Лей Грийнууд
Уорд (27)

Глава 27

Рамон бе в безсъзнание в продължение на повече от час. Уорд бе изпратил Танър обратно в ранчото с Джейк и Дрю, така че сега бе сам с брат си. Рамон не каза нищо, докато Уорд го хранеше и сменяше превръзките му. Само с върховете на пръстите си Уорд леко докосна дългия разрез на корема на Рамон.

— Какво направи с мен? — попита Рамон.

— Трябваше да спра кръвоизлива.

— В противен случай щях ли да умра?

— Да.

След това Рамон не каза нищо. Отново потъна в сън. Събуди се и се нахрани, след което пак заспа. Всеки път, когато се събудеше, гледаше Уорд с втренчен поглед, но не казваше нищо. Уорд чакаше и се грижеше за него през цялата нощ, на другия ден и на следващата нощ. От ранчото идваха и си отиваха хора, като носеха храна и още одеяла. Уорд се грижеше за брат си и го хранеше, но въпреки това Рамон мълчеше.

— Как е той? — попита Джейк, когато пристигна при тях на следващата сутрин.

Двамата бяха застанали пред палатката. Нощният студ бе отстъпил на топлината на ранните слънчеви лъчи. Денят щеше да бъде чудесен.

— Добре е.

— Искаш ли някой да дойде при теб или да те смени?

— Не.

— Сигурно ти е скучно да седиш сам тук.

— Така имам предостатъчно време да мисля.

— Мислиш прекалено много — каза Джейк. — Някой ден може да ти размъти мозъка.

Уорд се усмихна в отговор.

— Безпокоиш се, защото трябва сам да хвърляш ласото си по животните?

— Може и така да се каже — отвърна Джейк, като отново се метна на седлото. — Кога ще можем да го пренесем в къщата?

— Не и до два-три дни.

— Раните му бяха сериозни, нали?

— Ако бе ударил главата си така, както тялото, нямаше да оживее.

Джейк направи гримаса.

— Аз съм падал стотици пъти и никога не съм си наранявал нещо друго, освен гордостта.

— Тогава си имал дяволски късмет.

— Да. Е, не го приемай много навътре. Ако се нуждаеш нещо, просто дай един изстрел с карабината. Марина ще ти донесе обяда.

 

 

На следващия ден Джейк стоеше на стълбите и наблюдаваше Пит и Уил, които пришпорваха конете колкото сили имат, като всеки се стремеше пръв да стигне при него. Двамата спряха, скочиха от седлата и започнаха едновременно да крещят.

— Насам идва една дама — успя пръв да съобщи Пит.

— Освен това със себе си води много хора.

— Тя изобщо не ми хареса — заяви Уил. — Изглежда стара и зла.

Джейк нямаше представа коя можеше да бъде тази жена. Нито пък Изабел. Никой никога не ги бе посещавал.

— Може би е някой от Сайпрес Бенд — предположи Марина, която в този момент хранеше Дейл. Бебето напълно се бе възстановило.

— Трябва да се срещнеш с нея — каза Уил, като не успяваше да се въздържи. — Тя е в онзи голям дилижанс с червени седалки и истински прозорци.

— Придружават я четирима каубои — добави Пит. — И всичките са въоръжени.

— Звучи ми, сякаш е нещо като карета — каза Изабел. — Не съм виждала нищо, което да отговаря на това описание, откакто напуснах Ню Орлиънс.

Всички те се преместиха до портата. Пит и Уил продължиха да разговарят, като всеки се опитваше да надмине другия в описанието на невероятния екипаж. Гледаха как дилижансът се приближава. Беше нещо като процесия. След първата кола идваха още няколко по-малки.

— О, да — каза Пит. — Забравих да спомена за другите.

Джейк погледна Марина и забеляза, че цветът се бе отдръпнал от лицето й.

— Добре ли си? — попита той.

Марина кимна, без да отмества очи от приближаващия керван.

— Знаеш ли кои са тези хора?

— Не.

Но Джейк беше сигурен, че тя много добре знае за какво става дума и че въобще не й харесва. Когато колите стигнаха на около петдесет ярда от къщата, Бък се отдели от тях и пришпори коня си към портата.

— В дилижанса има една жена, която е дошла да се срещне с Уорд. Твърди, че му е майка.

 

 

Уорд влезе в палатката, за да види Рамон. Той беше буден.

— Оздравяваш бързо, но се страхувам, че развалих красивата ти кожа.

Рамон просто го погледна.

— Ръката и кракът ти ще се оправят. Няма белези и няма да куцаш.

Рамон остана безмълвен. Уорд изми лицето му, нахрани го и се накани да напусне палатката.

— Защо го направи? — попита Рамон.

— Кое? — попита в отговор Уорд, доволен, че Рамон най-сетне проговори.

— Защо ми спаси живота?

Уорд изпита остро чувство на вина. Чудеше се дали Рамон е разбрал, че за момент се бе поколебал да оперира.

— Аз съм лекар.

— Не е заради това. Защо го направи?

— За бога, Рамон, ти си мой брат. Какво друго очакваше да направя?

— Да ме оставиш да умра.

— Защо?

— Защото аз бих те оставил да умреш.

Уорд замълча. Явно Рамон бе в делириум и не знаеше какво говори.

— Не ти вярвам. — Но погледът на Рамон го накара да настръхне и да се замисли дали да не му повярва. — Защо? — попита.

— Защото те мразя. Мразя те от години.

Уорд не можеше да повярва.

— Не ставай смешен. Ти имаш всичко, което един човек може да поиска. Защо да ме мразиш?

— Ти имаш Марина.

— И заради това би ме оставил да умра?

— Да. Тя е единствената жена, която някога съм желал.

Уорд реши да не отговаря. Рамон бе пожелавал много жени. Просто Марина бе единствената, която не бе получил.

— Тя каза, че се отвращава от мен и по-скоро би умряла, отколкото да ми позволи да я докосна.

Уорд не беше изненадан. Марина никога не се колебаеше да изрази гласно чувствата си. След минута мълчание Рамон попита:

— Наистина ли обичаш Марина?

— Да. Никога не съм спирал да я обичам.

— И мама каза така. Каза, че трябва да анулираме брака ви. Когато не можахме, тя реши да те накараме да мислиш, че сме го направили.

— Защо? Какво грешно имаше в това да бъда женен за Марина?

— Татко щеше да ти остави всичките си пари.

— Мама сгреши. Той не ми остави нищо.

— Напротив, остави ти.

— И колко? Няколкостотин долара?

— Четирийсет и пет хиляди. Те са в банката в Остин.

Уорд онемя.

— Нямаше да ти го кажа. Щях да ги оставя просто да си стоят там. Ако ти не предявеше претенции до десет години, щяха да станат мои.

— И защо промени решението си? — Уорд не разбираше. Рамон винаги имаше нужда от пари.

— Ти не ме остави да умра.

Уорд би предпочел да чуе, че Рамон бе открил у себе си някакво братско чувство към него. А после реши, че това бе невъзможно, що се отнасяше до неговото семейство.

— Татко остави на Танър половината от ранчото.

Уорд се взираше в Рамон и бе сигурен, че лъже. За парите, както и да е, можеше да повярва. Щеше му се да вярва, че баща му не го бе забравил, но не вярваше, че бе оставил на Танър половината ранчо. Луиза не би му позволила.

— Казахме му, че си мъртъв. Решихме го с мама, така че аз да получа всичко. Явно той е подозирал, че лъжем.

— Но защо е оставил половината ранчо на Танър?

— Защото без значение дали е твое или мое дете, той е единственият внук на татко.

— Защо в Остин?

Нищо от това нямаше смисъл. Ставаше все по-безсмислено с всяка минута.

— Той не се доверяваше на приятелите на мама в Сан Антонио.

— И какво трябва да направя, за да получа тези пари? — Уорд не знаеше защо въобще пита, щом като не вярваше в съществуването им.

— Нищо. Те са на твое име.

— А делът на Танър от ранчото?

— Той е под опеката на банката.

— Как разбра?

— Разбрах, когато се опитах да продам малко добитък.

— Можел си да се споразумееш или да измамиш попечителите.

Рамон се усмихна, но усмивката му далеч не бе неустоима.

— Споразумях се.

Уорд изпита облекчение, когато научи, че Рамон бе крал от доходите на ранчото. Това му даваше възможност все пак да повярва в съществуването на парите и дела на Танър.

Не можеше да повярва на това, което се случваше. Стана му леко на душата за пръв път от години. Не беше заради парите — можеше сам да спечели толкова, колкото му бяха необходими — а заради това, че не го бяха забравили. Дори само заради това си заслужаваше да изживее три нещастни дни в палатката.

— Наистина ли отново ще се събереш с Марина? — попита Рамон.

— Да.

— Мама ще побеснее. — Рамон се взираше в Уорд и по лицето му се изписваше все по-голямо учудване. — На теб не ти пука. Тя ще те намрази, но ти така или иначе ще го направиш.

Рамон се отпусна на възглавницата и затвори очи. Уорд излезе от палатката, но заслепен от слънчевата светлина се спъна в един пън в сянката на един клен. Седна. Имаше да обмисля много неща.

 

 

— Тя е последвала Рамон, защото се е разгневила, че е действал против волята й. Когато е научила, че е ранен, настояла да я заведат при него.

Марина бе дошла да предупреди Уорд за идването на майка му. Искаше му се да не го бе правила. Изненадата от неочакваното й появяване едва ли щеше да бъде по-лоша от това да чака пристигането й цял час.

— Надявах се да имахме малко повече време, преди да застанем лице в лице с нея, но предполагам, че не е добре да го отлагаме.

— Не мисля, че трябва да присъствам — каза Марина.

— Ти си ми съпруга. Разбира се, че трябва.

— По-късно. Не веднага.

— Защо?

— Имате да уреждате нещо с нея. Може би ще е по-лесно, ако не съм там. Поне не пред погледа й. Как е той? — попита Марина, като имаше предвид Рамон.

— Все още много го боли.

— Добре. Надявам се агонията му да продължи поне месеци.

— Марина! Той е мой брат.

— Но също и човекът, който излъга и двама ни и който направи всичко, за да съсипе живота ти, както и моя, и на Танър.

— Мисля, че си е платил за онова, което стори.

— Не, не е. Той е тук само от три дни, а ние страдахме седем години. Ти, ако искаш, можеш да му простиш, но аз никога няма да му простя.

Марина пренебрегна протестите на Уорд и заведе коня си на водопой. Остана далеч от полезрението им. Той претопли ястието от еленско месо, което тя бе донесла. Когато се събудеше, Рамон щеше да е гладен. Може и да не беше най-доброто за него, но тук се грижеха за прехраната на подрастващи момчета, а не се занимаваха с приготвянето на специални храни за възстановяващи се пациенти.

Уорд забеляза майка си много преди тя да стигне до него. Имаше достатъчно време, за да обмисли това, което щеше да й каже. В крайна сметка, не му се удаде възможност да каже каквото и да било.

В момента, когато й помогнаха да слезе от седлото — защото дилижансът не можеше да стигне дотук, — тя попита:

— Къде е синът ми?

— В палатката — каза Уорд.

Тя се огледа наоколо с толкова ярост и отвращение, че Уорд си помисли, че щеше да го удари. Вместо това тя влезе в палатката, без да му даде възможност да поговорят. Уорд не бе виждал майка си цели седем години. Не се бе променила много. Все още се обличаше само в черно и златисто. Кожата й изглеждаше по-бледа, с повече бръчки, но в косата й нямаше нито един сив косъм. Все още можеха да се видят остатъците от невероятната й красота, но отровата в душата започваше да личи по лицето и очите й. Изражението й бе злобно. Тя напомняше на Уорд за огромен черен лешояд. Отдъхна си, когато Луиза влезе в палатката.

— Ще ви оставим сами — каза Джейк, тъй като той и Бък я бяха придружили дотук.

— Можете да се присъедините към Марина при потока — каза Уорд.

Джейк се усмихна и му намигна.

— Точно така — отвърна и промърмори тихо. — Пожелавам ти късмет.

Уорд се зачуди какво да направи и реши да остане навън. Явно майка му искаше да остане насаме с Рамон. Уорд не бе очаквал да го поздрави, нито да бъде щастлива от това, че го вижда отново. Все пак тя все още бе в състояние да го наранява с пренебрежението си. Според него винаги щеше да бъде така. Заслуша се в пискливия й глас и приглушените отговори на Рамон. Не можа да се въздържи и се усмихна. Никога не бе искала той да стане лекар, но провери работата му с познание, което изненадваше с дълбочината си.

Най-сетне Луиза излезе. Отново не му даде възможност да говори.

— Трябва веднага да преместиш Рамон. Не желая да се възстановява тук като някое диво животно.

— Все още не. До къщата има повече от шест мили. Той не може да язди, а не бива да се друса в кола.

— Никога не бих го завела в тази къща — сопна се Луиза Дилън, сякаш домът на Изабел беше някоя воняща съборетина. — Ще го закарам до Сан Антонио и там ще се погрижат за него както трябва.

— Трябва да остане тук още поне три или четири дни — рече Уорд. — Повечето наранявания са вътрешни и много сериозни.

— Къде е този, който му е причинил това? — попита тя. — Настоявам да бъде незабавно наказан.

— Рамон сам се нарани. Яздеше твърде бързо по опасен склон.

— Кой го е подмамил на такова място?

— Предизвикал Танър на състезание по езда. Рамон винаги държи да покаже, че притежава най-бързите коне.

Сразена по тази линия на атаката, майка му реши да опита друго.

— Няма да го оставя тук. Искам да го прегледа истински лекар, човек, които знае какво прави.

Майка му винаги щеше да намери начин да го уязви.

— Аз съм неговият лекар. Никой няма да го мести, докато не разреша. А след това ще го откараме до ранчото, докато не реша, че е достатъчно здрав, за да се прибере у дома.

Лицето на Луиза почервеня от гняв. Уорд не бе изненадан. Никога преди не бе отказвал да й се подчини.

— Мога да наема достатъчно мъже и да го взема насила.

— Нима ще го преместиш с пълното съзнание, че го убиваш?

— Не ти вярвам.

— Готова ли си да поемеш такъв риск?

Луиза не отговори веднага. Може и да не вярваше, че Уорд бе компетентен лекар, но не искаше да си играе с живота на Рамон.

— Нямам ти доверие. Ти винаги си ревнувал от него.

— Как смееш да говориш така, презряна дърта вещице?

Уорд се обърна и видя разгневената Марина, която точно в този момент излизаше иззад палатката. Очевидно не бе останала край потока.

— Уорд трябваше да оперира твоя безполезен син, за да му спаси живота. Прекара почти три дни край него, без да го остави дори за минута. След това, което му сторихте вие двамата, трябва да паднеш на колене и да му благодариш, че не го остави просто да умре.

Лицето на Луиза стана бяло като хартия.

— Как смееш така да говориш с мен, уличница такава!

— Тя ми е съпруга, майко — каза Уорд. — Или ще говориш с нея с уважение, или въобще няма да й говориш.

Луиза ги гледаше, а в очите й гореше ярост.

— Решил си да я прибереш, така ли?

— Ние все още се обичаме — заяви Уорд, без да даде възможност на Марина да говори. — Искаме да дарим Танър с братя и сестри.

Нещо в думите му накара Луиза да побеснее.

— Ако отново докоснеш тази жена, няма да позволя да припариш и на сто мили от „Ранчо дел Еспада“ — обърна се тя към Уорд. — Отказвам да разговарям с нея.

— Защо? Рамон се опита да я накара да се разведе с мен и да се омъжи за него. Тогава щеше да ти се наложи да разговаряш с нея.

— Никога нямаше да му позволя да направи подобно нещо — рече Луиза. — Тя го е омагьосала. От деня, в който я видя в Сан Антонио, вече не можеше да мисли за друга жена. Дори ме помоли да я поканя да живее в ранчото. Помислих си, че това ще го излекува от нея. Бях благодарна, че се омъжи за теб.

— Не изглеждаше точно така — каза Марина.

Луиза се обърна към нея.

— Той се ожени за най-красивата жена в Сан Антонио. Но мислиш ли, че й отдели и половината внимание от това, което отдели на теб? Ти си го урочасала, направила си му магия…

— Единственото нещо, което направих, бе, че му отказах — отвърна ядно Марина.

— Време е да забравим всичко това — намеси се Уорд. — И да се опитаме отново да се държим като семейство. Имаш снаха и внук, а когато аз…

— Няма да продължавам с тази лъжа! — отвърна Луиза с равен глас.

— Майко, може да не ти харесва, но…

— Никога няма да приема тази жена за своя снаха! Но мога да приема Танър за внук, ако тя признае, че бащата е Рамон.

Уорд и Марина се втренчиха невярващо в Луиза.

— Рамон се нуждае от наследник. Съпругата му почина.

— Танър не е син на Рамон! — отряза я Марина. — Бащата е Уорд.

— Зная, че искаш да запазиш репутацията си с тази лъжа, но няма да я потвърдя. Танър е син на Рамон. Ще го приема само ако признаеш, че си направила всичко възможно да убедиш Рамон да се ожени за теб.

— Рамон е лъжец и развратник — извика Марина. — Трябва да си благодарна, че имаш поне един син, с когото можеш се гордееш. Би трябвало да отпратиш Рамон с нареждането никога да не се връща, а да приемеш Уорд с отворени обятия.

Луиза погледна Марина така, сякаш виждаше пред себе някоя луда.

— Трябва да признаеш, че Уорд е синът, които заслужава възхищение. Той е лекар и герой от войната. Ти може и да не се срамуваш от Рамон, но аз…

— Да се срамувам от Рамон! — извика Луиза.

— Сигурна съм, че трябва да се гордееш с Уорд, но ти…

— Никога! — изкрещя Луиза. — Никога няма да се гордея с едно копеле!

— Какво?! — възкликна Марина, поразена.

— Мислиш ли, че аз мога да бъда майка на такъв като него? — извика Луиза, като сочеше Уорд, а на лицето й се бяха изписали омраза и презрение. — Рамон е синът, с когото се гордея. А той — Луиза отново посочи към Уорд — не е нищо друго, освен копелето на една puta^[1].

— Винаги съм знаела, че си една подла, злобна и отвратителна вещица — извика Марина. — Но никога не съм подозирала, че ще наречеш собствения си син копеле.

— Той изобщо не ми е син! — изкрещя Луиза, извън себе си от ярост. — Майка му беше една малка уличница, която баща му доведе от Остин. Мислехме си, че не можем да имаме деца. Когато малката никаквица се изду като балон, съгласих се да приема детето й като свое собствено. Но съдбата реши след три години да дам живот на Рамон, моя прекрасен, идеален син.

Най-накрая Уорд разбра — обидите, пренебрежението, чувството, че никога не е достатъчно добър за каквото и да било. В този момент всичко му стана ясно.

— Какво стана с майка ми? — попита той.

Луиза му хвърли поглед, изпълнен с презрение.

— След като ти се роди, тя трябваше да си тръгне. Но умря.

— Къде е погребана?

Луиза направи нещо недопустимо за една добре възпитана жена. Плю на земята.

— В овощната градина. Баща ти искаше да я погребем в семейното гробище, но аз никога нямаше да позволя такова нещо.

— Уорд, толкова съжалявам — каза Марина, като извърна към него пълните си със сълзи очи.

— А не бива. Всъщност за мен това е огромно облекчение. Сега вече получих отговора и на последния си въпрос.

Уорд говореше истината. Разкритията на Луиза бяха премахнали огромна тежест от раменете му. Вече не се налагаше да мисли или да се интересува от тази жена. Тя не бе негова майка. Не й дължеше нищо.

— Какъв въпрос? — попита Марина.

— Ние няма да се върнем в Сан Антонио, нито в „Ранчо дел Еспада“. Ще останем тук. Майка ми… Луиза беше права. Може да съм учил медицина, но в сърцето си си оставам каубой. Ще купя част от земята покрай реката и ще си направя свое собствено ранчо.

— И как един просяк може да си купи земя? — извика Луиза, а презрението бе изкривило чертите й в отвратителна гримаса.

— В края на краищата не си успяла да убедиш баща ми напълно да ми обърне гръб. Оставил ми е над четирийсет хиляди долара.

С блестящи от гняв очи, Луиза хвърли поглед към палатката. Единственият човек, освен нея, който знаеше за тези пари, бе Рамон.

— И въпреки че не ме искаш в ранчото, това няма да е последният път, когато ме виждаш. Баща ми е оставил половината от ранчото на Танър. Той не е знаел кой от двама ни е баща на Танър, но е бил сигурен, че момчето е негов внук. Знаела си за това, но изобщо не си имала намерение да ми кажеш. Искали сте двамата с Рамон да вземете дела на Танър, така че да владеете цялото ранчо. Сега, след като ние двамата с татко вече ни няма да го управляваме, то не носи достатъчно пари, за да задоволява нуждите на Рамон. Той иска да продава добитък, дори земя, за да плати дълговете си.

Не бе необходимо Луиза да дава какъвто и да е отговор. От яростта и безумния блясък в погледа й бе очевидно, че Уорд е прав.

— Не ме интересува какво е написал Гарднър в завещанието си. — Тя беше толкова бясна, че думите излизаха почти неразбираеми от устата й. — Но ако някога стъпиш в ранчото, собственоръчно ще те застрелям.

— Не се притеснявай. Аз също нямам голямо желание да те виждам. Но няма да позволя да се прахоса наследството на Танър. Ще поискам от банката да назначи нов управител. Рамон ще трябва сам да се оправя в отношенията си с банката. Ако се опита да продаде още добитък без мое разрешение, ще накарам да го изпратят в затвора.

Луиза бе толкова разярена, че бе очевидно, че с удоволствие би убила Уорд.

— Сега това може и да не ти харесва, но след години ще ми бъдеш благодарна. Ще можеш да изживееш в лукс останалата част от живота си. След десет години Рамон щеше да те превърне в просякиня.

— Махай се от очите ми! Не искам да те виждам никога повече!

Уорд изпусна въздишка на облекчение. И последният товар се бе смъкнал от плещите му. Напрежението го бе напуснало.

— Честно казано, това ме устройва идеално.

 

 

Луиза Дилън проследи с поглед Уорд и Марина, които се отдалечаваха, и в душата й се събираше нова горчива омраза. Не беше достатъчно, че трябваше да смеси чистата си кастилска кръв с англосаксонска, за да спечели отново богатството и положението, което семейството й бе загубило през двете Тексаски войни. Трябваше сега да стане свидетел как копелето на съпруга й обявява внука й за свой син.

Дълбоко в сърцето си бе убедена, че Танър е син на Рамон. Уорд никога не би могъл да бъде баща на такова хубаво момче. Онази кучка бе излъгала, когато каза, че Рамон не я е обладал, че го е отблъснала. Никоя жена не можеше да отхвърли сина й. Просто Марина явно бе искала да скрие срама си.

Луиза нямаше никаква представа, защо Рамон се бе отказал от намеренията си спрямо Танър. Но тя, Луиза Ескаланте, никога нямаше да позволи нейният внук да минава за син на Уорд. Един ден щеше да го върне при себе си.

Тя се обърна и влезе в палатката. Най-напред трябваше да се погрижи за сина си. След като Рамон се оправеше, щеше да си състави план на отмъщение.

 

 

— Не мислиш ли, че е крайно време да ми отговориш? — попита Уорд.

Двамата вървяха, хванати ръка за ръка, към потока, където Джейк и Бък все още ги очакваха. Луиза бе настояла сама да се грижи за сина си. Уорд й бе дал някои инструкции, които се надяваше, че тя няма да пренебрегне, и я остави.

— Знаеш какъв ще е отговорът ми.

— Предпочитам да го чуя направо от теб.

— И ти си същият педант като сина си.

— Не се опитвай да ме заблуждаваш с големи думи. Луиза все пак позволи на учителите да се занимават и с мен, разбира се, след като бяха приключили уроците с Рамон.

— Обичам те, Уорд Дилън, и знам, че и ти ме обичаш. Не знам как, след като се вземе предвид всичко, което ни се случи. Вече не се страхувам, че ме искаш в живота си само заради Танър или че обичаш семейството си повече от мен. Искам да бъда твоя жена и ще те последвам навсякъде. Този отговор достатъчно ясен ли е?

— Дори и един каубой може да го разбере — отвърна Уорд, като се усмихна. След това я привлече в прегръдките си и я целуна дълго и с безкрайна нежност.

— Дори и една жена на каубой може да разбере това — каза Марина, когато отново започна да диша.

— Добре. А сега нека да отидем да намерим Джейк и Бък и да се махаме оттук. В последните няколко дни научих повече неща за семейството си, отколкото през целия си досегашен живот и повече, отколкото изобщо бих искал да знам.

— Наистина ли изпита облекчение, когато научи, че Луиза не е твоя майка, дори и това да поставя под съмнение чистотата на произхода ти?

Уорд се разсмя.

— Сега Танър може да нарече мен копеле.

— Няма да посмее. Ако го направи, ще насиня задните му части, без изобщо да се поколебая.

Уорд я прегърна и отново я целуна.

— Беше много разгневена и нападателна, Марина. По едно време си помислих, че ще нападнеш мама. О, по дяволите, предполагам, че винаги ще мисля за нея по този начин.

— Наистина се радвам, че тя не е твоя майка. Сега мога да я мразя, без да се чувствам виновна за това.

— Известно ли ти е, че си една малка хитруша?

— Да. Чаках прекалено дълго и платих висока цена, за да получа това, което имам. Всеки, който се опита да ми го отнеме, ще трябва да се разправя първо с мен!