Лей Грийнууд
Уорд (3)

Глава 3

Но Марина не можеше да чака завръщането на Уорд. Нито пък можеше да чака Рамон да слезе на долния етаж. Вече минаваше обяд. Всички слуги бяха свършили работата си и бяха в кухнята зад къщата, където обядваха. Марина изобщо не чувстваше глад. С нетърпение очакваше срещата си с Рамон, защото искаше да приключи колкото е възможно по-бързо с конфликта, който беше неминуем. Накрая сама се качи на горния етаж и почука на вратата му.

— Кой е? — Гласът на Рамон долиташе до нея неясен и приглушен.

— Марина. Кога ще слезеш долу?

— След малко. Все още не съм приключил с обличането.

— Трябва да говоря с теб. Мога ли да вляза?

Прислужникът на Уорд отвори вратата и я въведе в стаята. Рамон седеше пред тоалетната си маса. Все още бе облечен в дългата си нощница, но бе обръснат, а косата му те идеално сресана.

Разкошът в стаята я накара да онемее. Тя бе два или може би три пъти по-голяма от нейната. Стените бяха облицовани с мека, украсена с шарки, кожа. Гредите, които поддържаха тавана, бяха резбовани. Леглото бе достатъчно широко, за да спят в него трима души, без да се докосват, и бе застлано с яркочервена брокатена покривка. Драпериите също бяха копринени, със златни пискюли. До едната стена бяха поставени четири огромни гардероба, а на прозорците имаше тежки копринени завеси, които също бяха в червен цвят с втъкани мотиви, които представляваха огромни пауни. Подът бе от дъбов паркет и покрит с около дузина ориенталски килимчета.

Марина никога не беше виждала такава безсрамна демонстрация, говореща за огромното състояние на собственика. Такова разточителство изобщо не й харесваше.

Рамон я погледна загрижено.

— Не изглеждаш отпочинала. Сигурно не си спала добре тази нощ.

— Така е.

Както обикновено, Рамон изглеждаше чудесно и бе си починал много добре.

— В такъв случай, след като обядваш, не е зле да си легнеш.

— Не съм гладна. Трябва да говоря с теб. На четири очи — добави тя, след като видя, че прислужникът невъзмутимо продължава да работи върху тоалета на Рамон.

— Остави ни, Фелипе — обърна се към него Рамон. — Ще ти позвъня, когато свършим.

Прислужникът напусна неохотно стаята. Преди това сгъна още няколко ризи на Рамон и оправи една гънка на покривката на леглото, след което накрая затвори вратата след себе си.

Рамон се изправи и се приближи до нея с протегнати напред ръце и предразполагаща усмивка.

— Сега кажи ми за какво искаш да разговаряме. Надявам се, дошла си да ми кажеш, че вече мога да определя датата на сватбата ни.

Марина му позволи да я хване за ръка и да целуне бузата й. След това внимателно се отдръпна от него.

— Никога не съм виждала такава стая — отбеляза тя, тъй като бе объркана и не знаеше откъде да подхване въпроса, за който бе дошла. Доближи се до прозорците, които бяха плътно затворени, за да не може хладният нощен въздух да проникне.

— Мама обича да купува разни неща. Уорд никога не иска нищо, затова тя глези мен.

Марина отбеляза наум, че по-подходящата дума бе задушава но не каза нищо на глас.

— Гледката от твоя прозорец към реката е зашеметяваща.

— Съвсем скоро това ще бъде нашата спалня — каза Рамон, като отново се приближи към нея с протегнати за прегръдка ръце. — Ще можеш да се наслаждаваш на гледката винаги, когато пожелаеш.

— Точно за това исках да поговорим.

Рамон се намръщи.

— Надявам се, не искаш да кажеш, че след сватбата няма да живееш тук. В Тексас няма друго ранчо като това и един ден то ще бъде мое. Затова, естествено, аз не мога да си тръгна оттук.

— Не очаквам ти да си тръгнеш, Рамон. — Изкуши се да отбележи, че се съмнява Уорд да позволи толкова лесно да бъде лишен от наследство, но стисна зъби и не каза нищо. — Не, не исках да говорим за ранчото.

— Тогава каква е причината красивото ти лице да е така угрижено?

Марина се зачуди защо комплиментите на Рамон винаги я караха да се чувства така, като че ли той говори на някоя безмозъчна кукла. Само един поглед към Уорд бе достатъчен, за да се разтопи от желание.

— Не мога да се омъжа за теб — каза тя, решила да говори по същество. — Ти си очарователен и много красив и винаги си мил с мен, но аз не те обичам. Опитах се, но не се получи.

Рамон се закова на място от удивление, приличаше на каменна статуя. Гледаше я така, като че ли тя беше дете, което говори глупости.

— Не мога да се омъжа за теб — повтори Марина, когато той продължи да мълчи.

— Но аз те искам.

— Съжалявам, но не мога да се омъжа за човек, когото не обичам.

— Но ти ще се научиш да ме обичаш. Всички ме обичат.

— Не.

Той й се усмихна малко снизходително.

— Ядосана си — отбеляза, очевидно решил, че тя се нуждае от успокоение. — Някой те е разстроил. Кажи ми кой е и аз веднага ще направя така, че виновникът да изчезне оттук.

— Никой не ме е ядосал, Рамон. Просто аз не те обичам. Ще ти бъда лоша съпруга.

Усмивката му загуби предишната си непринуденост, но той пристъпи към нея и помилва с длан бузата й.

— Не ставай глупава. Ти си най-красивата жена в Сан Антонио, а аз — най-хубавият мъж. Ние сме идеалната двойка. Всички ще ни завиждат.

Марина отблъсна ръката му.

— Чуй ме, Рамон. Не се дръж така, като че ли не разбираш какво говоря. Не те обичам. Не мога да се омъжа за теб. Утре рано сутринта ще си тръгна. Искам да благодаря на теб и на майка ти, че ми позволихте да остана известно време тук, и за честта да ме помолиш да стана твоя жена. Но сега ти казвам, че годеж няма да има.

— Искаш да си тръгнеш? — Той очевидно не й вярваше.

— Да. Щом изляза оттук, отивам да говоря с майка ти.

— Какво се случи, за да промениш отношението си към нашата сватба? Вчера не мислеше по този начин.

— Вчера все още не бях решила.

— Но нещо все пак трябва да се е случило, за да те подтикне да вземеш решение. — В тона му се долавяше явно подозрение.

— Д-да.

— Какво? — Очите му се присвиха в тесни цепки. Изглеждаше ядосан.

— Срещнах човек, когото бих могла да обичам. Не съм искала това да се случи — заговори припряно тя. — Но то просто се случи. Не можех да направя нищо.

— Кой?

— Уорд.

Със същия успех би могла да му отговори на китайски. Лицето му все така не изразяваше нищо.

— Кой?

— Уорд, брат ти. Той също ме обича. Влюбихме се от пръв поглед.

— Не е възможно да предпочетеш Уорд пред мен. Никой не го прави. — Рамон очевидно не можеше да повярва, че такова нещо може да се случи дори на шега. — Той е каубой, мръсен е и вони.

Марина бе подозирала, че Рамон може да ревнува от по-големия си и по-силен брат, но сега разбра, че се е излъгала. Рамон смяташе себе си за перфектен във всяко отношение. Никога не би поискал да бъде на мястото на Уорд.

— Но аз наистина предпочитам него.

— Защо?

— Не знам. Просто така чувствам нещата.

Марина все още не бе намерила думи за чувствата, които изпитваше към Уорд, но разбираше, че той е по-деликатен и по-искрен човек от Рамон.

Рамон й отправи онази своя усмивка, която караше всички жени в Сан Антонио да падат в краката му.

— Впечатлена си от това, че той те спаси от онзи побеснял кон. Момичетата обичат да бъдат спасявани. Разбирам те и ти прощавам. Но той не може всеки ден да е тук и да те спасява. Той не може да танцува като мен. Не може да ти поднася изискани комплименти.

Докато говореше, Рамон се бе приближил толкова, че върхът на носа му докосна нейния.

— Не ме интересува всичко това — отвърна Марина, като се опита безуспешно да се освободи от прегръдката му.

— Разбира се, че те интересува. Всяка жена обича да я глезят и ласкаят. Уорд нищо не разбира от тези неща.

— Разбира достатъчно.

Ръцете му се сключиха здраво около нея.

— Той не може да те целува като мен. Когато те държа в прегръдките си, ще забравиш всяка мисъл за друг мъж.

Устните му грубо се впиха в нейните. Тя се опита да го отблъсне, но усилията й бяха безплодни. Рамон бе по-силен, отколкото изглеждаше. Беше също възбуден. Марина ясно усети доказателството за страстта му.

— Рамон, спри! Ти няма…

— Никой мъж не може да прави любов като мен. Аз карам жените да плачат от радост. След мен те не могат да понесат мисълта за никой друг.

Той мушна ръка в деколтето на роклята й и обхвана едната й гръд. Марина с всички сили се опита го отблъсне, но той я повлече към леглото и я хвърли върху него.

— Ти ще ме обикнеш, Марина — прошепна задъхан той. Едната му ръка продължаваше да стиска гръдта й, а другата се плъзна под роклята. — Ще обичаш само мен. За теб Уорд повече няма да съществува.

— Спри! — изкрещя Марина. — Няма да ме накараш да променя решението си.

В началото не бе взела Рамон на сериозно. Предполагаше, че чувствата му са наранени и че след като разбере, че тя не отговаря на целувките му, ще я пусне.

Но той не я пусна. Когато стигна до бельото й и го разкъса Марина разбра, че той има твърдото намерение насила да се люби с нея.

— Рамон, спри! — изкрещя колкото сили имаше. Някой щеше да я чуе. Някой щеше да дойде. Те щяха да го спрат.

Но никой не дойде. Никой не го спря, когато той вдигна високо полата й. Никой не го спря, когато се отпусна с цялата си тежест върху нея.

Марина започна да се бори с всички сили.

— Харесва ми, когато една жена се бори — каза Рамон с одрезгавял от похот глас, а очите му алчно блестяха. — Това ме възбужда.

Той се опита насила да проникне в нея, но тя продължи да се бори, да се гърчи и извива под него. Мразеше допира на ръцете му до голата си кожа.

— Когато си ядосана, си още по-красива — каза той, а въздухът излизаше на тласъци от гърдите му. — Ще те имам Марина, още сега.

Той отново понечи да влезе в нея. Марина знаеше, че няма да спре, беше отишъл твърде далеч. Очите му я изпиваха. Накрая успя да разтвори коленете й и веднага се настани между тях. В момента, когато се опита да я обладае, тялото му потрепери и се отпусна върху нея. Марина почувства как я облива гореща течност.

Побесняла от гняв, тя го отхвърли от себе си и скочи от леглото. Той продължи да лежи с доволно изражение на лицето.

— Мразя те! — изкрещя Марина. — Ако имах револвер, щях да те застрелям! Ако още веднъж се приближиш до мен, ще те убия!

— Когато станеш моя жена, ще се научиш да ме обичаш. — Рамон повтаряше отнесено едни и същи думи, като молитва.

Марина се обърна и избяга от стаята. Трябваше веднага да се изкъпе. Трябваше да измие всеки допир на този мъж по тялото си.

 

 

Марина чакаше Уорд в началото на улицата, оградена от стари дъбове. Искаше да го изчака в градината, но след като се бе изкъпала и наредила на прислужницата да изхвърли мръсните дрехи, бе прекалено нервна и нетърпелива. Не искаше да остава близо до къщата. Ами ако Рамон я намери и се опита отново да я изнасили!

Би могла да изчака в стаята си, но се боеше, че Луиза Дилън може да я последва там. Марина не искаше да обяснява какво се бе случило. Съмняваше се, че Луиза щеше да й повярва. Най-вероятно би казала, че Марина сама се е хвърлила в ръцете на Рамон.

Първият й импулс беда разкаже на Уорд всичко. Щеше да е чудесно, ако Уорд пребиеше брат си до безсъзнание. Но това щеше да създаде големи неприятности и нямаше да им е лесно да си тръгнат. Марина никога не бе искала нещо повече от това да постави колкото бе възможно по-голямо разстояние между себе си и Рамон.

Но по-важно беше как щеше да я погледне Уорд, ако научи. Мъжете бяха странни и властни същества. Случилото се можеше и да не унищожи любовта му към нея, но със сигурност щеше да промени чувствата му.

Това я накара да изпита истински ужас. Всичко между нея и Уорд бе прекалено ново, прекалено крехко. Не можеше да поеме такъв риск. Все пак, не беше чак толкова важно. Рамон нямаше да посмее да каже нищо. Уорд никога нямаше да научи. Така беше по-добре.

Трябваше на всяка цена да види Уорд, преди той да се е върнал вкъщи. Щеше да поиска от него да я отведе още тази нощ, да се ожени незабавно за нея.

Марина бе сигурна, че той няма да поиска да вземе толкова бързо такова важно решение, но нея я очакваше голяма беда, независимо дали ще се върне в ранчото или в дома на родителите си. Те щяха да бъдат ужасени от прибързаното й и необмислено поведение. Единствената й надежда за бъдещето беше с Уорд.

Когато го видя да препуска към нея, Марина изпусна въздишка на облекчение. Ръцете й, до този момент свити в юмруци, се отпуснаха като отсечени до тялото. Чак тогава забеляза, че ноктите бяха оставили кървави следи по дланите й. Марина впи устни в раната, докато престана да кърви. Не искаше Уорд да види това. Не искаше той да задава въпроси, на които бе решила да не отговаря.

Когато Уорд зави по улицата, Марина напусна убежището си под ниските клони на дъба и излезе на открито. Той незабавно я дари с най-очарователната си усмивка и забърза към нея. Това разсея и последните й съмнения. Той все още я обичаше.

Тя се хвърли в прегръдките му веднага, след като той скочи от седлото. Целувките му премахнаха неприятното усещане, останало от устните на Рамон. В прегръдките му беше в безопасност, свободна от ограниченията и натиска, на които бе подложена толкова години. Точно тук искаше да бъде и да остане през останалата част от живота си. Беше си у дома.

— Какво правиш тук? — попита Уорд, когато отдели устни от нейните.

— Нямах търпение да те видя.

— Аз също. Готова ли си да кажем на Рамон?

— Вече му казах.

— Как реагира той?

— Не ми повярва! — Това поне бе истина. — Беше убеден, че просто съм се увлякла по теб, защото ме спаси. Няколко пъти му казах, че греши, но не съм сигурна, че ми повярва.

— Аз ще се погрижа за това — отвърна Уорд. — Качвай се на коня. Ще ни отнеме само минутка…

— Не искам да говориш с Рамон — рече тя, като повлече Уорд към сянката на дъба. — Той няма да повярва, че някоя жена ще предпочете теб пред него, докато не се оженим.

— Това е, защото никоя жена преди не го е правила.

— Тези момичета сигурно са били слепи.

— Не, просто не са били толкова неблагоразумни да се влюбят за един следобед.

Тя обви ръце около врата му и го погледна право в очите.

— Имаш ли нещо против?

Уорд целуна върха на носа й.

— Не бих го предпочел по никой друг начин.

— Ще имаш ли нещо против, ако се оженим веднага?

— Ще се наложи да го направим. Скоро трябва да се присъединя към армията.

— Искам да кажа днес. Сега. Тази вечер.

Усмивката му помръкна. Измери я с напрегнат, недоумяваш поглед.

— Нещо се е случило. Какво?

— Разговорът с Рамон бе много неприятен. Не искам да се срещам и с майка ти. С нея ще бъде още по-зле. Не мога да се върна вкъщи. С родителите ми ще бъде най-лошо.

— Аз също ще бъда там. Двамата ще се изправим срещу всички.

— Цял ден мисля как ще е най-добре да им кажем. Няма такъв начин. Ще се разкрещят и ще направят всичко, за да ни разделят. Ще бъде по-добре, ако вече сме женени, когато им кажем. Те така или иначе ще се разкрещят, но няма да могат да направят нищо.

— Това изобщо не ми харесва.

— Моля те, Уорд.

— Татко ще застане в наша защита — отбеляза той.

— Няма да има никакво значение, дори и самият губернатор на Тексас да ни даде благословията си. Баща ми ще ме заключи, докато се съглася да се омъжа за Рамон.

Трябваше да го убеди да се оженят веднага. Марина бе сигурна, че баща й щеше да я изтръгне от ръцете на Уорд. Страхуваше се също да се върне в „Ранчо дел Еспада“. Не можеше да забрави факта, че никой не й се бе притичал на помощ, когато бе викала, опитвайки се да избяга от Рамон. Не бе възможно да не са я чули. Защо никой не бе дошъл?

— Нямам други дрехи, а трябва да се преоблека, нали? — усмихна й се нежно той. — Хайде да отидем в къщата. Ако нещата наистина са толкова зловещи, колкото казваш, ще видя какво мога да направя.

— Няма да се върна в тази къща! — заяви тя. Беше отчаяна. — Ако трябва, върви сам. Аз ще те чакам тук.

— Марина, това е смешно!

— Ти не разбираш какво е да си жена и някой постоянно казва какво да правиш, да има власт да те накаже както сметне за добре, ако не правиш това, което иска.

— Аз ще те защитя.

— Ще се опиташ, но не си ми съпруг. Родителите ми все още имат всички права над мен. Моля те, Уорд, нали каза, че ме обичаш. Защо не искаш да се ожениш за мен сега?

— Наистина те обичам, Марина. И нямам търпение да се оженя за теб, но…

— Никакво но. Заведи ме в Сан Антонио. Направи ме своя жена.

— Марина!

— Ако не го направиш, просто ще си тръгна. Никога повече няма да ме видиш.

— Не говори така.

— Напротив, ще говоря! — Тя се отскубна от Уорд и се запъти към коня си. — Помогни ми да се кача — нареди тя с твърд глас и хвана юздите.

— Марина, не!

— Отивам в Сан Антонио, със или без теб.

Уорд сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Добре, малка вещице. Ще се оженя за теб тази вечер, но утре сутринта първото, което ще направим, е да кажем на всички. И този път никакво бягане. Нали?

В отговор Марина обви ръце около врата му и впи устни в неговите.

 

 

Луиза Дилън видя Марина, която излизаше от къщата. Тя изтича до един прозорец на горния етаж, откъдето можеше да наблюдава младата жена чак до края на улицата. Луиза изпитваше силно недоверие към Марина, особено след начина, по които беше флиртувала с Уорд предишната вечер. Момичето беше намислило нещо. Тя никога не бе харесвала Марина, но Рамон бе сляпо влюбен в нея и настояваше да се оженят. Против желанието си, Луиза се остави да бъде убедена да покани Марина в „Ранчо дел Еспада“.

Когато видя как Марина се хвърли в прегръдките на Уорд, горещата испанска кръв на Луиза кипна. Уличница! Да не би тя да си мисли, че Рамон не бе достатъчно мъжествен за нея. За миг объркването й заглуши гнева. Те спореха за нещо, но за какво? Луиза направо побесня, когато видя, че двамата заедно се отправиха към града. Нямаше представа, какво бе направила Марина, но бе убедена, че малката мръсница бе придумала Уорд да избяга с нея.

Луиза сграбчи звънеца и започна силно да звъни. След миг се появи един прислужник.

— Намери Рамон и го изпрати незабавно в стаята ми! — нареди тя.

В гърдите й бушуваше ярост. Никоя жена не можеше да прави сина й на глупак, още повече пък с Уорд. Тя в никакъв случаи нямаше да го позволи.

— Твоята скъпоценна Марина избяга с Уорд — обяви Луиза в момента, когато Рамон влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Не го вярвам — отвърна Рамон.

— Не ми казвай какво вярваш и какво не! — избухна Луиза. — Видях го със собствените си очи. Тя те заряза заради този… този каубой!

— Тя не би направила подобно нещо — отвърна Рамон, леко обезпокоен. — Това е невъзможно.

— И защо това, което видях със собствените си очи, да е невъзможно?

— Защото правих любов с нея. След това никоя жена не би предпочела Уорд пред мен.

— В моята къща, с тази жена! Как можа да направиш такова нещо!

— Марина си мислеше, че е влюбена в Уорд, защото той й спаси живота. Трябваше да й докажа, че греши.

— Тя с желание ли го направи?

— Каза, че не иска, но всички жени казват така.

— И какво каза Марина след вълшебното ти любене?

— Каза, че ме мрази, но ще промени решението си. Никоя жена не може да ме мрази.

— Глупак! — изкрещя Луиза. — Не всяка жена иска да каже „да“, когато казва „не“. А сега тя избяга с брат ти. Познавам Уорд. Той ще се ожени за нея, а ти ще бъдеш опозорен. Всички в Сан Антонио ще кажат, че е предпочела него пред теб.

— Никой няма да посмее да каже такова нещо.

— Дори и конярите ще посмеят, когато тя се върне и го посочи като свой съпруг.

— Няма да й позволя да остане тук като жена на Уорд!

— Нито пък аз — отвърна Луиза. — Но не можем просто да откажем да ги пуснем в къщата. Баща ти няма да го позволи.

— Той е болен. Какво може да направи?

— Опитай се да прогониш Уорд и ще разбереш. Трябва да намерим начин да накараме Уорд да я изхвърли.

— Как можем да направим това?

— Мисля, че знам как — промърмори Луиза, като изведнъж се почувства много по-добре. — Разкажи ми всичко, което се случи. Не изпускай и най-малката подробност.

* * *

Уорд лежеше буден в леглото. Сгушена до него, Марина Скот Дилън спеше дълбоко. Уорд все още не можеше да повярва, че е женен, че Марина е негова жена, че бе правил три пъти любов с нея, преди тя да потъне в сън. На всеки няколко минути той протягаше ръка и я докосваше, защото искаше да се увери, че не сънува, че тя е съвсем истинска, от плът и кръв, а не плод на въображението му. Уорд не искаше да я загуби. За пръв път в живота си се чувстваше дълбоко, истински обичан.

Уорд не бе имал нещастно детство. Той беше най-големият син на богат собственик на ранчо. Наистина, майка му, изглежда, запазваше цялата си обич за по-крехкия и слаб Рамон. Но баща му обичаше еднакво и двамата си синове. Уорд бе израснал висок и силен и бе станал много добър каубой. Бе се научил да язди и да хвърля ласо толкова лесно, колкото Рамон се бе научил да танцува. Когато бе на петнайсет години, вършеше същата работа, каквато вършеше и баща му.

Майка му бе разочарована, когато Уорд реши да стане лекар.

— Не съм доволна, че искаш да оставиш единствено на баща си управлението на ранчото — бе казала тя, а очите й святкаха гневно. — Сам виждаш, че здравето му се влошава.

— Нека Рамон да се научи тогава — бе отвърнал Уорд. — Той е на шестнайсет години и е достатъчно голям, за да престанеш да го задушаваш с грижите си.

— Рамон е твърде слаб — бе отвърнала майка му. — Трябва ли да ти напомням…

Не, не бе необходимо да му напомня. Уорд вече знаеше, че майка му има намерение да превърне Рамон в най-ярката звезда в обществото в Сан Антонио.

— Няма да успееш като лекар — бе казала тогава тя. — Теб те бива само за каубой. И такъв ще си останеш.

Бе завършил медицина с пълно отличие и бе назначен в армията като хирург, но това, изглежда, нямаше никакво значение за майка му или за хората от Сан Антонио. Рамон беше техният любимец. Получаваше всичко, което пожелаеше. И всеки. Въпреки че Рамон едва бе навършил двайсет и една, в Сан Антонио се носеха слухове за дами, омъжени и неомъжени, които са пожертвали честта си, само за да станат обект на страстта му за няколко седмици, дни, дори часове.

Рамон вече се бе дуелирал два пъти.

Уорд мислеше, че да се дуелираш, е глупаво. Ако една жена не обичаше съпруга си достатъчно, за да му бъде вярна, той трябваше не да се бие, а да я напусне.

Такива бурни емоции не нарушаваха спокойния, монотонен живот на Уорд. Обикновено жените не му обръщаха внимание. Когато Рамон беше наблизо, неговото присъствие оставаше незабелязано. Това обаче не го притесняваше. По природа не беше много общителен. Не можеше да каже и две свързани думи в присъствието на красива жена. Бе истинско чудо, че не бе загубил дар слово, когато бе видял Марина.

Бе дори още по-голямо чудо, че Марина бе дошла в ранчото с намерението да се омъжи за Рамон, а вместо това се бе омъжила за Уорд. Дори баща му, който бе признал, че смята Рамон за слаб и прекалено разглезен, мислеше, че Рамон е олицетворение на всичко, което една жена търси в един мъж.

А това, че на Марина й бе предоставена възможността да се омъжи за Рамон, а тя й бе обърнала гръб и бе предпочела Уорд… е, просто не разбираше как се бе случило така. Може би тя бе луда.

Уорд се засмя тихо. Сигурно и двамата си бяха загубили ума. Нормалните хора не се влюбваха от пръв поглед. Марина бе невероятна, чудесна, вълшебна — и бе негова.

Зачуди се дали не се бе влюбил, защото отиваше на война и съществуваше възможността да бъде убит и това да е последния му шанс да даде и получи любов.

Не. Никога не бе мислил да се влюбва, докато не бе срещнал Марина.

Уорд въздъхна. Предполагаше, че му е трудно да свикне с мисълта, че е женен, защото дълго бе вярвал, че никоя жена няма да предпочете него пред Рамон. Трябваше му известно време, за да промени начина си на мислене.

Казано по този начин, всичко звучеше още по-невероятно. Какво бе направил? Утре трябваше да се присъедини към армията. Би трябвало да се изправят срещу всички, да кажат, че Марина няма да се омъжи за Рамон и да изчакат, докато Уорд поеме на юг.

Но тя не бе поискала да чака, а той не бе в състояние да й откаже каквото и да било. Предполагаше, че това бе добро начало. В следващите няколко години нещата щяха да станат доста трудни.

Уорд се сепна, когато осъзна, че през прозореца бе започнала да се процежда светлина. Погледна джобния си часовник, които бе оставил на масата. Седем и двайсет. Може би бе по-рано, отколкото Марина бе свикнала да става, но днес трябваше да свършат много неща. Уорд я побутна лекичко, в отговор тя само тихо изстена.

— Събуди се, любов моя — прошепна той в ухото й. — Време е.