Читателски коментари

Wallküre, добре дошла в дискусията. Както казах в предишния си коментар, разказчето е симпатично, но далеч от шедьовър. Но така и така сме започнали, нека поговорим за хорър :D

Не съм казвал, че Кинг клони към мъченията и кръвта — дадох само цитат от самия него (мисля, че беше от предговор към един от сборниците му, но не съм сигурен) ;)

Относно „мъченията с порно“, които споменаваш — т.н. „torture porn“ е името на самия поджанр във филмите (известен най-вече покрай режисьора Илай Рот), не само Кинг нарича подобни филми по този начин, те просто така се наричат… Кинг от своя страна винаги е хвалил творчеството на писатели като Клайв Баркър (особено показателно е писмото, което е изпратил до агента му и в което не пести похвали) и (покойния вече) Ричард Леймън (който е открит навремето от Дийн Кунц) — техните книги са изключително брутални и откровени, като не спестяват нито една кървава/гнусна/отвратителна подробност (литературният еквивалент на torture porn. Повечето си книги Леймън е писал за забавление — затова и не е залагал на сложните герои, а по-скоро на схематични образи, колкото да има герои, на които да се случват разни гадни неща. Баркър от своя страна има страхотни сюжети, отлично изградени герои — и едни от най-кошмарните видове откровено насилие в хоръра. Споменатите автори (Баркър и Леймън) пишат в поджанра на сплетърпънка — който се характеризира с подробно описание на физическо/сексуално/психологическо насилие и много кръв. Сред най-бруталните съвременни представители на този стил е Едуард Лий (който вече е откровено гаден). „Градска Готика“ на Брайън Кийн (издавана и у нас наскоро) също спада към сплетърпънка. Самият Кинг също е писал в този поджанр. Иначе си права, че той залага повече на психологизма — защото той има друг подход към жанра. Той винаги е казвал, че за него страхът е най-деликатната емоция и иска да я изследва колкото е възможно повече — и във всичките ѝ проявления. Но не се заблуждавай — истинският Кинг е онзи, бруталният и жесток Кинг от „Гробище за домашни любимци“ и онзи Кинг, който не се свени да убива герои-деца по доста брутален начин („ТО“). За него обаче е характерно невероятно доброто познаване на човешката психология — това го прави толкова велик, а героите му — толкова запомнящи се.

Така че идеята на бруталния, кървав хорър, е да покаже другата страна на медала — това колко крехко и податливо е човешкото тяло, като същевременно в повечето случаи не се взима насериозно и служи предимно за забавление.

Между другото, това което казваш за героя, поставен в условията на краен стрес, е много вярно. Препоръчвам ти „Сфера“ на Майкъл Крайтън, която се занимава отчасти с тази тема (потънал космически кораб, група изследователи, запечатани в него, постепенно нагнетяване на недоверието и параноята между тях… и един, вероятно извънземен, артефакт, който има силата да прониква в съзнанието на човек и да изкарва наяве както най-съкровените му мечти, така и най-големите му страхове). Книгата я има тук, в читанката ;)

Поздрави и на теб ;)

Заради интересната дискусия, заформила се тук, прочетох разказа и не останах впечатлена. Все пак не мога докрай да се съглася с това, че Кинг клони повече към мъченията и гнусотиите, отколкото към психологическия ужас. Самият той нарича претрупаните с бруталност сама за себе си книги и филми „порно с мъчения“. За него този тип кървава образност е по-скоро похват, начин с който по-пълно да илюстрира и подчертае психологическата страна на преживяването. На мен лично много ми харесва тази идея: поставяш героя в условия на краен стрес и гледаш как ще се прояви характерът му — желязото се изпитва с огън. Друг е въпросът, че в днешно време масовият читател като че ли наистина харесва повече кървавия хорър и понякога тези читателски предпочитания казват своето. Все пак, мисля си че „истинският“ Кинг е по-скоро майстор на психологическия ужас, отколкото изобразител на гнусното и кървавото, макар че и то не липсва в книгите му — но като фон. Може и да греша, разбира се, просто това е моето усещане за Кинг. Поздрави!

От една страна си прав — Лъвкрафт е майстор на психологическия ужас. От друга страна — този тип хорър е почти изчезващ в наши дни. Автори като Кинг, Кунц, Робърт Маккамън и т.н., залагат на смес между брутално физическо насилие и психологически хорър — и това работи отлично. Защото от една страна се постига така нужният на хоръра шоков ефект и същевременно се гради атмосфера. Има и автори (Леймън, Баркър), които пък залагат 80% на кръвта и 20% на останалото. Там нещата също работят отлично. Всичко опира до автор и до техника, в крайна сметка. Но в хоръра всичко е позволено. Както казва Кинг (цитирам по памет) — „ако не мога да изплаша читателя, ще се опитам да го отвратя. Ако и това не успея, прибягвам до шока.“

Що се отнася до разказа — симпатичен е, напомня леко на Греъм Мастертън (не знам защо, просто на него ми напомня) и като цяло е доста прилична история.

Макар че в първите няколко глави има известно препускане във времето и събитията, книгата все пак е въздействаща и увлекателна.

„Клетниците“ е един величав епос, пълен със страдание, мъка, скръб и просточовешка доброта, неслучайно един от най-хубавите романи в богатата френска литература. Наистина, не случайно Юго е патриархът на френската литература и най-известният романтист някога.

Разказчето не струва- това е гнусно и отвратително като евтин филм на ужасите, но не е страшно. Лично аз никога не съм обичал разкази на ужасите, залагащи на физическо насилие. Затова бих препоръчал Х. Ф. Лъфкрафт- истинският майстор на ужаса.

Книгата е много интересна и определено те кара да се замислиш за моралните ценности и за това как ги изопачаваме несъзнателно в зависимост от ситуацията и от нуждите си.

Това е военна фантастика с примеси на космическа опера (или обратното). Не е „Твърда научна фантастика“ — следователно акцентът пада не върху самата фантастика (тя е за фон), а върху другите неща. В следващите книги нещата няма да се променят, защото такъв е поджанрът на цялата поредица (също като серията „Стен“ на Алън Кол и Крис Бънч например).

Много истинска и много вълнуваща история = живият живот.

Уважаеми нт,

Много благодаря отново…за всичко!

Явно по някаква духовна телепатия, преди да видя отговора Ви, аз съм продъжила с разказите („Мече буболече“…), както са подредени в сайтчето! Думи …нямам! Чувства… свлачище, лавина, потоп, ураган…едновременно. Затрупване, отвяване, удавяне, летене и отново затрупване… Ако има духовна черна дупка — еквивалентът на този вселенски катаклизъм е Селинджър! Ще последвам съвета за „Спасителя…“, защото след всеки разказ (чета бавно и по три пъти един след друг) аз се наслаждавам с езическа страст, но едновременно с това събирам останките на разбитата си душевност. Трябва ми време, трябва ми пространство за такава експлозивност в емоциите, посланията, мислите. Простете, че не ми се пише, не ми се говори тук, сега, за тези литературни брилянти. Не мога! Не искам! Седя на балкона, слушам дъжда и вятъра в клена отсреща и бягам от себе си. Мисля, че сте прав — и аз завиждам на онези, които за пръв път ще се докоснат до това съкровище. Да, предположих, че бележката е от Вас! И да, катастрофата е необратима! Стоплих се от лъчите на „червилното“ слънце! Виждам Ви да гледате дъжда, който плаче вместо Вас!

Съжалявам наистина, че пропускам тази поредица, но за мен това е повече драма или вид трилър, отколкото научна фантастика. Ударението е по-скоро върху междуличностните взаимоотношения, а фантастиката е заложена за да ги подчертае. Възможно е да греша и в следващите книги от поредицата нещата да се променят, но не бих заложил на това. Все пак благодаря на всички, чрез чийто труд успяваме да се насладим на всички прекрасни произведения публикувани тук.

vesi_libra ,благодаря — много — за перфектната читателска ремарка ! Вбесяват ме подобни "неточности " ,меко казано, не знам чии са !Харесвам Д Балдачи и всяка грешка с книгите му ,приемам като лична обида :-)

Любимата ми книга от трилогията. А за трилогията като цяло- най-хубавата книга която съм чела. Дели си първо място може би само с „Предимствата да бъдеш аутсайдер“. И аз я препоръчвам

Книгата ми хареса, както и поредицата акто цяло.

А и забравих да спомена, книгите са 4( Ш-ш-шт, Кресцендо, Мълчание, Финалът) Надявам се да ги качат тук, поне за другите читатели, защото аз не мога да изтрая и ги чета на английски последните 2 .

Уникална книга, изядох я буквално за около 12 часа. Сега търся втора част. Боже от „Игрите на глада“ и „Дивергенти“ насам нищо не ми е привличало вниманието като тази книга.

Доколкото знам екипа, който ги превежда продължава с превода на поредицата като кара книжките подред. В момента се трудят над Джъстис, дори има откъс от него в бг свят. Но хубавите неща не стават с едно щракване на пръстите, иска се търпение от наша страна.

И да, книгите са 11, като авторката продължава да ги увеличва.

Силна история в 3 части, доста ми напомня тетралогията на Димитър Талев (не го намирам за недостатък).

Страхотна! Ето заради такива книги забравям да сготвя вечеря и вместо това си лежа и се кикотя сама ;)

Този път С.Браун просто е надминала себе си.Супер !