Читателски коментари

Извинявам се за многобройните правописни грешки и пропуснати думи в горния коментар.

Като любовна история става, но по-интересна ми беше обществената дейност на героинята. Ето така трябва да действаме, а не да оставяме нещата на самотек. Имам един приятел чужденец, който ми обясни, че ако в неговия квартал в Лондон има голяма дупка, засегнатите от квартала ще започнат да изпращат писма до общината и другите органи, докато проблема не се реши. Тогава не вярвах че е възможно, но по-късно се убедих в неговата правота. Хубавото е, че и ние започнахме да се държим така.

На път за работа има едно нагорнище, където се спука тръба. Водата течеше по малко, но започна да руши алфалта. Освен това е околовръсно шосе и оттам минават всички тирове, камиони и бетобовози. Всеки ден, като минавах сутрин и вечер с корсата ми с галоши, си казвах, трябва да се направи нещо, ще дойде зима, ще стане поледица, няма да мога да изкача байра. Имам познат във ВиК по ремонтите, обясних му къде е, той ми каза, о ние отдавна знаем за това място, там трябват специални тръби, дрън-дрън, с две думи нищо няма да направим.

Имайте предвид, че бях проглушила ушите на всички познати с тази авария, защото проблема с корсата, която няма да може да изкачи байра е реален. Накрая случайно се заговорих с един клиент, който дойде в офиса, оказа се че и той работи във В и К. Отново обяснявам за дупката и го питам към кого трябва да се обърна, на кой телефон да позвъня за нея Той ми каза, аз съм човека на който трябва да се обадиш. Беше четвъртък. В понеделник като минах оттам имаше ремонтна група и за два дни приключиха.

Понякога трябва малко, а ефектът е налице. Има различни да се реши всеки проблем, аз определено не съм постъпила по най-умния, но пък имах късмет. Просто не трябва да сме песимисти и само да чакаме. Всъщност това е поуката от книгата.

Прочетох я с нетърпение, тази книга е една от най- добрите от тази поредица!

Тази книга е доста запленяваща, бях просто удивена от целия сюжет!

Обожавам книгите на Джули Гаруд! Всички са уникални до един!

Тази книга бе причината, поради която станах фенка на Сандра Браун! „Увлечението“ бе първият роман, който прочетох от тази авторка. След което беше неизбежно да потърся и другите й книги..

Мисля, че книгата е страхотна. Обожавам стила на Димитър Димов. Истина е, че има доста сивота в историята. Героите не са само добри или само лоши. Всъщност, аз не споделям широко разпространената нагласа, че „белите“ герои са тъпи, повърхностни и пр. Дълбочината на героя не зависи от това дали е „бял“, „черен“ или „сив“, а от таланта на автора и нагласата му към конкретния герой. Всеки от изброените типове персонажи може да бъде представен както интересно, така и безинтересно.

Но да се върна към самия Димитър Димов. Истина е, че действително липсва разнообразие в начина, по който са представени главните героини и историите им в творбите му. Но това би било недостатък само ако свързваме произведенията в ума си. Макар и приличащи си, сами за себе си те са много задълбочени, вълнуващи и интересни.

Когато прочетох „Тютюн“ като ученичка, не знаех, че има две версии и се оказа, че съм прочела така наречената „цензурирана“ версия, която всъщност е само разширена. Д. Димов просто е добавил още 200 страници, тъй като се е смятало, че не е обърнал достатъчно внимание на работническата класа. Но всичко от оригинала го има и в нея. Героите поддръжници на социализма не ми бяха неприятни. Както казах, в историята има много сивота. Както социалистите, така и несоциалистите си имаха своите положителни и отрицателни страни. „Тютюн“ не е написана с цел да бъде вдъхновяваща и романтична. Това е книга, която е изпълнена с психологизъм и набляга върху често дискутирания въпрос за взаимодействието между вродените качества и средата и как те оформят и влияят на личността. От това, което си спомням, Ирина съвсем не е толкова неморална и деградирала, колкото я изкарват някои четатели. В нея има много, което е достойно за уважение.

Според мен книгата е много добра. Заслужава си да се прочете.

Страх ме е да си подлагам очите на лазер. Това ще бъде ако с годините ми се вдигне диоптера, но се надявам да си остане така. Вече дори си направих разместване в нас с цел да разфокусирам на далече. Ще се старая всеки ден да ги тренирам. Днес примерно цял ден тренирам и резултата е почти никакъв освен, че се чуствам по-комфортно. Единствено усетих разлика като се прибрах понеже помня всичко как го фокусирам и може би има лека промяна ама не важи. Малък диоптер друг път днес имах среща с едни приятелчета едвам ги фокусирам като се затъмни времето кофти ама се свиква вече ги помня размазани. Поне да смъкна дясното, защото заради него не виждам добре.. гледам с лявото само и се вижда супер, но с дясното мъгливо и сигурно може да му се вдигне диоптера като не го натоварвам ;x ако някой има съвети да предлага ще съм му много благодарен. Има някакви лекарства, който помагат за учите някой да има някакви идеи ?

Аз също обожавам книгите от поредица „Бюканън- Ренърд“! Бих се зарадвала, ако добавят и по- новите книги от поредицата.

Поредният заинтригуващ роман от Сандра Браун! Книгата е просто уникална, прочетох я на един дъх!

Може и да предполага, но поне до този момент такава няма ;) Престън и Чайлд са фокусирани най-вече върху поредицата за агент Пендергаст („Реликвата“, „Сърцето на Луцифер“, „Натюрморт с гарвани“ и т.н.) и имат по-малко общи самостоятелни книги. Освен това не е нужно да има продължение — това си е достатъчно добър край за книгата. Виж примерно „Кръвта на Сатаната“ на Джеймс Ролинс — тя също завършва по подобен начин, но няма продължения… защото не са ѝ необходими ;)

Ти си супер след като имаш –1.25 след дълги години пред компютър, защото аз имах –5 диоптъра и години ежедневна работа с компютър. Що се отнася до коментираното четиво, половин година правих упражненията на тоя шарлатанин без никакъв резултат.

От диоптрите се отървах с LASIK, не стана от първия път и имам 2 корекции (последната бе преди повече от година). Сега виждам чудесно.

Сигурен съм, че очите могат да се излекуват. Те също са мускули, както всички покрития на тялото. Един мускул за да функционира правилно трябва да бъде трениран логично е. Работата ми е пред компютър и за тези дълги години циклене пред монитор на къси разстояния очните мусколи атрофират. Скоро ходих на очен лекар и се оказа, че имам диоптер L –0.75 R — 1.25. и лек асигматизъм. Панирах се исках бързо да се излекувам и за целта си закупих контактни лещи. Ден два три ги носих, но факта, че имам чуждо тяло ме побърква чуствах се ограничен. Започнах да чета из нета и стигнах чак до тук за, което много се радвам. Свалих лещите и смятам повече да не ги слагам. Малко ми е мътно, защото свикнах на по-добро зрение и ето очите ми за три дена отслабнаха.. с лещите като си гледам телефона и после на далеч моментално фокусирам а без тях отнема секунди за да се получи.. което води до факта, че очите не се натоварват с тях, което не е редно. Сега седя втренчен в едно дърво и премигвам рядко и всичко около мен се замъглява фокуса почва да се мени стаята се криви цялата сабирам всичката светлина в очите си и така контролирам фокуса и става супер детайлно ем супер бледо уникално е не знаех, че е възможно. Имам и умението бързо да си мърдам очите и да си размазвам фокуса без точка на фокусиране. Това са мусколни тренировки или качества да го кажем, защото някой приятели не го могат. Продължавам да си тренирам очите желая Ви успех в начинанието. ХУБАВИТЕ НЕЩА СТАВАТ БАВНО. В случая закупването на диоптери става мигновенно и не е хубаво. Разбира се ако диоптера Ви е много голям тогава трябва да се вземат по-сериозни мерки консултирани със специалист. Моля за мнение на мнението ми.

Ехаааа съвсем случайно влязох, за да проверя дали не е качена книгата за Валиант и какво да видя…качена еееее. Много благодаря за превода страхотни сте.

Краят предполага част 2

Wallküre, добре дошла в дискусията. Както казах в предишния си коментар, разказчето е симпатично, но далеч от шедьовър. Но така и така сме започнали, нека поговорим за хорър :D

Не съм казвал, че Кинг клони към мъченията и кръвта — дадох само цитат от самия него (мисля, че беше от предговор към един от сборниците му, но не съм сигурен) ;)

Относно „мъченията с порно“, които споменаваш — т.н. „torture porn“ е името на самия поджанр във филмите (известен най-вече покрай режисьора Илай Рот), не само Кинг нарича подобни филми по този начин, те просто така се наричат… Кинг от своя страна винаги е хвалил творчеството на писатели като Клайв Баркър (особено показателно е писмото, което е изпратил до агента му и в което не пести похвали) и (покойния вече) Ричард Леймън (който е открит навремето от Дийн Кунц) — техните книги са изключително брутални и откровени, като не спестяват нито една кървава/гнусна/отвратителна подробност (литературният еквивалент на torture porn. Повечето си книги Леймън е писал за забавление — затова и не е залагал на сложните герои, а по-скоро на схематични образи, колкото да има герои, на които да се случват разни гадни неща. Баркър от своя страна има страхотни сюжети, отлично изградени герои — и едни от най-кошмарните видове откровено насилие в хоръра. Споменатите автори (Баркър и Леймън) пишат в поджанра на сплетърпънка — който се характеризира с подробно описание на физическо/сексуално/психологическо насилие и много кръв. Сред най-бруталните съвременни представители на този стил е Едуард Лий (който вече е откровено гаден). „Градска Готика“ на Брайън Кийн (издавана и у нас наскоро) също спада към сплетърпънка. Самият Кинг също е писал в този поджанр. Иначе си права, че той залага повече на психологизма — защото той има друг подход към жанра. Той винаги е казвал, че за него страхът е най-деликатната емоция и иска да я изследва колкото е възможно повече — и във всичките ѝ проявления. Но не се заблуждавай — истинският Кинг е онзи, бруталният и жесток Кинг от „Гробище за домашни любимци“ и онзи Кинг, който не се свени да убива герои-деца по доста брутален начин („ТО“). За него обаче е характерно невероятно доброто познаване на човешката психология — това го прави толкова велик, а героите му — толкова запомнящи се.

Така че идеята на бруталния, кървав хорър, е да покаже другата страна на медала — това колко крехко и податливо е човешкото тяло, като същевременно в повечето случаи не се взима насериозно и служи предимно за забавление.

Между другото, това което казваш за героя, поставен в условията на краен стрес, е много вярно. Препоръчвам ти „Сфера“ на Майкъл Крайтън, която се занимава отчасти с тази тема (потънал космически кораб, група изследователи, запечатани в него, постепенно нагнетяване на недоверието и параноята между тях… и един, вероятно извънземен, артефакт, който има силата да прониква в съзнанието на човек и да изкарва наяве както най-съкровените му мечти, така и най-големите му страхове). Книгата я има тук, в читанката ;)

Поздрави и на теб ;)

Заради интересната дискусия, заформила се тук, прочетох разказа и не останах впечатлена. Все пак не мога докрай да се съглася с това, че Кинг клони повече към мъченията и гнусотиите, отколкото към психологическия ужас. Самият той нарича претрупаните с бруталност сама за себе си книги и филми „порно с мъчения“. За него този тип кървава образност е по-скоро похват, начин с който по-пълно да илюстрира и подчертае психологическата страна на преживяването. На мен лично много ми харесва тази идея: поставяш героя в условия на краен стрес и гледаш как ще се прояви характерът му — желязото се изпитва с огън. Друг е въпросът, че в днешно време масовият читател като че ли наистина харесва повече кървавия хорър и понякога тези читателски предпочитания казват своето. Все пак, мисля си че „истинският“ Кинг е по-скоро майстор на психологическия ужас, отколкото изобразител на гнусното и кървавото, макар че и то не липсва в книгите му — но като фон. Може и да греша, разбира се, просто това е моето усещане за Кинг. Поздрави!

От една страна си прав — Лъвкрафт е майстор на психологическия ужас. От друга страна — този тип хорър е почти изчезващ в наши дни. Автори като Кинг, Кунц, Робърт Маккамън и т.н., залагат на смес между брутално физическо насилие и психологически хорър — и това работи отлично. Защото от една страна се постига така нужният на хоръра шоков ефект и същевременно се гради атмосфера. Има и автори (Леймън, Баркър), които пък залагат 80% на кръвта и 20% на останалото. Там нещата също работят отлично. Всичко опира до автор и до техника, в крайна сметка. Но в хоръра всичко е позволено. Както казва Кинг (цитирам по памет) — „ако не мога да изплаша читателя, ще се опитам да го отвратя. Ако и това не успея, прибягвам до шока.“

Що се отнася до разказа — симпатичен е, напомня леко на Греъм Мастертън (не знам защо, просто на него ми напомня) и като цяло е доста прилична история.

Макар че в първите няколко глави има известно препускане във времето и събитията, книгата все пак е въздействаща и увлекателна.

„Клетниците“ е един величав епос, пълен със страдание, мъка, скръб и просточовешка доброта, неслучайно един от най-хубавите романи в богатата френска литература. Наистина, не случайно Юго е патриархът на френската литература и най-известният романтист някога.

Разказчето не струва- това е гнусно и отвратително като евтин филм на ужасите, но не е страшно. Лично аз никога не съм обичал разкази на ужасите, залагащи на физическо насилие. Затова бих препоръчал Х. Ф. Лъфкрафт- истинският майстор на ужаса.