Читателски коментари от User7996

Авторът върти и суче един и същ лайт-мотив. Дори отделни откъси повтарят едно-към-едно пасажи от първата книга. Досадно. Диалозите изпростяват и слизат на ниво махленски и/или кръчмарски клюки. Замисълът за трилогия започва много добре (първата книга), а след това се сгромолясва с гръм и трясък. В тази трета част героинята е меркантилна кокетка, която си мисли че е върха (често срещано при т.нар. красавици), а богатият главен герой бързо пада в мрежите й …

Романът може да се опише с този цитат от текста: „Държа да ти кажа, че си безмозъчен като ряпа и два пъти по-неприятен!“

По сравнение с първата книга, тази е много-много слаба. Историята как две сестри (едната тип мъжкарана, по-малката тип Барби) се надпреварват за вниманието на един и същи мъж — изтъркана фабула — и никакви пасторални детайли не могат да компенсират слабия сюжет. Да не говорим за смехотворната история, че американец е решил да купува земя в ирландско село и да построи там „зала за изпълнения на живо“. Дори с прелистване НЕ СТАВА ЗА ЧЕТЕНЕ.

Магия, романтика, любов и много топлина. Живи и остроумни диалози като противовес на легендите и приказните митове на Ирландия. Дори пасторалните описания не бяха досадни, въпреки че понякога ми се искаше да ги прескоча. Интересно беше да се проследи самоутвърждаването на героинята. Авторът искрено подчертава ирландския алкохолизъм.

Минаха няколко десетилетия откакто си купих книгата. Това е роман, който може да се препрочита многократно. И след всеки пореден прочит откриваш други, различни нюанси. Реалистичността на описвания нов свят, на живеещите там хора, какво ги мотивира, как постъпват в една или друга ситуация, техните емоции — всичко това е на такова ниво, че постепенно от страничен наблюдател се превръщаш в един от живеещите там, в онзи далечен свят.

Иска ми се да вярвам, че все пак, някога, хората ще надживеят в себе си злобата, омразата, подлостта, страха, безотговорността, меркантилността и ще ги заменят със смелост, честност, жажда за знания и други позитиви. Само така ще можем да се запасим като вид и ще съхраним всичко живо на нашата малка синьо-зелена планета.

За сега обаче, като погледна през прозореца, ми става ужасно тъжно: пътя, по който върви човечеството няма нищо общо с този на Звездния елен.

Робинзон Крузо се превъплъщава в образа на Марк Уотни. Но си няма помощник. За сметка на това е оптимист, с чувство за хумор и може всичко (нали е астронавт от НАСА). И, разбира се, оцелява?!? Както и Робинзон. Декорът обаче е друг — не остров, а цяла планета. И… толкова. Друго няма. Книгата е претъпкана с технически описания, които на много места издишат (група ентусиасти са направили цял списък с грешките и научните несъответствия на автора).

Началото е учудващо приятно, леко и дори нестандартно музикално четиво, обещаващо отмора след напрегнатия делник. В един момент обаче авторът започва да ни залива с преразкази и тълкувания от библията. От това повествованието започва да губи привлекателността си, въпреки добавените легенди на индианците. Сюжетът си има всички щампи и клишета, типични за любовен роман, но след средата на книгата губи привлекателност. А как да се коментира цитата „пробягах пет километра за 17,58 секунди“ ???

Стандартно, класическо четиво, обикновена развлекателна книга. Има си всичките щампи и шаблони. Да, чете се леко и приятно. Сюжетът е предсказуем, главният герой е обаятелен. Ужким е сложна и дълбокосмисленна творба, обаче е обикновенно фентъзи за подрастващи. Развлекателна книжка — прочиташ и забравяш. Не е скучна, но не е и запомняща се. За отмора става — не напряга мозъка.

Пасторални описания на пасторални пейзажи от Франция. Времето тече бааавно, пчелите жужат. Добавете смешни сцени от типа „мистър Бийн“ (цитат: „…вечерта изядохте порцията на котарака ми. Омитайте се от моята кухня!“) Изчерпахме първите 13 глави. Следващите няколко глави вече са само в стила на Бийн, при това безинтересно скицирани, скучни, сюжетната линия е наистина права — няма плюс, няма минус, няма живот. Има битуване, има и опити за приложна психология.

До края на 35та глава не става ясно защо застаряващ англичанин решава да се маскира на френски иконом, като зарязва успешния си бизнеса си и отпрашва в някакъв замък във Франция. Там се изявява като човеколюбец, всеразбираш и всеможещ. Изиграва ролята на детектив и, разбира се, спасява господарката си от пладнешки обир. Не препоръчвам на никого това четиво.

Прекрасна поредица. Телевизионният сериал също е много добър. Някои от книгите за Каменская са по-силни, други малко отстъпват, но като цяло сюжетите са ярки, всеки самобитно разгърнат. Препоръчвам за ценителите на криминалния жанр. Заслужава си времето.

Поредицата за инспектор Гамаш е написана в традицията на стария добър детектив. Без разчленявания и сложни, кошмарни начини на насилствена смърт. Романите са кълбо от емоции, човешки пороци и добродетели.

Ако ви се чете хубава детективна история — не подминавайте поредицата. Ако търсите кървища, насилие и екшън — сбъркали сте адреса.

В този роман основното действие е в манастир, където зад приличието кипят сериозни страсти. Засяга се темата за религиозните песнопения, трудно е да си представим, че дори правилното изпълнение на хорали може да стане причина за сериозни престъпления.

В жанра научна фантастика Клифърд Саймък е котаракът Леополд, който вярваше, че всички, ако се опитат, могат да живеят заедно в мир, че Вселената е пълна не с тролове и чудовища, а с хора. Хора с различни нрави, различно светоусещане, но все пак ХОРА.

За романа „Междинна станция“ е грехота да се пише. Най-добре е да се прочете от начало до край — мил, увлекателен и както винаги хуманистичен разказ за междинната станция, наречена Земя.

--- „Пред човечеството има още много път, дълъг и самотен път, докато светлината на истинския мир се установи в сърцата на всички хора.“

Първите няколко страници извикаха в паметта ми „Бръмбар в мравуняка“ от братята Стругацки. Разбираемо е — проблемите със страха, с това какво да се прави с опасен продукт, дело на непознат чужд разум — това е толкова интересна, нееднозначна тема, и тя ще предизвиква писателите и в бъдеще. И ако братята Стругацки подхождат към нея динамично, в приключенски стил, то Уиндъм (между другото, около 20 години преди тях) се е постарал по възможност да я препарира, да разгледа всички фактори, влияещи на вземането на правилно решение.

И все пак „Какавидите“ я препрочитам по-често. :-)

Роман-сън, роман-мечта, дантелен с играта на думи и нежен като пухкав облак. Историята на един скитник, намерил съдбата си. Историята на група неудачници, които го следват и вярват в съдбата му. Историята на свят, по-стар от нашето човечество. Историята на жонгльор, който изучава и усвоява уменията си, и историята на крал, чиято съдба е да си върне изгубения трон.

Художественото значение на „Замъка на лорд Валънтайн“ се крие в това, че след като използва научнофантастичната основа на вселената, Силвърбърг уверено отказва да изгради футуристичен хай-тек върху него, а вместо това издигна колосален образ на магически, величествен замък — разположен на шеметните височини на Маджипур. Сияещ във времето и пространството, в реалността и в лабиринтите на сънищата.

Достоен съперник на „Дюн“ от Хърбърт и „Господарят на светлината“ от Зелазни.

„Майсторът и Маргарита“ — за мен това е най-прекрасната творба на Булгаков. Това е книга-легенда, в която всичко омагьосва: езикът на автора, неговият хумор, непрекъснато сменящите се епизоди, разкриващи и темата за религията, и човешките пороци, и отношението на автора към съответната епоха. Книгата те поглъща, не може да не я дочетеш. ШЕДЬОВЪР !!!

Приятен роман. Лек, ненатрапчив стил, чете се с удоволствие. Акцентът е върху любовта между главните герои и „болното място“ за американците — ксенофобията спрямо индианците. Криминалната линия е слабичка, но пък интересно загатната. Недостатъците й могат лесно да се пренебрегнат.

Много силна и вълнуваща поредица. Майсторски сюжет, харизматично перо, интригуващо преплетени съдби. Динамично развитие, необременено от излишни описания. Диалозите не са лишени от хумор където е необходимо. Героите си носят своя товар, борят се с демоните си и един за друг. Челна позиция за добри съвременни еротични романи. Цялата поредица намерих на друго място в мрежата.

Лъки Стар и Бигмен — образите на двамата герои винаги предизвикват усмивка на лицето ми. Поредицата за Лъки Стар е написана с чувство за хумор, с усета за космическа криминалистика, с пълното разбиране, че вероятността да сме единствената раса във вселената е абсолютна нула, както и с отличното познаване на човешката завист, алчност, себеотрицание и разбиране на създалите се ситуации. Този коктейл майсторски е поднесен по такъв начин, че дори подрастващи могат да четат и да се потопят в света на Азимов.

Позитронните роботи — поредица, която последно препрочитах преди около година. И всеки път остава едно тъжна жалост, че няма подобни велики творци. Такива, които да надскочат времето си, да прозрат задаващите се катастрофи, и въпреки това да творят позитивно. Аплоари!

Азимов, Кларк, Хайлайн — наричат ги бащите на научната фантастика.

Романите за Лъки Стар бяха запознанството ми с творчеството на Азимов. След което следваха търсения в библиотеки, дебнене в книжарниците само и само да се добера до поредната излязла книга. И дори сега, десетилетия по-късно си препрочитам някои от тях.

А сега за „Фондацията“. За по-лесно проследяване и разбиране, би било добре първо да се прочетат няколко неща от цикъла „за роботите“. Не всички, но поне Лени, Лъжец, Двестагодишният човек. Следва поредицата „Позитронни роботи“ (тук за първи път се появява Р. Данил Оливо — партньор на Елайджа Бели при разследването на престъпления). Чрез тази поредица ще се потопите атмосферата на света, застанал на прага на голямата криза. Криза, довела до кристализирането на идеите на Селдън — и стигнахме до ФОНДАЦИЯТА.

Извънредният брой на притурката към съботния вестник „Нюз-Драск“ (издават Драскачов и Сие) на село Долно Нанагорнище, щат Мериленд, САЩ е посветен на заключителната фаза от строителството на поредния обект. И, разбира се, на романтичните взаимоотношения между третата двойка. Ама естествено, че това е последният ерген от тримата братя и повече от ясно е, че призрака на Елизабет отново ще се намесва. И аз да бях, и на мен щеше да ми писне непрекъснатата дандания и мръсотия от строежа. Нещо ново ли? Ами, няма нищо ново. Списвачът е същия, така че и стила е до болка познатия. С две думи — селски клюки, повтаряни и потретяни. Обаче какви! Особено за фойерверките на мегдана!

Оценка: 0.00