Куникида Допо
Старият Ген

Някога от столицата дойде в Саеки учител по английски на име Куникида. Той пристигна през есента и си отиде към средата на лятото, но няколко месеца преди да си замине, се премести от търговската част на града, която мразеше, в една къща близо до пристанището. Куникида не беше особено общителен човек и рядко разговаряше с някого освен хазаина на новата си квартира, където се премести.

През една дъждовна и ветровита лятна вечер, когато вълните се удряха шумно в брега, той слезе на верандата от стаята си на горния етаж; там старите му хазаи бяха излезли да се поразхладят. Приказваха си в мрака и току пропъждаха от себе си комарите. Тъй като вечерният вятър още отвяваше леко дъжда насам-натам, от време на време по някоя капка падаше на лицата им, но това не им попречи да си спомнят младините и се радваха на тези дъждовни капки.

Тази вечер хазаинът между другото разказа на Куникида за един старец на име Ген. Животът му наистина не беше кой знае колко необикновен, а досущ като този, за който можеше да се чуе в цяла Япония, ала по една или друга причина той направи на учителя дълбоко впечатление. И на Куникида му се струваше, като си мислеше за това по-сетне, че едва ли не този живот разкрива една тайна. Защото Ген приличаше на кутия, в която е скрита някаква загадка или отговор, а тази кутия вече никой не можеше да отвори.

Старият хазаин заговори бавно:

— Както можете да забележите, дори сега има само няколко къщи тук край пристанището. Самотата тъдява е винаги както през тази вечер. А помислете си какво е било, когато на брега е стояла само къщата на стария Ген! Оня стар бор до къщата му, който сега се издига край пътя, беше на самия бряг по онова време. Хората, които идваха от града, за да вземат лодката на Ген, седяха в сянката на скалите край брега. Там вече няма дори скали, разрушиха ги с динамит!

Ген не е живял винаги самичък. Отпърво той имаше хубавичка жена. Казваше се Юри и бе родена отвъд, на острова. За тях има много истории, но тази, която сега ще споделя с вас, е вярна, защото една нощ, когато Ген бе пийнал, сам ми я разказа. Когато бил горе-долу на двайсет и осем години, късно една вечер през пролетта някой почукал на вратата му. Ген попитал кой е. Някаква млада жена отвън го помолила да я закара на острова. Като надникнал навън, открил на лунната светлина, че това е девойката Юри, която живеела на острова.

По онова време, макар да имало неколцина лодкари по брега, Ген бил предпочитан от всички, защото бил прекрасен младеж, при това много отзивчив. Ала имало и друга причина. Да бяхте отнякъде да го чуете как пееше по онова време! Мнозина предпочитаха неговата лодка просто заради това. Чудно е, но дори в онези години Ген си беше все тъй мълчалив.

Някои мислят, че девойката от острова нарочно помолила за лодката му толкова късно вечерта… Както и да е, попитах го какво е станало онази нощ в залива, но дори когато бе пиян, Ген говореше съвсем малко. Той само се усмихна и две дълбоки бръчки се вдълбаха на челото му. На мене тази усмивка ми се стори малко тъжна и така си излезе — убедих се в тона по-сетне.

Те се ожениха и няколко години след сватбата той живя щастливо с жена си, както се полага, ала после, когато момчето им Косуке беше на около седем години, жена му умря при второто раждане. Неколцина предложиха да осиновят Косуке и да го научат да помага в дюкяните им, но Ген отказа с думите, че не можел да се раздели с единствения си син, след като е изгубил жена си.

Оттогава Ген вече рядко се усмихваше и никога не запяваше, освен когато си пийнеше. Но дори тогаз най-веселата му песен пак звучеше тъжно. Или може би хората просто си мислеха така. Но не, аз наистина смятам, че смъртта на жена му разби сърцето му.

Когато имаше мъгла, той вземаше сина със себе си в лодката, защото според него не било хубаво да го оставя в самотния си дом. Пътниците ги съжаляваха, а жените, които носеха сладки и бонбони за децата си в къщи, даваха от тях на осиротялото момченце. В такива случаи Ген не изразяваше никаква благодарност, сякаш не съзнаваше добротата им. И въпреки това никой не се обиждаше.

Минаха още две години. Когато строежът на това, новото пристанище, беше изкаран почти наполовина, аз ти жена ми се преместихме тук от острова и построихме тази къща. Подрязаха баира и направиха нов път, ала работата на Ген си остана почти същата.

По-сетне, когато момчето на Ген, Косуке, стана дванайсетгодишно и един ден си играело на брега с други деца, кой знае как се удавило. Другарчетата му не посмели да кажат на родителите си, затова чак вечерта забелязахме, че Косуке го няма и почнахме да го търсим. А вече, разбира се, беше доста късно, за да се направи нещо за спасяване на живота му. И колкото и да е чудно, намерихме клетото дете точно под лодката на баща му.

След това Ген почти не отваряше уста да за пее. Не продумваше дори с най-добрите си приятели. Продължи да превозва пътници както преди, но хората започнаха да забравят за съществуването му дори когато се возеха в неговата лодка. Сам аз си спомням за него, че е жив, само когато го срещна с весло на гръб и полузатворени очи.

Така или иначе, вие сте първият, който е питал за него. Може би, ако го поканите тук някога на чаша вино, ще го склоните да ви изпее някоя песен. Но обикновено не можем да разберем нищо. Никога не се оплаква и това е доста тъжно, не намирате ли? Жал ми е за него…

Толкова разказа хазаинът тази вечер. Няколко седмици по-късно Куникида завърши преподаването си в Саеки и се върна в Токио, но там продължи да мисли за Ген, особено когато седеше вечер на бюрото си и слушаше как вали навън. Представяше си стария Ген как си спомня с тъга за отминалите приятни пролетни нощи, притворил очи край огъня и унесен в мисли по удавения си син Косуке.

Годините минаваха и Куникида си спомняше от времена време за Ген, като се питаше как ли е сега, без да подозира, че старецът отдавна е мъртъв и почива в гроба.

 

 

През един януарски ден — година след разказаното на Куникида — небето беше мрачно и навярно щеше да вали сняг. Главната улица на Саеки не беше така многолюдна, както преди, магазините тънеха в мрак и по тесните улички камъните бяха замръзнали. Откъм подножието на замъка долиташе бавно над града като воден кръг в безрибно езеро и замираше глухият и печален звън на една храмова камбана.

На площада бедните деца се навъртаха бледи и играеха унили игри. Когато мина някакъв просяк, едно от децата извика: „Кишу! Кишу!“, но Кишу отмина, без да им обърне внимание. По вида му можеше да се съди, че е на около петнадесет години. Дългата му невчесана коса закриваше врата му и продълговатото лице с измършавели бузи създаваше впечатление, че брадичката е остра. Очите се движеха бавно и безжизнено. Полите на палтото му бяха мокри и дрипави и едва достигаха коленете. През разпрания шев на единия от ръкавите се подаваше лакът, тъничък като крак на скакалец.

Точно в този миг оттам мина и старият Ген.

— Кишу! — извика му старецът с нисък силен глас. Младият просяк вдигна унило очи и зърна стария Ген. Останаха известно време така, загледани един в друг; после Ген извади кутията си за храна и предложи топка ориз на просяка, който извади от джоба си една чаша и сложи в нея ориза. Нито този, който даваше, нито онзи, който получаваше, изрече дума. Сетне Кишу отмина, без дори да се обърне, но Ген проследи просяка с очи, докато той се изгуби зад ъгъла на една улица. Като погледна към небето, Ген забеляза една-две снежинки. Той въздъхна дълбоко и още веднъж отправи взор натам, където се бе изгубил просякът. Като се сдържаха да не се изсмеят, децата се ръгаха с лакти едно-друго, ала старецът не забеляза това.

Вечерта Ген се прибра в къщи. Въпреки тъмнината той не запали лампа, а седна до огъня, опрял лице на големите си дебели ръце. Сянката му се полюшваше насам-натам огромна върху стената. Там имаше една цветна щампа, която жена му бе донесла от бащиния си дом, когато Косуке беше пет-шестгодишен; тя висеше оттогава и бавно почерняваше от дима. Ген слушаше шумоленето на снега, което обгръщаше къщата, и мислеше за Кишу.

 

 

Една есен няколко години преди това някаква просякиня се бе появила в Саеки. Тя водеше със себе си около осемгодишен син и на която врата почукваха, майката обикновено получаваше доста щедра милостиня. Тъй като щедростта на хората в този град изглеждаше по-голяма, отколкото другаде, тя навярно си е помислила, че мястото е добро, за да изостави тук сина си, и наистина стори това идната пролет. По-късно някой, който бе ходил в Дазаифу, каза, че е видял една просякиня досущ като майката в компанията на някакъв грамаден борец да проси пред вратата на светилището.

Когато чуха това, хората от града намразиха коравосърдечната майка и почнаха да съчувствуват още повече на изоставеното дете. Така отпърво планът на майката, изглежда, успя. Някой просто за смях научи момчето да си пише инициалите; друг го научи да чете и малкият можеше да изкара на глас една-две страници от читанката за началните училища. Научи и една песен, като слушаше да я пеят другите деца.

Ала щедростта на хората от града имаше край и той дойде много скоро. Макар всички да изпитваха жал към детето, никой не искаше да го прибере у дома си. Понякога хората му поръчваха да им помете градината и бяха добри към него, но това също не трая дълго; други почнаха да твърдят, че нищо не можел да запомни, че е мръсен или че щял да открадне нещо. Във всеки случай те го окачествиха като обикновен просяк и го държаха настрана от своя свят.

Докато беше по-малък, Кишу си играеше като другите деца, но годините минаваха, той порасна и тъй като съгражданите му станаха по-враждебни или по-безразлични, лека-полека огорченото му сърце се оттегли далеч, далеч, на някакъв пустинен остров, където хората никога не идваха и никога не биха пожелали да дойдат. Престана да благодари. Вече нито се смееше, нито се усмихваше. Рядко някой го виждаше сърдит или да заплаче. Ако го заплашеха с тояга просто на шега, той бавно се отдалечаваше с един вид усмихнато лице. Напомняше куче, което побягва и си подвива опашката, когато господарят му се скара.

 

 

Късно същата нощ Ген стана от мястото си до огъня и излезе на снега с фенера от лодката. Лъчите му хвърляха отблясъци върху бялата земя и тя сияеше феерично. Кръгът светлина спираше ту пред една къща, ту пред друга. На площада имаше и един полицай; той доближи и освети с фенера си лицето на стареца. Показаха се дълбоките бръчки и дебелият нос на якия лодкар.

— Ти си старият Ген, нали? — запита в почуда полицаят.

— Да, господине — отговори дрезгаво Ген.

— Кого търсиш толкова късно нощем?

— Не сте ли видели Кишу тъдява?

— Какво искаш от Кишу?

— Много е студено тази нощ и исках да му предложа да пренощува у дома.

— Хм, никой не може да ти каже къде спи той… По-добре се прибирай да не простинеш. — И полицаят си тръгна по пътя.

Скоро Ген достигна моста и откри на светлината на фенера стъпки. Те изглеждаха съвсем пресни. Кой друг, ако не Кишу е ходил бос по снега?

 

 

Мълвата, че старият Ген е искал да прибере Кишу у дома си, се разпространи мълниеносно. Хората, които научиха това, отначало не можеха да повярват. Първо се учудваха, после ги напушваше смях. Някои все пак се изсмиваха и казваха, че им се искало да видят как Кишу и Ген седят сами и вечерят. Но така или иначе, хората от града заговориха отново за стария Ген, който по онова време се бе превърнал просто в спомен.

Седмица-две след снега Ген тъкмо отвързваше лодката си един следобед и се готвеше да потегли в морето, когато двама младежи дотичаха и се качиха, така че лодката се препълни с хора. Две момичета, които се връщаха на острова, изглеждаха сестри; те носеха малки пакети и бяха увили с кърпи косите си. Имаше и едно възрастно семейство с тяхното внуче освен двамата закъснели пътници.

Докато лодката се отдалечаваше, те всички повтаряха градската клюка. Един от младежите спомена за някаква пиеса, която се давала в града; по-голямата сестра каза, че както била чула, костюмите се отличавали с особено изящество. Старицата забеляза, че тази пиеса не била кой знае колко добра, не можела дори да се мери с миналогодишната. Един от младежите попита сестрите вярно ли е, че артистът на име Горокуме, който минавал за много красив, бил толкова известен сред младите момичета на острова, както той чул да се говори. Сестрите се изчервиха, а старицата гръмко се изсмя. Но Ген не откъсваше очи от далечния хоризонт и не взе участие в разговора.

Тогава едното момче изтърси:

— Чух, че сте прибрали Кишу да живее при вас.

— Да, прибрах го — отговори Ген, без да поглежда младежа.

— Всички се чудят как може да прибирате едно просяче и да го държите при вас. Какво ви е накарало? Самотно ли ви е да живеете както досега?

— Да.

— Можехте лесно да намерите някое добро дете наоколо, вместо да взимате него.

— Вярно е — съгласи се старицата и вдигна очи към лицето на Ген, но той се отвърна притеснен и мълчалив.

Сив дим се издигаше бавно от хълмовете на запад и проблясваше в лъчите на залязващото слънце.

— Кишу няма ни родители, нито братя, нито дом. Аз съм стар човек без жена и дете. Ако го прибера като мой син, той ще ме приеме за баща. Това не е ли по-добре и за двама ни?

Хората в лодката слушаха смаяни; никога не бяха го чували да говори така.

— Как всичко се променя, Ген… — обади се старицата. — Като че беше вчера, когато гледах жена ти да стои на брега с бебето в ръце. Колко голямо щеше да е момчето ти сега?

— Навярно година-две по-голямо от Кишу.

— Трудно може да се каже на каква възраст е Кишу, той е толкова мръсен!

Смехът продължи известно време.

— И аз самият не знам. Каза ми, че е на шестнайсет или седемнайсет. Никой не знае точно освен може би майка му… Но не ви ли е жал за това дете? — рече Ген и погледна внучето на старите съпрузи.

— Ако между Ген и Кишу се породи истинска любов, тогава навярно старините на Ген ще бъдат по-щастливи. Ще бъде хубаво момчето да го чака, когато Ген се връща вечер от морето — изрече старецът полунасмешливо.

— Вярно, и аз мисля, че ще е хубаво — забеляза Ген, изпълнен с радост.

— Не смятате ли да заведете Кишу на пиесата? — запита единият от младежите, който не толкова искаше да подразни Ген, колкото да накара сестрите да се засмеят; но те се усмихнаха съвсем слабо, за да не наранят чувствата на Ген.

— Това би било интересно! — възкликна старицата и удари с все сила по лодката.

— Не виждам защо трябва да заведа момчето си на представление като „Трагедията на Ауа но Джуробеи“ и да го разплача — рече сериозно Ген.

— Кого имате пред вид, като казвате „момчето ми“? — попита старата жена, уж че не е разбрала. — Нали момчето ви, както чух, се удавило ей там — добави тя и посочи с ръка. Всички погледнаха, накъдето тя сочеше.

— Имам пред вид Кишу — поясни Ген. Гняв, срам и радост бушуваха в сърцето му. После остана само радостта. Изведнъж той запя и загреба по-енергично. Нито морето, нито планините бяха чували наскоро този глас. Той се разстла като воден кръг върху морето във вечерната тишина, докосна брега и се отрази оттам слабо, слабо, като че от преди тридесет години.

После двете момичета слязоха на острова; младежите легнаха по гръб и се покриха с по едно одеяло. Старите съпрузи тихичко си заговориха за семейството и работата; дадоха сладки на внучето си.

Преди лодката да отплува обратно, слънцето беше вече залязло зад хълмовете. Димът от огнищата, на които се приготовляваше вечерята, се издигаше над селото и покрай брега. Старият Ген си мислеше, че някой го очаква: Кишу навярно дреме край огъня. Упоритостта му може да се попречупи… Дали е вечерял, или чака Ген да се върне? Когато старият лодкар му предложи да го учи да гребе, Кишу като че много се зарадва. Несъмнено дори Кишу след време може да стане як и здрав. Колко хубаво ще бъде да чуе Кишу как пее някоя от неговите песни. И може и Кишу да кара лодката си на лунна светлина само с едно момиче в нея.

Когато най-после лодката на стария Ген достигна кея, той нави сламената рогозка и я взе под мишница, а веслото метна на гръб, след което закрачи към къщи.

— Синко, върнах се — извика той, остави веслото на обичайното му място и влезе. Вътре беше тъмно.

— Какво става? Върнах се. Кишу, защо не си запалил фенера? Кишу! — Но отговор нямаше.

— Кишу! Кишу! — повтаряше едва чуто само един щурец.

Ген извади клечка кибрит от джоба си и я запали. Вътре нямаше никой; клечката догоря. От пода лъхаше мрачен и студен въздух. Ген запали един малък фенер и огледа всичко наоколо, като непрестанно викаше хрипливо, но пепелта в огнището беше студена; нямаше признаци Кишу да е вечерял. Накрая Ген запали големия фенер от лодката и излезе.

Попита в ковачницата. Никой не беше виждал Кишу. Най-после обаче чак на края на града на един стар полски път с борове от двете страни той забеляза фигурата на Кишу, който вървеше с ръце в джобовете, приведен напред.

— Кишу? — рече старият Ген и сложи ръка на рамото на момъка. — Къде се разхождаш така? — продължи той с тон на облекчение и печал. Кишу се на без да прояви изненада. — Кишу, не ти ли е студено? Хайде да се връщаме. — Ген го улови за ръка и двамата поеха за в къщи; обясни на момчето, че съжалява, задето се е върнал толкова късно и задето на Кишу му е било така скучно самичък в къщи.

Щом се прибраха, Ген запали огъня, извади храна от долапа и даде на Кишу да яде. Когато Кишу се нахрани, Ген му приготви леглото и го зави с одеяло. А сам той седна край огъня и остана там дълго, дълго, без да помръдне, докато дървата изтляха съвсем. На лицето му, излагано петдесет години на морските ветрове, играеха бледите отражения на догарящия огън. А блестящото нещо, което те осветяваха, беше навярно сълза.

На сутринта Ген стана рано и приготви закуска, но самият той яде малко, като каза, че се чувствува неразположен и го мъчи жажда. След малко той хвана ръката на Кишу, сложи я на челото си и го помоли да му каже дали има треска. Тогава Ген реши, че се е простудил, и отново си легна.

— До утре ще ми мине. Ела по-близо, Кишу, да си приказваме. Ще ти разкажа някои интересни случки — но разговорът беше като разговор с малко дете. Виждал ли е Кишу жива акула? Накрая го попита: — Не ти ли е мъчно за майка ти? — ала Кишу не го разбра.

— Можеш да останеш тук, докогато искаш. Моля те, смятай ме за твои баща. Ше те заведа утре да видиш пиесата. Казва се „Ауа но Джуробеи“ и от нея ще разбереш какво нещо е любовта в семейството.

С тези думи старият Ген заразказва сюжета на пиесата която бе гледал някога, преди години. Изпя и песен от пиесата и си поплака, историята беше толкова тъжна. Кишу обаче като че съвсем нищо не разбра от нея.

— Е може би ти е трудно да я проумееш отведнъж, но утре, като я видиш на сцената… — И накрая Ген се унесе в сън за малко, уморен от собствения си разказ. После сякаш се пробуди и се огледа за Кишу; вместо това откри една просякиня, която му каза, че Кишу е неин син. Тя някак се превъплъти в образа на майката на Ген и му рече да погледне към една сцена, ослепително осветена с много свещи, но той само си взе сладки и се зачуди защо майка му плаче със зачервени очи. Накрая заспа, отпуснал малката си глава на майчините колене. След доста време сънят му се прекъсна, като че майка му силно го раздруса. Старият Ген вдигна глава от възглавницата и се огледа наоколо. Трудно можеше да отличи съня от действителността.

— Кишу! — Но Кишу го нямаше.

Като отметна одеялото, Ген веднага се изправи на крака, ала главата го щракаше. След миг се свлече замаян в леглото и се зави презглава.

Този ден вятърът постепенно се засилваше още от сутринта. Никой от хората на пристанището не искаше да отиде в града и никой от града не пожела да отиде на острови. Така мина целият ден; никой не потърси стария Ген за неговата лодка. Привечер морето бе станало толкова неспокойно, че хората почнаха да се боят да не би кеят да пострада.

Рано сутринта на другия ден с първите лъчи на зората много от хората на пристанището слязоха до кея с фенерите и мушамите си. За щастие кеят беше останал невредим, но когато се огледаха и стана малко по-светло, забелязаха една лодка, отвлечена към скалите и там разбита.

— Чия лодка е оная? — рече собственикът на един магазин.

— На Ген е, почти съм сигурен — отвърна някакъв младеж.

Мъжете се спогледаха, без да продумат за известно време.

— Някой трябва да му съобщи…

— Добре, аз ще отида — каза същият младеж и се завтече. Но не беше се отдалечил кой знае колко, когато забеляза нещо странно да виси на бора край пътя. Отпърво той си помисли, че това сигурно е предмет, отвян там от бурята, но когато го разгледа по-отблизо, разбра, че е човек. Всъщност това беше старият Ген, мъртъв, той се бе обесил.

 

 

Кишу си е същият Кишу, смятан от хората в града за постоянен придатък на Саеки и както преди броди из стария град посред нощ като някакъв призрак, избягал от гроба. Когато някой му каже, че старият Ген се е обесил, Кишу само поглежда безучастно.