Читателски коментари

Въпреки че българският превод на романа очевидно е правен по някаква доволно орязана негова версия (за справка, оригиналът в различни формати на книгата на английски език е с обем в порядъка на 600–800 стр., а настоящото издание на български, което е в голям формат е към 300 стр.) и представеният в началото на изданието портрет на писателя с перука според мен въобще не е на Р. Д. Блакмор (потърсете в мрежата изображения на писателя, сравнете ги с въпросния портрет и ще видите, че не съм голословен), прочетеното определено ми допадна. Класическа викторианска романтична история, пренесена в Западна Англия от епохата на Реставрацията на монархията през 17 в., написана увлекателно и с много хумор и изпъстрена с динамично действие, което поддържа читателския интерес непрекъснато жив. Все пак, не бих имал нищо против някога да видя в български превод и пълния вариант на оригиналния текст. Предвид сложилото се положение обаче, настоящият такъв все пак е някакво утешение, бих казал не малко дори. От друга страна, господата и дамите, благодарение на чиито общи усилия книгата е видяла бял свят, можеше да информират, например в предговора, читателя за тази особеност, но, уви, не са го направили. Понякога през ума ми минава и още по-страшната мисъл за български превод от руски превод на оригинала, от която изпитвам такъв ужас, че гледам бързо-бързо да я махам от съзнанието си. Надявам се това да са сценарии, развиващи се единствено в моята глава и да нямат нищо общо с действителността.

От секретаря на Пеко Таков и редактор в отдел „Пропаганда“ на в. „Работническо дело“ толкова. Не желая да видя Турция през неговите очи и думи… Погрозня ми чак и част от България, за тези няколко негови странички!

Жал му е на другаря Семов за запусната странджанска земя, но пък и наум не му минава, да иде той да копае или челядта си да прати там. Или да обясни, защо това е така? Много ясно, че крепостните от соца са се разбягали, щом не е трябвало вече да робуват задължително.

Имам една малка забележка, относно превода — на места е отрязан текстът, когато става въпрос за кемъра и тн. Имам чувството, че е умишлено и не разбирам защо. Открих го по случайност, тъй като започнах книгата на английски и правех сравнение. Така се крие определен аспект, който нито е натрапен, нито е нещо прекалено графично или неподходящо за широка публика. Не мисля, че е много редно да се прави, сега трябва да препрочета няколко глави на английски да съм сигурна, че не изпускам нещо.

Книгата е доста добра, иначе. Историята, идеята и описанията. Спрямо доста от класическите сай-фай антиутопични, които чета напоследък, хареса ми пътуването и описанието му, въпреки леда, студа и прочее, не е толкова мрачна. Харесва ми и как се редуват събитията през погледа на двамата периодично.

Изключително добра книга. Многопластов, добре разгърнат сюжет. Единствано имената на някой герои с комични.

Приятна :)

книгата е много хубава и забавна. убиеца беше неочакван за мен. интересно беше завързан криминалния елемент

Поне според мен-една от най-добрите му книги,филмът също е на ниво!

Съжалявам, но това не е моята книга, не е моят автор и не е стилът, който да ме впечатли. Озадачен съм от дебатите, които можа да породи. Далече по-смислени четива са пренебрегвани. Наистина в повече ми идват възхвалите.

не ми хареса беше ми скучна

Фентъзито не е лошо, но превода е ужасен и го правидразнещ за четене.

Евреите яростно отричат истинноста на протоколите и съдят всеки дръзнал да публикува части от тях. По въпроса дали те са фалшификация, ясен отговор дава един от най-големите новатори и предприемачи на нашето време — Хенри Форд. В книгата си „Интернационалният евреин“ той казва, че най-голямото доказателство за съществуването на протоколите е, че написаното в тях се е случило и продължава да се случва около нас. След няколко опита за убийство, икономически натиск и непрекъснати заплахи, човекът въвел за първи път в производството поточната линия, богатия и влиятелен Форд, е принуден да изтегли от разпродажба станалата хит книга.

Има книжки, които променят живота. И такива, които го обясняват.

Е, книжката на Лондон, който все съм го мислил за британец, изключително добре обяснява някои неща.

— Защо т.нар. дълъг ХІХ век не се разпростира само до ПСВ, но и прескача до ден днешен.

— Защо лявото възниква и омясява. И как такова нещо не е възможно вече — било от ляво или дясно. Освен, че има, ключовото е и къткането на бройлера. Това обаче цъка, защото удовлетворението постепенно се измества от безбазисността.

— Едновременно с това добре аргументира „несгодите“ на засилена, неконтролирана или ударна урбанизация. Това у нас и особено в СССР се усеща, а и си става разглеждан като недъг на строя. То класиците са казали — като изоставате с 50 години ще трябва да наваксате с 10… и да допълним — че последнияства от наваксването ще достигнат цифрата за наваксване.

— Благодатта на ниската раждаемост. Само си представете живота наоколо за вас самите при такива условия, но и защо не и при сегашните с 5 дечица. Без дори да трябва да им осигурявате частно образование или лечебна помощ.

— Разбираемостта на това, че противници на забраната за детския труд се явяват… самите родители, естествено. Но държавата има други перспективи. И ние, до сих пор, лежим на тези устои. Засилени, естествено през касапници и мобилизации на първата половина на ХХ век.

— Натурализмът, който не се описва дори в дълбочинните изследвания или съвременните списователи. Вижте просто, и потънете в картината:

" Докато размислях, по повод на един охтичав купувач на крадени вещи, който се оправдаваше със своята неработоспособност и с нуждата да издържа жена и деца и бе осъден на една година тежка работа, на подсъдимата скамейка се яви млад момък, около двадесет годишен. „Алфред Фрийман“ — чух аз името му, но не разбрах в какво се обвинява. Една пълна матрона се яви на мястото на свидетелите и взе да дава показания. Аз узнах, че тя е жена на пазача при шлюза. Било нощ. Тя чула плясък на вода, изтичала при шлюза и видяла подсъдимия във водата.

Аз отвърнах поглед от нея и погледнах него. Ето в какво го обвиняваха: в опит за самоубийство. Той стоеше замаян и разсеян; красивите му кестеняви коси падаха върху челото; лицето му беше мъртвобледо и изранено, но все още момчешко.

— Да, сър — казваше жената, — едва го измъкна от водата, той пак се дърпа назад. Тогава аз извиках за помощ, случайно наблизо минаваха работници и ние го измъкнахме и го предадохме на полицая.

Съдията поздрави жената за мощните й мускули и всички в съдийската килия се разсмяха. Но аз видях в тоя случай само момчето на прага на живота, жадно дирещо смъртта в мръсната вода и не намерих тук нищо смешно.

После на мястото на свидетелите се яви мъж, който удостовери доброто поведение на момчето и приведе смекчаващи вината обстоятелства. Той бил началник на момчето. Алфред е добро момче; но вкъщи имал големи неприятности, парични затруднения. При това майка му заболяла. Той имал наклонност да се тревожи, и тъй се тревожил до тогава, докато отпаднал и взел лошо да работи. Той (надзирателят), за да запази своята репутация, бил длъжен да уволни момчето

— Имате ли нещо да кажете? — бързо попита съдията.

Момчето на скамейката на подсъдимите измърмори нещо непонятно. То беше все още зашеметено.

— Полицай, какво казва подсъдимият? — попита нетърпеливо съдията.

Здравият мъж в синьо наведе ухо към устните на подсъдимия и отвърна:

— Казва, че много съжалява, Ваша чест.

— Делото се отлага. Обратно в затвора — обяви негова чест, и следващото дело вече започна; първият свидетел вече полагаше клетва. Момчето, зашеметено и разсеяно, излезе заедно с надзирателя. "

+

" „Красив мъж с гъсти черни коси, тъмни изразителни очи, изящно продълговато лице и мъхнати светли мустаци“ — тъй описва един репортер Франк Кавила, когато той се явява в съда, в мрачния месец септември, „облечен в силно износен сив костюм и без яка“.

Франк Кавила бе бояджия тапицер в Лондон. Той е описан като добър работник, човек положителен, несклонен към пиянство, и всичките му съседи едногласно твърдят, че е бил нежен, любящ мъж и баща. Жена му, Хана Кавила, беше едра, красива, весела жена. Тя особено се бе грижила децата да отиват (всички съседи отбелязвали тия факти) на училище акуратно и чисто облечени. И по този начин, благодарение на този човек, с такава сполука, работлив и трезвен, всичко вкъщи вървяло отлично, вкъщи царувало изобилие. Но изведнъж идва нещастието. Той бе работил при г-н Бек, архитект, и живеел в една от къщите на своя шеф, на Тръндли Роуд. Г-н Бек бе изхвърлен от своята двуколка и убит на място. Нещастието дойде в образа на един упорит кон и Кавила трябваше да дири нова работа и друга квартира.

Това се случи преди осемнадесет месеца. Осемнадесет месеца той бе напрягал силите си в борбата. Той нае стая в един малък дом на Батавия Роуд, но не можа да свърже двата края. Не можеше да намери постоянна работа. Той мъжки се пресилваше със случайна работа от всякакъв род, а жена му и четирите му деца умираха пред очите му от глад. Той сам гладуваше и на края отслабна и се разболя. Това се случи преди три месеца и тогава вече нямаха абсолютно нищо за ядене. Не се оплакваха, не промълвяха ни дума за това; но бедняците всичко знаят. Хазяйките от Батавия Роуд им изпращаха ядене, но Кавила се държаха с такова достойнство, че тая помощ им се изпращаше анонимно, тайно, за да не се оскърби тяхната гордост.

Нещастието дойде. Той се бори, гладува, страда осемнадесет месеца. Веднъж, през септември, той стана една сутрин рано. Извади джобното си ножче. Преряза гърлото на жена си Хана Кавила, тридесет и три годишна. Преряза гърлото на своя първенец Франк, дванадесет годишен. Преряза гърлото на своя син Уолтър, осем годишен. Преряза гърлото на дъщеря си Нели, четири годишна. Преряза гърлото на Ърнест, най-малкото си шестнадесет месечно дете. После той пази труповете цял ден до вечерта, докато дойде полицията, и предложи на полицейските агенти да пуснат пени в газометъра, за да могат да видят по-добре.

Франк Кавила се яви в съда, облечен в силно износен сив костюм, без яка. Беше красив мъж с гъсти черни коси, тъмни изразителни очи, изящни, продълговати черти на лицето и мъхнати светли мустаци."

Върху тези трупове, господа, се държи днешния европоцентричен свят.

Великолепна книга!!!

Имам усещането, че писателят е подписал договор за брой страници и материалът за една статия е разводнен до книга от 500 страници

Не е чак толкова отворен финалът. Нарочно го прочетох пак, защото не помнех да е имало и намек, че Гарати поема някъде жив към светлото бъдеще. Със сигурност фигурата не е на гаджето му. Фигурата е мъжка, на познат нему починал човек, и той е в състояние да я настигне едва когато умира. „Бягащият човек“ също завършва със смъртта на главния герой, усещането е доста сходни и като цяло е нереалистичен някакъв щастлив финал в подобна творба.

След десет години престой в интернет-пространството (на второ четене, както се казва) мога да взема отношение и към самия учебник, и към досегашните коментари. Трите тома включват около две хиляди стандартни страници, а за кандидат-студентите това е много. Почти същото важи и за студентите по история, като се има предвид, че има по-кратки и по-добре написани учебници. За неортодоксални мнения, в най-лошия случай са ми писали тройки, но никога не са ме късали на изпит.

Част от сегашните автори търпят критики от по-младите си колеги за комунистически национализъм. Аз съм на мнение, че буржоазният национализъм е измислен от комунистите, но такъв сред историците никога не е имало. Но ако национализмът, който се е появил през 60-те години съществува и сега, защо тогава да го наричаме комунистически? Има само един национализъм и той е свързан с изопачаване на част от фактите. Авторите в нито едно отношение не са си променили мненията си, оформени през 60-те, 70-те и 80-те години.

4-та книга и не разочарова — все още има нови изненади и обрати, заради които не можеш да пуснеш книгата. Продължавам да съм голям фен на Кат и Боунс!

Интересна героиня беше вуду кралицата на Ню Орлеанс, прочетох че в следващата книга отново се появява,да видим какво може :)

ПС: Ами и аз да направя сравнението — „Аз, Вещицата“ е страхотна поредица, но няма общо с тази според мен. Мисля, че тази поредица е по-добра, по-динамична е

Книгата е страхотна ! Приятно четене

Много приятно четиво!

Не е съвсем зле. Има и интересни моменти, но финалът е толкова набързо претупан, че останах с усещането, че съм си загубила времето. Така „дългоочакваната“ кулминация свършва долу-горе с момента на настъпването ѝ.