Лариса Йон
Неудържимо желание (1)

Пролог

Преди 3 години…

— Мъртъв е. Отбележи времето на смъртта.

Шейд не обърна внимание на думите, а започна нова серия от натискания върху гръдния кош. При всяко едно от тях изпод ръцете му се разнасяше звукът от пропукването на ребрата на шифтъра.

Хиляда и едно — натискане, изпукване. Хиляда и две — натискане, изпукване. Сърцето на Шейд неистово туптеше като за минута изпомпваше толкова кръв, че с нея спокойно можеше да се захрани топлоцентралата на Централната подземна болница. Ала в гърдите на пациента му не се усещаше дори искрица живот. Хиляда и три — изпукване. Напрегнатите му мускули болезнено се втвърдиха, схванати след безкрайно дългото стоене на колене до окървавеното тяло. Хиляда и четири — изпукване. През родовия му знак, покриващ дясната ръка от рамото до пръстите, премина лека тръпка — Шейд направи опит с помощта на дара си да накара сърцето на нещастния шифтър да затупти отново.

— Шейд! Достатъчно! — Скалк — негова доведена сестра и колежка в отделението на Бърза помощ — сложи изящната си бледа длан върху рамото му. — Направихме всичко възможно.

Да, Скалк беше права, но от това не му олекна. Нямаше сили дори да изругае както трябва. Той просто прекрати натиска върху сърцето и седна върху мръсния под на изоставената пивоварна. Дишането му все още беше тежко, ръцете му трепереха от пренапрежението, а стетоскопът тежеше на врата му като камък.

Вгледан в очи на мъртвия, той проскърца със зъби. Почти дете. На не повече от четиринадесет години. И вероятно съвсем скоро се беше научило да се трансформира от човек във… в каквото и да беше там. Издаваше го типичният белег — петното във вид на червена звезда, което едва се беше сформирало зад ухото му.

— Шибана работа! — измърмори Шейд, докато се изправяше на крака. Наблизо стояха двама псевдоангели, които се бяха обадили на Бърза помощ. Зловещият блясък в очите им изобщо не се връзваше с нежния им и невинен вид.

— Видяхте ли кой го остави тук? — попита Шейд.

Едната от Псевдоангелите поклати глава и златистите й коси се разпиляха върху бялата дреха.

— Той просто си лежеше. Като умиротворен.

— Умиротворен? След като липсват половината от вътрешните му органи?

Другият женски Псевдоангел се усмихна.

— Колко си чувствителен! — и прокара предизвикателно пръсти по гърдите си, които надничаха от прекалено дълбокото деколте; деколте, което никога не би могло да бъде видяно върху истински Ангел.

— Нека ти помогнем да се отпуснеш, инкуб.

— Да — измърка и другата. — Винаги съм харесвала мъже в униформа.

Приятелката й кимна в знак на съгласие.

— Верагод много обича да се навърта в полицейските участъци.

— Ммм… — Псевдоангелът, чието име беше Верагод, намота кичур коса на пръста си и гладният й поглед се плъзна по Шейд от горе до долу. — Мисля, че изпитвам нужда да се пренасоча към лекарите.

Черната униформа на лекар от Бърза помощ, която наподобяваше военна, възбуждаше жените дори когато Шейд не излъчваше свойствените за Семинусите феромони. И за пръв път в живота си той изобщо не беше изкушен от мисълта да се изчука с двете прекрасни жени. Беше уморен, ядосан и направо му се гадеше от факта, че напоследък постоянно откриваше трупове на разчленени демони. На никого не му пукаше, че някой убиваше демоните, а после продаваше органите им на черния пазар на Преизподнята. Тази практика бе наложена още от древни времена и затова сега не вълнуваше никого.

Шейд се оказа един от малцината, на когото му пукаше за убитите. Защото именно него викаха при жертвите. Защото отиваше независимо колко лоши бяха изгледите. И защото болшинството от тях въобще не бяха мъртви, а се намираха между живота и смъртта.

Скалк прибра радиостанцията и бръкна в чантата за нов чифт ръкавици.

— Шифтърите прекалено дълго се разлагат в света на смъртните и затова Ейд иска да вземем тялото в ЦПБ. Да го опаковаме. Тук приключихме.

Да, определено тук приключиха. В последно време прекалено много повиквания свършваха точно по този начин.

Ругаейки, Шейд помогна на Скалк да положат тялото върху носилката и я избута до автомобила на Бърза помощ. Черният автомобил — единият от двата, с които разполагаше ЦПБ — се намираше под защитно заклинание, което му позволяваше да остане незабелязан от обикновените хора. Но на това място нямаха нужда от него — намираха се в тих, някога промишлен район на Ню Йорк, но по-късно изоставен по времето на „сухия режим“. Едва наскоро бяха започнали да строят жилища тук.

— Да тръгваме — каза Скалк и затвори вратата на автомобила.

Беше неин ред да шофира, затова Шейд се качи на седалката до нея, пъхна в устата си нова дъвка и започна да попълва медицинския формуляр, задължителен при повикванията на Бърза помощ.

„От какво се оплаква пациентът?“

От липса на признаци на живот вследствие на отстранени вътрешни органи.

„Как реагира пациентът на лечението?“

Като си остана мъртъв, мамка му.

— Шибана работа! — Шейд захвърли химикалката върху таблото. — Задъне…

Той замълча по средата на думата и изведнъж се разтресе от зародилия се в гърдите му тътен. Сякаш самата му душа беше станала епицентър на земетресение.

Болката заливаше тялото му вълна след вълна, докато агонията не го прикова към седалката.

— Шейд? Какво става? Шейд!! — Скалк започна да разтърсва рамото му, но той почти не усети. Помъчи се да отвори вратата на автомобила и успя. Зарадва се, че все още не бяха успели да потеглят, и буквално се изсипа на улицата.

Коленете му се врязаха в асфалта с такава сила, че Шейд чу звука от удара дори през грохота на кръвта в ушите си. Обви ръце около корема си и се загърчи по земята. Пред очите му се спусна мрак, който обзе съзнанието му. Някой от братята му току-що беше умрял. Но кой? О, Богове, кой!

Шейд се опита с помощта на връзката им на ментално ниво да намери Рейт — брата, който беше пълна негова противоположност. Не усети нищо. Изобщо не го почувства. Всяка глътка въздух му се удаваше със сила, но той не спираше да опитва да усети присъствието му. Отново нищо. От страна на Роуг също беше пълно мълчание.

Някак много отдалеч до него долиташе гласа на Скалк, която говореше по телефона с дежурната медицинска сестра на име Солис.

— Скалк… — простена Шейд.

Скалк приседна до него.

— Дръж се — окуражи го тя, докато слушаше събеседничката си по телефона. — Значи така. Солис каза, че Роуг е отишъл в „Бриймстоун“. Бясна е, защото той не я е взел със себе си, но тя все пак възнамерява да отиде. Не знае къде са Ейдолон и Рейт, но и двамата са отказали да прекарат вечерта с Роуг.

Нищо чудно. Нито един Семинус със здрав разум няма да отиде в демонически клуб, където би могъл да получи толкова женско внимание, че да изгуби връзка със света за няколко дни. Или нещо още по-лошо — да умре от ноктите на някой ревнив мъж. Макар че Роуг никога не се беше отличавал с разумност.

Шейд простена и се опита да преглътне. Малко по малко в сгъстилия се мрак се прояви проблясък. Рейт. Той усети жизнената му сила. Хвала на Боговете! Облекчението го заля като вълна, но за кратко. Той все още не усещаше присъствието на Ейдолон. Без да вижда нищо пред себе си, Шейд протегна ръка така, сякаш можеше да се докосне до брат си. Но ръката му беше поета от Скалк, която сплете пръсти с неговите.

— Дишай, Бледна сянка — прошепна тя детското му прозвище, което му беше измислила преди осемдесет години. — Ще го преживеем.

Не и ако Ейдолон беше мъртъв. По дяволите, именно Ейд беше свързващото звено между братята! Той можеше да накара Роуг да се вземе в ръце и да удържи Рейт от възможността да извърши поредната глупост.

Шейд затрепери. Ейдолон! Беше жив.

Болката му утихна, но в душата му се появи ужасяваща празнота.

Поредната загуба. Семинусите имаха силна братска връзка помежду си и когато един от тях умреше, той вземаше със себе си частичка от живите. Преживял тридесет и седем подобни случая на смърт, Шейд се усещаше като решето.

— Кой? — тихо попита Скалк.

— Роуг — вдиша конвулсивно той. — Роуг е мъртъв.

— Съжалявам.

— Да, аз също — автоматично отговори той. Колкото и да не искаше да си го признае, в този момент светът беше станал по-добър.