Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Издание:

Сборник. Японски разкази, 1973

Първо издание

Превод от английски

Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Димитър Трендафилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Излязла от печат февруари 1973 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3

История

  1. — Добавяне

— Мисля си дали духовен прелом е израз, който всеки може да използува. Ако не ви се струва много смешно човек като мен да си служи с него… е, добре, аз мисля, че съм изживял нещо като духовен прелом.

Ние разговаряхме за нещо друго, когато Сеи, бивш гангстер, ми каза тези думи.

— Какво?

Като забеляза смущението ми, Сеи започна нерешително да ми разказва за живота си, живот, за който очевидно той не беше разказвал на никого досега и който, като го слушаш, изглежда напълно естествен.

Нека да ви разкажа всичко по моему. Защото, ако не разберете що за човек съм, няма да можете да разберете и разказа ми.

Беше по времето на, когато тихоокеанската война започна да взема лош обрат за Япония и животът на хората все повече се объркваше от военната повинност и задължителния труд. Що се отнася до мен, от около една година бях в затвора Сугамо, осъден за убийство.

През пролетта на предишната година бях намушкал с нож един човек на име Шида. Той държеше малък хотел в Тогоши — Джинза. Според мен имаше две подбуди за убийството. Но и до ден-днешен не мога да кажа коя от двете стана двигателната сила, която ме доведе до убийство.

Както полицията, така и прокуратурата беше убедена, че съм ликвидирал Шида, за да се отърва от влиянието му в областта Ебара и по този начин да заздравя позициите на бандата Каванака.

Както може би знаете, моят шеф, Каванака, беше старец на осемдесет години. Като се вземе под внимание този факт, изглеждаше съвсем естествено, че аз, който бях истинският водач на бандата Каванака, бях убил Шида, за да разширя влиянието си. Предположението далеч не беше неправилно.

Право да си кажа обаче, имаше и друго нещо. В хотела на Шида работеше една жена, в която бях влюбен. Тя се наричаше Мачико. Лицето й правеше впечатление, а беше и добра по характер. Когато трябваше да се отбивам служебно при Шида по работа на моя шеф, тя ми прислужваше и ми наливаше вино.

Без изобщо да разбера как стана това, аз се привързах към тази жена и се залових да й говоря нежно. Но никога не съм се докосвал до нея, нито съм й предлагал да се ожени за мен. Може би аз не съм от горещия тип хора, които сляпо се влюбват.

После съвсем случайно научих, че Мачико била жена на Шида. От мисълта, че съм измамен от жена, у мен се надигна силен гняв срещу Шида… срещу когото, разбира се, нямах никакво основание да негодувам.

Беше през една тъмна нощ, не дълго след като научих за Мачико, когато повиках Шида вън от кухнята, където се криех зад една голяма кофа за боклук, и го убих само с един удар на ножа.

Според нашата установена практика аз се предадох на властите, като подсилих някаква предполагаема измяна от страна на Шида и й предадох вид на непростимо предателство. Когато се касаеше за войни между банди, даже в случай на убийство, човек обикновено се отърваваше с присъда най-много от пет-шест години.

Но времената бяха лоши; моите опити да избягна военна повинност излязоха наяве; не помогна даже и предишната ми полицейска характеристика.

При първото гледане на делото ми определиха присъда от единадесет години тежък физически труд. Естествено аз обжалвах, но адвокатът не взе работата присърце и присъдата на по-висшата инстанция беше малко по-добра — десет години.

Обикновено се прави друго обжалване пред още по-висша инстанция. Но освен че бях избухлив, цялата работа ми се стори непоносимо досадна и от озлобление към човека, когото Каванака беше наел за защитата ми, аз реших, в момент на младежка глупост, да приема присъдата.

Беше денят след присъдата. След закуска вниманието ми беше смътно насочено към това, което ставаше отвън — отвъд вратата на килията ми. Сутрините в затвора започват с вика на пазача: „Проверка на болните, закуска; проверка на болните, закуска!“ Различни гласове се чуваха край килията. Необходими са поне два месеца затворнически живот да се различат думите „проверка на болните“ и „закуска“ от първоначално изглеждащото нечленоразделно мърморене. Необходимо е също поне още толкова време, за да се разбере, че приветливият човек, облечен в бяла престилка, който на пръв поглед изглежда търговец на дребно и вика: „Сладки! Списания!“, като обикаля с количката си, придружен от някой привилегирован поради добро поведение затворник, е също така пазач.

Той сигурно работеше на процент, тъй като беше много настойчив и енергичен в предлагането на стоката си. „Затворническото дружество“, което по това време все още издаваше затворническия вестник, наречен „Човек“, явно беше измислило тази длъжност за пазачите, за да допълни оскъдните им заплати.

Понякога се чуваше командата „Разтрий си брадата!“ След като намокряхме брадите си с леденостудена вода от крана, енергично ги масажирахме. Скоро идваше и редът за бръснене. Процедурата беше бърза и проста. Тя се състоеше само от три или четири замаха с тъп инструмент, който наричаха бръснач, по веднъж от двете страни на лицето, под носа и под брадата. От само себе си се разбира, че цялата операция представляваше една малка инквизиция.

Именно през тази сутрин бях наострил слух и с нетърпение очаквах да доловя някакъв по-различен звук. И ето — стъпките на пазача спряха точно пред вратата на моята килия.

— Номер сто седемдесет и осем! Да се приготви за смяна на килията!

— Да, господине! Готов, господине!

Отговорих с младежки жар, като същевременно хвърлих поглед към вързопа с личните си вещи. По правило тези, които са осъдени от съдилищата от втора инстанция, освен ако не са политически затворници, ги прехвърлят от единичната в обща килия. Трудно е да си представите какво може да означава тази смяна на килиите за един млад и общителен човек като мен, който е изстрадал доста от самотата на единичната килия.

Всичко, което притежавах на този свят, беше вече завързано в парче зелен плат — като всичките си вещи бях купил, откакто бях тук — огледало, калъп сапун, паста и четка за зъби, малко бельо, животоописание на Хидейоши в два тома и три писма от Мачико. При отварянето на тежката врата аз грабнах вързопа си и се озовах извън килията. Сега, като напусках мястото, където бях живял цяла година, у мен проблеснаха спомени за всичките страдания, угризения и яд, които бях преживял в тази килия. С необичайно за възрастта ми съзнание за човешката суета аз се бях надсмивал над собствената си съдба; но пазачът често ме беше будил нощем от мъчителните и страшни кошмари.

Като шляпах със сламените си сандали, аз тръгнах от единичната килия на втория етаж от блок шести към общата килия на блок пети. Блок пети беше пристройка на блок шести, като общата килия беше също на втория етаж. Пазачът отвори вратата на голямата килия.

— Нов.

При тази дума аз влязох вътре. И така от днес щях да живея с обитателите на тази килия. Тя имаше размери около четири на пет метра. От двете страни на широката половин метър пътека, покрита с дъски, които започваха от вратата и стигаха до дъното на стаята, имаше четири рогозки; всичко осем в стаята.

В дъното на пътеката, до стената, имаше сандък за лични вещи: до него в стъклена кабина — клозет, а над него — прозорец, който гледаше към алеята от храсти на двора. На всяка от рогозките от двете страни на пътеката имаше по един човек, настанил се на постелята си както намери за добре.

Тъй като не бях за първи път на такова място, веднага разбрах, че около петдесетгодишният човек, разположил се най-близо до вратата, беше старшията по килия. Още с влизането си, както е обичаят, го поздравих, за да му изразя уважението си.

Човекът измърмори нещо едва чуто и извърна пепеливобледото си лице. Поведението му ме раздразни. Сега зная колко съм бил глупав, но тогава бях жегнат от внезапно чувство на негодуване към този възрастен човек, който, мислех си, не беше нищо друго освен някакъв дребен престъпник и който явно не ме считаше за нищо.

Мислите ми бяха явно изразени в гневния поглед, който му метнах: „Добре оценявай човека, който стои пред теб. Той е тук за убийство. Малко по-различен е от тези джебчии около теб. Добре ще е да не го считаш за глупак!“

Но човекът явно не обърна внимание на двадесетгодишния хлапак с искрящи очи. Неговият поглед, безучастен към околните, се стрелкаше неспокойно тук и там, без да вижда нищо. Тръпка мина по тялото ми, като наблюдавах тези очи. Те изглеждаха жадни, копнеещи за нещо, на което да се спрат. Обаче моите бегли мисли не се задълбочиха върху това впечатление. Само за един кратък миг аз си помислих: „Какви странни хора има на този свят.“

Като стана дума за странни хора, в тази килия имаше още един такъв. Той беше на около тридесет и пет години и правеше впечатление на човек от добър произход и интелигентен. Откакто бях влязъл в килията — а сега вече наближаваше обед, тъй като в далечината се чуваше движещата се по релси количка с обеда, — този човек непрекъснато лъскаше капака на кутията си за хранене с един мръсен парцал. Не беше спирал даже и за миг. При триенето платът издаваше особен скърцащ шум.

До преди войната тези кутии за поставяне съдовете за хранене бяха боядисвани в кафяво. Сега обаче, при така тежкото военно положение, те бяха направени от обикновено, небоядисано дърво. Без да спира и без да погледне встрани, интелектуалецът продължаваше да лъска капака на кутията си, станала вече стара и сива от много често мокрене. Капакът беше вече излъскан до блясък, но той все продължаваше да го лъска със същите равномерни движения. Скоро от близките килии се зачу по-силен шум, щом като привилегированият затворник зараздава обеда. Хората с оживление започнаха да подреждат кутиите си на дъсчената пътека и да изваждат купи и чинии. Когато по-рано бях тук, всички тези купи и чинии бяха алуминиеви, но металните съдове бяха иззети за употреба във въоръжените сили и сега ние се хранехме в порцеланови съдове, различни на вид, големи и малки, които затворниците бяха купили някога като лични вещи от затворническата лавка. Разбира се, лавката вече не продаваше такива неща. Така че тези съдове бяха твърде стари, оставени от предишните затворници, които ги бяха използували максимално. Имаше най-различни, някои нащърбени, някои пукнати, големи и малки. Беше малко тъжно да се види, че даже тук съществуваха данни за тежкото положение, в което правителството беше изпаднало.

Когато чорбата от извара се разпределяше, тези с малките паници естествено биваха ощетени. Предвидливите често предлагаха целия си обед на онези, които скоро щяха да излизат от затвора, при споразумението, че притежателят на голяма купа ще я завещае на услужливия си колега. Но онези, които не можеха да издържат да се лишат от цял обед, трябваше да се задоволяват с малка купа, следователно да се ощетяват при всяко хранене.

При отварянето на вратата на килията отвън старшият затворник се обърна и изръмжа:

— Капак!

— Ето — отговори някой и подаде капака на кутията си.

— Мръсно! Отвратително!

Обърнах се при тона на този така различен глас и унищожителната забележка. Видях интелектуалецът да подава излъсканата си капачка. Старшията по килия я пое, без да каже дума. Използувайки капака като табла, той постави на него купата на всеки от нас по реда ни и го подаде обратно. Привилегированият затворник загребваше ориза от кофа с кръгъл, дървен прибор, наподобяващ черпак. След като заравняваше ориза с дланта на ръката си, той го изсипваше в купата. Оризът беше смесен със зърна от ечемик и соя.

Забелязах, че пазачът, който придружаваше привилегирования затворник, се беше отстранил на няколко крачки и гледаше в друга посока, като явно се преструваше, че нищо не забелязва. В този кратък интервал в килията влязоха три обеда в повече от броя на затворниците.

„Брей, този старши по килия се ползва с доста влияние.“

При тази мисъл аз пак го погледнах. До него интелектуалецът, с доволен израз на лицето, бързешком изчопляше от ъгъла на капака на кутията си оризови зърна, които бяха попаднали на него. Едно по едно той поднасяше зърната до устата си.

Сега ми стана ясно! За да си присвои тези няколко дузини оризови зърна — ето защо той така усилено работеше, та да направи капака на кутията си за съдове по-лъскав, отколкото на другите. Но това не беше особено комично; нито беше особено сериозно. Тук това беше нещо обикновено и то ми направи по-малко впечатление, отколкото вида му в този момент.

Докато размишлявах така, привилегированият затворник на входа на килията подаваше последния обед. Той беше моят.

— Номер 178, ти ли си?

Пазачът погледна в бележника си, надникна в тъмната килия и ме посочи с брадичката си.

— Да, господине. Извинете за безпокойството, господине.

Като взе отпечатъка от палеца ми вместо разписка, пазачът затвори тежката врата и последва привилегирования затворник към следващата килия.

Старшията по килия, който беше получил обеда ми от пазача, постоя малко с порцията на скута си, като явно се наслаждаваше на белотата на ориза. Сухите му очи пробягваха насам-натам.

— Изглежда хубав. Май ще задържа тази порция за себе си.

Едва беше измънкал тези думи, той стана, за да постави обеда ми при личните си вещи.

— Хей, ти! Какво смяташ да правиш? За кого ме вземаш?

Аз започнах да сипя върху него обичайните хули, но като си спомних, че онзи се ползува с доста голямо влияние, бързо промених тона си.

— Разбира се, ако излизах оттук след шест месеца или година, не бих имал нищо против да дам на по-възрастен колега като теб нещо хубаво за ядене, но тъй като трябва да остана в тази дупка още десет години…

Излезе също като че ли говорех на себе си. В думите ми прозираше нотка на симпатия, но всъщност те бяха предназначени да докажат на хората, че на мен лежеше тежка присъда.

Мислех си, че след като номерът ми бъде обявен — малък номер, 178, — хората, запознати със затвора, щяха да разберат, че бях осъден за убийство. Но аз не долових и най-малка следа на страхопочитание. Подтикнат от желание за признание, бях съзрял необходимостта да сплаша този човек още от самото начало. Напълно съзнателно изговарях всяка дума и всяко мое движение, дори това на очите ми, беше преднамерено.

При все че говорех разпалено и надуто, това не му направи никакво впечатление. Без да се поколебае и за миг, той остави обеда ми при личните си вещи.

— Дявол да те вземе! Ти май все още не разбираш какво се опитвам да ти обясня!

В изблик на ярост аз повалих старшията по килия с един удар отзад. През мръсното тънко палто — единствената дреха, която носеше — усетих мършавия му гръб като парче дърво.

Поради създалата се суматоха обядвах последен. Точно когато свърших обеда, старшията по килия беше извикан за разходка.

— Странен човек! Какво всъщност иска? — веднага попитах близкостоящия около четиридесетгодишен затворник.

— Осъден е на смърт — отговориха двама едновременно. Лицата им бяха източени напред, озарени от някаква гордост затова, че са ми разкрили нещо, което ще ме изненада.

— Тъй, осъден на смърт. — Приех съобщението с леко кимване, но то ме накара да се замисля, а лицето ми безсъмнено беше малко пребледняло. — Какво е направил?

— Цяла серия: грабеж, изнасилване, убийство, нарушаване на общественото приличие.

Четиридесетгодишният затворник умишлено наблягаше на всяка дума. Неговият отмерен начин на говорене беше показателен за дълбокото уважение, което тези с по-леките присъди изпитваха към по-възрастния затворник.

— Окончателна ли е присъдата?

— Да. Вече изминаха няколко дни, откакто молбата му пред апелативния съд беше отхвърлена, и сега всеки ден може… Та знае се, че присъдата може да влезе в изпълнение всеки момент в срок от сто дни, след като е станала окончателна.

Почувствувах, като че се намирам в някакво странно празно пространство и пак замлъкнах.

Забелязвайки младежкото ми вълнение, четиридесетгодишният затворник се обърна като че ли със съжаление към мен.

— Да, ти поизбърза. Знаеш, хора, осъдени на смърт, могат да си осигурят още малко живот, може би три месеца или половин година — поне докато продължава процесът, — ако извършат друго убийство. Така че човек никога не знае кога ще го извършат.

Това го знаех много добре. Когато бях в предварителния арест, човекът, с когото бяхме в една килия, беше мошеник. По-рано лежал в затвора с един, който убил осиновеното си дете и бил осъден на смърт. Този детеубиец също имал навика да взема храната на другите. А когато някой му отказвал, той си изваждал пешкира и го усуквал като въже на ръката си и казвал:

— Щом като работата е стигнала дотук, един или двама повече нямат значение.

Докато казвал това, злите му очи се втренчвали в гърлото на този, на когото говорел. Всеки бил готов да отдели част от обеда си.

Като забеляза мрачното ми настроение, интелектуалецът, който продължаваше да излъсква кутията за съдовете си, се обади от мястото си през няколко рогозки:

— Извини се. Непременно трябва да му се извиниш.

— Точно така! Трябва да го направиш тактично. Освен това има…

Кой знае защо четиридесетгодишният затворник не се доизказа. Внезапно той ме изгледа косо, с лукав поглед в очите си.

— Докато тук има човек, осъден на смърт, все постъпват допълнителни обеди. Нищо няма да изгубим, ако се отнасяме снизходително към него.

Съзнавах, че това, което тези хора казваха от явна любезност, беше точно така. Но като се познавах добре, бях убеден, че едва ли ще ми е възможно да се извиня на човек, по когото само преди няколко минути сипех проклятия. Целия следобед прекарах в такова объркано състояние.

Междувременно доведоха обратно старшията по килия. Цветът на лицето му се беше възвърнал и той започна да говори някак по-свободно.

Скоро се мръкна. Когато дойде време за спане, просто не знаех какво да правя. През деня беше в сила нещо като неписан закон. Хората заемаха места в близост до вратата на килията според старшинството си: старшията по килия до вратата, до него следващият по старшинство обитател и така нататък. Нощем обаче правилата на затвора изискваха затворниците да спят според номерата си.

Това означаваше, че старшият по килия, №170, ще спи в дъното на стаята и че ще следвам аз, 178. Следователно аз трябваше да спя до него.

Тази нощ беше изключено за заспя дълбоко. Не знаех дали той спеше, или не. Не правеше никакво движение. Лежеше си на мястото, като мършавото му тяло с жълтеникава, груба кожа беше осветено от електрическата крушка. Дишането му напомняше на влизането и излизането на въздух от мях.

Бях чул, че в пети блок имало още двама души, осъдени на смърт, чиито присъди не били окончателни. Като че ли от тази посока идваха шумове — писъци на хора, причинени от кошмари. Всеки път те бяха последвани от стъпките на пазачите, които отиваха да събудят сънуващите.

Дойде утрото. Можехме да лежим, докато пазачът извикваше:

— Ставай! Ставай!

Но №170, до мен, беше вече буден и седнал.

С усилие отворих очи. Хвърлих поглед към лицето му и просто не повярвах на очите си. Лицето му беше така бледо, че кожата изглеждаше прозрачна. Това не беше лице на жив човек.

При заповедта за ставане всички започнаха да нагъват тънките си завивки, да метат пода с метли с къси дръжки и да бършат дървената пътека. Но №170, старшията по килия, остана неподвижен, като седеше с лице към вратата на килията.

— Какво му е всъщност? — пошепнах на четиридесетгодишния, с когото се бях опознал предишния ден.

— Не се знае кога ще дойде заповедта за екзекуция. Ако дойде, ще бъде преди смяната на пазачите в девет часа. Не е чудно, че е неспокоен.

Измърморих нещо, като че ли съм разбрал, но чувствувах, че пребледнявам и че започвам да треперя.

По всяка вероятност сега само една минута от живота на този човек беше равна на повече от цяла година от живота, който той е живял преди. Бедният, изглеждаше много по-стар от възрастта си, при все че едва ли беше повече от петдесет. Ако можеше да изживее нормално живота си, предстоеха му още петнадесет или двадесет години живот. Сега той се опитваше да изживее тези петнадесет или двадесет години в следващия един час.

Скоро стана време за закуска. Отново интелектуалецът избута настрана капака, подаден от затворника, които и предишния ден се опита да подложи своя, и намести лъскавия си капак пред старшията по килия, като че ли това беше негова лична привилегия. Както стана и миналата вечер на вечеря, този човек и интелектуалецът пак захванаха надпревара. Интелектуалецът пак изблъска мръсния капак и на мен някак си ми се стори, че този, който упорито предлагаше своя, въпреки че знаеше, че ще бъде изблъскан, беше много по-лаком и много по̀ за съжаление, отколкото интелектуалецът, който го изблъскваше.

Привилегированият затворник насипа чорбата с черпак. Той беше голям, купите — малки и чорбата се разливаше по капака. Когато всички купи бяха напълнени, в капака имаше доста разсипана чорба.

След като взе капака си от старшията по килия, който продължаваше да седи в каменно мълчание, интелектуалецът внимателно се върна на рогозката си. Там той наведе капака и изпи чорбата, като мляскаше с уста с неописуема наслада.

Обърнах се да погледна към старшията по килия. Пред него, подредени в редица, бяха неговата порция, както и двете допълнителни, нелегално дошли в килията. Той не помръдна да вземе пръчиците си за хранене, а продължи да стои облегнат на вратата. Помислих си дали няма да раздели храната с някой от любимците си, но той не го направи. След малко се надигна, взе трите порции и ги постави при личните си вещи.

Времето течеше. Трябва да е било след девет часът, тъй като някъде в дъното на коридора се чуха гласовете на дневната смяна на пазачите. При все че ги чувахме всяка сутрин, гласовете на новата смяна на пазачите звучаха свежи като цвъртене на врабци.

— Девет мина — каза един, за да съобщи на старшията по килия, че опасният час беше преминал.

Но старшията вече знаеше. Той и не си направи труд да отговори, а бързо стана и извади храната, която беше прибрал само преди няколко минути. Да гледаме ужасния цвят на лицето и държането на този човек, означаваше да понасяме огромен товар на плещите си. Ние с напрежение очаквахме заедно с него отминаването на този опасен час.

Той започна да яде. Само преди минутка едва ли би успял да изяде и една хапка, но сега тъпчеше храната в устата си с удивителен апетит. Набързо ликвидира едната порция и само след няколко минути беше вече свършил и другите две. Апетитът му беше наистина страхотен. Духът му се беше напълно възвърнал.

Започна с това, че някой ме попита:

— А ти за какво си вътре?

За известно време разговорът се въртеше около моята криминална характеристика.

— Кажи, приятелю, защо най-сетне не ни разправиш подробностите по твоите: изнасилване, убийство и нарушение на общественото приличие? — някой попита старшията по килия, като го видя в добро настроение.

Всъщност тъкмо това беше вълнуващият разказ, които аз също имах голямо желание да чуя.

Внезапно веселото лице на старшия по килия се помрачи.

— Това е нещо, за което не желая да ме разпитват.

Гласът му беше мрачен. От известно време аз му хвърлях погледи, като лицето ми изразяваше преднамерена младежка бодрост. Отправях му тези многозначителни погледи, за да му дам да разбере, че имам желание да се сдобря с него. Да ме убиеха, не можех да кажа направо думите на извинение. Тъй че бях възприел този доста хитър начин за поправяне на грешката си.

Скоро пак го изведоха за разходка.

— Грабеж, изнасилване, убийство, нарушение на обществените норми. Какво всъщност е направил? — попитах четиридесетгодишния. Бях запомнил списъка от престъпления, приписвани на старшия по килия, при все че го бях чул само веднъж.

— Е, той може би желае на всяка цена да запази това в тайна, но всъщност ето тук е казано всичко.

Той измъкна един документ измежду личните вещи на старшията по килия. Това беше решение от предварителния разпит.

Другите от килията сигурно го бяха виждали вече, така че аз единствен протегнах ръка към документа. Беше написан в надутия стил на официален документ, но докато го четях, част по част, у мен се оформи ясна представа за случилото се.

Било през пролетта; място на действие — гъстите борови гори на Северен Канто. Всред вечнозелената растителност се забелязвали пролетни цветя и се носел силният аромат на цъфнали кестени. Отнякъде наблизо се чувала песента на дрозд. Току-що било минало пладне и във въздуха се усещал дъхът на късна пролет почти като нежен допир на жива плът.

От другата страна на гората се понесли пискливите гласове на млади момичета. Скоро се замяркали ученически униформи и момичетата в редици заслизали по хълма между правите като свещ смърчове.

— Прилича на екскурзийка.

Двама строителни работници, на път към върха на хълма, където се строяла електроцентрала, седели на камъните край пътя и пушели.

— На върха все още трябва да има сняг.

— Не, вече няма. Азалиите почнаха да цъфтят.

Двамата престанали да говорят. Настъпило многозначително мълчание. Точно тогава чули:

— Вървете. Продължавайте. Не се обръщайте назад! Хайде!

Като махала към групата, от която тъкмо се била отделила, ученичка на около осемнадесет години се затичала зад група дървета. Пред мястото, където седели двамата работници, имало гъсталак от увяхваща гигантска трева. Стеблата вехнели и били изпочупени, но при корените още имало следи от зеленина. Момичето гледало само да не я видят приятелките й, смъкнало гащите си и клекнало. Ясно се виждала само бялата басма.

Единият от работниците пошепнал нещо на другия. Без да отговори, вторият се изправил и бързо тръгнал нагоре. Първият изскочил пред момичето, което все още клечало. Чуло се шумолене на смачкана трева. Само за миг тя била прикована към земята. Писъците й отекнали в клоните на смърчовете. Всичко свършило само за няколко минути. Тогава вторият работник, който стоел на пост, дошъл и заел мястото на първия. Това бил №170, нашият старши на килия.

Момичето лежело по гръб, а меката му коса била мокра от процеждащата се влага на разтопения сняг. Вторият работник извършил това, което и първият. Ученичката била изгубила съзнание. Дъхът излизал от нежните и ноздри като лек шепот.

Работникът я удушил с огромните си ръце. А като се изправил, видял малкото портмоне на момичето да лежи на няколко крачки от него. Там имало толкова много банкноти, че закопчалката му не можела да се затвори. Той го взел и го сложил в широкия си пояс.

Двамата довлекли тялото до мека почва и го заровили. След това те напуснали мястото в различни посоки. Може би другият работник не е смятал да убива момичето.

С настъпването на нощта идва момент, когато всеки става малко по-чувствителен. Забелязах старшията по килия да седи неподвижен с лице към стената и да нашепва будистка молитва.

Тази нощ спах малко по-добре. От време на време той се обръщаше в съня си и ме ритваше. Скачах от рогозката като залят със студена вода. Даже и да беше ми простил, той едва ли се нуждаеше от особен претекст, за да извърши друго убийство. А аз, който му бях под ръка, бях най-изложен да стана жертвата.

Но нищо особено не се случи. С идването на утрото пак настъпи онази ужасна агония, която едва можехме да гледаме. Но по обед той беше в състояние да изяде не само своя обед, но и храната на другите.

Най-сетне един ден имах случай да се помиря с него.

— Не се тревожи — казах му. — Ще спечелим войната и тогава всички ще бъдем помилвани.

Това беше глупост. Но щом като трябваше да му кажа нещо, какво друго бих могъл?

— Смяташ ли? Но даже и да ме пуснат, няма да имам какво да облека.

— О, не се безпокой за такива неща. Много отдавна, при провъзгласяването на конституцията, дали амнистия и казват, че били издигнати сергии пред затвора. Ще ти заема малко пари.

Но една сутрин около осем часа се чу:

— №178 — посетител!

Почти в същия момент отвориха вратата. Никога няма да забравя израза на лицето на №170, когато пазачът каза: „Сто и седемдесет…“ и след това прибави „осем“. Лицето му побеля като тебешир, очите му рязко се обърнаха нагоре, цялото му тяло се затресе. Но това беше само един от приятелите от бандата Каванака, който беше дошъл да ме посети.

На следващата сутрин историята се повтори. Шокът беше същият както и предишния ден. Просто не можех да го гледам.

Без да обяснявам защо, казах на приятеля от бандата да не ме посещава. Бях започнал да изпитвам особена симпатия към старшията по килия. Може и да се смеете, като ви кажа причината. Може би няма да ме разберете. С една дума — защото той нямаше намерение да ме убива.

Многократно бях премислял душевното си състояние, в което убих Шида, както и душевното състояние, в което старшията по килия трябва да е бил, когато беше убил ученичката. Те и двете бяха деяния, които не можеха да не бъдат извършени. Но не беше ли забележително, че този човек се отказа от възможността да ме убие, мене, който спях до него, и по този начин се отказа от възможността да живее по-дълго? Не е ли удивително, че този човек не може да убие без сериозна причина даже като се вземе пред вид неговото безкрайно желание за живот?

Попитах опитния четиридесетгодишен съкилийник:

— Чувал съм, че хора, осъдени на смърт, се опитват да убият някой друг в затвора. Чудя се дали някога е ставало нещо подобно?

— А, това е нещо, за което често се говори, но никога не съм чул да е извършено.

Не зная защо, но си помислих с доволство: „Ама, разбира се.“

Една сутрин, след няколко дни, чухме пазачът рязко да изкомандува на затворник, който беше излязъл от килията да пише писмо:

— Спри писането!

Аз пръв трепнах. Когато бях в единичната килия, веднъж бях чул същата заповед: „Спри писането!“ Чудех се какво означава това и бях попитал един от привилегированите.

— Вчера разсилният отиде да измете дупката, точно под въжето на бесилката. Това значи, че днес ще има екзекуция. Смятам, че ще бъде един германски шпионин, чиято присъда беше потвърдена онзи ден.

Като си припомних това, си помислих: „Ето, това е то!“ Тайно погледнах към №170. В пети блок имаше трима пуши осъдени на смърт, но присъдата само на №170 беше потвърдена.

— Може би ще съобщават новините — каза някой.

Не ставаше въпрос обаче за нищо такова.

Скоро се чуха стъпки и двама пазачи спряха пред вратата на нашата килия.

— №170. Посетител!

Старшията по килия пребледня. Той седеше като прикован на мястото си.

— Излизай №170! Излизай! Посетител!

Пазачите влязоха, без да свалят обущата си. Те изправиха №170 на крака, подкрепяйки го от двете страни. Като залиташе и се препъваше, №170 достигна вратата на килията. Един от пазачите го накара да си обуе сламените сандали, но краката му трепереха и те не можеха да се задържат.

Подкрепян от двамата пазачи, той се отправи по коридора към женските килии. Сламените сандали останаха да лежат на циментовия коридор, където ги беше изхлузил, на една-две стъпки разстояние.

— Е, чудя се кой пазач ще тегли въжето днес. Ще трябва само да потегли малко и ще получи после бутилка саке, малко ядене и почивка през останалата част на деня.

Четиридесетгодишният доста се гордееше с големия си запас от знания. Усетих как лицето ми пребледнява, изпитах желание да му зашлевя един шамар. Но замълчах и наведох глава.

Край