Ейми Хармън
Музиката на сърцето (1)

1.
Прелюдия

Цял живот съм живяла в малко градче в Юта, наречено Левън. Левън се намира точно в центъра на щата и хората от града обичат да се шегуват, че Левън е „пъп“^[1], изписан на обратно.

— Ние сме пъпът на Юта — казват те.

Да, не е кой знае какво, но явно помага на хората да запомнят името на града. Много поколения от рода ми са живели в Левън, още от първите заселници в края на шейсетте години на деветнайсети век, когато селището било наричано Малката Дания. Тези първи семейства, които основали града, били мормони, опитвали се да открият място, което най-сетне да нарекат свой дом, и да бъдат оставени на мира, за да отглеждат децата си и да почитат Бог.

Повечето хора в града са наследници на светлокоси датчани. Моят род, Дженсън, е сред тези първи заселници от Дания и моята коса е светлоруса като на хората отпреди толкова много поколения. Мама, с нейната тъмнокестенява коса, беше единствената неблондинка в семейството и е нямала никакъв шанс срещу много упорития датски ген. Татко, тримата ми братя и аз имаме светли коси и небесносини очи като моя прапрадядо Дженсън, който прекосил равнините още като много млад и се установил в ранния Левън, изградил си къща и живот.

Преди много години Левън бил процъфтяващо малко градче, или поне така казва татко. На главната улица имало смесен магазин „Шепърдс“ и сладоледен салон, където продавали домашен сладолед, който приготвяли от изсечени блокове лед и съхранявали през лятото в голяма ледена яма, покрита с пръст, сол и слама. Имало и прилично начално училище, и градски съвет. После построили новата магистрала, която минава на няколко километра от Левън. Градът по принцип не бил строен да привлича внимание, но бавната му смърт започнала, щом тънката струйка свежа кръв секнала. Салонът за сладолед вече отдавна бил затворен, когато съм се родила, после затворил и смесеният магазин.

Началното училище постепенно съвсем се порути и смали до една класна стая, тъй като по-младото поколение порасна и напусна и вече нямаше кой да запълва чиновете. По-големите деца пътуваха половин час с автобус до съседния град, наречен Нефи, за да учат в прогимназията и гимназията, и когато станах достатъчно голяма, за да постъпя в първи клас, имаше само един учител от детската градина до втори клас, и още един — от трети до шести клас. Някои хора се изселиха, но повечето от старите семейства в града останаха.

Сега на главната улица имаше само един малък магазин, където хората от града можеха да си купят всичко — от мляко до изкуствен тор. Носеше бомбастичното име „Градски мол“. Нямам представа защо — надали някога е съществувало нещо, което да прилича по-малко на мол. Преди доста време собственикът пристрои по едно помещение в двата края на магазина и ги отдаваше под наем.

В единия край имаше няколко маси и малка кухня, които играеха ролята на закусвалня, където старците си пиеха кафето всяка сутрин. Потната Бети Джонсън (пред нея я наричахме „госпожа Джонсън“) върти закусвалнята, откакто се помня. Тя е нещо като човека оркестър. Готви, сервира, справя се съвсем сама. Прави пухкави домашни понички и най-хубавите мазни пържени картофки на планетата. Всичките й ястия са пържени в много олио и лицето й постоянно лъщи от мазнината и жегата — точно заради това получи прякора Потната Бети. Дори къпана, на църквата в неделя лицето й сияе, но за съжаление, не благодарение на Светия Дух.

В другия край моята леля Луиз правеше прически и боядисваше косите на повечето жени в Левън. Фамилията й се пише Балоу, но се произнася Балу, с ударение върху „у“. Затова нарече салона си „Балус Ду“, но повечето хора го наричаха просто „При Луиз“.

Точно пред „мола“ имаше две бензинови колонки и малка сергия за скрежина, наречена „Скини“. Там работеха децата на Луиз (братовчедите ми) през лятото. Съпругът на Луиз, Боб, беше шофьор на камион и често отсъстваше, а Луиз имаше пет деца, които трябваше да бъдат заети с нещо, докато тя подстригва. Затова реши, че е време да основе семеен бизнес. Така се роди сергията за скрежина „Скини“. Боб построи проста дървена барачка, която приличаше малко на висока и кльощава беседка, оттам и името „Скини“. В магазина се продаваха блокове лед, които бяха удобен източник за тяхната скрежина. Луиз купи мелачка за лед и сироп от дистрибутора на „Кока-кола“ в Нефи, както и сламки, салфетки, стиропорени чаши и много фунийки. Едно лято братовчедка ми Тара, която е на моята възраст, изяде толкова много фунийки със скрежина, че се разболя. И до ден-днешен не може да ги понася, дори от миризмата й се гади.

Надолу по улицата имаше миниатюрна тухлена поща и бар, наречен „При Пит“, точно до църквата — интересно местоположение, знам, — и това беше Левън. Всички знаеха кой какви умения притежава и си имахме ковач, пекар, дори майстор на свещи. Татко беше ненадминат в подковаването на коне; Йенс Стефенсон беше страхотен монтьор. Пол Аагард — сръчен дърводелец, и така нататък. Имахме си и талантливи шивачи, готвачи и бояджии. Елена Росквист беше акушерка и бе посрещнала на този свят няколко появили се без никакво предупреждение бебета, които не бяха оставили време на майките си да отидат до болницата в Нефи. Справяхме се, като търгувахме с уменията си, без значение дали имахме официална табела за това.

Накрая в Левън се появиха и няколко нови семейства, които бяха решили, че не е чак толкова далече и могат да пътуват и работят в по-големите градове. Това беше хубаво място, където да се установиш, хубаво място, където да пуснеш корени. В много малките градчета всички помагат за отглеждането на децата. Всички знаят кой какъв е и ако нещо се случи или някой направи беля, родителите му научават още преди да се е прибрал у дома, за да им разкаже своята версия. Градът не беше много по-голям от една квадратна миля, като не броим близките ферми, но като дете за мен той беше целият свят.

Вероятно именно миниатюрността на този свят направи ранната ми загуба по-поносима, просто защото толкова хора се грижеха за мен и ме обичаха. Но той направи по-късната ми загуба по-трудна за преодоляване, защото тя беше колективна загуба, един много млад живот бе угасен твърде рано — удар за цялата общност. Никой не вярваше, че ще успея да продължа. Все едно си изгубил едната обувка от чифт, не можеш да носиш другата вече. И аз изгубих моята половинка и не знаех как да тичам боса.

Ранната загуба беше смъртта на майка ми — тъкмо бях навършила девет години, когато Джанел Дженсън, съпруга и майка, се предаде пред рака на гърдата. Помня съвсем ясно колко ужасена бях, когато красивата й коса опада и тя започна да носи малка розова шапчица, за да покрива бебешки гладката си глава. Смееше се и казваше, че ще си вземе руса перука, за да заприлича най-сетне на останалите от семейството. Така и не го направи; отиде си твърде скоро. Откриха болестта й точно след Коледа. Ракът вече се беше разпространил в белите дробове и не можеше да се оперира. На Четвърти юли от смъртта й бяха изминали две седмици. Помня как чух първите звуци на празника в чест на независимостта на страната ни и мразих тази независимост, която така насилствено и внезапно ми беше наложена. Разтърсващият трясък, гърмът и свистенето на фойерверките в квартала накараха татко да стисне устни и да свие ръце в юмруци.

Той ни погледна, четири тъжни руси глави, и опита да се усмихне.

— Е, какво ще кажете, банда Джей? — Гласът му секна на името, с което мама наричаше семейството ни. — Искате ли да отидем до Нефи да видим зарята?

Татко се казва Джим и мама реши, че щом имената им започват с една и съща буква, това е поредното доказателство, че са родени един за друг. Затова даде на всички ни имена, които започват с „Дж“, за да не се цепим от колектива. Е, не беше особено оригинално, защото в Левън ще срещнете семейства, в които имената на всички започват с „К“ или с „Б“, или с която буква се сетите. Хората дори избират имената на децата си тематично, измислят им прякори като Родео, Джъста Каугърл. Не се майтапя.

Та така, в моето семейство всички сме с „Дж“ — Джим, Джанел, Джейкъб, Джаред, Джони и Джоузи Джо Дженсън. „Джей бандата“. Единственият проблем с това беше, че когато мама искаше да извика някого от нас, изреждаше цялата поредица с „Дж“, преди да налучка правилното име. Не знам защо съм запомнила това, бях много малка тогава, но в седмиците преди смъртта си тя като че ли нито веднъж не ни сбърка имената. Вероятно разсейващите подробности от ежедневието, които преди й бяха заплитали езика, вече нямаха значение и тя насочваше цялото си внимание към всяка наша дума, всяко наше изражение, всяко наше движение.

Онази година не отидохме да гледаме зарята. С братята ми излязохме да видим как съседите пускат ракети и фойерверки, а татко цяла нощ остана в хамбара, в опит да избяга от неподобаващия шум на празненството. Усилената работа се превърна в негова противоотрова срещу депресията; той работеше безспир и оставяше алкохола да замъгли свободните пролуки.

Имахме малка ферма с кокошки, крави и коне, но това не носеше добри доходи и татко работеше в електроцентралата в Нефи, за да се издържаме. Братята ми бяха много по-големи от мен, затова моите задължения в стопанството ни бяха съвсем малко. Татко обаче се нуждаеше от икономка и готвачка и аз знаех, че трябва да поема задълженията на мама. Джейкъб, Джаред и Джони са със 7, 6 и 5 години по-големи от мен. Мама винаги казваше, че аз съм била красива изненада, и докато беше жива, се наслаждавах на факта, че съм най-малката и глезена от цялото семейство. Но когато мама си отиде, всичко се промени, никой вече не искаше да се занимава с бебета.

Отначало получавахме толкова много помощ, че не знаехме какво да я правим. Не съм чувала за друг такъв град като нашия, в който да не се урежда специално закуската след погребението. По традиция има посещение в деня преди погребението и после отново за час точно преди службата. След погребението семейството и приятелите се връщат в църквата, където е сервирано огромно количество храна от жените в града. Никой не казва „Аз ще донеса торта“ или „Аз ще осигуря картофите“. Храната просто пристига — изобилие от меса, салати, гарнитури, торти, пасти и пайове. Жените на Левън могат да приготвят угощение, каквото не сте виждали. Помня как вървях покрай дългите, отрупани с храна маси след погребението на мама, гледах красивия асортимент и нямах никакво желание да хапна нещо. Бях твърде малка, за да разбирам утехата, която носи храната.

Изобилието не секна дълго след погребението. Всеки ден различни хора ни носеха вечеря, в продължение на три седмици. Нети Йейтс, възрастна дама от нашата улица, идваше почти през вечер и организираше храната, като прибираше голяма част от нея в кутии и я замразяваше. Няма семейство, което да може да изяде количеството храна, която получавахме, дори семейство с три момчета тийнейджъри. Но накрая храната постепенно намаля и спря, а хората от Левън насочиха вниманието си към други трагедии.

Татко не беше много умел в кухнята и след месеци на сандвичи с фъстъчено масло и зърнена закуска аз помолих леля Луиз да ми покаже как се приготвят някои неща. Тя дойде една събота и ми показа основното. Накарах я да ми обясни в най-големи подробности как да кипна вода („Не махай капака, докато не заври!“), как да изпържа яйца („Котлонът не трябва да е силен за яйцата!“), как да изпържа бифтек („Обръщаш го, докато вече не се вижда розово“). Записах си всичко много внимателно, като я карах да ми обяснява всяка стъпка. Записах си и рецепти за палачинки („Обръщаш ги, когато се появят големи лунни кратери по тях“), спагети (тайната на Луиз беше щипка кафява захар в соса) и бисквити с шоколадови парченца („Именно мазнината ги прави меки и пухкави“). В края на деня Луиз беше изтощена, но аз имах много списъци с най-подробни инструкции, написани с детския ми почерк и залепени на хладилника.

След месец на всички вече им се гадеше от палачинки и спагети — на братята ми обаче шоколадовите бисквити не им омръзнаха, а Луиз каза, че главата й ще гръмне, ако трябва да направи „това отново“. Започнах да питам жените от църквата дали мога да ги погледам как приготвят вечерята. Правех го всеки път, когато се нуждаех от нова рецепта. Жените бяха мили и търпеливи, обясняваха ми целия процес, описваха ми съставките и къде мога да ги намеря в магазина или в градината. Аз дори си рисувах картинки на консервени и картонени кутии, за да не забравя кое как изглежда. Направих си и зеленчукова таблица с цветни картинки на листата на зеленчуците (тоест моркови, репички, картофи), за да знам какво да извадя от градината. Първата година след смъртта на мама нямахме собствена градина, но Нети Йейтс ми позволяваше да нахлувам в нейната, когато си пожелая. Накрая ми помогна да засадя собствена малка зеленчукова градинка, която се разширяваше с всяка година. Когато бях в гимназията, вече имах доста голяма градина, която сама прекопавах, засаждах и обирах.

Научих се и как да пера, как да разделям белите от тъмните дрехи, омазаните с масло работни панталони от останалите. Поддържах къщата, като си представях, че съм Снежанка, която се грижи за своите седем немарливи джуджета. Дори ходех с колелото до старата поща и вземах пощата всеки ден. Нямахме пощенски кутии пред къщите в Левън. Всичко се доставяше в пощата и всеки от града си имаше кутия и ключ. Татко ми оставяше писмата, които трябваше да се изпратят, а аз им слагах марки и ги отнасях до пощата. Когато станах на дванайсет, вече знаех как да се оправям с чекова книжка и татко ми отвори домакинска сметка. Оттогава аз купувах всичко необходимо за къщата и храната от моята сметка. Татко се грижеше за фермата, аз се грижех за къщата.

Единственото, което не исках да правя, е да се грижа за кокошките. Мама винаги се грижеше за тях, хранеше ги, събираше яйцата и чистеше. Но аз се страхувах до смърт от кокошките. Веднъж мама ми каза, че когато съм била още съвсем малка, момчетата се разсеяли, докато трябвало да ме гледат. Аз съм тръгнала из двора и една особено проклета червена кокошка ме издебнала, а аз съм замръзнала от ужас, докато мама не ме открила. Тя каза, че не съм плакала, но когато ме вдигнала на ръце, съм била скована като дъска и после със седмици съм имала кошмари.

Трудно е човек да се привърже към кокошки. Те са агресивни, свадливи и все гледат да те клъвнат. Първия път, когато събрах яйцата след смъртта на мама, бях почти хипервентилирала от ужас. Малко по малко побеждавах страха си и набрах кураж, започнах дори да се гордея с грижите си към тези неприятни създания. Измислих им имена и им говорех, все едно са мои непослушни деца. С всяка нова задача, която усвоявах, усещах, че поемам контрол, и станах много умела в следването на стъпките на мама.