Читателски коментари от Костадин Бояджиев

Истории, задаващи добродетели и морал на човека. За мен една от най- добрите е тази на Джараткару- дълбоко поучителна история за това, какъв е смисълът на нашия живот.

Ако четеш Бхагавадгита- можеш да я разбереш, но трудно ще я почувстваш без да си чел Махабхарата. Поклон пред създателите на тези велики творения.

Попитали го за хората които управляват, интересно че е отговорил, както видно биха отговорили болшинството от свободомислещите, независимо в коя епоха или географска ширина живеят. Хиляди години са минали, а видно не сме намерили добра и общоприемлива форма на управление.

Утопия на Мор е една от „задължителните“ книги, които следва да прочете човек в живота. По- горе виждам критики на превода, за мен посланията на автора са предадени достатъчно красноречиво тук. Не бих се разпрострял да анализирам критиката, Томас Мор достатъчно добре е илюстрирал човешкото ни поведение и възприятие в диалозите на Рафаел.

Дори в краткия разказ Оруел показва своята вродена дарба на писател от най- високо ниво. Историята е поднесена интригуващо и достатъчно описателно, че да те пренесе реалистично в самото действие, без да се налага ти сам да дотамъняваш общата картина.

Интригуващо започна, и бързо завърши тривиално.

Когато четеш „Бай Ганьо“ в пубертета, картинката е една, когато го четеш след години- съвсем друга. От една страна Алеко Константинов описва и пародира Ганьовците, от друга се счита, че се позовава на реално съществуваща личност, което и да е от двете то събирателния образ е фактически достоверен, и важи дори за днешните Ганьовци. В анализ на това, какво е искал да каже автора са се упражнили хиляди, но би било интересно да се анализира и това, какво казва Алеко Константинов за себе си чрез фейлетоновите разкази, в частност в Бай Ганьо. Ведно с това е интересно, какво казва за останалата фрагментирана част от народа ни, описвайки вариаците при сънародниците ни зад граница, както местните селяни и граждани живеещи в България. Видно от 1895г. до днес има някаква промяна в манталитета, но някак не се забелязва да е фундаментална, такава да породи така жадуваната промяна, желана и описвана още от възрожденците, и революционерите още от преди освобождението на България от Османско иго, че до днес.

От перспективата на 2024г. автора доста сериозно бърка относно предвещания икономически крах на Русия. В чуждестранния читател без съмнение остава усещането, че автора добре познава политическата среда, и бушуващите политически процеси, Станислав Белковски видно е съзнавал, че е важно да устави у читателя чувството на безпристрастна оценка. Автора се е постарал, но видно не е успял да подтисне пристрастията си, и това в известен аспект е изкривило преценката му, въпреки това хронологично книгата е интересен пътеводител през развитието на израстването на Путин, като държавен ръководител.

Автора е обхванал основно интереса в Западния свят, и неговите „елити“.От гледна точка на днешния ден, книгата е стара. Т.е. днес има разместване в позициите касаещи преразпределението на богатствата и властта, но пък четивото е добро, като показател на индикаторите, и принципите на натрупване, и взаимодействие на активите, и властта.

Книгата е полезна, но също така на моменти (доста такива) е леко дразнеща поради факта, че автора с лека ръка тегли с двоен аршин. Описаните негативи са присъщи не на отделни личности в САЩ, ами са вкоренени в националния им манталитет. Накратко казано Джо Наваро не вижда гредата в своето око, но умело посочва сламката в чуждото. Сталин бил нарцистична личност, ама не се сети да спомене Байдън, Тръмп…, че чак до Вашингтон, колко ли от тях са различни? Цялостната политика на държавата му се базира на хищничеството, ама учудващо психолога на ФБР не вижда това.Описаните от автора психологически недъзи са характерни за болшинството от т.нар. успели личности в САЩ, като навсичко отгоре негативите в не един или два случая са пряко пренесени в продукта им (софтуер незачитащ личното пространство, автоматични инсталатори, ГМО продукти… снаряди с обеднен уран, атомната бомба). Моралния дисонанс е поразителен, но ако читателя е готов да пренебрегне това, то има какво да се вземе от книгата.

Шедьовърът на един велик писател. На първо четене се откроява описанието на развитието на тоталитарния модел, погледнато по дълбоко се вижда много повече. Лично за себе си тази книга я слагам в профил „задължителна литература“.

Леко и приятно четиво. Образно разбираемо е описано времето между двете световни. Но някак е дразнещо натъртването на „дебелака“. Дали чопли кварталния живот в предградието „Елисмиър Роуд“, или кара към Пъдли, то все се натъртва на дебелака, все едно това основно характеризира човека, и най-вече някогашния англичанин.

Занм, че историята се пише спрямо политическите нагласи на съвремието, но от това, което може да се прочете в тази книга човек прозира съзнателно фалша в политиката, който като тумор обхваща дори чисти неща, като науката. Ценното в случая е, че книгата е писана от много добър писател-журналист, събитията видно са отразени своевременно и възможно най- честно от гледна точка на автора. Доколко е ценна книгата говори дори само факта, че днес да кажеш, че идването на комунистите на власт, ще донесе изместване на управлението в крайно дясно е равнозначно, като да кажеш, че ще се полееш с вода за да се изсушиш, но в тази книга Оруел от първо лице ясно и възможно на-честно ни показва, че някога водата е била суха. Ако трябва да направя политически прочит, то той би бил, че не социализмът, и капитализмът са ни виновни, виновни са самите хора.

Книгата е много добра, бих казал култова. Не по- зле вместо „1984“, щеше да стои заглавието „2020“. Днес си имаме описаните технологии, следенето, изследването на навиците и манипулацията са си наука с раздели и подраздели изучавана в университетите, кое ли от изброените си нямаме, почти сме стигнали завършения модел на Оруел. В политиката нещата стоят по сходен начин, с разликата, че никой не те изтезава и убива физически за „престъпмисъл“, просто те унищожават социално, политически и икономически, а с това и личностно. И „новговор“ си имаме, и като казвам си имаме, то имам предвид английския, който Запада наложи повсевместно, като основен за всички западно ориентирани (hendy, notebook…PR, JFK, WW2…). Сега с въвеждането на политиката за полов неутралитет, ще я докараме не до 1984-та на Оруел, ами до неговата 2050-та. В Германия дори вече тече езикова реформа в образовението (обръщенията в учебната система следва да са полово-неутрални, за да са правилно адресирани до всички). От поколение насам порното измести еротиката. И триполюсното разделение е предвидил, засега във вид 2+ (Запада, Изтока, всички останали). И цялата тази система- непоклатима. От цялата книга, само в едно изречение бегло е загатнал възможния сценарий за възможния разпад на това оруелово общество.

Детска приказка за капитализма.

Подходяща за всяка възраст, но идеална най-вече за юношите.

Книгата показва американския мироглед за функцията и развитието на специланите части, в съвременните условия за борба с формации защитаващи включително със силови методи политическите, и религиозните си виждания. Резонно е срещу екстремистите да се изправя подобна сила защитаваща правото и редът, проблема идва обаче, когато западната цивилизация започва сама да стъпква своите ценности и морал в борбата за налагане на демокрация. Книгата е добра, и авторите са показали истинското лице на САЩ. Резонно интереса на САЩ над всичко, което в дадени моменти на неамериканския читател може да му дойде в повече. И този интерес видно се защитава по всевъзможен начин, по методики, правила и действия от всякакъв характер. Тази книга дава също така сериозен повод за размисъл над теорията за дълбоката държава, и всевъзможните конспирации, които видно от някои примери са си просто разработки на службите (примера с вампирите на Лонсдейл). Според мен авторите далеч са подминали идеята на книгата, и показват на всеки мислещ една далеч по голяма картина.

Маркс ясно диференцира левите политики (съобразно своето време). Парадокса обаче е, че болшинството от днешните „леви“ не само, че не са чели нищо от Маркс, но дори теоретично не могат да определят, какви леви са. В глава III „Социалистическа и комунистическа литература“ Маркс ясно показва идейното противопоставяне на теоретичните движения в лявото пространство. Резонно определянето на спецификите в идеологията създава идеологическия консенсус, а не обратното. Следвайки логиката в учението на Маркс, излиза че при непознаване на фрагментите на лявото, и при неясно формиране на целите, и политиките спрямо основната идеология, то може да се окаже, че партийните функционери работят срещу собствената си идеология, без дори да разбират това. Впрочем тук няма как да не признаем правотата на Маркс, то е като да гасиш огън с течност, която не знаеш, каква е.

Да четеш мислите на Чомски, и да го слушаш са две различни неща. Тук има доста обрана концепция за демократизирането на светът от страна на САЩ. Преди бороени дни гледах интервю с него относно войната Русия- Украйна, очевидно бе, че пропагандата „САЩ са моралния стожер на човечеството“ е посяла корени, и в неговия, вече 93-годишен ум. Така погледнато борбата с пропагандата е равносилна на борбата на Дон Кихот с вятърните мелници. Погледнато в общ план, то самият факт, че обществото ни е разделено на русофили- русофоби, леви- десни…показва, че по нашите географски ширини отдавна думата общество отдавна е заменена от думата талпа, а демокрацията е само безплодна фраза. Не случайно хората не желаят да гласуват, но както казва Чомски, този ефект на апатията е доста добре познат и изучен на Запад (вероятно и на Изток). Най тъжното обаче е, че все още има такива, които вярват, че нашите палачи, сашето спасение.

Да не беше намесена евгениката, или по- конкретно политическото манипулиране с нея, за изграждане на теоретичната основа на нацизма, и фашизма, резонно хипотетиното вярване, че ариеца е по- човек от останалите, то щеше да бъде добър наръчник за почти всеки политик. За жалост покрай сухото е изгоряло и мокрото. Така както стана при прехода от социализъм, към капитализъм в България. Реално не се загърбиха само лошите практики, за жалост в такива моменти хората загърбват всичко.

С тази книга, Марко Семов показва не само визията на Япония, но ясно показва живота в една развита капиталистическа страна. Описва както позитивите (огромни магистрали, иновативни технологии и пр.), така и проблемите на „малкия човек“ в една такава среда, човечето борещо се за залъка храна нужна да оцелее, и квадратчето площ, под което се подслонява. Книгата ясно показва, че още в началото на прехода сме виждали, и негативните страни на капитализма. Така казано вината на политиците става още по- голяма.