги Мисуджи,

Обръщам се към теб официално, а сърцето ми бие така, като че ли пиша любовно писмо. Мисля, че съм вече твърде стара за любовни писма, въпреки че съм само на тридесет и три години. През последните десет години съм написала десетки любовни писма, понякога тайно, а понякога открито. Но ми е чудно защо нито едно от тях не беше адресирано до теб. Не зная.

Преди известно време госпожа Такаги, която добре познаваш (когато се гримира, изглежда като лисица, нали), коментираше известните личности, които живеят между Осака и Кобе. Тя каза, че не си интересен за жените, че си мъж, който не познава сложността на женската психика и който би могъл да обича жените, но никога да бъде обичан от тях. Това, разбира се, е повърхностна забележка. Тя беше леко пияна и на думите й не бива да се обръща голямо внимание. Същевременно обаче наистина притежаваш някои от качествата, които тя ти приписа. Не познаваш самотата, просто не си от този тип хора. Понякога изглеждаш отегчен, но никога самотен. Винаги имаш определено мнение за нещата и винаги държиш на него. Често това предизвиква у мен желание да те разтърся. Накратко, ти си непоносим за жените, не събуждаш у тях интерес като мъж и би било загуба на време да бъдеш обичан.

След като нещата стоят така, безсмислено е от моя страна да ти обяснявам защо нито едно от десетките любовни писма, които съм изписала, не беше адресирано до теб. Това все пак е малко странно, защото наистина бих могла да ти изпратя едно-две. Въпреки че не го направих, нещата не биха се променили много, ако ги бях написала така, като че ли се обръщам към теб. Аз съм стеснителна и наивна въпреки годините си. Не бих могла да напиша едно нежно писмо на съпруга си, но спокойно бих ги пращала едно след друго на чужди мъже. Може би съм родена под нещастна звезда, която е и твоя нещастна звезда.

Само ако можех да те опозная,

възвишеното ти спокойствие щеше да рухне.

Написах това стихотворение миналата есен, когато си представях как седиш в кабинета си. В него изразих чувствата на една нещастна съпруга, която се опитва да не наруши спокойствието на съпруга си, защото в този момент той може би съзерцава старинен корейски керамичен предмет; или чувствата на някой, който не знае как да наруши съзерцанието ти. (Каква страшна и добре охранявана крепост си ти!)

Веднага ще кажеш: „Не говори глупости!“ Но дори и когато играя маджонг по цяла нощ, все пак понякога мисля за теб, представям си как седиш в кабинета си. Тайно сложих писмото на бюрото на господин Тагами — младия философ, който миналата пролет беше повишен в асистент. Моята постъпка смути възвишеното спокойствие на младия преподавател. Един журналист писа за този случай в колонката за светските новини и това ти причини малко неприятности. Преди малко споменах, че винаги съм изпитвала желание да те разтърся. Понякога си мисля дали този незначителен инцидент те извади от спокойствието ти поне за малко. Тъй като сигурно не ти е приятно да четеш за тези неща, ще премина към най-главното.

Нашите фиктивни брачни отношения продължиха доста време. Не искаш ли да сложим край на тази история? На теб сигурно също ти е трудно. Ако нямаш нищо против, може би ще намерим такова разрешение и двамата да бъдем свободни. Мисля, че е време да прекъснем неестествените си отношения, особено след като си подал оставка! (Никога не съм очаквала да прочета името ти в списъка на напусналите.) Накратко, ще бъда доволна, ако ми оставиш къщата в Такаразука и къщата в Язе. Тази в Язе е подходяща по големина за мен и природата наоколо е приятна. Бих могла да живея там. Къщата в Такаразука ще продам за около два милиона йени, с която сума ще мога да живея до края на живота си. Имам вече свои планове, както виждаш. Това е последният път, когато искам нещо от теб, и първият, когато разчитам на чувствата ти.

Въпреки че ти правя такова неочаквано предложение, в момента нямам любовник. Не се безпокой, че някой може да ме ограби. Съжалявам, че трябва да го кажа, но никога през живота си не съм имала достоен любовник. Твърде малко мъже отговарят на двете ми основни изисквания: добре подстриган врат, свеж като лимоново резенче, и онази извивка на тялото в кръста, изчистена и силна като на антилопа. Съжалявам, че това качество, което още като младоженка ме привлече към съпруга ми, запази своята притегателна сила през десетте години брачен живот. Като казах антилопа, се сетих, че веднъж четох в някакво списание за едно момче, което живяло сред антилопи в Сирийската пустиня. Господи, каква красота! Застиналият профил под рошавата коса, очарованието на дългите му крака, които, изглежда, можеха да го носят със скорост 80 километра в час! Дори и сега кръвта ми се разиграва при мисълта за това момче! За неговото интелектуално лице и примитивното му, диво тяло.

За очите, видели това момче, всички останали мъже изглеждат недодялани и отегчителни. Ако изобщо някога в сърцето на жена ти е трепнало и най-малкото желание за изневяра, това стана, когато тя видя момчето антилопа. Като си помисля за опънатата му кожа, влажна от нощната роса на пустинята, за ведрото му спокойствие, се вълнувам и сега.

Преди около две години се увлякох по Мацуширо от школата за модерно изкуство „Шин Сейсаку“. Но не трябва да вярваш на слуховете.

Тогава ти ме погледна с очи, които излъчваха тъжен блясък, сякаш ме съжаляваше. Всъщност нямаше за какво да се съжалява. Все пак нещо в очите ти ме привлече. Не можеха да се сравнят с тези на момчето антилопа, но бяха прекрасни. Защо никога преди това не беше обръщал към мен тези очи поне съвсем за малко? Само сила не е достатъчна. Това не са очи за съзерцаване на керамика. Изведнъж изстинах, станах студена като старинен керамичен съд и ужасно ми се прииска да седна на някое спокойно място. Затова посетих леденото студио на Мацуширо и му позирах. Освен това харесвам начина, по който вижда сградите. Въпреки че доста подражава на Утрило, мисля, че той единствен в Япония умее да нарисува една обикновена сграда и да вложи все пак в нея нещо от съвременната меланхолия (съвсем леко). Но като човек не представлява нищо. Ако теб бих оценила със сто точки, той ще получи някъде към шейсет и пет. Има талант, но е някак си изроден. Има красиво лице, но му липсва изтънченост. А когато вземе лула, дори изглежда смешен, като посредствен художник, чиито творби са изсмукали всичко ценно от него.

Някъде в началото на миналото лято тръгнах с Цумура, жокея, който спечели купата. В очите ти блестеше студено презрение. Отначало мислех, че зеленината в градината прави очите ти да изглеждат такива, когато се разминавахме на верандата. По-късно открих грешката си. Колко глупаво от моя страна. Ако знаех, щях да отвръщам на погледа ти по друг начин. Но всичките ми сетива бяха сковани от красотата на голямата скорост. Не разбирах твоя старомоден, средновековен начин на изразяване. Трябваше да видиш отнякъде как Цумура задминава десетки коне, един след друг, на гърба на своя превъзходен кон. Дори и ти щеше да бъдеш поразен, ако погледнеше през бинокъла това изпънато и красиво същество (имам пред вид Цумура, не коня).

Двадесет и две годишно момче, почти хулиганче, той два пъти счупи собствения си рекорд, защото знаеше, че го гледам. За първи път изпитвах такава страст. Той имаше нужда от възхищението ми, но когато яздеше кафявата си кобила, забравяше за мен и целият се превръщаше в бързина. В тези дни животът ми се струваше хубав. Любовта ми (предполагам, че това можеше да се нарече любов) се подхранваше от чистата му като вода страст, там долу на кръглата писта, когато го наблюдавах от трибуната. Нямах чувството, че губя нещо, когато му дадох трите диаманта. Те бяха оцелели през войната и момчето си ги заслужи. Беше привлекателен само върху гърба на коня. Щом като краката му докоснеха земята, той се превръщаше в дете, в примитивно дете, което едва ли познаваше вкуса на кафето. Но със своя борчески дух, прилепнал за гърба на коня, той беше по-силен от романиста Сео или бившия ляв политически деец Митани. Накрая му помогнах да се ожени за осемнадесетгодишната си приятелка танцьорка. Тя ходеше с нацупени устни и също беше между моите любимци.

Отклоних се от въпроса. Разбира се, още съм твърде млада, за да живея като отшелник дори ако реша да остана в Язе. Съвсем нямам намерения да живея като светица. Ти, ако искаш, можеш да си построиш пещ и да правиш чаши за чай, а аз мисля да отглеждам цветя. Казаха ми, че мога да печеля добре, ако ги продавам в Киото. Ще отглеждам около стотина-двеста карамфила с помощта на двете си прислужници и с две други млади момичета, мои приятелки. За сега няма да се занимавам с мъже. Наистина. Решила съм да намеря истинското щастие, като започна всичко отначало.

Може би си изненадан от неочакваното ми предложение да се разделим. Може би по-изненадващото е, че не го направих по-рано. Хиляди чувства ме изпълват, като се обръщам назад към нашия съвместен живот. Не разбирам как сме могли да издържим. Мен ме смятаха за лека жена и вероятно у много хора сме оставили впечатлението, че сме необикновена двойка. Все пак живяхме добре, доколкото можахме, без големи скандали; понякога отивахме дотам, че уреждахме и чужди бракове. Мисля, че заслужавам похвалата ти. А ти как мислиш?

Колко трудно е да се пише прощално писмо! Колко мразя да бъда сантиментална! Но не искам и да бъда прекалено откровена! Бих искала да направя предложението си внимателно, така че да не се нараняваме взаимно, но това, което пиша, ме кара да се чувствувам неловко. В края на краищата едно прощално писмо не може да бъде красиво, независимо от това кой го пише. Нека тогава ти пиша по откровения и сдържан начин, който подхожда за такова писмо. Нещата, които трябва да ти разкажа, няма да ти харесат и от това ще ми станеш още по-безразличен.

 

 

Беше февруари 1934 година, около девет часа сутринта. Когато те видях от прозореца на стаята си в хотела в Атами, ти беше със сив костюм и се разхождаше покрай брега. Ето какво се случи в онзи ден, който избледнява като полузабравен сън. Слушай внимателно. Спомняш ли си кимоното, което носеше високата красива жена след теб, с неговите пурпурни цветове на магарешки бодил на сив фон? Не бях предполагала, че подозренията ми ще се окажат верни. Бях дошла в Атами с нощния влак, за да потърся потвърждение на предположенията си. Не бях спала. Но исках да вярвам, че сънувам. Тогава бях на двайсет години (на колкото е Шоко сега). Хапът беше твърде горчив за една младоженка. Повиках прислужника, платих си сметката и тръгнах веднага, като че ли ме преследваха. Момчето гледаше втренчено след мен. Стоях на улицата пред хотела и мислех дали да отида на плажа или на гарата. Тръгнах към плажа, но спрях, преди да съм изминала петдесетина метра. Стоях и гледах в една точка, там, където морето блестеше на зимното слънце, море като изстискана от тубата тъмносиня боя. После тръгнах по пътя към гарата. Сега знам, че това, което започна там, продължава още. Ако бях отишла на плажа при вас, сега щях да съм съвсем различна. Не знам дали направих добре, като тръгнах към гарата. Това беше може би преломният момент в живота ми.

Защо не тръгнах към плажа? Може би защото чувствувах, че красивата Аяко ме превъзхождаше; тя беше пет или шест години по-възрастна от мен и ме превъзхождаше във всичко — беше по-опитна, образована, способна, мила, красива, сръчна, елегантно държеше чашата с чай, умееше да разговаря за литература и музика, да направи фризура, изобщо всичко. А аз притежавах само смирението на двадесетгодишна младоженка, което можеше да се изрази единствено в чистите линии на една рисунка.

Знаеш как човек застива неподвижен, когато скочи в студеното море есенно време, защото и най-малкото движение го кара да чувствува по-силно студа. Страхувах се дори да помръдна. Мина доста време, преди да се реша да ти изневеря, така както ти ми изневеряваше.

Веднъж Аяко и ти чакахте влака на спирка Саномия. Това беше може би една година след случката в Атами. Колебах се дълго дали да вляза в чакалнята, бях заобиколена от весели ученички, които отиваха на екскурзия. Спомням си добре и една друга нощ. Из въздуха бръмчаха насекоми. Гледах меката светлина, която проникваше през спуснатите завеси на горния етаж, с часове стоях пред плътно затворената като мида врата на къщата на Аяко и не се решавах да натисна звънеца. Беше горе-долу по същото време, когато ви видях на спирката. Не помня дали беше пролет или есен. В такива моменти губя представа за сезона. Имаше и много други случаи, но не направих нищо. Дори и в Атами не слязох до морето. Дори и тогава. Блестящото тъмносиньо море ме измъчваше и чувствувах как разкъсващата болка в сърцето ми отслабва.

Това беше болезнен период, но времето реши нашия проблем. Горещото желязо изстива и аз изстивах заедно с теб; ти дори изстина повече от мен. Нашият дом беше покъртително студен, толкова студен, че можеше да ти замръзнат клепките. Такъв е и сега. Дом ли? Не, дом е все пак нещо човешко. Вярвам, ще се съгласиш с мен, че е по-добре да го нарека крепост. През всичките тези години ние се лъгахме един друг в тази крепост. (Ти започна пръв.) Какви тъжни споразумения сключват хората понякога! Животът ни се крепеше изцяло на тайните, които всеки от нас пазеше. Ти се преструваше, че не знаеш нищо за многобройните ми истории, въпреки че понякога показваше презрението си, а друг път досадата и тъгата си. Често крещях на прислужницата — може би да ми донесе цигарите от банята. Друг път се прибирах в къщи, изваждах от чантата си програмата от филма и полугола си веех с нея като с ветрило. Навсякъде ръсех пудра, във всекидневната и в хола. След като оставях телефонната слушалка, се връщах на мястото си, танцувайки. Веднъж поканих на вечеря група танцьорки и после се снимах с тях. Играех маджонг полуоблечена. На рождения си ден накарах прислужниците да си сложат панделки, а аз се забавлявах с гостите, група студенти. Знаех, че всички тези неща са ти противни. Но все пак ти нито веднъж не ме упрекна, а и не можеше да го направиш. Ние просто не бяхме се скарали. В нашата крепост цареше спокойствие, въздухът беше влажен, песъчлив и студен, като вятъра в пустинята. Защо не стреля в сърцето ми, ти, който така сръчно убиваш фазани и гургулици? След като беше решил да ме лъжеш, защо не ме излъга докрай? Коварството на мъжа може да превърне жената в светица.

 

 

Сега знам, че през цялото това време в сърцето ми се е таила слаба, но упорита надежда, че един ден ще дойде краят на нашата спогодба, че нещо ще се случи, и така страдах повече от десет години. Знаех, че краят може да дойде само по два начина. Или един ден щях да се облегна на рамото ти и кротко да затворя очи, или щях да те пронижа с египетското ножче, което ми подари.

Как точно щеше да дойде краят? Не знаех.

Минаха пет години. Спомняш ли си? Мисля, че това се случи, след като се върна от Южна Азия. Три дни не се бях прибирала в къщи и си дойдох пияна, олюлявах се посред бял ден. Ти се беше върнал вече. Не очаквах да те заваря. Чистеше си пушката. Казах само „здравей“, седнах на верандата с гръб към теб да се освежа и разхладя малко. Прозорецът на верандата пред мен отразяваше като огледало част от стаята. Виждах те как триеше пушката с бяла кърпа. Раздразнителна и все пак отпусната след трите дни, прекарани в развлечения, аз те наблюдавах разсеяно. След като внимателно избърса цялата пушка и нагласи лъснатия затвор, ти я вдигна няколко пъти, като че ли готов за стрелба. Тогава открих, че се прицелваш, примижал с едното око. Пушката беше насочена в гърба ми. Чудех се дали ще стреляш и дали искаш да ме убиеш, въпреки че пушката не беше заредена. Затворих очи в очакване на момента, когато щракването на спусъка щеше да разкъса неподвижността на стаята, чудех се дали се целиш в рамото или в тила. Чаках дълго, но не последва никакво щракване. Готвех се да припадна при щракването, като си мислех, че това ще направи живота интересен след годините, прекарани в скука.

Отворих очи и видях, че още се целиш в мен. Останах известно време в същата поза, но внезапно всичко ми се стори много глупаво. Обърнах се към теб — не към отражението ти в стъклото. В този момент ти се целеше в рододендрона, който беше донесъл от Амаджи. Той беше цъфнал за първи път през тази година. Чак тогава спусъкът щракна. Защо не застреля невярната си жена? Тя си го заслужаваше. Ти искаше да ме убиеш, но все пак не натисна спусъка. Ако беше го направил, ако не беше ми простил изневярата, ако беше изстрелял омраза в сърцето ми, тогава може би щях да падна спокойно в ръцете ти. Или може би щях да ти покажа, че и аз стрелям добре. Но след като не го направи, извърнах очи от рододендрона, с който бях заместена, и се оттеглих в стаята си, като си тананиках една чужда мелодия и се олюлявах повече от необходимото.

 

 

Годините минаваха и все не се появяваше удобен случай да сложим край на всичко. Това лято цветовете на черната мирта бяха така наситено червени, както никога досега. Трескаво очаквах нещо, почти бях сигурна, че ще се случи нещо необикновено.

Посетих Аяко в навечерието на смъртта й. След десет години отново видях онова кимоно, което се беше запечатало в паметта ми, блестящо на яркото утринно слънце в Атами. Пурпурните цветове на магарешкия бодил падаха тежко по крехките рамене на твоята възлюблена, която беше доста отслабнала. В момента, в който сядах, си помислих, че ще си отмъстя, като й кажа колко е красиво кимоното й. Но след това мисълта, че тя носи това кимоно в мое присъствие, ме вбеси и кръвта ми кипна. Не можех повече да се сдържам. Нахалството на жената, която беше откраднала съпруга на друга жена, и кротостта на двадесетгодишната младоженка трябваше да се срещнат един ден. Изглежда, моментът беше вече дошъл. Разкрих тайната, за която никога преди това не бях намеквала, и я изложих спокойно пред магарешките бодли.

— Това кимоно е свързано с хубави спомени, нали?

Втренчих се в очите, които бяха обърнати към мен. Тя нададе лек, почти недоловим вик. Продължавах да я гледам втренчено, като мислех, че ще я накарам да отвърне поглед.

— Ти го носеше в Атами, когато беше с Мисуджи. Прости ми, но тогава ви видях.

Точно както очаквах, кръвта се отдръпна от лицето й. Устните й трепнаха и се изкривиха, тя за миг погрозня и не можа да каже нищо. Само се приведе и се загледа в белите си ръце, свити в скута й.

Свежа като след баня, почувствувах, че съм живяла повече от десет години за този момент. Някъде дълбоко в сърцето си почувствувах също, че с неописуема тъга започва един край. Доста време стоях неподвижна, като че ли бях пуснала корени. Колко ли й се искаше да изчезне, да се стопи! После вдигна бледото си лице и ме погледна спокойно. Помислих си, че ще умре. Смъртта се беше вкопчила в нея. Иначе не би могла да ме погледне така спокойно. Градината потъмня и отново стана слънчева. Идващите от съседната стая звуци на пиано секнаха.

— Добре. Не се тревожи. Сега вече ще го направя напълно твой. — С тези думи станах, взех белите рози, които бях оставила в хола, и ги сложих в една ваза на библиотеката. Докато ги подреждах, си помислих, че може би няма да я видя никога повече (ужасно вярно предчувствие). Главата й се наклони още по-ниско. Тогава добавих:

— Не се притеснявай. И аз самата ви лъгах повече от десет години. Сега сме наравно.

И се усмихнах. Каква прекрасна тишина! Тя седеше, без да продума, толкова тихо, като че ли беше престанала да диша. Изпитанието свърши. Сега тя можеше да прави, каквото иска.

Напуснах стаята й, съзнавайки ясно, че походката ми е много рязка.

— Мидори!

Това беше първата й дума, но аз излязох, без да се обръщам.

— Какво ти е, лельо Мидори? Изглеждаш толкова бледа!

Шоко носеше чай. Знаех, че кръвта се беше отдръпнала и от моето лице.

Мисля, че сега вече разбираш защо трябва да те напусна. Или по-скоро защо ти ще почувствуваш, че трябва да ме напуснеш. Писах за много неща и изглежда, че най-после дойде краят на нашите отношения. Мисля, че ти казах всичко, което ми беше на ума. Ще оценя високо жеста ти, ако ми дадеш съгласието си за развод още докато си в Изу.

 

 

Спомних си още нещо. Нещо приятно. Днес реших да заместя прислужницата и почистих кабинета ти във вилата за първи път от много години насам. Хубав, тих кабинет. Дългите канапета са удобни. Цветята във вазата на полицата са толкова ярки, като че ли горят. Пиша ти това писмо от кабинета. Гоген не е съвсем подходящ за тук, за това без твое позволение го махнах и сложих на негово място един пейзаж на Вламинк. Бих искала да окача Гоген в къщата в Язе. Почистих ти гардероба и изнесох навън три зимни костюма с връзки, които много ми харесват. Не знам дали на теб ще ти харесат.

 

 

Писмото на Аяко

Когато четеш писмото ми, вече няма да съм жива. Не знам какво е смъртта, но едно е сигурно — че нито радостта, нито страданието, нито мъката ми ще продължат да съществуват на този свят. Мислите за теб и за Шоко, които идват една след друга, ще изчезнат от земята. От мен няма да остане нищо.

Все пак ще четеш писмото часове или дни, след като умра. То ще ти предаде мислите, които са ме тревожили, докато съм била жива, мисли, за които ти все още не знаеш и които все още биха ме тревожили, ако бях жива. Ще чуваш думите ми, ще се учудваш, ще ти е мъчно за мен, ще ме упрекваш така, както би го направил, ако бях жива. Няма да плачеш, но ще бъдеш тъжен, както само аз съм те виждала (не и Мидори), и ще кажеш: „Какво глупаче си!“ Просто виждам лицето ти и чувам гласа ти.

Мисля, че животът ми ще остане скрит в това писмо до момента, в който го прочетеш, и отново ще се разгори, когато погледът ти попадне върху първата дума. Той ще проникне в цялото ти същество и ще изпълни сърцето ти, когато прочетеш и последната дума. Какво странно нещо е писмото на самоубиец! Дори и животът, който ще продължи през двайсетината минути, докато четеш тези редове, дори и този живот бих искала да ти подаря от цялото си сърце. Страхувам се да ти призная: мисля, че нито веднъж в живота си не съм се показвала пред теб такава, каквато всъщност съм. За първи път в това писмо ще видиш моята истинска същност. Аз съм точно такава, каквато ще ме видиш тук. Наистина!

Още са пред очите ми измитите от есенния дъжд кленове в Тенозан. Защо бяха толкова красиви? Ние се скрихме от дъжда под стряхата на прочутата чайна срещу гарата. Гледахме планината, чийто стръмен склон започваше от самата гара и която стоеше като великан пред нас. Бяхме поразени от красотата й. Може би причината беше в особената светлина по това време на деня. Беше ноември, свечеряваше се. Може би причината беше във времето — през този есенен ден валя няколко пъти. Планината бе толкова красива, че почти ни беше страх да се изкачим по нея заедно. Това беше преди тринадесет години. Почти болезнената красота на кленовете е още жива в съзнанието ми.

За първи път бяхме сами. Беше ме водил от едно място на друго през целия ден още от рано сутринта и бях изтощена психически и физически. Ти също беше изморен. Говореше най-различни глупости, докато се изкачвахме по стръмнината. „Любовта е привързаност. Има ли нещо лошо в това да съм привързан към една рядка чаша? Защо тогава да не съм привързан към теб?“ И после: „Само ти и аз ги видяхме тези красиви кленове. Само ти и аз ги видяхме, и то едновременно. Няма спасение.“ Говореше като разглезено дете.

Сърцето ми се свиваше при всяка твоя дума, като в очакване на силен удар — сърцето ми, което отчаяно се беше опитвало да избяга от теб през целия ден. Твоите заплахи и безкрайната ти тъга кристализираха в щастието на една жена, която е обичана. Колко лесно ми беше да простя собствената си изневяра, аз, която не можах да простя на съпруга си!

 

 

В хотела в Атами ти за първи път произнесе думата „лоши“. Каза, че ще бъдем лоши. Спомняш ли си?

През нощта духаше вятър. Дървените капаци на прозорците, които гледаха към морето, непрекъснато скърцаха. Към полунощ ти отвори прозореца, за да ги закрепиш. Недалеч от брега видях малка лодка, която гореше като факел. Смъртна опасност беше надвиснала над няколко души и все пак не изпитах страх. Привлече ме красотата на огъня. Когато затвори прозореца обаче, станах неспокойна. Отново го отворих, но огненото петънце не се виждаше вече. Може би лодката беше изгоряла във водата. Тъмното море лежеше тежко и спокойно.

До тази нощ се бях опитвала да избягам от теб. След като видях горящата лодка, ме обзе някакъв фатализъм. Ти каза: „Нека бъдем лоши. Ела с мен и до края на живота си ще лъжем Мидори.“ Отговорих без колебание: „След като сме решили да бъдем лоши, нека бъдем лоши докрай. Нека излъжем всички, не само Мидори.“ Тази нощ спах добре за първи път, откакто бяхме започнали да се срещаме тайно.

Като че ли видях цялата безнадеждност на нашата любов в тази лодка, погълната напълно от огъня. И сега, докато пиша, виждам пред очите си огъня, отразен в нощното небе. Може би тази нощ бях видяла в морето трагичния живот на една жена — нейния кратък и истински мъчителен живот.

Безполезно е да извиквам такива спомени. Въпреки страданията ми през тези тринадесет години, знам, че бях щастлива повече от когото и да било. Толкова бях щастлива, разтърсена от твоята искрена любов, че не знаех как ще я понеса.

Днес прегледах дневника си. Прочетох твърде много думи като „смърт“, „грях“, „любов“. Още веднъж почувствувах в какво опасно положение се намираме. Тетрадката в ръката ми тежеше колкото моето щастие под бремето на греха. Ден след ден се срешах със смъртта, като си мислех, че трябва да умра, щом Мидори разкрие тайната. Да, мислех, че трябва да платя за всичко с живота си. Затова и щастието ми беше свързано с такова напрежение, че беше просто непоносимо.

 

 

Кой може да си представи, че е имало още едно „аз“ освен това, описано тук? (Може би всичко звучи малко предвзето, но не знам по какъв друг начин да го изразя.) Да, в мен живееше още едно „аз“. Едно друго „аз“, което ти не познаваш и за чието съществуване не би могъл да предполагаш.

Веднъж ми каза, че у всеки човек живее змия. Това беше, когато посетихме доктор Такеда от биологическия факултет на университета в Киото. Докато вие разговаряхте, аз убивах времето си, като разглеждах змиите в една стъклена витрина в дъното на дългия, мрачен коридор. Когато ти излезе след около половин час, змиите вече ми бяха станали противни. Ти погледна във витрината и шеговито каза: „Това е Аяко, това е Мидори и това съм аз. Във всеки човек живее по една змия.“ Мидори беше една малка змия с цвета на сепия от южните морета. Аз бях малка австралийска змия, цялата на бели петънца, с изострена като свредел главичка. Не знам какво искаше да кажеш. Въпреки че никога не ти споменах повече за това, запомних думите ти. Понякога се питах каква е тая змия, която живее у всеки от нас. И понякога си отговарях, че това е себичността, а друг път — ревността.

Дори и сега не знам. Във всеки случай в мен наистина живее змия. Другото мое „аз“, което не разбирам, наистина може да бъде наречено змия.

 

 

Това се случи днес следобед. Когато Мидори влезе в стаята ми, аз бях облякла онова сиво кимоно на пурпурни цветя. Ти го беше поръчал при Кумамото и много обичах да го нося, когато бях млада. В момента, в който Мидори влезе в стаята и ме видя, почувствувах, че иска да ми каже нещо. Тя се спря, като че ли учудена от нещо, и мълча така известно време. Мислех, че е изненадана от избора на дрехата, която наистина беше малко неподходяща за мен. Аз също мълчах полу на шега.

Неочаквано Мидори ме погледна, очите й бяха особено студени, и каза:

— Ти носеше това кимоно и тогава в Атами, когато бяхте заедно с Мисуджи. Аз ви видях този ден.

Думите й ме пронизаха като нож. Лицето й беше бледо и решително.

Отначало не разбрах какво искаше да каже. Когато осъзнах цялата сериозност на думите й, се хванах за гърлото и се изправих, като по заповед.

Тя е знаела всичко от самото начало!

Изведнъж се почувствувах спокойна, като надигащ се нощен прилив. Дори си помислих, че ще я хвана за ръка и ще й кажа: „Значи, си знаела всичко.“ Въпреки че моментът, от който се страхувах най-много, дойде, не изпитвах страх. Между нас лежеше само тишина, като вода, която се плиска тихо в брега. Свалена беше маската след тринадесет години очакване и това, което остана, беше не смъртта, както предполагах, а спокойствие, да, спокойствие. Мрачното и тежко бреме, което толкова дълго време лежа на раменете ми, беше свалено и на негово място остана ужасна пустота. Трябваше да мисля за толкова много неща. Не изпитвах страх, а някаква смътна празнота, но все пак се чувствувах спокойна и доволна. Бях изпаднала в особен вид възторг, който можеше да се нарече освобождение. Гледах Мидори в очите (не виждах нищо всъщност) и седях безучастно. Не чувах онова, което ми говореше.

Когато дойдох на себе си, видях я да отива към хола, като се олюляваше.

— Мидори! — извиках след нея. Защо? Не зная.

Може би защото ми се искаше тя да седи срещу мен завинаги. Ако се беше върнала, може би щях да я попитам безцеремонно: „Ще ми отстъпиш ли Мисуджи?“ А може би щях да я попитам нещо съвсем различно, но със същия подтекст: „Вече трябва да ти върна Мисуджи.“ Не зная какво щях да й кажа. Но тя не се върна.

Каква нелепа мисъл — да умра само защото Мидори знае всичко! Грях, грях. Какво безсмислено чувство за вина! Този, който си продава душата на дявола, няма ли друг избор, освен да стане дявол? Наистина ли лъгах себе си и бога през тези тринадесет години?

Заспах дълбоко. Когато Шоко ме събуди, цялото тяло ме болеше, като че ли изведнъж върху мен се бе стоварила умората, събирана тринадесет години. До леглото ми седеше чичо ми от Акаши, предприемачът, ти си го виждал веднъж. Беше се отбил да ме види на път за Осака. Поговорихме малко и той си тръгна. Когато си връзваше обувките на вратата, между другото каза:

— Наскоро Кадота се ожени повторно.

Кадота! Кога за последен път чух това име? Разбира се, той имаше пред вид Кадота Реичиро, бившия ми съпруг. Каза го между другото, но думите му ме разтърсиха.

— Кога? — Знаех, че гласът ми трепере.

— Миналия или по-миналия месец. Казват, че си построил нова къща близо до болницата в Хиого.

— Така ли? — Това беше всичко, което можах да кажа.

След като чичо си отиде, бавно се разходих по верандата, за да се съвзема. Хванах се за един стълб, защото имах чувството, че потъвам. Въпреки че духаше вятър и дърветата се люлееха, струваше ми се, че пред мен се простира един неподвижен подводен свят, гледан през стъклото на аквариум.

— Значи, всичко се свърши вече! — Не съзнавах, че съм произнесла на глас тези думи, но Шоко, която не бях забелязала, попита:

— Какво се е свършило?

— Не зная — отговорих аз.

Шоко се засмя и леко ме прихвана.

— Не ставай глупава. По-добре си легни.

Тръгнах към спалнята. Като сядах на леглото, почувствувах, че всичко около мен се върти. Подпрях се с едната ръка и успях да се овладея, докато Шоко беше в стаята. Щом тя отиде в кухнята, по бузите ми започнаха да текат сълзи. Защо простият факт, че Кадота се е оженил, ме нарани толкова силно? Какво страшно имаше в това? Не помня колко време стоях така. През прозореца видях Шоко, която изгаряше листата в градината. Слънцето беше вече залязло. Толкова спокойна вечер не бях виждала през живота си.

— Листата ли гориш? — попитах меко и като че ли всичко беше предварително обмислено, станах и взех дневника от чекмеджето на бюрото ми. Шоко гореше листата, за да изгори и дневника. Не можеше да бъде другояче. Излязох на верандата, седнах на плетения стол и запрелиствах страниците. Дневник, пълен с думи като „грях“, „смърт“, „любов“. Признанията на една грешница. Думите „грях“, „смърт“ и „любов“, писани в продължение на тринадесет години, вече загубили огнената сила, която притежаваха до вчера, щяха да споделят съдбата на листата, които се превръщаха в пурпурен дим.

В момента, в който подавах дневника на Шоко, реших да умра. Помислих, че вече е дошло време за това. Може би по-правилно е да се каже, че бях изгубила желание да живея.

Откакто се разделихме, Кадота живееше сам. Пропусна много случаи да се ожени, защото прекара известно време в чужбина и по време на войната беше с армията в Южните морета. Във всеки случай не се ожени. Сега ми се струва, че този факт може би правеше живота ми по-лесно поносим. Но бих искала да ти кажа само това, че откакто го напуснах, не съм го виждала, нито съм имала желание да се срещам с него. Освен дето дочувах случайни клюки от роднините ми в Акаши, аз години наред не знаех нищо за него.

Стъмни се съвсем. След като Шоко и прислужницата се затвориха в стаите си, извадих албума, в който имаше около двайсетина наши снимки. Преди няколко години Шоко ме стресна с думите:

— Снимките на мама и татко са залепени така, че лицата им се срещат.

Тя го каза съвсем невинно, но по-късно открих, че снимките, направени на сватбата ни, бяха залепени на две срещуположни страници така, че наистина се срещаха, когато албумът беше затворен. Тогава не обърнах внимание на това. Но думите й се запечатаха в сърцето ми и един-два пъти в годината изплуваха в съзнанието ми. Въпреки това досега нито съм размествала снимките, нито съм мислила да ги махна. Чак днес реших, че вече е време да ги откъсна. Ще залепя снимките на Кадота в червеното албумче на Шоко, за да знае как е изглеждал баща й като млад.

 

 

Такова беше моето друго „аз“. Малката австралийска змия, за която ти казваше, че живее в мен, се прояви тази сутрин, цялата на бели петънца. Чудя се как змийчето с цвят на сепия от Южните морета с тънкото червено езиче се е преструвало в продължение на тринадесет години, че не знае за срещата ни в Атами.

Какво в края на краищата е змията във всеки от нас? Дали не е нещо като безмилостна орис, готова да погълне всичко, себичност, ревност, съдба? Жалко, че не ще имам възможност да науча това от теб. Какво тъжно създание е тази змия във всеки от нас! Спомням си, четох веднъж в една книга за „скръбта на живота“. Пишейки това писмо, чувствувам как сърцето ми се докосва до нещо безкрайно тъжно и студено, от което ставам безпомощна. Какво е това у човека, дето е толкова непоносимо омразно и толкова непоносимо тъжно?

Имам чувството, че все още не съм ти представила моето истинско „аз“. Струва ми се, че първоначалното ми решение е отслабнало и се е изпарило.

Другото „аз“, което съществува независимо от мен — какво удобно извинение! Казах ти, че днес открих малката змия, която живее в мен. Казах ти, че днес тя се прояви за първи път. Лъжа, това е лъжа. Трябваше да съм я забелязала досега.

Сърцето ми се свива, като си спомня нощта на 6 август, когато земята между Осака и Кобе се превърна в море от пламъци. Шоко и аз се бяхме скрили в противовъздушното скривалище, което ти беше направил. Когато самолетите отминаха, потънах в ужасна самота, която бях абсолютно неспособна да преодолея. Чувствувах се неописуемо самотна. Невъзможно ми беше да стоя повече там. Вече се канех да напусна скривалището, когато те видях изправен пред мен.

Цялото небе беше червено. Ти беше изтичал до нашата къща и стоеше пред входа на скривалището. Вашият квартал беше вече в пламъци. Върнах се обратно в скривалището заедно с теб и избухнах в сълзи. И Шоко, и ти взехте истерията ми за страх. Не можех да обясня състоянието си нито тогава, нито по-късно. Прости ми. Тогава, когато бях обгърната от твоята щедра, прекалено щедра любов, ми се прииска да застана по същия начин пред противовъздушното скривалище в болницата на Кадота в Хиого, тази бяла и чиста болница, която съм виждала само от прозореца на влака. Исках да застана точно там така, както ти застана пред нашето скривалище. Треперех от това непреодолимо желание, срещу което се съпротивлявах със сълзи на очи.

Но това не беше първият път. Няколко години преди това бях поразено от думите ти, че в мен има една малка змия. Никога очите ти не са ме плашили така. Въпреки че го каза на шега, имах чувството, че си прочел мислите ми и изплашена се отдръпнах. Отвращението ми към истинските змии беше преминало. Плахо погледнах лицето ти, ти се беше загледал в далечината с незапалена лула в уста. Никога преди не те бях виждала такъв. Може би всичко това беше само във въображението ми, но не бях те виждала с по-празен израз на лицето. Той се задържа само за миг. Когато ме погледна, ти имаше обичайното нежно изражение.

До този момент не ми беше ясно какво точно представлява моето друго „аз“. Оттогава започнах да гледам на него като на една малка бяла змия. Още същата нощ писах в дневника си за бялата змия. Изпълних цяла страница с думите „бяла змия“, представях си я навита в сърцето ми, насочила острата си като игла главичка към небето. Това ми носеше успокоение, да сравнявам най-отвратителната част от себе си с този някак си чист и изразителен образ на женската тъга и почтеност. Нека бог бъде милостив към мен. Дори и сега съм егоистка. Изглежда, че съм станала още по-лоша.

Нека изпиша за всичко, щом съм стигнала дотук. Моля ти се, не се сърди. Това стана през онази ветровита нощ, когато ти и аз решихме да бъдем лоши докрай и да подхранваме любовта си, като лъжем всички около нас.

През тази нощ, след като се бяхме заклели във вечна любов, открих, че няма какво повече да се каже. Лежах на снежнобелия чаршаф и мълчах, втренчена в тъмнината. Не си спомням по-внушително тих час. Дали това продължи пет или шест минути? Или мълчахме час или час и половина?

Бях абсолютно сама. Забравих, че си до мен, съществуваше само собствената ми душа. Защо изпаднах в такава безпомощна самота точно когато свързахме тайно любовта си, която обещаваше да бъде безкрайно щедра и за двама ни?

През тази нощ ти реши да измамиш всички. Дали си мислил да измамиш и мен? А аз не направих изключение за теб. Реших да измамя всички живи същества на света, включително и теб, и дори себе си. Това щеше да бъде същността на живота ми. Тази мисъл гореше в дъното на самотната ми душа като призрачно пламъче.

Трябваше да изтръгна от себе си привързаността си към Кадота, която беше нещо като любов и омраза. Никога не можах да му простя изневярата, независимо от това каква е била причината за нея. Мислех, че съм способна на всичко и че ще направя всичко възможно, за да го откъсна от себе си. Тази мисъл ме преследваше навсякъде. С цялото си същество търсех средство, с което да успокоя страданието си. И какъв беше резултатът! Нищо не се е променило от онази нощ преди тринадесет години.

„Да обичаш“ и „да бъдеш обичан“. Тъжни отношения! Бях във втори или трети клас в гимназията. Учителят ни по английска граматика ни даде упражнение за действителен и страдателен залог. Между глаголите „да бия“ и „да бъда бит“, „да видя“ и „да бъда видян“ попадна и странното съчетание „да обичам“ и „да бъда обичан“. Когато взех молива и се готвех да напиша упражнението, някой отзад ми подаде бележка. В нея бяха написани две изречения: „Искаш ли да обичаш?“ и „Искаш ли да бъдеш обичана?“ и съответно трябваше да се отговори. Под изречението „искам да бъда обичана“ бяха написани много кръгчета с мастило и с червен и син молив. Под другото изречение, „искам да обичам“, нямаше нищо. Не направих изключение и нарисувах малко кръгче под думите „искам да бъда обичана“. Дали чувствувахме инстинктивно какво щастие е да бъдеш обичана, въпреки че бяхме само шестнайсетгодишни и не знаехме какво точно означава „да обичам“ и „да бъда обичана“?

Само момичето, което седеше до мен, изрисува голямо дебело кръгче там, където никой не беше написал нищо. Тя направи това почти без да се колебае. „Искам да обичам.“ Още си спомням колко ме подразни нейната безкомпромисност и същевременно колко уязвима се почувствувах. В училище не й вървеше много, беше малко меланхолична и не особено привлекателна. Не зная какво е станало с това самотно момиче с пепелявочерен цвят на косата. Дори и сега, след като са изминали повече от двадесет години, си спомням много ясно самотния и вид по непонятни за мен причини.

В края на краищата не знам кого бог ще надари с покой — жената, която е имала щастието да бъде обичана, или тази, която решила, че иска да обича, дори и да не е била възнаградена с много щастие. Коя жена може да признае пред бога, че е обичала? Може би има такива жени. Онова момиче с пепелявочерната коса може би е станало „една от избраните“. С разрошена коса, наранено тяло и разкъсани дрехи, тя победоносно ще вдигне глава и ще каже, че е обичала.

Отвратително. Искам да избягам от спомена за лицето на това момиче. Но не мога да се отърва от него, той ме преследва. Защо ме тревожат такива неща преди смъртта, след като ми остават само още няколко часа живот? Може би това е най-подходящата награда за жената, която, за да избяга от болката да обича, е потърсила спасение в щастието да бъде обичана.

Съжалявам, че трябва да ти кажа това след тринадесет щастливи години.

Дойде моментът, когато лодката трябва да изгори в морето. Моментът, който знаех, че ще дойде. Твърде уморена съм да живея повече. Мисля, че най-накрая успях да ти кажа какво точно представлявам, нарисувах ти истинския си портрет, колкото можах най-добре. Остават ми още петнадесет-двадесет минути живот, докато прочетеш писмото ми, но това е истинският ми живот, животът на твоята Аяко.

Искам да ти кажа само още едно нещо. Тези тринадесет години бяха като сън. Бях много щастлива, обгърната от твоята голяма любов, по-щастлива от когото и да било на света.

 

 

Вече беше минало полунощ, когато привърших трите писма, адресирани до Иосуке Мисуджи. Взех писмото на Мисуджи до мен и го прочетох отново. Препрочетох няколко пъти многозначителния пасаж към края: „Интересувам се от лов от няколко години насам. Това беше доста спокоен период в моя личен и обществен живот, пълна противоположност на самотата, в която живея сега. По времето, когато ме видяхте, пушката вече беше станала всичко за мен.“ Имаше нещо непоносимо тъжно в тези прилежно подредени думи. Както беше казала Аяко, може би това беше змията, спотаена в Мисуджи.

Приближих се към северния прозорец на кабинета си и погледнах навън в тъмната мартенска нощ. Електрически влакове изпускаха сини искри в далечината. Какво означаваха тези три писма до Мисуджи? Какво беше научил той от тях? Може би не беше научил нищо? Може би отдавна е знаел за змията в Мидори, а също за тази в Аяко?

Обърнал лице към мразовитата нощ, стоях до прозореца и имах чувството, че съм леко пиян. Опрях ръце на дървената рамка и погледнах надолу към дърветата на двора, „в бялото речно дъно“ на Мисуджи.

Бележки

[1] Китайска хазартна игра. — Б. пр.

Край