Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Каубои (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 58 гласа)

Информация

Корекция
tsvetika (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Лей Грийнууд. Уорд

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-190-069-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Глава 19

Обикновено Уил създаваше толкова проблеми, че Уорд нямаше време да мисли за нищо друго, освен как да прибере момчето в ранчото здраво и читаво. Днес, поради някаква неизвестна причина, момчето се държеше необикновено добре. Яздеше до Уорд и не обелваше нито дума. Ако мъжът не бе толкова погълнат от собствените си мисли, щеше веднага да застане нащрек, сигурен, че Уил замисля нещо наистина опасно.

Нещата не можеха да продължават по този начин. Въпреки че Марина вече знаеше, че гневът и недоверието, които се бяха настанили между тях, бяха причинени от изкусни лъжи, все още не можеше да забрави случилото се. Или да прости.

С него нещата не стояха така. Всичките му съмнения бяха изчезнали. Сега, когато погледнеше Марина, виждаше една красива, силна и енергична жена, за която всеки мъж би бил горд да се ожени. С всеки изминал ден ставаше все по-нетърпелив в намерението си да я убеди, че я обича, че иска да бъде неин съпруг и любовник, а не само баща на Танър. Бяха изгубили толкова много години, бяха пропуснали шанса си за толкова много любов, че Уорд не можеше дори да понесе мисълта да чака още. Замисли се за някаква възможност да се възползва от отслабващата й защита.

Все още си спомняше онзи ден, когато се влюби в нея. Тя беше ослепително красива, женствена, весела, прекалено млада, за да осъзнае колко безумно се влюбва, беше точно от този тип жени, които привличаха мъжете, които си мислеха, че повече нямат шанс да обичат. Само в един миг бе преобърнала целия му свят.

Но сега двамата вече не бяха толкова невинни, както някога. Тя бе станала самоуверена и предпазлива, жена, която нямаше никакво намерение да позволи отново да бъде наранена от любов. И все пак Уорд усещаше желанието й да обича, да бъде обичана. Само трябваше да намери начин да разсее страха, който все още я държеше в плен. Всеки път, когато я видеше, изпитваше желание да я вземе в прегръдките си, да я целува до забрава, да я люби. Беше си казвал, че отива в Сайпрес Бенд да провери как е ръката на Танър. Знаеше, че ще види и нея. Не я искаше обратно в живота си само заради Танър. Искаше и тя да го желае, да изпитва нужда да бъде с него.

— Мислиш ли, че бащата на Танър ще се върне? — попита Уил.

Уорд с мъка се изтръгна от вцепенението си.

— Защо питаш?

— Когато за пръв път дойде в ранчото, не говореше за нищо друго. Дрю казва, че баща му е мъртъв. Но според Дрю всички, които не може да види, са мъртви.

— Днес Танър спомена ли баща си?

— Не. Той иска ти да му станеш баща. Сам ми каза. Ще го направиш ли?

— За това трябва да поговоря с майка му. — Уорд би предпочел да запази тези мисли за себе си, но изглежда, това бе невъзможно.

— Ще напуснеш ли ранчото?

— Все още не сме решили.

— Танър иска да остане. Иска да стане каубой като теб. Казах му, че си лекар, а той каза, че не е вярно. Лекар ли си?

Уил като че ли имаше невероятната способност да те настъпва винаги по болното място!

— Наистина учих за такъв.

— Дрю казва, че ти харесва много повече да бъдеш каубой.

— Така си е.

Това бе истина, но причините бяха съвсем различни от тези, които си мислеше Уил. Звукът от конски копита върху глинестата почва ги накара да се обърнат назад.

— Това е Танър — каза Уил. — Може би някой се е разболял. Ето, че сега можеш отново да станеш доктор.

Уорд имаше чувството, че нещата не са толкова прости. Страховете му се потвърдиха, когато забеляза израза на лицето на Танър. Момчето плачеше, сълзите се стичаха по бузите му, а вятърът бързо ги изсушаваше.

— Хей! — извика Уорд и заедно с Уил отстъпиха встрани от пътеката, за да не бъдат връхлетени от галопиращия кон.

След това Уорд пришпори коня си и достигна Танър точно когато момчето успя да намали ход, за да може да обърне коня в обратна посока.

— Какво има? — попита Уорд. — Да не би с майка ти или с Дейл да се е случило нещо?

— Няма да се върна в Сан Антонио! — изхлипа Танър. — Не искам Бъд да ми става баща. Искам да стана каубой като теб.

Уорд не знаеше какво бе разстроило толкова Танър, но бе очевидно, че момчето не бе в състояние да обясни нищо.

— Но аз си мислех, че ти вече си каубой — обади се Уил. — Нали каза, че живееш в ранчо.

— Исках да кажа, че искам да стана истински каубой — отвърна Танър, без да откъсва поглед от Уорд. — Ти можеш да ме научиш. Нали ми обеща.

— Казах, че ще ти помогна, докато се намираш в ранчото — отвърна Уорд. — Никога не съм ти обещавал, че можеш завинаги да останеш. Трябва да отидеш с майка си.

— Но тя ще се върне в Сан Антонио!

— Тя знае ли къде си?

Танър спря да плаче, изглеждаше гузен.

— Не знам.

— Ти каза ли й?

— Не.

— Какво се случи?

— Казах й, че не искам да се връщам в Сан Антонио. Тя каза, че така или иначе ще трябва да отида, и аз избягах.

— Ще се наложи да се върнем — заяви Уорд. — Майка ти ще се тревожи.

— Не, аз няма да се върна!

— Разбира се, че ще се върнеш. Не можеш да бягаш от майка си.

— Ако избягам, Изабел яко ще ме набие — обади се Уил.

— Мама никога не ме бие.

— Изабел също не ме е била — призна Уил. — Но Джейк ще го направи, защото съм причинил тревоги на Изабел и защото съм бил достатъчно глупав, за да избягам.

— Аз не съм глупав! — настоя Танър.

— Ако избягаш, наистина ще постъпиш глупаво. Тогава ще станеш сирак. Аз бях сирак много дълго време и никак не ми хареса.

— Глупаво ли бе да избягам? — попита Танър, като насочи поглед към Уорд.

Той мълчаливо кимна.

— Но аз не искам да се връщам в Сан Антонио.

— И аз не искам да се връщаш, но това, че ще заминеш, не означава, че няма да можеш да се върнеш отново тук.

— Мислиш ли, че ще мога? — попита тъжно Танър.

— Ще трябва да попиташ майка си — отвърна Уорд.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Защо искаш да се върна с теб?

— Защото се страхувам.

— Не, не се страхуваш. — Уорд наистина имаше намерение да се върне с момчето, но трябваше да разбере защо Танър бе избягал.

Танър сведе глава.

— Ако поговориш хубаво с мама, тя ще хареса теб, а не Бъд. Тогава ще можеш да ми станеш татко.

Сърцето на Уорд прескочи няколко удара. Още от мига, когато прие, че Танър е негов син, мечтаеше за този момент. Сега го имаше, но на каква цена? Не можеше да позволи обичта на Танър да застане между момчето и майка му. Искаше любовта им да ги свърже двамата, да ги сплоти в едно семейство, а не да ги разделя.

— Мислех си, че истинският ти баща ще се върне.

Танър вдигна поглед към него, а очите му отново се напълниха със сълзи.

— Татко е мъртъв. Не искам това да е така, но няма какво да се прави.

Когато видя реакцията на момчето, Уорд съжали, че бе повдигнал този въпрос.

— Можеш да имаш двама бащи — подметна Уил. — На твое място бих приел и двамата. Аз самият никога не бих поискал да напусна Джейк и Изабел.

Уорд разбираше, че двамата с Марина трябваше час по-скоро да вземат някакво решение. За тях беше може би по-лесно да обмислят още, но така положението ставаше все по-трудно за Танър.

— Ще поговорим с майка ти и ще видим тя какво иска да направи.

— Мога ли да остана с теб?

— Ще видим. Но каквото и да се случи, няма отново да се опитваш да бягаш. Бягат само страхливците.

Уорд се зачуди как така все още не бе почервенял от срам. Той отдавна не беше дете, а бягаше от отговорностите си от години.

— Аз не съм страхливец.

— Знам, че не си. Просто не си осъзнал как трябва да постъпиш. Ако искаш нещо, питай. А ако не искаш да направиш нещо, просто кажи.

— Но ако мама все пак ме накара да го направя? — попита Танър.

— Невинаги можем да постъпваме както искаме — възрази Уорд. — Понякога трябва да останем и да решим възникналия проблем, каквото и да ни струва това. В никакъв случаи не трябва да бягаме.

— Точно това каза Джейк на Зийк, когато миналата година той заплаши да избяга — каза Уил. — Джейк каза също, че нещата в момента може да не изглеждат добре, но ще станат още по-лоши, ако Зийк избяга.

— Точно така — отвърна Уорд.

Изпита облекчение, когато забеляза, че вече наближават Сайпрес Бенд. Изобщо не се изненада, когато видя Марина, която препускаше към тях. Тя дръпна юздите, спря коня и зачака.

Танър се смути.

— Ще говориш ли с нея?

— Не. Това е нещо, което ще трябва да свършиш сам.

— Мама направо ще побеснее.

— Вероятно, но тя много те обича. Ще бъде доволна, че си в безопасност. Двамата с Уил ще чакаме тук.

Уорд много искаше да отиде с Танър. Болеше го от умолителния поглед на детето, отчаяно отправен към него. Но знаеше, че дължи това на Марина. В продължение на седем години тя бе единственият родител на Танър. Нямаше да е правилно сега да подронва авторитета й и да омаловажава позициите й пред детето. Тя никога нямаше да го уважава, ако постъпи по друг начин. Нито пък щеше да го бича.

— Дали тя ще го бие? — попита тихо Уил.

— Не мисля.

— А мислиш ли, че Джейк би ме набил, ако избягам?

— Не и ако си толкова разстроен, колкото Танър. Джейк би се опитал да разбере какво не е наред, за да не бягаш повторно.

Уил се замисли за момент над думите на Уорд.

— Танър всъщност не иска да бяга. Би искал да остане с теб.

— Танър трябва да остане с майка си.

— Вие двамата можете да се ожените като Изабел и Джейк.

Изглежда, разрешението на проблема им бе толкова очевидно, че дори и децата го бяха видели.

— За да се оженят мъж и жена, е нужно малко повече, Уил.

— Какво по-точно?

Уорд се съмняваше, че Уил разбира за какво точно пита. Докато никой не знаеше, че е баща на Танър, Уорд не можеше да говори много, без да създаде погрешно впечатление, което по-късно ще му е трудно да оправи.

— Мисля, че е най-добре да попиташ Изабел.

За щастие, Танър и Марина се насочиха към тях. Момчето не изглеждаше щастливо, но поне бе по-спокойно. Марина обаче изглеждаше много разстроена.

— Уил, защо двамата с Танър не отидете да напоите конете? — предложи тя.

— Но ние вече ги напоихме.

— Тогава им дайте сено.

— Джейк казва, че не трябва да храним кон, когото после ще яздим.

— Тогава ги разтрийте хубаво. Сплетете им гривите, ако искате. Аз трябва да поговоря с Уорд. Насаме.

— Защо вие двамата не си спретнете едно състезание — предложи Уорд. — Вижте кой първи ще стигне до онази голяма канадска топола, която видяхме на път за водопада.

Уорд разбра, че Марина наистина бе дълбоко разстроена, защото, когато Танър и Уил препуснаха в галоп, тя дори не хвърли поглед към тях, за да види дали момчетата няма да прегазят някого.

— Това не може да продължава — каза тя.

— Съгласен съм.

— Танър избяга от мен!

— Знам.

— Благодаря ти, че го върна.

— Не си мислила, че ще постъпя по друг начин, нали?

— Вече изобщо не знам какво да мисля. От мига, в който те срещна, Танър изобщо не прилича на себе си. Какво си му сторил? Той никога не се е държал по този начин с Бъд.

— Не съм сторил нищо друго, освен да отвърна на обичта му с обич.

— Бъд също го харесва, освен това го познава повече от теб. Защо Танър иска толкова отчаяно да бъде с теб, че бе готов дори да избяга от мен?

— Може би усеща колко много го обичам?

Марина обаче не изглеждаше убедена.

— Трябва да му кажем за мен, Марина. Танър си мисли, че баща му е мъртъв. Иска аз да заема неговото място.

— Знам — призна Марина.

— Ще трябва да му кажем — настоя Уорд.

— Така е.

— Кога?

Марина прехапа устната си.

— Не знам. В продължение на години се опитвах да намеря начин да го убедя, че си загинал във войната. Сега трябва да отрека всичко и да го убедя, че си жив.

— Може да се окаже по-лесно, ако разбере, че ще живее и с двама ни.

— По-лесно за Танър, по-лесно за теб, ами аз? — избухна тя. — Мислиш ли, че за мен е лесно да живея с мъж, който ме изостави, без дори да ме изслуша.

— Наистина, случиха се много неприятни неща, бяха казани остри думи, това вече не може да се промени, предполагам, че не може и да се прости — каза тихо Уорд. — Те просто трябва да се забравят.

— Мислиш ли, че мога да забравя, че нямаше никаква вяра в мен, че майка ти ме заклейми като уличница, че семейството ми просто ми обърна гръб, че хората, които съм познавала, обръщаха глави настрана и пресичаха улицата само за да не говорят с мен?

— А аз правя всичко възможно, за да забравя какво ти стори брат ми.

Марина го погледна невярващо.

— И успяваш ли?

— Ако не го правя, ще трябва да го убия. Бих предпочел да те обичам.

Марина отстъпи крачка назад, на лицето й се изписа страх.

— Не искам от теб да ме обичаш. Нито аз искам да те обичам.

— Знам, но имам намерение да те накарам да си промениш решението.

— Уорд, не ми причинявай това.

— Какво?

— Не ме карай да се чувствам виновна, че не те обичам.

— Не го правя.

— Напротив, правиш го. Забравяш това, което направи Рамон. Ти искаш да ме обичаш, да бъдеш баща на Танър. Аз съм единствената пречка тази бъркотия да получи идеалното разрешение. Не е необходимо да бъдеш толкова добър. Никой няма да те обяви за светец заради това.

Уорд се усмихна. Само ако тя знаеше колко далеч бе от мисълта да става светец. Мислите, които минаваха през ума му, нямаха нищо общо със святост и непорочност.

— Едно от предимствата да бъдеш каубой е, че имаш предостатъчно време, за да размишляваш. Преди седем години не знаех това, но толкова отчаяно исках семейството ми да ме обича, че пропуснах шанса си самият аз да създам семейство, да обичам и да бъда обичан. Нямам намерение да повтарям същата грешка. Ако това, че забравя стореното от Рамон, ми даде втори шанс да обичам, ще сметна, че съм се отървал леко.

— Не е възможно да бъдеш толкова благороден.

Тя изглеждаше толкова тъжна и унила, както никога досега. Уорд разбираше, че това е само реакция от шока, че Танър бе избягал от нея. Сега се чувстваше сигурна и можеше да признае слабостта си. От това Уорд се почувства по-добре. Независимо дали го съзнаваше или не, Марина бе започнала да му се доверява. Може би щеше да се научи да го обича.

— Не мога да взема решение точно сега — каза тя. — Знам, че трябва, но просто не мога.

— Тогава трябва да кажем на Танър.

Гневът й отново пламна.

— Какво те кара да си мислиш, че имаш правото да се месиш и да поставяш ултиматуми?

— Не аз създадох това объркано положение, Марина. Аз също съм жертва, както и ти. Но аз не искам да се отказвам. Нито пък ще се предам.

— Значи мислиш, че аз ще се предам?

— Не, но независимо дали ще решим да живеем заедно или не, трябва да кажем на Танър. Ако ние не го направим, някой друг ще му каже, че аз съм баща му.

— Аз ще му кажа, Уорд, но трябва да реша как да го направя, без да го нараня прекалено много.

Разговорът им бе прекъснат от Танър и Уил, които препускаха към тях с всички сили.

— Аз спечелих! — изкрещя Танър, като прелетя покрай тях, тъй като бе набрал инерция и не можа да спре веднага. — Изпреварих го с цяла миля.

— Не е честно! — започна да се оплаква Уил. — Дори и Джейк не би могъл да надмине този кон.

Тъй като бе по-опитен ездач, Уил бе успял да спре до Уорд. Изпод копитата на коня му се вдигна облак прах.

— Най-добре е да направим състезание в ранчото — предложи Уорд. — Ще оставим Джейк да избере конете, така че да са с еднакви възможности.

— Да, добре — отвърна Уил.

Танър, който бе обърнал коня си и в този момент се приближи до групата, не изглеждаше толкова въодушевен от тази идея.

— Хайде, Уил, по-добре да тръгваме, в противен случай може да не получим вечеря.

— Може да останете тук — обади се Танър. — Мисис Прут ще ви предложи вечеря.

— По-добре е да оставим Уорд да си върви — каза Марина. — Вече отнехме достатъчно от времето му.

— Но Уорд няма нищо против, нали? — попита Танър.

— Утре ще се върна — обърна се той към Марина. — Вероятно дотогава все ще сме измислили нещо.

 

 

Никой не бе по-изненадан от Уорд, когато Танър влетя в къщата същата нощ точно когато всички се приготвяха да си лягат.

— Арчи Джонсън има холера! — обяви възбудено момчето. — Мама казва, че трябваше веднага да си тръгнем.

След Танър влезе Марина, която носеше Дейл на ръце.

— Надявам се, че нямате нищо против, че доведох децата тук — обърна се тя към Изабел. — Не можех да ги оставя в Сайпрес Бенд.

— Разбира се, че не — отвърна Изабел. — Можете да останете тук, колкото пожелаете.

— Бих искала да оставя Танър и Дейл тук. Ние с Уорд трябва да се върнем в града.

Уорд почувства как отново го обзема омразното чувство на безпомощност.

— Мога да помогна само ако хората ми позволят да го направя. Дори и тогава няма да съм в състояние да помогна на всички.

— Струва си усилията дори да спасиш само един човек.

Уорд разбираше, че Марина е права. Трябваше обаче да си повтаря, че имат значение единствено оцелелите, а не мъртвите.

— Ще си взема чантата.

— Къде е тази чанта? — попита Дрю. — Никога не съм я виждала.

— Прибрал съм я. Откакто свърши войната, съм я вадил само веднъж.

— Когато извади куршума от Джейк?

Уорд мълчаливо кимна.