Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way Station [= Here Gather the Stars], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2015)
Допълнителна корекция и допълнително форматиране
NomaD (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Клифърд Саймък. Междинна станция

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1992

Библиотека „Галактика“, №111

Преведе от английски: Саркис Асланян

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Деян Веков

Художествен редактор: Боян Янев

Компютърен макет: Петър Петров

Коректор: Тошка Начева

Американска, първо издание

Излязла от печат декември 1992 г.

Изд. №2399. Формат 70/100/32

Печ. коли 17,5. Цена 14,50 лева

ISBN — 954–418–044–3

Издателска къща „Галактика“ — Варна

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Саркис Асланян, преводач, 1992

© Деян Веков, рисунка на корицата, 1992

c/o Jusautor, Sofia

 

Cliford D. Simak. Way Station

© 1963 by Cliford D. Simak

Manok Books, inc.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на маркери (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

1.

Най-сетне шумът престана. Димът се стелеше на тънки, сивкави като мъгла струйки над изтерзаната земя, над повалените огради и прасковените дървета, превърнати на трески от артилерийския огън. Тишина, ако не покой, се установи за миг над тези няколко квадратни мили земя, където допреди малко войниците, обзети от лудостта на стара омраза, се хвърляха с крясъци един срещу друг и се вкопчваха в древна схватка, а после, омаломощени, се дръпваха назад.

Сякаш безкрайно дълго кръгозорът бе огласян от нестихващия тътен на взривовете, изтърбушили земята и осеяли с буци пръст небето; от цвиленето на конете и дрезгавите викове на войниците; от свистенето на метал и последвалия го трясък; от избухванията на изпепеляващи огньове, озаряващи блясъка на стоманата; от плющящите във вихъра на боя гордо развети знамена. После всичко секна и настана тишина. Но в този ден тишината бе неприсъща на това поле, тя нямаше власт над него — нарушавана от вопли и стенания, от викове за вода и молитви за скорошна смърт — и тези викове, молби и стенания щяха да продължат с часове под лятното слънце. После скупчените фигури щяха да замлъкнат и утихнат и щеше да се разнесе миризмата, от която всички минаващи щяха да извръщат глава, а гробовете щяха да се окажат плитки, за да я скрият.

Житото щеше да остане неожънато, дърветата нямаше да цъфнат следващата пролет, а по стръмния скат, който стигаше до самия хребет, оставаха толкоз неизречени слова, неизвършени дела и окървавени тела, извисили глас срещу безсмислието и разрухата на смъртта.

Тук оставаха и много горди имена, които сега щяха да звучат още по-гордо, но само като спомен, отекващ във вековете — Желязната бригада, Пети Нюхампширски, Първи Минесотски, Втори Масачузетски, Шестнайсети Мейнски.

Тук беше и Инок[1] Уолас.

Той все още стискаше разбития си мускет — ръцете му бяха покрити с пришки. Лицето му — почерняло от барут. Обувките му — целите в прах и кръв.

Все още беше жив.

Бележки

[1] Инок е английското произношение на името на библейския персонаж — старозаветния патриарх Енох (Enoch). Според апокрифната „Книга за Енох“ този потомък на Адам е възнесен от ангелите в небесните боествени селения. През XX в. се оформя хипотезата, че този древен митически разказ е свидетелство за контакт с посетители от извънземна цивилизация, при който Енох е изпълнявал ролята на посредник между тях и земляните (вж. книгата на Робер-Жан Виктор „Бог и боговете са били хора“). Оттук е и алюзията с героя на Саймък. — Бел. NomaD.