Лей Грийнууд
Уорд (26)

Глава 26

— Виждала ли си Танър? — обърна се Уорд към Марина.

— На него му омръзна да слуша само за холерата и излезе с Дрю и Бък. Преди около час ги видях да яздят заедно.

Уорд бе намерил Марина във всекидневната да храни Дейл. Картината, която видя, му хареса, само че му се искаше момиченцето да бе тяхна дъщеря. Реши в най-скоро време да се погрижи и по този въпрос.

— Надявам се Танър да е наблизо — каза Уорд. — Липсва ми.

— И на мен, но очевидно с нас не е така вълнуващо, както при езда с Бък и Дрю.

Уорд седна до Марина и погъделичка краченцата на Дейл. Момиченцето спря да се храни и впи в него тъмносините си очички.

— Нямаш гъдел, така ли?

— Не я разсейвай — каза Марина. — Изабел каза, че тя не яде много.

— Хайде, яж — подкани я Уорд. — Трябва бързо да пораснеш. До средата на зимата искам Марина да има свое собствено бебе.

Марина се изчерви.

— Не трябва да говориш така.

Дейл започна да рита с крачета и да маха с ръчички, като се усмихваше доволно.

— Уорд, ще се ядосаш ли, ако Дейл не остане при нас?

— Мислех, че я искаш.

— Искам я, но можем да й намерим семейство.

— Съмнявам се.

— Някой друг може да я осинови.

— Кой?

— Мисис Прут.

— И защо, за бога? Тя отдавна е минала възрастта, за да гледа бебе.

— Така е, защото никога не е могла да роди свое собствено дете.

— И ти нямаш нищо против?

Марина се изчерви.

— Не, след като имам едно мое дете.

Уорд се пресегна и я прегърна през раменете.

— Сигурна ли си?

— Да. Тя ще ми липсва, но…

— Аз съм напълно съгласен с теб, но ще трябва да кажем на някого.

— На кого?

— На властите.

Марина изглеждаше необичайно отстъпчива.

— Клайд е единственият представител на властта тук. Предполагам, че няма да има пречка да им оставим бебето, когато се уверим, че е напълно здраво.

Уорд повдигна леко брадичката на Марина и обърна лицето й към себе си, така че тя нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.

— Вече си била планирала всичко, нали? Поставила си капана си и ме остави да падна в него.

— Разбира се, че не — възпротиви се тя, но искриците в очите й и тънката усмивка в ъгълчетата на устните й подсказваха обратното. — Кога мислиш да им се обадим?

— Не и докато не се убедя, че холерата няма да се върне отново. Няма да е зле да си поиграя с теб — каза Уорд, като отново погъделичка бебето. — Както изглежда, няма да останеш дълго с нас.

Уорд с удоволствие наблюдаваше Марина, която се опитваше да прилъже Дейл да хапне още.

— Виждала ли си Рамон?

— Каза, че отива да подремне на сянка.

— Все още ли е там?

— Не знам. Честно казано, надявам се да успея да го избегна колкото е възможно по-дълго. — Марина замълча за момент. — Не мислиш, че той може да е с Танър, нали?

Уорд не се бе замислял за това, но не би се изненадал Рамон да намери Танър, ако иска нещо от момчето.

— Рамон каза ли ти нещо определено?

— Мисли, че трябва да се разведа с теб и да се омъжа за него — отвърна Марина, като направи гримаса на отвращение. — Каза, че иска да отгледа Танър като свой син и наследник.

Уорд никога не се бе доверявал на Рамон, но това бе повече, отколкото бе очаквал от него.

— Но какво може да го е накарало да говори така?

— Мисля, че когато става дума за мен, Рамон действа малко налудничаво. Аз съм единствената жена, която не е падала в краката му.

Уорд се усмихна.

— Да, така е. Това е нещо, което той не може да проумее. Нито пък мама.

— Мислиш ли, че Рамон ще се опита да открадне Танър? — попита Марина.

— Не.

— Рамон ще направи всичко, за да получи това, което иска. Аз съм доказателство за това.

Уорд се зарече пред себе си, че ще намери начин, за да накара Марина да забрави миналото, но изглежда, че всичко, което се случваше, връщаше спомените обратно.

— Ще го потърся, но няма да се изненадам да го намеря, че спи. Рамон не обича много физическите упражнения.

Но те не успяха да намерят Рамон, а и конят му го нямаше.

— Свирни на Уил и Пит — каза Изабел, която бе излязла и се бе присъединила към тях. — Те ще знаят къде е. Ти можеш да се върнеш в къщата и да изчакаш — обърна се тя към Марина. — Ако останеш тук, слънцето ще изгори кожата ти и ще ти се появят лунички.

Марина й се усмихна в отговор.

— На мен никога не ми се появяват лунички.

— За жалост, с мен положението не е такова — отвърна Изабел.

 

 

Едва бяха стигнали до вратата, когато чуха тропота от копитата на бясно галопиращ кон.

— Прилича ми на Уил — каза Изабел. — Никой друг не язди така бързо по тази пътека.

Беше Танър. Дори от това разстояние можеха да забележат, че момчето пришпорва коня, опитвайки се да използва и последните му сили. По запенените хълбоци и врат на коня Уорд заключи, че Танър идва отдалеч. Когато се приближи, момчето буквално падна от седлото в ръцете на майка си.

— Аз убих мистър Рамон — изхлипа Танър. — Той лежи на земята. Мъртъв е.

Уорд го хвана за раменете.

— Успокой се, Танър. Поеми си дъх и ни разкажи какво се случи.

Танър се отскубна от Уорд и се притисна към майка си.

— Стой далеч от мен! — извика той. — Мразя те! За теб съм само едно малко глупаво копеле! Знам го!

И тримата бяха изненадани от внезапното избухване на момчето.

— Танър, какво искаш да кажеш? — попита Марина.

Очите на момчето заблестяха с упорит и решителен пламък.

— Кажи ми само какво се е случило с Рамон — подкани го Уорд.

За миг изглеждаше, като че ли Танър няма да проговори изобщо. След това момчето се свлече на земята и зарида.

— Какво се е случило, Танър? — попита Марина, извън себе си от тревога.

— Той постоянно ми говореше лоши неща. Аз поисках да се върна, но той ме последва по стръмната пътека, но падна. Толкова пъти го молех да стане, но той дори не помръдна.

— Къде? — осведоми се Уорд.

— Където Уорд уби планинския лъв — отвърна Танър, като се обърна към майка си, все едно че Уорд не съществува.

— Някой да ми оседлае кон — извика Уорд, като се обърна се втурна към къщата. — Ще се върна веднага след като видя къде съм сложил чантата с инструментите си.

 

 

— Мислиш ли, че наистина е мъртъв? — попита Джейк, който бе срещнал Уорд на пътеката.

— Не знам. Рамон е добър ездач, но не и за тази част от страната. Той не знае как да пада от коня. Майка ми получаваше припадъци всеки път, когато той започнеше да язди по-бързо от обикновен галоп.

— Какво си мислиш, че е казал на Танър?

— Не знам, но очевидно в очите на момчето съм достатъчно компрометиран.

— Марина ми каза, че изобщо няма доверие на този човек.

— Тя си има причини за това, но той все пак е мой брат.

Първо забелязаха коня. Рамон се намираше почти на четвърт миля по-нататък. След като стигнаха до тялото му, Уорд бързо го прегледа. Почувства как върху гърдите му е струпва огромна тежест. За него вече нямаше никакво съмнение, че ще се наложи да оперира въпреки примитивните условия. Ако не направеше операцията, Рамон щеше да продължи да кърви обилно. Уорд не можеше да предвиди точно какви наранявания е получил Рамон, преди да оперира. Дали ще може да се справи? Ами ако Рамон умре?

Как щеше да погледне майка си в очите? Как щеше да живее в мир със себе си, знаейки, че не е могъл да спаси собствения си брат?

Може би изобщо не трябваше да оперира. Тогава никой не би могъл да го обвинява, ако Рамон умре. Освен той самият. Въпреки това, което Рамон му бе причинил, той бе негов брат и Уорд го обичаше. Винаги го беше обичал.

Бе избягал, когато отиде да учи медицина. Бе избягал, след като тайно се ожени за Марина. Беше избягал, когато реши, че тя не го обича. И всеки път бе грешил. Сега нямаше да избяга. Можеше и да не успее, но поне щеше да знае, че е направил всичко, което му е по силите.

— Ще се наложи да оперирам — обърна се той към Джейк. — Рамон е получил вътрешен кръвоизлив.

Очите на Джейк се разшириха от изненада.

— Не можеш да оперираш тук, Уорд. Изчакай ме да докарам фургона и да го закараме в къщата.

— Рамон ще умре дотогава.

— Тогава ще доведа Марина или Изабел да ти помогнат. Аз не знам какво да правя.

— Нямаме време. Аз ще извърша всичко важно. Всичко, което трябва да направиш, е да ми запалиш огън и да кипнеш вода. Вземи няколко от тези фиданки, за да направим шини.

— Разбира се, ще го направя — отвърна Джейк, който изпита облекчение, че няма да се налага да взима участие в операцията. — Тук ли ще го оставиш да лежи?

Рамон лежеше по гръб, ръцете му бяха широко разперени встрани, под единия му крак имаше камък.

— Да, поне докато не свърша операцията. Гърбът му може да е счупен. За крака съм сигурен. Както и за ръката.

— Мога да ти помогна да наместиш костите.

— Първо трябва да спра кръвоизлива.

 

 

Марина затвори вратата на спалнята, която делеше с Танър. Прегърна го през раменете и го поведе към леглото. Двамата седнаха един до друг.

— Сега искам да ми кажеш какво ти е наговорил Рамон — каза тя. — Всяка дума. Не пропускай нищо.

— Той каза, че Уорд ме смята за копеле. — Думите изригнаха от Танър като вулкан. Когато вдигна поглед към майка си, от очите му се стичаха сълзи. — Това не е вярно, нали?

— Не, не е — отвърна Марина и притисна сина си към себе си. — Уорд те обича. Никога не би направил нещо, което би те наранило.

— Рамон каза, че Уорд ми е баща. Аз му казах, че не е, че татко е изчезнал през войната. Това истина ли е, мамо? Нали и ти така ми каза?

Марина никога не бе очаквала, че ще настъпи подходящ момент да каже на сина си за баща му, но едва ли можеше да си представи толкова ужасна ситуация.

— Да, така ти казах — Танър си отдъхна малко. — Това ми каза и Рамон, но аз разбрах, че не е истина. Баща ти не е мъртъв.

Танър не изглеждаше развълнуван, а уплашен.

— Къде е той? И той ли е бил пленник като бащата на Бенджи?

Изабел си каза, че момчето храни малка надежда, че ще получи отговора, който очаква.

— Не, не е бил пленник — отвърна тя. Чувстваше се като страхливка, отлагайки истината, но не можеше да измисли по какъв начин да му я каже. — Баща ти не е много далеч. След малко ще бъде тук.

Лицето на Танър застина.

— Ще дойде, след като се погрижи за чичо ти Рамон.

— Рамон ми е чичо? Как така?

— Тъй като Уорд е твой баща, Танър, твоят истински баща.

Марина забеляза по лицето му отначало недоверие, след това гняв. Тя го хвана за ръцете, преди Танър да успее да се отдръпне.

— Уорд никога не те е наричал копеле — побърза да го увери тя. — Чичо ти Рамон в продължение на години говореше лъжи и на двама ни. На мен каза, че баща ти е изчезнал във войната. На Уорд казал, че аз съм изчезнала и никога повече не съм искала да го видя. Уорд нямаше представа, че съществуваш, докато не се появихме тук.

Марина говореше бързо, опитвайки се да обясни положението на сина си, преди пълната истина за това, което казваше, да се стовари върху него. Но независимо какво говореше, независимо какво казваше, виждаше, че губи почва под краката си. Рамон бе посял семето на съмнението, което Танър, в ужасната си нужда да има баща, не можеше да забрави. Уорд може и да не го бе смятал за копеле, но отсъствието му толкова години говореше на момчето само по себе си.

Танър се опита да се отдръпне.

— Не ти вярвам.

— Аз никога не бих те излъгала, не и за нещо толкова важно.

Танър накрая успя да се отскубне от прегръдката на Марина. Когато тя посегна към него, той отстъпи крачка назад.

— Мразя Уорд. Не го искам за свой баща. Мразя го! Мразя го!

Момчето отвори вратата и излетя от стаята. Марина го последва, като го викаше по име, но не беше толкова бърза. Докато стигна подножието на стълбите, Танър вече бе излязъл от входната врата. Изабел излезе от кухнята и с бързи крачки се приближи до Марина.

— Танър се отправи към обора — каза тя. — Дрю тръгна след него.

— Трябва да го намеря. Трябва да му обясня.

— Казала си му за Уорд? — попита Изабел.

— Да.

— Мислех, че ще приеме тази новина с радост.

— Можеше и така да стане, ако чичо му преди това не бе отровил съзнанието му. Рамон казал на Танър, че Уорд никога не искал да го види и че го смятал за копеле.

— Но защо, за бога? — Изабел бе шокирана.

— Би трябвало да познаваш Рамон, за да проумееш. Той е болен, обсебен от мания. Иска да се ожени за мен. Мисли си, че ако настрои Танър срещу Уорд, няма да ми остави никакъв избор. — Марина се отправи към вратата, след това се върна. — Ти имаш по-голям опит с момчетата от мен. Какво смяташ, че мога да кажа на Танър?

— Нищо — отвърна Изабел. — Остави го за известно време сам. Момчетата имат странно разбиране за това, кое е правилно и кое не. Аз самата не го разбирам. За щастие, Дрю разбира. Ще се изненадаш, ако узнаеш колко много съм научила от това дете.

— Танър се чувства измамен и предаден. Дори и да ме разбере, когато казах, че Уорд не е знаел за съществуването му, той все още изпитва мъка за празнотата през всичките шест години от живота си. Въпреки че вината не е на Уорд, той никога не би могъл да върне времето назад. Танър винаги ще го обвинява за това.

— А може би не. Понякога момчетата са изненадващо чувствителни. Сега ела в кухнята да ти налея малко кафе. Това, че постоянно съм заобиколена от мъже, ме е научило на едно — те не обичат да им натякваш и да ги пришпорваш, независимо дали са малки или големи. Дай им малко време и те ще се държат като разумни същества, каквито Бог е възнамерявал да ги създаде. Ако се опитваш да ги насилваш, те ще направят най-лошия възможен избор и ще се придържат към него до смърт.

— В такъв случай наистина ли харесваш мъжете? — попита Марина.

Изабел се разсмя.

— Наистина. Не бих заменила който и да е от синовете си за някоя жена. Но няма смисъл да се преструваме, че са това, което ни се иска. А сега, докато чакаме Дрю да влее малко ум в главата на Танър, можеш да ми обясниш защо този надут пуяк, наречен Рамон, мисли, че би го предпочела пред мъж като Уорд.

 

 

Операцията беше дълга и сложна, също като по време на война. Уорд не бързаше, но разбираше, че трябва да свърши, преди да започне да се смрачава.

— И аз ли изглеждах така, когато извади онзи куршум? — попита Джейк, който, след като бе започнал да помага на Уорд, не изпитваше никакви колебания в издръжливостта или способностите си.

— При теб трябваше да направя съвсем малък разрез, колкото да извадя куршума.

— Никога не съм си мислил, че човек може да се нарани толкова лошо при падане.

— Танър каза, че Рамон е паднал върху скалите, яздейки в галоп. Има късмет, че изобщо е останат жив. — Уорд изпусна въздишка на облекчение, когато заши раната. — Сега всичко е в ръцете на Бога.

Половин час по-късно се появи Бък. Изабел го бе изпратила, за да провери какво става.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Донеси палатката на Марина — поръча му Уорд. — Все още не трябва да го преместваме.

— Готов ли си да наместим счупената кост на крака му? — попита Джейк, след като Бък си отиде.

— Да.

Двамата наместиха и сложиха шини на счупените кости. Уорд преглеждаше Рамон на всеки няколко минути, за да се увери, че диша.

— Кога ще се събуди? — осведоми се Джейк.

Бе запалил огън, тъй като нощта щеше да настъпи съвсем скоро. Дълго преди да се зазори, температурите щяха да паднат рязко. Уорд щеше да се нуждае от палатката и много одеяла, за да поддържа топлина.

— Не съм сигурен. Използвах доста хлороформ. Не исках той да се събуди по време на операцията.

— Това ти е първата операция след войната, нали? — попита Джейк.

— Да. Не броя куршума, който извадих от теб.

— Неспокоен ли беше?

— Наистина си мислех, че ще бъда, но в действителност бях по-спокоен, отколкото предполагах.

— Въпреки че оперираше брат си?

— Въпреки това. Сигурен съм, че майка ми ще ме обвинява до края на живота си, ако той бе умрял.

— Мислиш ли, че вече си преодолял това, което те е отблъснало от медицината?

Уорд очакваше такъв въпрос да го разстрои. С удоволствие разбра, че не беше така.

— Опитваш се да се отървеш от мен? Мислех си, че аз изпълнявам своите отговорности в ранчото.

— Ти вършиш много повече от това. Но всеки знаеше, че нещо те измъчва. След като се върна от Сайпрес Бенд, веднага забелязах, че нещо се е променило. Надявах се да си оправил нещата.

Уорд никога не успя да свикне колко лесно отгатваха мислите му Джейк и Изабел. Предполагаше, че с толкова много деца това е много полезно умение, но него караше да се чувства неудобно.

— Мисля, че нещата започнаха да се оправят. Не всички, но в по-голямата си част.

Джейк хвърли няколко цепеници в огъня, които разпръснаха милиони искри.

— Никой от нас не иска да те загуби, но ако с това ще намериш покой и свое място в живота — е, ще ти пожелаем всичко хубаво.

— Звучи ми повече като прощално слово.

— Знам, че не ме бива особено в думите, но не се опитвай да им предаваш значение, което нямат.

Уорд постави ръка на рамото на Джейк и приятелски го стисна.

— Каза го съвсем добре, приятелю. И Изабел не би го казала по-хубаво.

Уорд доби усещането, че Джейк се изчерви.

— Това не е истина, но бе мило от твоя страна да го кажеш. Не знам дали някога ще успея да се науча да се изразявам добре, но Изабел казва…

Джейк млъкна, защото долови чаткането на копитата на галопиращ кон. На два коня. Уорд се запита какво би накарало Бък да се върне толкова скоро, но в същия миг от тъмнината изникна Танър. Дрю го следваше по петите.

Танър скочи от коня и застана пред Уорд. Огънят бе между тях. Уорд забеляза, че момчето бе плакало. Следите от сълзите още личаха по страните му.

— Мама казва, че ти си моят баща. Вярно ли е?

Танър стоеше там, със стиснати юмруци, с упорито стисната уста, цялото му тяло бе опънато като пружина. Уорд не знаеше дали отговорът му ще го накара да избухне, но нямаше избор.

— Да.

Уорд нямаше да се изненада, ако Танър скочеше обратно на седлото и изчезнеше в тъмнината. Но той просто стоеше неподвижен, а в него очевидно се бореха гняв и болка. Стоеше с втренчен в Уорд поглед и очевидно не знаеше какво да прави.

Джейк стана и тихо се отдалечи, като отведе и Дрю със себе си.

— Мразя те! — извика Танър. — Изобщо не си ме искал. За теб съм бил само едно копеле.

Уорд виждаше, че момчето само чака той да отрече обвинението. Не знаеше точно какво му бе казал Рамон, но очевидно е било най-лошата версия на това, което се бе случило.

— Изобщо не знаех, че имам син, докато ти не изтича да питаш майка си дали можеш да отидеш да яздиш с Монти — отвърна Уорд. — Спомняш ли си? Ти толкова много му се възхищаваше. Искаше да бъдеш точно като него.

— Монти е най-добрият каубой.

Така. Значи го бяха поставили на второ място. Това бе добре. Танър поне му говореше.

— Вече не искам ти да си ми татко. Бих предпочел Бъд.

— Знам, че харесваш Бъд. Сигурен съм, че той е добър каубой, но не е възможно да те обича повече от мен.

— Бъд ме обича повече от всички. Сам ми го каза.

Уорд виждаше, че част от решителността на Танър да го намрази на всяка цена отслабва.

— От мига, в който разбрах, че си мой син, реших, че никога повече няма да те напусна. Опитах се да те накарам да ме харесаш и никога да не поискаш да си тръгнеш. Защо си мислиш, че прекарвах толкова време да те уча как да хвърляш ласо? Спомняш ли си как Уил се оплакваше, че вече не прекарвам много време с него?

— Да, предполагам. — Съпротивата на Танър отслабваше все повече. — Защо не ми каза, че си ми баща?

— Исках ти и майка ти да останете да живеете с мен. Преди това Рамон ни бе наговорил куп лъжи и ние с Марина бяхме много ядосани един на друг. Майка ти искаше да се разведе с мен и да се омъжи за Бъд.

— Точно това исках и аз да направи.

Бе очевидно, че момчето лъже.

— Хайде. Сигурно ти е студено. Забравил си си палтото. — Танър отстъпи крачка назад. — Какво искаш да ти кажа, Танър? Съжалявам повече, отколкото изобщо можеш да си представиш, че съм пропуснал всички тези години, когато можех да бъда с теб. Когато си помисля за това, което направи Рамон, изкушавам се да измъкна всички тези шевове от него и да оставя кръвта му да изтече.

Танър беше забравил за Рамон. Изненадан и изплашен, той хвърли бегъл поглед към чичо си.

— Мъртъв ли е?

— Не. Наложи се да го оперирам, но мисля, че ще се оправи.

— Мама каза, че той ме е излъгал.

— Той излъга всички нас и то за много неща. И най-важното, той никога не ми каза, че си се родил. Ако беше го направил, веднага щях да дойда при теб.

— И щяха ли да ти позволят да напуснеш фронта? Нали си бил на война?

— Щях да намеря начин. А сега ела, преди да си се простудил. Майка ти никога не би ни го простила, ако се разболееш.

Танър се приближи, макар и неохотно. Позволи на Уорд да наметне на раменете му собственото си палто, но все пак запази известно разстояние между тях.

— Наистина ли никога не си ме наричал копеле?

— Никога. Защо ще наричам така собствения си син?

— И наистина не си знаел нищо за мен?

— Не, Танър, наистина не знаех.

— И ако си знаел, си щял веднага да дойдеш при мен и мама?

— Разбира се.

— И искаш ние с мама да живеем с теб?

— Винаги съм го искал.

Уорд вече бе отговорил на тези въпроси. Предполагаше, че Танър си бе направил собствен списък и го разпитваше, задавайки му един по един всички въпроси, които го вълнуваха.

— Къде?

— Не знам. Има някои неща, които все още не съм уредил.

— Какви?

— Те нямат нищо общо с теб и майка ти. Без значение къде ще живеем, искам да знаеш, че много ви обичам и искам завинаги да останем заедно.

Танър се замисли за момент.

— А Дрю може ли да дойде с нас?

— Дрю ще поиска да остане с Джейк и Изабел. Те са нейното семейство.

— Пит ми каза, че семейството й било избито от индианци.

Уорд би трябвало да се досети, че Пит няма да пропусне възможността да разкаже за омразата си към индианците на всеки, който би проявил желание да го изслуша, дори и такова малко дете като Танър.

— Истина е. Изабел и Джейк я осиновиха, също както осиновиха Уил и Пит.

— А ти не можеш ли да я осиновиш?

— Не, но ти по-късно можеш да имаш брат или сестра, може би няколко.

Тази мисъл изобщо не бе хрумвала на Танър.

— А сестра ми ще прилича ли на Дрю?

— Съмнявам се — отвърна Уорд, като се засмя. — На света няма друго момиче като Дрю.

— Бих предпочел да имам братя — заяви Танър.

Уорд се пресегна и обви с ръка раменете на Танър. Когато момчето не се отдръпна, Уорд го привлече към себе си. Отначало Танър се възпротиви, но след това се притисна към Уорд.

— Това, което казах преди малко, не е вярно. Не харесвам Бъд повече от теб — каза накрая момчето.

— Надявам се да е така — отвърна Уорд. — Бащите не искат малките им момчета да харесват някого другиго повече от тях самите.

— Дори не и Монти?

— Особено Монти. Искам ти да харесваш мен повече от всички в целия свят. Ти си моето любимо малко момче.

— След като съм ти любимец, мога ли да получа ново ласо? Дрю казва, че никой в Сан Антонио не знае как да направи едно истински хубаво ласо.