Лей Грийнууд
Уорд (9)

Глава 9

— Наистина ли не можем да отидем с Монти и Хен? — попита Танър, докато обличаше пижамата си.

— Знаеш, че не можем — отвърна Марина. — Трябва да се върнем в „Грейвъл Пит“.

Стаята им беше оскъдно мебелирана, в нея имаше само едно легло, тоалетна маса и стол. Изабел се извини, че не бе имала достатъчно време да обзаведе къщата както трябва. Марина обаче нямаше нищо против голите стени. Беше доволна, че разполагаше с място, където може да остане сама. Повторната й среща с Уорд я остави с противоречиви чувства. Марина бавно разресваше своята дълга до кръста коса, докато Танър се приготвяше за сън.

— Не искам да се връщам там — заяви момчето.

— Но там е нашият дом.

— Не, не е! — възпротиви се сърдито Танър.

Без значение колко добър бе Бъд Уорън с Танър, без значение колко го харесваше момчето, домът за Танър щеше винаги да бъде ранчото, което баща му щеше да купи, когато се върне.

Марина бе направила всичко възможно да накара момчето да престане да си фантазира, но напразно.

— Сигурен съм, че татко би поискал от мен да отида с Монти и Хен. Той би искал и аз да стана добър каубой като тях.

Бе му станало навик да използва въображаемия си баща за подкрепа във всичко, което искаше да направи.

— Може би — съгласи се Марина. — Но никога нямаше да те пусне да тръгнеш сам.

— Няма да бъда сам, а с Монти.

— Но Монти не е твой баща.

— Когато татко се върне, ще ме вземе със себе си на такова пътуване. Ще ме заведе навсякъде, където поискам.

— Може би.

Сега, след като бе намерила Уорд, Марина не знаеше какво да каже на сина си. Не можеше да продължава да убеждава Танър, че баща му най-вероятно е загинал във войната. Но след като Уорд не искаше да има нищо общо с момчето, не можеше да му каже също, че баща му е жив.

— Ще се наложи да останем тук няколко дни — каза Марина. — Защо не помолиш Уорд да те изведе на езда? Както изглежда, той е добър каубой. Сигурно може да те научи да яздиш не по-зле от Монти.

— Той не е достоен дори да лапа праха на Монти! — отвърна презрително Танър. — Уорд е стар.

— Не е по-стар, отколкото би бил баща ти.

Танър замълча за момент.

— А на колко години е татко?

— Сега щеше да е на трийсет и една.

— А той щеше ли да прилича на Уорд?

— Щеше да изглежда почти като него.

Танър вдигна поглед към майка си, изглеждаше толкова невинен и уязвим, че й се прииска да заплаче.

— Защо Уорд прилича на мистър Рамон?

Ръката й застина във въздуха, а гърлото й в миг пресъхна.

— Може би и той има испанска кръв в жилите си.

— Мислиш ли, че мистър Рамон е красив?

Марина отново започна да разресва косата си.

— Всички смятат, че той е най-красивият мъж в Сан Антонио.

— На мен Уорд ми харесва повече.

Марина рязко се обърна с лице към сина си, онемяла от изненада.

— Защо казваш това?

— Ти не мислиш ли, че е красив, мамо?

Някога бе мислила така. За нещастие, и сега бе на същото мнение.

— Да, но…

— И Джейк също. Разбира се, Монти и Хен са най-красиви от всичките.

Част от напрежението я напусна.

— Каубоите много ти харесват, нали?

— Ти ми каза, че татко е бил най-добрият каубой в ранчото си. Аз ще стана точно като него.

— Баща ти би бил много горд с теб, но той искаше да направи нещо повече с живота си.

— Но аз не искам да бъда лекар. Не ми харесва да режа хората.

Очевидно и на Уорд не му бе харесало.

— Не е необходимо да вършиш точно това.

— Така казва Бенджи, а нали баща му е лекар.

Бенджи бе най-добрият приятел на Танър. Дядо му бе служил като лекар в Мексиканската война, както и във войната между Щатите. Обичаше да разказва за ужасните операции, които бе правил. Марина подозираше, че преживяванията и опитът на Уорд като лекар не бяха по-различни.

— Има всякакви лекари, Танър. Не всички режат хората. Повечето от тях се опитват да ги лекуват по различен начин.

— Не искам да стана лекар. Може би мистър Максуел ще ме вземе да яздя с него.

— Да, но предполагам, че той по цял ден е зает с работата в ранчото.

— Добре, тогава ще помоля Уорд. Но ако не е толкова добър като Монти, се връщам веднага.

— Сигурна съм, че е добър, Танър.

— Ще видим — отвърна момчето, като се пъхна под завивките.

Марина престана да реши косата си и духна свещта. За нея братята Рандолф бяха просто момчета. Дори и Джейк не можеше да предизвика у нея нещо друго, освен кратък интерес, който бе свързан повече със семейството, което бе създал, отколкото с нещо друго. Но само един поглед към Уорд бе достатъчен, за да накара кръвта й да кипне.

— Но как да го наричам? — попита Танър.

— Кого?

— Уорд. Ти никога не ми позволяваш да наричам възрастните с първите им имена.

— Не знам. Ще трябва да го питаш.

— Монти казва, че много мъже в Тексас нямат фамилни имена. Казва, че това е, защото в миналото им се е случило нещо ужасно. Мислиш ли, че и с Уорд е така?

Той иска да забрави, че съм негова жена, а ти — негов син. Иска да забрави, че някога е бил лекар. Иска да се превърне в прах и вятърът да го отвее на всички страни.

— Всеки има нещо, което би искал да забрави, но не мисля, че Уорд крие някакви ужасни тайни — отвърна гласно тя. — Попитай го как да се обръщаш към него.

— Но ако той поиска да го наричам просто Уорд?

— Тогава така ще го наричаш.

 

 

Когато Уорд пристигна при стадото, за да поеме своя пост като пазач, откри Чет и Джейк, които говореха за предстоящото пътуване.

— Можем и сами да закараме стадото в Абилийн — казваше Чет. — Нямаме нужда от никого.

— Ще трябва да преминете през Индианската територия — възрази Джейк. — Не можем да си позволим да изгубим едно стадо, както стана в Ню Мексико. Имаме нужда от всеки цент, за да купим онази долина, преди фермерите да са се настанили там. Индианците няма да се осмелят да нападнат такова голямо стадо, като това на семейство Рандолф.

Дори тези разумни доводи не бяха в състояние да успокоят Чет!

— Ние не можем да съберем такова голямо стадо — продължи Джейк. — Винаги ще трябва да изпращаме нашите животни за продан по този начин.

Уорд слезе от коня. Преметна юздите над оградата на корала и разхлаби ремъка на седлото. Изчака, докато Чет си тръгна, и тогава се присъедини към Джейк.

— Как приемат това останалите момчета? — попита той.

Джейк се усмихна с облекчение.

— Повечето от тях се опитват да ме убедят да им позволя да тръгнат сами. Бък няма нищо против да остане тук, стига да го назнача за водач, но Зийк и Шон не свалят от лицата си мрачните изражения.

Уорд се разсмя.

— Ще забравят напълно за това, когато стадото пристигне.

Джейк взе седлото от ръцете на Уорд и го закачи за един кол на оградата. Уорд махна одеялата от седлото.

— Изабел казва, че преди си бил женен за Марина.

Уорд не изглеждаше доволен от това, че всеки бе научил тайната му, но в такова голямо семейство нищо не можеше да остане скрито за дълго време.

— И все още съм.

— Изабел я покани да остане тук, докато уредите нещата помежду си.

Уорд почувства как в гърдите му започва да се трупа напрежение и гняв. Бе се надявал, че Марина незабавно ще се върне в Сан Антонио. Не му харесваше, че старите му чувства към нея се събуждаха всеки път, когато я видеше. Това го караше да търси начин да й повярва.

Двамата мъже постояха известно време в мълчание.

— Това все пак е домът на Изабел. Тя може да прави каквото поиска.

— Но това е и твой дом, Уорд.

Уорд кимна, защото бе прекалено развълнуван да каже каквото и да било. За пръв път от много години имаше приятели и място, което можеше да нарече свой дом. Ранчото „Броукъл Съркъл“ определено бе такова, въпреки че семейството му не бе тук.

— Не знам какво се е случило между вас двамата и не настоявам да ми кажеш — продължи Джейк, — но ако нейното присъствие тук те притеснява, любезно ще й предложим да си намери друго място, където да отседне.

— Не мисля, че това би се харесало на Изабел.

— Наистина. — Джейк поклати глава и се усмихна. — Не можеш да си представиш какво конско ми чете и колко сол ми три над главата, но е напълно съгласна, че това е твоят дом, и не иска да направи нищо, което би те накарало да се чувстваш нежелан.

Уорд се почувства истински виновен, че не може да им отвърне с нищо друго, освен с искрената си привързаност. Очевидно Джейк и Изабел му съчувстваха. Харесваше ги повече от всеки друг извън семейството си — е, може би не повече от Дрю. За нея бе запазил специално място в сърцето си.

— Положението определено не ми харесва — каза той, — но Марина и момчето няма къде другаде да отидат.

— Сигурен ли си?

Странно, помисли си Уорд. Хората от собственото му семейство никога не се бяха интересували от чувствата му.

— Можеш да кажеш на Изабел, че нямам нищо против.

— Ще трябва сам да й го кажеш. Тя си мисли, че аз те насилвам да приемеш.

Уорд се усмихна.

— Наистина го правиш, но аз нямам нищо против.

Сега бе ред на Джейк да се усмихне.

— Както често ми се казва, това е въпрос на преценка. — Изражението му изведнъж стана сериозно. — Онова хлапе е чудесно, Уорд. Твой син ли е?

Проклятие! Това бе единственият въпрос, на който предпочиташе да не отговаря.

— Така казва тя.

Джейк го измери с дълъг, изпитателен поглед.

— А ти не й вярваш?

— Имам известни съмнения.

— Имаш ли някаква представа как може да се отрази това нещо на едно дете?

— До днес не знаех за съществуването на Танър.

— Това е още една причина да се замислиш как преживява всичко това той, Уорд — каза Джейк. — По дяволите, направо се побърках, когато майка ми ни напусна. Не искам да ти казвам какво да правиш, но заради момчето трябва да направиш нещо.

Страхотно. Изабел вземаше страната на Марина. Сега Джейк заставаше зад момчето. Те казваха, че този дом е и негов, че има думата във всичко, свързано с него, и все пак и двамата правеха всичко възможно да го притиснат в ъгъла.

— Това не е твоя работа, Джейк. Не знаеш какво се случи.

— И не искам да знам. Само казвам, че ако наистина можеш да направиш нещо, с което да помогнеш на момчето, не бива да отлагаш.

— А аз, Джейк? Седем години живея по този начин. Някога замислял ли си се какво изпитвам аз?

— Двамата с Изабел много пъти сме си говорили за това. Тя казва, че си наранен от любов. Аз пък казвам, че някой си го е изкарал върху теб. Очевидно и двамата сме прави.

— И какво мислиш, че трябва да направя?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос.

— Защо не? Ти имаш отговор за всеки и всичко.

— Не отговори, а само предположения. Трябва сам да намериш отговор на въпросите си.

— Чудесно. И какъв срок ми даваш?

— Ти като че ли си ядосан, Уорд.

— Дяволски си прав! Направо съм бесен заради тази жена, която се появява съвсем неочаквано, като гръм от ясно небе, и ме кара да преживявам всичко това отново. Ядосан съм на теб и на Изабел, защото приемате, че вината с моя.

— Не съм казал това. Ако наистина знам нещо, то е, че нищо в този свят не става по вина само на един човек. — Джейк се отдалечи от оградата. — От теб зависи какво решение ще вземеш. Но тази жена и синът й все пак имат чувства.

— А какво ще кажеш за моите чувства?

— Понякога човек не може да си позволи да се отдаде на чувствата си. Постъпваш така, както смяташ за правилно, и се научаваш да живееш с това решение.

— Не се опитвай да ми четеш морал, Джейк. Аз не съм някое от твоите наивни момчета.

— Може би щеше да бъде по-добре, ако беше. Те поне имат желание да ме слушат. Ти си се затворил в себе си и не искаш да видиш дори това, което е очевидно за всеки. Мисля, че е по-добре да отида да спя. — Джейк хвърли към Уорд изпитателен поглед. — Мисля също да заключа вратата си.

— Върви по дяволите! — Уорд му обърна гръб и се отдалечи.

Но това, че избяга, не бе решение. Нито пък щеше да постигне нещо, като се сърди на Джейк и Изабел. Джейк е прав, дяволите да го вземат! Трябваше да направи нещо. Уорд твърдо вярваше, че Рамон е бащата на момчето, но съществуваше и възможността Марина да казва истината. Много малка възможност, но Уорд разбираше, че не може да я отхвърля току-така. Проклятие! Всичко бе започнало отначало. Налагаше се отново да прави избор между Марина и семейството си.

Уорд мина покрай обора. Пред него се простираше долината. В далечината смътно се очертаваше тъмният силует на планините. По небето се носеха леки, разпокъсани облаци, които от време на време закриваха луната. Духаше лек, хладен вятър и разлюляваше прерийната трева, ширнала се пред нозете му като огромно тъмно море.

Това бе свят, в който царуваше пълен мир и покой, в ярък контраст с чувствата, които измъчваха младия мъж.

Би искал да повярва на всички тях, но не можеше. Първия път бе избрал да повярва на семейството си, но сега бе повече от ясно, че Рамон лъжеше отново и отново. Защо?

Уорд бе сигурен, че Марина наистина категорично бе отхвърлила Рамон. Танър не би излъгал за такова нещо. Момчето беше твърде малко, за да разбира защо би било по-разумно да си премълчи. А Марина настояваше, че Танър е син на Уорд.

Съмнението на Уорд започна да отслабва. Танър наистина имаше сини очи. Очите на Рамон бяха черни, като тези на майка им. Гарднър бе казал, че Уорд е наследил сините очи от баба си, която била креолка.

А ако Танър наистина беше негов син? Уорд не искаше дори да се замисля над тази възможност. А ако наистина детето бе негово? Завладя го чувство, което бе невъзможно да опише с думи. По цялото му тяло преминаха студени тръпки.

Ами ако той наистина имаше син! Това бе безсмислен и безполезен въпрос, като например този, дали вярва, че Рамон се е опитал да изнасили Марина, или тя доброволно му се е отдала. Никога нямаше да разбере истината. Най-простото нещо бе напълно да избягва подобни въпроси.

Ругаейки тихо. Уорд се насочи към корала, за да оседлае някои отпочинал кон. Момчетата, които пазеха през нощта, винаги се нуждаеха от още един човек. Ако всичко вървеше добре, се радваха на компанията му, а ако се случеше нещо непредвидено, винаги можеха да разчитат на помощта му.

От своя страна. Уорд оценяваше възможността за известно време да престане да си задава въпроси, на които не можеше да намери отговор.