Лорън Донър
Валиант (1)

Глава 1

Много пъти през двадесет и осем годишния си живот Тами Шаста бе изпитвала страх, но той бледнееше пред ужаса, който преживяваше в момента. Съзнаваше, че работата й крие опасности. Всичко в днешно време бе свързано с риск. Заплахите дебнеха навсякъде — при шофиране на автомагистрала, при пресичане на улица, дори при миенето на прозорци. В края на краищата някое от стъклата можеше да се окаже счупено и кръвта й да изтече по време на работа, ако се порежеше на него.

По дяволите, всичко можеше да се случи! Това бе станало мото в живота й. Но не смяташе работата си за наистина коварна. Не, съвсем не беше така. В действителност какво лошо можеше да стане при сервирането на храна и напитки? Мислено прехвърли целия списък. Би могла да се подхлъзне и да падне или да се изгори, ако разсипе върху себе си гореща храна. Най-кошмарният сценарий, който си беше представяла, бе вероятността да бъде простреляна, ако й се наложеше да сервира на мафиотско парти. Но шансовете престъпници да живеят в малкото градче в Северна Калифорния, бяха почти нищожни. И все пак… ето, че беше изправена пред ужас, за който не бе допускала, че е възможно да съществува в реалния живот. Дори и след милион години развихрената й фантазия не би си представила подобна ситуация.

Тами стоеше като замръзнала, въпреки че цялото й същество крещеше да се обърне и да бяга, за да спаси живота си. Не. Това не се случва с мен. Тялото й отказваше да реагира. Най-добрите й планове да е хладнокръвна и да бъде готова за всичко се изпариха с нейната смелост. Тя не беше безстрашен супергерой. Приличаше на враснала в тревата статуя или на мим, застинал в ужас.

Устата й зееше отворена, но писък не излезе. Не можеше дори да изхленчи. Нищо. Сърцето й биеше толкова лудо, че за миг се запита дали няма да изскочи от гърдите й. Въпреки това, от гърлото й пак не се изтръгна никакъв звук. И макар че се нуждаеше от въздух, не бе в състояние да диша. Може би, ако си поемеше дъх, щеше да успее да изпищи, но… не. Отвратително!

Често бе чувала, че на прага на смъртта целият живот преминава пред очите ти като на филмова лента. Но сега пред нейния взор нямаше картини от миналото й. Не. Погледът на широко отворените й очи остана прикован върху огромния звяр, който ръмжеше насреща й.

Той беше човек, но не съвсем, тъй като никое нормално човешко същество нямаше такива остри зъби и не издаваше подобни дълбоки гърлени звуци като разярено животно, които я плашеха до смърт. Беше едновременно свиреп и красив.

Вероятно огромният мъж, който я ужасяваше, се помпаше със стероиди. Беше висок около два метра. Ръцете му бяха изключително мускулести, а широките му гърди й напомняха на масивна планина. И макар кожата му да бе със златист тен, то косата му беше това, което го правеше очарователен. Тя беше с цвят на есенни листа — червено-оранжева и с изсветлели руси кичури. Стигаше до раменете му, а отпред на челото се разделяше леко на една страна.

Тъй като чертите му бяха почти човешки, то лицето му би трябвало да всява страх. Но не беше съвсем така. Очите му, с цвета на разтопено злато, имаха котешка форма, с много дълги мигли. Носът му бе широк и по-плосък от нормалното. Изпъкналите скули доминираха пред другите му белези, но успешно допълваха волевата, квадратна брадичка. Тя привлече вниманието й към пълните му, почти нацупени устни, които в този момент се разделиха и откриха изключително бели, остри зъби, нетипични за нормалните хора.

— Отдръпни се назад, Тами! — Този, който извика, беше шефът й — Тед Армстронг. — Не прави резки движения и ела при мен. Веднага!

Да се отдръпна назад? Той очаква от мен да се раздвижа? Осъзна, че е започнала отново да диша, когато белите й дробове спряха да я болят от липсата на кислород. Имаше желание да извърне глава и да хвърли към шефа си онзи поглед „ти шегуваш ли се?“, но не беше в състояние да помръдне. Също така не можеше да застави ужасения си взор да се откъсне от огромния звяр, който бавно приближаваше и я дебнеше с големите си, странно красиви котешки очи. Мъжът изглеждаше страшно ядосан, когато отново изръмжа.

— По дяволите, Тами! Отстъпи бавно, сега! Дръж погледа си надолу, към земята, и ела при мен. Можеш да го направиш!

Младата жена си пожела да е така, но тялото й продължаваше да не я слуша, докато мълчаливо му крещеше да се подчини на заповедите й. Нищо не помръдна, освен сърцето, което лудо биеше в гърдите й, и въздуха, минаващ през разтворените й устни. Премигна, което бе напредък, но това беше всичко.

— Валиант! — Друг мъж извика силно. — Успокой се и се отдръпни далече от жената! Тя не те предизвиква! Просто е изплашена до смърт! — Новият глас имаше силен и дълбок тембър и звучеше ядосано.

Мъжът — звяр изръмжа отново и направи още една крачка към Тами. Тя искаше да избяга, но краката й сякаш бяха пуснали корени в земята. Опита се да откъсне поглед от златистите очи, втренчени в нея, но не успя да прекъсне връзката.

Всеки бе чувал за Новите видове. Всеки, който някога бе чел вестник или гледал телевизия, знаеше, че те са хора, с които Мерикъл Индъстрис тайно бе експериментирала. В продължение на десетилетия фармацевтичната компания бе финансирала секретни изследователски лаборатории под предлог, че тества лекарства за борба с болестите. Истината излезе наяве, когато безброй оцелели от тези съоръжения бяха освободени.

По дяволите, помисли си тя, този очевидно е Нов вид. Знаеше, че оцелелите мъже и жени, наричани с това име, физически променени с животинска ДНК, населяваха тези места.

Мъжът — звяр, който я дебнеше насреща, несъмнено бе един от тях и очевидно опитите при него бяха успешни, тъй като не изглеждаше нормално и по обичайния начин. Тами изобщо не бе виждала нещо подобно и не желаеше никога да среща такова същество.

Той изглеждаше като човек… но не съвсем. Това я накара да си зададе въпроса, доколко силно властват над него животинските му инстинкти.

— Някой да даде пистолет с приспивателно — прозвуча уплашен женски глас. — Веднага! Мърдайте!

— Валиант? — обади се отново мъжът с дълбокия глас. — Чуй ме, човече! Тя не е искала да навлиза в територията ти. Заблудила се е, тъй като някой е объркал картите и тя се е озовала тук. Знаеш ли, Джъстис организира парти и е наел обслужващ персонал. Тя е само една ужасена жена, дошла тук, за да сервира храна. Това не е провокация. Тя не може да отмести погледа си от теб или да се махне, защото е примряла от страх. Успокой се и просто се отдръпни. Жената ще си тръгне, след като и ти направиш същото.

Джъстис Норт бе определен за лидер на Новите видове. Той бе купил за своя народ спрян от експлоатация стар курорт и земята около него и го бе превърнал в анклав на Видовете, който нарекоха Резервата. Мъжът също така беше и говорител на своята раса, дал всички интервюта по телевизията. Сега бе наел кетъринг фирмата на Тед за домакин на първото парти в Резервата и поради тази причина Тами бе попаднала на грешното място.

Тя преглътна, знаеше тази информация благодарение на съзнанието си, което все още действаше. Поне успяваше да следи разговора, от който можеше да зависи живота й. Струваше й се, че това ще бъде последната й работа за Тед. По дяволите, това може да е последният ми ден, в който правя нещо, все пак.

— Чуваш ли ме, Валиант? Знаеш ли колко ще се ядоса Джъстис, ако нараниш някого, когото той е наел? Длъжни сме да дадем шанс на тази вечеря, за да накараме хората, живеещи в града, да се чувстват добре с нашето присъствие тук. Ако атакуваш един от тях, ще ги настроиш негативно. — Мъжът с дълбокия глас въздъхна. — Позволи ми да й помогна. Става ли така, приятелю? Мога ли да вляза в двора ти, за да я отведа?

— Не — изръмжа човекът — звяр. Той отметна назад глава и оглушителен рев разтърси гористата местност.

Най-накрая Тами се раздвижи, но не в посоката, в която искаше — към фирмения микробус и по-близо до помощта, която бе пристигнала да я спаси, а към другата страна на портата, през която бе влязла. Краката й се подгънаха и тя падна на тревата. Но не се пльосна напълно, а остана на колене.

Той сигурно бе някакъв вид лъв или тигър. Разпозна животното по звука, който беше издал. Имаше доста отличителен рев. Огледа внимателно окраската му, широкия му нос и накрая острите му зъби. По дяволите.

Той определено е смесица с някоя от големите котки. Предположи, че е с лъв. Вторачи се в него и се зачуди дали няма да се подмокри от ужас. Това ни най-малко не би я изненадало. Сякаш денят й можеше да стане по-зле от досега.

— Запази спокойствие — нареди човекът с дълбокия глас. — Няма да вляза вътре. Говори с мен, Валиант! В противен случай някой ще укроти задника ти и знам колко ще бъдеш разстроен от това, което ще ти стори.

Мъжът — звяр имаше име. Той не беше човек, нито нормално същество, но Тами предположи, че името е негово. Що за име е Валиант^[1]? Знаеше, че това означава смелост, нещо, което й липсваше в момента. Пожела си яростно в действителност въобще да не е там и да не се взира в най-лошия си изобщо съществуващ кошмар.

Най-накрая Валиант рязко отклони вниманието си от Тами, за да погледне някой вляво зад нея.

— Не стреляйте по мен — заплашителният тон в гласа му беше силен и ясен.

Последва всеобща въздишка.

— Нека жената си иде. Какво е твоето отношение все пак? Казала ли е нещо, преди да премине през портата? Тя не е знаела, че това е твоята къща, а не клуба. Дали са й грешна карта. Струва ми се, че всичко, което е направила, е, че е излязла от микробуса и се е запътила към входната ти врата, преди да я откриеш. Нима те дразни?

— Тя е тук, Тайгър. Това е достатъчно — изръмжа Валиант.

— Беше инцидент — опита се да бъде логичен Тайгър. — Някой от наша страна е прецакал нещата, грешката е наша. Не осъзнавахме какво се е случило, докато тя не се появи. Беше първата, пристигнала след управителя на кетъринг фирмата. Това е Тед Армстронг. Той е бил няколко пъти преди тук и щом погледна картата, разбра, че не е наред. Веднага се свързахме с портала, но те ме информираха, че бусът вече е влязъл. И ето, всички сме тук. Хайде, Валиант, достатъчно я изплаши. Какво каза Джъстис за опита ни да се впишем в обстановката? Спомняш ли си този разговор? Бог ми е свидетел, че аз го помня. Не е учтиво да плашиш до смърт хората.

— Нали наистина няма да я нарани? — Тед звучеше доста напрегнато. А това говореше много, тъй като шефът й винаги оставаше хладнокръвен, когато беше под напрежение. — Искам да кажа, Исусе! Това беше шега, нали?

Тайгър тихо изруга.

— Сигурен съм, че се е пошегувал — тонът му изобщо не звучеше убедително на Тами. — И така, какво ще кажеш, Валиант? Тя може да се успокои малко и да си тръгне, ако ти просто се отдръпнеш. Би ли обмислил отново предложението ми да дойда и да я взема? Това ще отнеме само секунда. Просто се втурвам вътре, грабвам я и веднага изскачам навън.

Валиант изръмжа и погледът му се върна към Тами. Тя преглътна, премигна. Пак дишаше нормално. Всички функции на тялото й бяха под контрол, само крайниците й бяха все още вдървени. Като продължаваше да се взира в лицето й, мъжът — звяр спря на около шест стъпки от нея. Това е напредък, нали?

Боже, надявам се!

Младата жена раздвижи устни, устата й наистина се отвори. Опита да се извини за постъпката си, но не излезе никакъв звук. Дявол да го вземе. Винаги си бе мислила, че ще реагира по-различно в стресова ситуация. По принцип бе природно интелигентна и имаше готов отговор за всичко. Бе си спечелила репутацията на непоколебима, независимо колко опасни бяха обстоятелствата. Очевидно не съм била права, призна си тя. Когато съставяше най-лошите сценарии, никога не бе включвала в тях мъже — зверове с остри зъби или котешки очи, които надаваха вой.

— Отдръпнете се — предупреди Валиант. Вдиша дълбоко, погледът му все още бе съсредоточен в Тами. Той направи още една крачка към нея.

— Валиант! — извика Тайгър, човекът с дълбокия глас. — Веднага спри! Не я приближавай! Не го прави, по дяволите!

Валиант извърна рязко глава, за да погледне мъжа, острите му зъби блеснаха, когато изръмжа застрашително към него. Ревът му прозвуча съвършено зловещо, преди да се фокусира отново върху Тами.

— Давай — настоя Тед. — Ти си огромен почти колкото него. Спаси я!

Тайгър произнесе следващите думи с нежелание:

— Не мога. Ще ме убие веднага. Той е един от най-свирепите кучи синове, които живеят в Резервата. Точно затова е тук и поради тази причина Джъстис купи мястото. Има наши събратя, които не са настроени съвсем доброжелателно към хората. Ако вляза вътре, нещата ще станат по-зле, защото тогава ще има възможност да убие двама души, а не само един.

— Застреляйте го — прошепна тихо някаква жена, но гласът й заглъхна.

— Не става — обясни друг мъж. — Все още нямаме оръжие с приспивателно.

— Използвайте пистолетите, които носите в кобурите си — нареди жената по-силно. — Не му позволявайте да я убие! Боже мой! Можете ли да си представите какво би означавало това за връзките с обществеността?

— Никой няма да стреля по него — спря ги Тайгър. — Валиант? — направи пауза. — Кажи ми, защо си толкова ядосан на жената? Тя е едно дребно същество. Затова ли е? Бориш се със своите инстинкти, защото я приемаш като плячка? Помисли си, Валиант. Това е невинна човешка жена. Тя не знае, че ако нахлуе в територията ти, означава обида за теб. Говори ми, дявол да го вземе! Само ми кажи какво става в главата ти.

Валиант извърна глава, като отново откъсна напрегнатия си поглед от Тами. Той затвори очи и си пое дълбоко дъх. После ги отвори рязко. Изгледа свирепо някой зад лявото й рамо.

— Няма да я убия.

— Благодаря на Бога — каза Тед и въздъхна.

— Искаше просто да я уплашиш ли? — облекчението в гласа на Тайгър бе очевидно. — Е, свърши си добре работата. Може ли сега да си иде?

Екзотичният поглед на Валиант отново се впи в Тами. Пое си още веднъж въздух и издаде дълбок, тътнещ звук. После отмести взор към Тайгър.

— Не. Тя остава. Ти върви.

— Знаеш, че не мога да го направя — обясни спокойно Тайгър. — Какво има, приятел? Какъв е проблемът?

Валиант изръмжа. Той пристъпи още една крачка към Тами, после още една. Тя спря да диша. Погледът на котешките му очи отново бе впит в нея. Изведнъж приклекна на четирите си крайника, подуши я и издаде звук, който тя не беше чувала преди. Не беше точно ръмжене, по-скоро грубо мъркане, но страшно. Той застана на ръце и колене пред нея.

— По дяволите — изруга Тайгър. — Валиант! Не го прави, човече!

Валиант вдигна рязко глава и погледна заплашително към Тайгър. Звярът бе достатъчно близо и Тами забеляза, че мирише на свежо, на нещо мъжко, което в действителност беше хубаво. Пое си дъх и задиша нормално, тъй като той не гледаше към нея.

Тя сведе поглед, огледа го и реши, че пак е голям, въпреки приклекналата му поза. Мъжът бе в дънки и тениска, но без обувки. Имаше огромни ръце и крака. Той се придвижи още по-близо и ако повдигнеше ръката си на няколко сантиметра, тя можеше да го докосне, но крайниците й бяха все още вдървени.

— Какво прави той сега? — изпаднал в паника, попита Тед.

— Не питай! — сряза го Тайгър. — Валиант! Хайде, човече! Какво правиш? Ти знаеш по-добре, че не бива, ако си мислиш това, което аз подозирам. Тя е дребно човешко същество и ти не искаш да го направиш.

Валиант примигна.

— Тя е разгонена.

— О, мамка му! — изруга Тайгър.

Валиант изръмжа.

— Да му се не види! — прокле силно Тайгър. — Тед, нали ти казах, да се увериш, че жените от персонала ти не са в овулация. Дискутирахме това, дявол да го вземе! Нищо чудно, че се държи като луд.

— Откъде можех да знам — изломоти Тед. — Знаеш ли колко много дела за сексуален тормоз ще получа, ако питам всеки път жените, които работят за мен, дали са в особения си период на месеца? Хайде де! И как, по дяволите, някой може да разбере, Тайгър?

Тайгър пак изруга.

— Ние знаем, Тед. Обясних ти, че можем да ги помиришем от километър разстояние, и ти казах, че някои от нашите хора реагират лошо на това. Спрямо нея аз съм срещу вятъра, но той не е. И ако твърди, че е в овулация — а повярвай ми, тя е — значи имаме проблем. Нищо чудно, че се държи по този начин. — Мъжът замълча. — Кой е бил на смяна, когато е влязла?

— Смайли — отговори тихо мъжки глас. — Той е примат и обонянието му не е толкова силно. Очевидно е пропуснал аромата й.

— Какво от това, ако е в овулация? И затуй той иска да я убие? — беше жената, която досега се бе обаждала. — Да не би да полудява като акулите, когато подушат кръв?

Тайгър помълча няколко дълги секунди.

— Тя не кърви. Като жена трябва да знаете разликата между менструация и овулация. Тя е в овулация. И той не иска да я убие. Иска да се размножава с нея.

— Благодаря на Бога! — жената се засмя облекчено. — Мислех, че ще я превърне в играчка за дъвчене и ще я разкъса на парчета.

— Марси! — извика Тед. — Как можеш да се смееш на това? Не е забавно. Всички си отдъхнахме, че не възнамерява да я убие. Но чу ли, какво предполага Тайгър? Трябва да я измъкнем от там.

— Омъжена ли е? — попита Тайгър.

— Не. — Тед се поколеба. — Чакай малко. Не гледай облекчено, сякаш нещо ще се случи между тях. Изведи я от там.

Тами се втренчи в профила на мъжа от Новите видове. Той не искаше да сложи край на живота й. Искаше да се размножава с нея. Все още бе в шок. Огледа огромния звяр от главата до краката и потръпна. В училище бе зле с математиката, но знаеше достатъчно, за да изчисли размерите на този.

Мъжът изглеждаше почти два пъти по-голям от нея и нямаше начин да се осъществи физическа връзка помежду им. И освен това — за какво, по дяволите, си мисля?! Отново искаше да изкрещи за помощ, но от устата й не излезе нищо. Свършено е с мен! Не! Не казвай това. Измисли нещо друго. Затънала съм до ушите в лайна. Да. Това е по-добре. Дори не си помисляй за прецакване и край.

— Не мога — обясни Тайгър. — Ако някой от нас се опита да се доближи до нея, той ще я пази. Представи си как животното защитава любимата си играчка. Е, точно това имаме тук — после замълча за минута. Никой не продума нищо. Най-накрая, когато отново започна да говори, май бе взел решение за нов подход. — Валиант? Мога да намеря някоя, готова да заеме мястото й. Трябва да я пуснеш. Тя не е от Видовете, а човек и ще я нараниш. Виж колко е малка. Тя е хилав дребосък и ти не я искаш. Осъзнавам, че ти мирише доста приятно и, по дяволите, забелязах, дори отдалече, че е привлекателна, но отново ти напомням — тя е човек. Преди няколко седмици, когато се бяхме събрали заедно на по питие, дискутирахме колко крехки са те. Ние не се занимаваме с тях, не помниш ли? Само се отдръпни далеч от нея, а аз ще се обадя на някоя от нашите жени. Една от тях ще бъде повече от щастлива да дойде тук и да заеме мястото й, ако си в настроение за игрички. Звучи добре, нали, приятелю? Послушай ме.

— Моя — изръмжа Валиант.

— Майната му — изстена Тайгър. — Къде е този пистолет с приспивателно? Нужен ми е бързо.

— Идвам, Тами — извика Тед.

— Не! — изкрещя Тайгър. — Той ще те разкъса.

— Е, направи нещо, тогава — поиска Тед. — Няма да стоя тук и да гледам как ще бъде изнасилена от този… този… човек.

Валиант извърна глава. Лицето му бе на педя от Тами. Тя се взря в очите му. От близко изглеждаха невероятно красиви. Забеляза как цветът им се променя като на буен поток от разтопено злато. Миглите му бяха много гъсти, червеникавооранжеви и дълги. На длани и колене, той беше на нивото на лицето й, както бе коленичила така върху тревата. Когато вдиша отново, устата му остана затворена, а острите му зъби — скрити. Мек звук излезе от гърлото му, като дълбоко мъркане. Премигна, докато пропълзя още по-близо.

Мърдай, дявол да го вземе! Тя нареди на тялото си да се отдръпне назад, да направи нещо, но то не я послуша. Мъжът вдигна една от големите си длани и тя видя ноктите му. Те бяха по-дебели от нормалното, но заострени и с обичайните размери като при човека. Присегна се бавно и грапавите му палци докоснаха дългата й коса, отстраниха я от бузата й. Пръстите му я погалиха по лицето. Върховете им бяха загрубели. Кожата й настръхна и това беше странно, но приятно усещане. Ръката му отметна кичурите през рамо, преди да се спусне към талията й.

— Красива — избоботи той тихо. — Толкова красива.

Младата жена преглътна.

— Бла… — гласът й се прекърши. — Благодаря — успя да прошепне.

Не беше уверена какво привлекателно намираше той в нея. Дали това бе дългата коса или лицето й? Бяха й казвали, че има чаровни сини очи. Каквото и обаятелно да беше намерил, тя бе благодарна, че най-сетне успя да проговори. Това не беше много, тъй като изглежда бе в състояние само да издиша думите, но се надяваше, че сега има възможност да издаде оглушителен писък, ако се наложеше. Имаше лошото предчувствие, че ще е скоро, ако този мъж поискаше да прави с нея секс.

Той затвори очи, дишаше дълбоко.

— Толкова хубаво миришеш. Ягоди и мед. Обичам ги. — Мек тътен излезе дълбоко от гърлото му. Отвори очи. — Не се страхувай. Никога не бих те наранил, Тами — придвижи огромното си тяло по-близо.

С разтуптяно сърце, младата жена затвори очи, когато косата му докосна лицето й, и застина, когато бузата му се долепи до нейната. Кожата му бе топла, а горещият му дъх опари шията й там, където я беше оголил, когато отметна къдриците й.

Какво прави той сега? Някои от страховете й, които бяха изчезнали, когато й обеща, че няма да я нарани, имаше опасност да се върнат. Плаши ме до смърт, да, но не ми е сторил нищо болезнено. Подскочи леко, когато я облиза там, където шията и рамото й се срещаха.

— Ъъъ — измрънка, но не отвори уста. Усещането бе различно от всичко, което беше преживяла досега. Езикът му имаше леко грапава повърхност, но не беше груба или дразнеща. През тялото й премина тръпка и това й се стори странно еротично. После острите му зъби нежно одраскаха кожата й, създавайки друго особено съблазнително усещане.

— Шшт — издиша той думата, след като отдръпна езика и зъбите си. — Няма да те нараня.

— Какво прави с нея? — гласът на Тед прозвуча тревожно. — Накарай го да спре!

— Къде е този пистолет с приспивателно? — обади се Марси.

— Млъквайте всички! — заповяда Тайгър. — Той не й причинява болка, а ние само ще го разгневим. Просто я докосва, така че бъдете спокойни.

Шумът на приближаващо превозно средство наруши тишината. Ръмжене излезе от устните в близост до шията на Тами. От звука очите й щяха да изскочат и тя изхленчи, съзряла острите бели зъби, които той оголи, когато извъртя глава, за да види източника на шума. Ръката му, обхванала талията й, се затегна, но без да й причинява болка.

Тя ахна, когато изведнъж и другата му ръка се уви около кръста й. С лениво движение мъжът се изправи, като притегли Тами със себе си и я вдигна на крака. Притисна я здраво отпред към тялото си и я задържа в обятията си.

Тами вдигна поглед към много по-високия мъж, който я прегръщаше със силната си ръка. Краката й бяха като гумени, щеше да се срине, но хватката му бе достатъчна, за да я държи като прикована до огромното му твърдо тяло. Човекът беше ужасяващо мощен.

Той се втренчи в нещо над главата й. Имаше много сърдито изражение. Изведнъж от устните му се изтръгна рев, достатъчно силен, за да проглуши ушите й. Когато повторно изръмжа, за миг видя острите му бели зъби. Тогава я вдигна високо и я притисна до гърдите си. Заключи я в прегръдката си, като краката й останаха да висят във въздуха. След това побягна.

Моя. Мисълта не напускаше главата на Валиант. Повтаряше се отново и отново. Моя. Моя. Моя. Той се движеше бързо, за да я отнесе в дома си, далеч от другите. Те нямаше да му я отнемат. Щеше да се бие до смърт, за да я задържи и щеше да убие всеки, който се опиташе да я откъсне от ръцете му. Ароматът й нахлу в носа му, тялото го заболя от нуждата и нищо друго вече нямаше значение.

Тя е човек. Не е това, което имах предвид, или това, което мислех, че искам. Всичко се промени. Но няма значение. Тя е само моя. Погледна към Тайгър, двамата му събратя с него и двете човешки същества, за да се увери, че няма да нахлуят в територията му.

Лицето на мъжа — човек бе червено, бе сграбчил оградата, готов всеки момент да се прехвърли през нея, а устата на жената — човек зееше отворена, сякаш искаше да изкрещи. Знаеше, че са ужасени, но не му пукаше. Те не представляваха заплаха за него. Но ако Видовете го нападнеха, щеше да му се наложи да се бори. Щеше да го направи, нямаше да позволи на Тами да си иде.

Моя!

Ръката му се стегна около великолепната жена в обятията му, като внимаваше да не я смаже, благодарен, че тя не се съпротивлява. Изглеждаше почти покорна в хватката му, сякаш разбираше, че той я грабна, защото му принадлежи. Надеждите му рязко нараснаха, че и тя го иска толкова, колкото той нея.

Май не съм с всичкия си, призна пред себе си мълчаливо, но това нямаше значение. Тя миришеше прекрасно, фините черти на лицето й бяха това, което искаше да съзерцава вечно, и като я притискаше в прегръдките си, само засили желанието си да я задържи. Идеята да я просне гола на леглото си и да опознае всеки сантиметър от нейната кожа, предизвика мъчителни болки в члена му.

Тя ще поговори с някой, на когото има доверие, а аз ще я убедя, че ще бъдем щастливи заедно. Мога да го направя. Тя ще поиска да остане. Длъжна е. Моя. Моя. Моя. Тя ми принадлежи.

Той нямаше реална представа как да се получат нещата, но определено бе силен мъж, и сега, когато бе свободен, всичко беше възможно. Беше прекарал живота си, затворен във влажна клетка, наранен през по-голяма част от времето и винаги толкова самотен. Затова мисълта да има половинка, някого, с когото да се опознаят и да споделят бъдещите си дни, му бе станала върховна мечта.

Прегърна я по-нежно и се закле да я защитава с живота си, нямаше да позволи на никого да му я отнеме. В това нямаше смисъл. Тя беше в ръцете му, той бе заявил своите права и нямаше намерение да я освобождава. Така или иначе, по някакъв начин, щеше да я убеди, че той е мъжът за нея.

Някога бе мечтал да живее извън бетонните стени и ето, че се бе сбъднало. Всичко е възможно. Вдъхна прекрасното женско ухание, притисна я по-здраво към тялото си и една дума непрестанно се въртеше в главата му.

Моя!