Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Каубои (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 58 гласа)

Информация

Корекция
tsvetika (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Лей Грийнууд. Уорд

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-190-069-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Глава 10

Животните усещаха, че нещо щеше да се случи. Те се движеха неспокойно, мучаха, тропаха с крака и удряха едно в друго рогата си. От време на време някое от тях се врязваше сред стадото, като предизвикваше след себе си истински безпорядък от въртящи се и лутащи се безцелно говеда. Джейк и момчетата обкръжиха стадото, за да му попречат да се разпръсне. Беше доста студено и дъхът на хора и животни излизаше от устата на бели облачета.

Тревата бе побеляла от падналата през нощта слана. Плътни облаци скриваха слънцето и сякаш поглъщаха върховете на околните хълмове. Ниско по земята се стелеше мъгла и забулваше сградите на ранчото, което се намираше на не повече от половин миля. След около половин час мъглата щеше да се вдигне. Още преди обяд момчетата щяха да са плувнали в пот. Въпреки че този път нямаше да тръгне с тях, Уорд отново почувства познатото вълнение в началото на едно такова пътуване. Увит в дебелото си палто, той отново обмисляше решението си да не придружава момчетата този път. Наистина, Джейк го бе попитал дали иска да отиде, но Чет нямаше нужда от повече наставления. Уорд не искаше да притиска момчето прекалено много, което щеше повече да навреди на младежа, отколкото да му помогне. Конят му неспокойно затропа с копита и тръсна няколко пъти глава.

— Спокойно, момче. Няма да ходим никъде.

Конят продължаваше да се противи на прекалено стегнатите юзди, с които го държеше Уорд. Когато животното започна да рита, Уорд реши да го пусне да тича. Заобиколи стадото, търсейки Джейк. Хен и Тайлър Рандолф бяха тръгнали с фургона с провизиите още преди зазоряване. Шон, Нощния ястреб и Зийк обикаляха стадото и помагаха на Чет да закара животните на мястото, където щяха да се срещнат с основното стадо на семейство Рандолф. Въпреки че четирите момчета можеха лесно да се справят с малкото стадо, Монти бе сметнал за необходимо да се присъедини към тях и да им помага.

— Моите момчета ще се справят и сами — казваше Джейк на Хен Рандолф, когато Уорд изравни коня си с неговия.

— Монти не може да се въздържи. На всяка цена трябва да опита да поеме водачеството в свои ръце — каза Хен. — Ако започне да прекалява, аз сам ще го цапардосам по главата.

— Сигурен съм, че няма да се стигне дотам — каза Джейк, като се усмихна.

— Не познаваш Монти. — Хен се приближи до брат си, който се опитваше да дава на момчетата различни задачи от онези, които им бе поставил Чет.

— Обещава да стане интересно — промърмори Джейк.

— Да, ако обичаш сбиванията — отвърна Уорд.

— Не, по̀ ми харесва ролята на умиротворител — отвърна Джейк през рамо, тъй като в същото време вече се бе насочил към момчетата.

Уорд се разсмя. Видя Дрю, която се приближи в лек галоп, а на лицето й грееше доволна усмивка.

— Изабел накара Пит да й помага тази сутрин — извика тя и се отдалечи.

Усмивката на Уорд стана още по-широка. Дрю беше спечелила още една малка битка във войната си да се отнасят с нея като с момче.

Непосредствено след Дрю яздеше Танър. Той спря на известно разстояние от стадото, след това обърна коня си и го насочи към мястото, където бе застанал Уорд. Животното, което бе чистокръвен жребец с дълги, тънки крака, пристъпваше нервно, обезпокоено от близостта на говедата.

Уорд почувства как напрежението, което цяла сутрин се опитваше напразно да пренебрегне, нараства в него с всеки изминал миг. В ума му се върнаха всички въпроси, които си бе задавал предишната нощ и на които не бе успял да намери отговор. Но сега младият мъж мълчаливо прие, че Танър може наистина да е негов син. Никакво предателство или измама не можеха да променят това.

Уорд никога не бе възприемал себе си като баща. Никога не бе бил съпруг в общоприетия смисъл. Сега пред него стоеше дете, което можеше да е негова собствена плът и кръв. В гърдите му забушуваха необикновени чувства — удивление, че бе помогнал на този свят да се роди друго човешко същество; страх, че това чувствително дете ще го вземе за пример за това, как да изгради живота си; тъга, че момчето бе прекарало толкова години без любовта и подкрепата на баща; гняв, че не можеше да знае със сигурност дали Танър е негов син, че не можеше да му разкрие чувствата си от страх, че само с няколко думи Марина можеше да ги унищожи.

Танър смушка неспокойния си кон и се приближи до Уорд.

— Приготвят се за тръгване, нали?

— Да.

Всички щяха да придружат стадото до границите на ранчото на Джейк. Чет и Бък вече бяха подкарали животните в колона от около шест. Всички останали яздеха отстрани, освен Зийк и Джейк, които яздеха най-накрая, след последните животни. Дрю се бе присъединила към Уил.

— Исках и аз да тръгна с момчетата, но мама никога няма да ме пусне — каза Танър.

— Може би и това ще стане, но трябва още да пораснеш.

— Но аз не съм малък. Вече съм на шест! — Гневният изблик на Танър накара конят му да отметне тревожно глава.

— Пит и Уил са по-големи от теб и сам можеш да видиш, че Джейк не им позволява да тръгнат на това пътуване.

— Но той им позволява да помагат. Мама казва, че трябва да стоя настрани.

Уорд си помисли, че Танър бе достатъчно голям да язди отстрани на стадото. Ако момчето бе негов син, той щеше да има определящата дума за начина, по които трябваше да бъде възпитавано.

— Хайде — подкани го Уорд. — Можем да се приближим още малко към стадото, може би ще успеем да върнем едно-две добичета, ако имат неблагоразумието да се отдалечат.

Очите на Танър светнаха.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Уорд смушка коня си в бърз тръс.

— А какво ще каже мама? — обезпокои се Танър, като бързо достигна Уорд.

— Вероятно ще каже много неща, но ние вече ще сме го направили.

Уорд не разбираше защо постъпва по този начин. Не трябваше да се оставя да бъде убеден от две сини очи. Но, от друга страна, само трима души в семейство Дилън притежаваха такива очи — баща му, той самият, а сега и Танър. Вече ставаше много трудно да пренебрегва възможността Танър да е негов син…

— Стой до мен — каза той, когато наближиха стадото. — Човек никога не знае какво го очаква в близост до толкова много животни.

— Ще хванеш ли някое с ласото? — попита Танър, а очите му блестяха от вълнение.

— Не, просто ще наблюдаваме и ще внимаваме някое да не се отдели от стадото.

Не след дълго облакът прах, вдиган от толкова много копита, погълна мъжа и момчето. Уорд върза носната си кърпа около носа и устата си. Танър нямаше кърпа, но Уорд имаше резервна, извади я и я подаде на момчето. Усмивката, която озари лицето на Танър, бе толкова искрена и открита, че сърцето на Уорд се сви. Не знаеше какво го трогна повече — това, че Танър му се усмихна по този начин, или фактът, че момчето се вълнуваше толкова много за такова маловажно нещо.

Налагаше се да поговори с Марина. Тя се отнасяше прекалено покровителствено със сина си. Уорд си спомняше, че му позволяваха да помага в ранчото още щом започна сам да се държи на седлото. Нарочно смушка едно животно и го накара да се отдели от стадото, за да могат двамата с Танър да го върнат отново. Момчето реагира с такава искрена радост, че Уорд не можа да се въздържи и направи същото и с друго животно.

— Казах ти, че съм истински каубой — заяви момчето, когато и второто добиче бе върнато в стадото.

— Така е. Може би, ако останеш повече време, ще можем да съберем и дамгосаме повечето животни, пръснати из тези хълмове.

— Наистина ли?

— Ще трябва първо да поговоря с майка ти.

Лицето на Танър помръкна.

— Мама няма да ме пусне. Винаги казва, че мога да се нараня лошо.

Майката на Уорд никога не се бе противопоставяла, когато баща му го вземаше със себе си на работа в ранчото.

— Мога ли да уловя с ласото някое от животните? — Танър не откъсваше поглед от стадото, като очевидно се надяваше, че някое теле ще се опита да избяга.

— Да, но е по-добре да започнем с малките телета — отвърна Уорд. — Големите животни могат да бъдат доста опасни, дори и за възрастен мъж.

— Но аз не се страхувам! Правил съм го много пъти.

Уорд бе сигурен, че момчето преувеличава. Не разбираше защо Танър трябваше да си измисля разни истории, за да изглежда по-голям и способен. Марина обичаше сина си — в това Уорд изобщо не се съмняваше — но очевидно нещо липсваше. Мъжът изпита остро чувство на вина, защото разбираше, че това, което липсва на момчето, е баща. Въпреки че не разбираше защо в случая с Танър това бе толкова важно.

— Ще го направим, но някой друг път — каза той. — Ние не ловим с ласо животните само за забавление.

В този момент едно животно внезапно се отдели от стадото и хукна в противоположна посока. Заобиколи един кедър и се насочи към близкото дефиле. Конят на Уорд реагира веднага. Почти в същия миг ласото изсвистя над главата му. Точно преди говедото да изчезне в дефилето, ласото разцепи въздуха и се затегна около задните му крака. Животното се строполи на земята. Докато успее отново да се изправи на крака, Уорд вече бе до него, след което върна укротеното животно отново в стадото.

— Уха! — Уорд чу възторжения вик на Танър, който се обърна към приближилия се Уил. — Видя ли го какво направи?

— Разбира се. Уорд върши това постоянно — отвърна Уил. — Когато става дума за хвърляне на ласо, никой не може да се сравнява с Уорд, който е най-добър от всекиго.

— От всички — поправи го Уорд. — Искрено се надявам Изабел да не те чуе, когато говориш така.

— Когато съм в къщата, винаги говоря правилно. Ако говоря така през цялото време, всеки ще си помисли, че съм мухльо.

— Аз никога не бих си го помислил — заяви сериозно Уорд.

— Нямах предвид възрастните — отвърна Уил и се отдалечи.

Уорд смушка коня си и го подкара напред, отново зае мястото си отстрани на стадото и започна да навива ласото си.

— Но ти дори не гледаш! — възкликна Танър.

— Не гледам какво?

— Ласото. Нави го, без дори да погледнеш в ръцете си!

Уорд бе навивал ласото си хиляди пъти. И все пак, изпита истинско удоволствие от възхищението на момчето. От това, мисълта, че Танър може би е негов син, ставаше ще по-мъчителна. Но веднъж, след като прие тази вероятност, беше му все по-трудно да я отрича. Защо? Бе се запознал с детето преди по-малко от двадесет и четири часа. Към него се отнасяха с прекалени грижовно, то си измисляше въображаеми хора и щеше да се разстрои ужасно, ако някога разбереше, че Уорд е негов баща. Тогава защо се вълнуваше толкова дали Танър е негов син или не? Уорд трябваше да признае, че няма никаква представа. Знаеше само, че това бе необикновено важно.

— Можеш ли да ме научиш и мен?

— Какво, да навиваш ласо ли?

— Не, да хващам с ласото някое животно за задните крака.

— Разбира се, но първо трябва да говоря с майка ти.

Радостното изражение на Танър помръкна.

— Тя ще каже не.

— Може би, но трябва да опитаме. А сега защо не вземеш това ласо, което виси от седлото ти? Можеш да упражниш няколко хвърляния. Не към животните, предполагам не искаш да ги тревожим, но ще намерим нещо друго.

През следващия един час Уорд откри, че да се улавят с ласо клони, храсти и големи камъни е по-забавно, отколкото някога си бе представял.

— Той е ужасно непохватен — промърмори Уил, който отново бе застанал до Уорд, докато Танър навиваше ласото си, след като бе пропуснал един голям дънер. — Не би могъл да хване и малко теле, ако то само не се навре в примката.

Уорд бързо отпрати момчето, преди Танър да е чул думите му. Той толкова много искаше да се научи, че нямаше време да осъзнае колко е несръчен. Уорд нямаше нищо против дълго да обяснява на малкия какво върши погрешно, как да го направи както трябва или да го похвали с първите му постижения.

— Като че ли си намерил най-подходящото занимание — подхвърли Джейк, когато мина покрай тях.

За миг Уорд се смути.

— Трябва с нещо да запълвам времето си. В момента нямаш нужда от помощ, Джейк.

Джейк му се усмихна разбиращо и се отдалечи.

Скоро достигнаха границите на ранчото. Едва бяха дадени последните наставления и бяха изречени последните думи за сбогом, когато Уил извика:

— Хайде да се надбягваме до обора.

Преди Джейк да успее да каже и дума, шест деца бяха пришпорили конете си в луд галоп.

— Сигурен ли си, че бе разумно Танър да тръгне с тях?

— Единственият начин, по който бих могъл да го спра, е да го съборя на земята — отвърна Уорд. — Не мисля, че конят ми би могъл да достигне неговия.

Уорд бе сигурен, че на Марина изобщо няма да се хареса участието на Танър в състезанието, но момчето очевидно изживяваше един от най-щастливите мигове в живота си.

Внезапно Бък изостави пътеката и сви напряко, което означаваше, че момчетата трябваше да прескочат някой тесен пролом. На Уорд това изобщо не се хареса. Децата на Джейк го правеха постоянно, но Уорд не бе сигурен дали Танър щеше да се справи. Още по-лошо, въпросният пролом се виждаше чудесно от къщата.

Уорд се надяваше Марина да се бе успала, да не бе успяла да намери обувките си, да е заедно с Изабел и да й помага в някоя трудоемка работа, само да не вижда какво става. Но очевидно молитвите му не бяха чути. Марина стоеше на предната веранда с чаша кафе в ръка и наблюдаваше момчетата, които препускаха стремглаво към коралите.

Уорд долови съвсем точно момента, когато тя съзря Танър сред първите момчета, които с всички сили се стремяха да достигнат обора. Тялото й се вцепени, ръката, с която държеше чашата, застина във въздуха. Уорд долови също мига, в който Марина разбра, че Танър се готви да прескочи тесния пролом, защото в този миг чашата се разби с трясък на земята.

За негово огромно облекчение, шестимата малки ездачи прескочиха пролома без ни най-малко колебание. Дори и ако Танър бе забелязал майка си, с нищо не го показа. Танър бе от първите, заедно с Бък, и полагаше всички усилия да го изпревари и пръв да достигне до обора. Миг по-късно едно тънко детско гласче нададе тържествуващ вик и Уорд разбра, че Танър е спечелил състезанието.

Гордостта от умелата езда на момчето затъмни за миг всички притеснения относно това, какво щеше да каже Марина. Танър със сигурност яздеше най-добрия кон, но пък беше най-малкото дете тук, а и се състезаваше на непознат терен. Бе показал кураж и умения, непривични за дете на неговата възраст.

— Имаш чудесно хлапе, не мислиш ли? — подхвърли Джейк.

— Да, така е. — Уорд си каза, че е безсмислено да припомня на приятеля си, че Танър може и да не е негов син. — Изглежда, той е получил по-добро обучение по езда, отколкото по хвърляне на ласо.

— Предполагам, че ще се погрижиш да поправиш този пропуск.

— Да. Мисля по-късно да го взема с мен и…

Уорд млъкна, без да довърши мисълта си. Но какво правеше той? Държеше се като горд баща. Едва сутринта се кълнеше, че момчето не е негов син, а сега бе стигнал дотам толкова отчаяно да желае това да е истина, че не знаеше дали би могъл да понесе факта, ако се окажеше обратното.

— Добра идея — каза Джейк. — Но преди това, изглежда, че ще имаш много сериозен разговор. Ето, майка му идва насам. Последното женско същество, което видях с такъв огън в очите, бе една от кравите ми, която се готвеше да даде хубав урок на един гладен койот, опитващ се да открадне малкото й.

 

 

Марина се отправи с бързи крачки към Уорд, без да обръща внимание на неравната земя, камъните и тръните, които се забиваха в полата й. Изпитваше неустоимо желание да го убие. Без значение, че това бе противозаконно или че нямаше оръжие. Той не трябваше в никакъв случаи да позволява на Танър да тръгва с Уил и Дрю. Те сигурно всеки ден се надпреварваха в луд галоп по тази опасна и неравна земя, но Танър не бе свикнал с такова нещо. Тя се бе погрижила той да се научи да язди, но беше твърде малък да препуска свободно из ранчото дори когато бе вкъщи и под надзора на Бъд. Само да обърнеше гръб и детето й вече свободно препускаше из тази дива земя, прескачаше проломи и рискуваше всеки миг да си счупи врата.

Уорд не се опита да избегне срещата с нея. В мига, когато тя слезе по стълбите на верандата, той насочи коня си към нея.

Марина спря до ръба на пролома, който не изглеждаше толкова широк, колкото се бе опасявала, но затова пък цепнатината бе доста дълбока. По гърба й премина тръпка на ужас, когато съзря острите камъни и ниските храсти, покриващи дъното. Ако Танър бе паднал, със сигурност щеше да си счупи врата. Потръпна цялата само при мисълта, че детето и можеше да е мъртво или осакатено.

— Какво си мислеше, че правиш, като позволи на Танър да прескочи този пролом? — изкрещя тя още преди конят на Уорд да бе спрял пред нея, след като без усилие бе прескочил пролома. — Той можеше да се убие! Не очаквам от теб да поемеш отговорност за него, но можеше поне да го наглеждаш!

— Танър бе първи — каза Уорд и скочи от седлото. — Забеляза ли?

Марина се приближи към него. Не искаше той да изпусне нищо от това, което щеше да му каже.

— Това ли е всичко, което можеш да видиш, че е спечелил едно безполезно и безсмислено състезание?

Уорд вдигна ръце в жест на мнима защита, усмихна се и отстъпи крачка назад. Той очевидно се отнасяше към всичко това като към някаква шега и това накара Марина да побеснее още повече.

— Видях също, че Танър е изключително смело момче — отвърна Уорд със сериозен тон. — Той изобщо не се поколеба, когато видя, че другите прескачат пролома. Освен това е доста умел ездач. Направляваше коня си с ръце и колене, без изобщо да използва шпорите.

— Това не засяга въпроса, който обсъждаме…

— Танър не е само смел. Момчето бе изпълнено с твърда решителност. Направи всичко по силите си, за да изпревари коня на Бък. Трябва да се гордееш с него.

Уорд явно изобщо не я слушаше. Можеше да мисли единствено за глупавото състезание.

— Ами ако беше паднал? Какво щеше да стане, ако конят не бе успял да прескочи пролома?

— Той не е толкова широк. Пит и Уил го прескачат всеки ден.

— Пит и Уил не са ми синове! — извика тя, извън себе си от гняв. — Тревожа се за Танър. Знам, че не искаш да имаш нищо общо с него…

— Не съм казвал това… — прекъсна я Уорд, а усмивката му се стопи. — Нямам нищо против да го наглеждам. Дори мисля да го науча да хвърля ласо.

Марина едва не зяпна от изумление.

— Не мисля, че това е добра идея — успя накрая да каже тя.

— Защо не?

Да, защо? Беше пропътувала цялото това разстояние, бе преглътнала гордостта си, за да поиска от него да й даде развод, за да може да осигури баща на Танър. Защо не искаше истинският му баща да се погрижи за него? Марина отново хвърли поглед към пролома и към страховитото му дъно.

— Танър е много чувствително дете, Уорд. Той много те харесва и би направил всичко, за да привлече вниманието ти. Което ми се струва нечестно, след като не искаш да го признаеш за свой син.

— Знаеш, че не мога…

Уорд не довърши, отмести поглед встрани, но Марина разбра какво искаше да каже. Той нямаше да признае дете, за което беше сигурен, че е син на брат му.

— Не искам от теб да го признаеш, но не го допускай прекалено близо до себе си, не го карай да те харесва. Остави Бъд да го научи да хвърля ласо и всички онези неща, които вие, мъжете, смятате за толкова важни. Бъд ще го осинови и ще му даде името си.

Уорд се сепна и вдигна поглед.

— Преди не каза нищо за това, че Бъд ще осинови Танър.

— Не мислех, че това те интересува.

— Напротив, интересува ме дори много, ако Танър е мой син.

Марина го погледна с упрек.

— Значи сега стана ако?

— Марина, разбирам, че има вероятност той наистина да е мой син — отвърна Уорд, като отново отмести поглед. — Ние имахме своята брачна нощ.

Марина не искаше да си спомня за онова време. Това бе нощ, която й обещаваше рая, а се бе озовала в средата на ада.

— Виж, Уорд, всичко, което искам от теб, е развод. Ако бъдещето на Танър те интересува, ще ми го дадеш.

— Наистина ли смяташ, че не съм се замислял кое е най-добро за него?

Марина преглътна горчивия отговор, който напираше на устните й.

— Ти не искаш Танър, не искаш и мен. Най-доброто, което…

— Никога не съм казвал, че не го искам.

Той я гледаше право в очите, докато казваше тези думи. Марина просто не можеше да повярва на ушите си. Това трябваше да бъде един изпълнен с драматизъм епизод, където всяка дума, жест или движение трябваше да носят дълбок смисъл. Но ето ги тук, в една долина сред тексаската пустош, на ръба на един пролом, а накъдето поглед стига, се простират безкрайни хълмове, а утринното слънце обещава красив и горещ ден. Обстановката беше толкова прозаична, че правеше всичко да изглежда направо абсурдно. Гневът й се върна с нова сила.

— Ти каза, че не вярваш Танър да е твой син. Това не мога да нарека по друг начин, освен отхвърляне.

— Тогава бях ядосан.

— А сега не си? — Той продължаваше да упорства. — Значи Танър трябва да забрави всички тези години, през които ти предпочете да останеш настрани, и да те приеме с разтворени обятия.

— Не съм казвал…

— И как да те нарича? Не може да ти казва татко. Нито пък чичо. Или искаш да преминеш през живота му като някой страничен наблюдател, като му отделяш по малко от скъпоценното си време и внимание?

— Престани да правиш глупави предположения. Искам просто…

— Искаш единствено да успокоиш гузната си съвест и да играеш ролята на баща, без да се налага да поемаш никаква отговорност. Е, аз няма да ти позволя това, Уорд. Не ме интересуват твоите угризения или чувството ти за вина, интересува ме единствено моя син и няма да ти позволя да си играеш с чувствата му. Ако не го оставиш на мира, ще си тръгнем още днес.

— Но никой не може да дойде, за да те придружи — възрази Уорд. — Очакваме пристигането на ново стадо. В продължение на няколко дни всички ще бъдат заети от сутрин вечер, докато се сложи клеймо на всички животни.

— Тогава ще тръгна сама. Ако това е невъзможно, ще остана в стаята си и ще взема Танър при себе си.

Марина му обърна гръб и се отдалечи. Нямаше никаква полза да говори с него. Сама не разбираше защо още се опитва. Уорд я последва.

— Няма да е честно спрямо Танър.

— Много по-честно ще е, отколкото да го оставя да си мисли, че изпитваш искрена привързаност към него, която ще изчезне при първото съмнение — подхвърли тя през рамо, като му хвърли укорителен поглед.

— Това означава, че няма да ми простиш, така ли?

Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Не.

— Предполагам, че и аз самият не бих си простил. Постъпих като страхливец.

В продължение на години тя си бе мислила същото, но не бе очаквала, че той ще си го признае. Винаги бе знаела, че той стоварва цялата вина върху нея. Затова бе истинско облекчение да разбере, че той осъзнава, че се е държал лошо. Но откровеността му я принуди да признае, че също носеше част от вината. Още тогава трябваше да му каже за Рамон и начина, по който се бе отнесъл с нея. Уорд си тръгна, но тя разби сърцето му. Тя беше не по-малко виновна от него. Не, повече. Беше знаела каква опасност ги грози, а той — не.

Марина сведе поглед.

— И двамата направихме грешки. Просто се опитвам отново да подредя по някакъв начин живота си.

— Ако мислиш, че така ще е най-добре, ще стоя настрана от Танър. Но не можеш да го държиш заключен в къщата. Ще се чувства несправедливо наказан.

Той изглеждаше загрижен и напълно искрен, и то за момче, чието съществуване до вчера искаше да отрече. Не можеше току-така да го приеме, да повярва, че тази промяна у него е искрена.

— Ще му обясня.

— Не можеш. Ако го държиш настрани от останалите, особено от Пит и Уил, Танър ще започне да негодува. И ще ти се разсърди.

— Тогава какво предлагаш?

— Поговори с Джейк.

— Ами ти?

— Винаги мога да си намеря някаква работа в другия край на ранчото.

Да го вземат дяволите! Накрая бе успяла толкова да му се ядоса, че да забрави колко привлекателен е всъщност, а той взе, че постъпи изненадващо благородно. Защо стомахът й се свиваше на топка, а пулсът й се ускоряваше? Всичко между тях бе свършило още преди години.

Звукът от копитата на галопиращ кон я изтръгна от мрачните й мисли.

— Спечелих, мамо! — извика Танър. — Видя ли, пристигнах пръв!