Лей Грийнууд
Уорд (11)

Глава 11

— Разбира се, че те видях — отвърна Марина, като се опита да прикрие тревогата си и се престори, че това я радва извънредно много. Танър слезе от седлото, а тя силно го притисна в прегръдките си. — Дължим на мисис Максуел нова чаша за кафе. Когато те видях да прескачаш онзи пролом, изпуснах тази на земята и тя се счупи.

— Видя ли как изпреварих дори Бък и пристигнах пръв при обора? — Танър местеше поглед от майка си към Уорд. — Направих точно каквото ме бе научил Бъд и успях. Спитфайър^[1] надбяга всички.

Марина си спомни, че бе посрещнала със снизходителна усмивка новината, че Бъд и Танър бяха решили да нарекат с това име скопеца, който Бъд току-що бе купил на момчето. След като видя колко бързо препускаше конят, Марина вече не бе толкова сигурна, че името на животното й харесва. Би предпочела момчето да язди някоя кротка кобила.

Марина обгърна с ръка сина си и се обърна към къщата.

— Много се радвам, че спечели състезанието, но не бих искала да продължаваш да се надбягваш с другите. Никога не знаеш кога можеш да попаднеш на някой пролом, който ще се окаже твърде широк, за да можеш да го прескочиш.

— Но аз само ги следвах, мамо! — възкликна Танър, като вдигна към майка си блестящите си от вълнение очи. Марина не можеше да си спомни кога за последен път Танър се бе усмихвал така. — Всички го прескочиха.

— Радвам се, че и ти си прескочил пролома благополучно, но мисля, че трябва за малко да влезем вътре. Разседлай Спитфайър и го остави да си почине. Може би този следобед…

Танър се закова на място, а усмивката му се стопи.

— Уорд ще ме учи да хвърлям ласо. Дрю казва, че ако Уорд не ме научи, ще го направи тя. Каза също, че няма да позволи на никого, толкова непохватен като мен, да остане в ранчото й.

Уорд се усмихна. Марина бе толкова изненадана, че в първия момент не знаеше какво да каже. Танър винаги бе прекалено чувствителен, дори докачлив към всеки упрек. Марина намираше направо невероятно, че той с усмивка приемаше неодобрението, изразено от едно дванайсетгодишно момиче.

— Уорд има да върши куп други неща — каза Марина. — Можеш да го помолиш по-късно. Джейк също може да те научи.

— Но аз искам Уорд! — Очите на Танър помръкнаха. — Уил каза, че Уорд е най-добрият в ранчото, а може би и в цял Тексас.

— Сигурна съм, че той си има и друга работа, Танър.

— Чух мистър Максуел да казва, че Бък и Зийк отиват на лов — продължи момчето. — Дрю обеща да дойде и да ме наблюдава, в случай че Уорд забрави да ми покаже нещо.

Марина се почувства като хваната в капан. Ако сега го накараше да остане в къщата, момчето щеше да негодува и да се обиди. Напоследък й бе все по-трудно да го контролира. Не искаше да прекрачва границите и да му се налага прекалено много.

Може би не би било лошо Уорд да опознае сина си малко повече. Може би, ако започне да харесва Танър, щеше по-лесно да й даде развод, така че момчето да заживее нормален живот.

Това можеше да се окаже добро и за Танър. Ако можеше да придобие още умения, тогава нямаше да чувства такава нужда от измисления си баща. Каза си, че момчето няма да е с Уорд достатъчно дълго време, за да се привърже силно към него.

— Добре, но ще се упражняваш само до обяд.

При тези думи Танър подскочи радостно, хвърли се към майка си и силно я прегърна.

— Ще внимавам момчето да не се нарани — обади се Уорд. — Във всеки случай, нямам намерение да го уча да улавя нещо по-голямо от няколкомесечно теле.

— Наистина ли ще мога да го направя? — Изражението на Танър бе такова, като че ли му бяха предложили най-хубавия подарък на света.

Уорд се усмихна и намигна на Марина.

— Да, ако успееш да хвърлиш ласото поне близо го главата на телето — обади се Дрю, която точно в този момент се приближи към тях.

Танър веднага се обърна към нея.

— Обзалагам се, че ще мога да хвърлям не по-зле от теб, когато Уорд ме научи.

— Уорд наистина е добър с ласото — призна Дрю, като се перчеше точно както правеха момчетата. — Хайде, ела с мен. Ще ти помогна да си избереш ласо. Това, което носиш, не става за нищо.

— Напротив, става — възрази Танър, като последва Дрю. — Чичо Бъд ми го даде.

— Само се перчиш, а резултат никакъв — отвърна презрително тя.

— Сигурен ли си, че тя наистина е момиче? — попита Марина, като проследи с поглед двамата, които се бяха отправили към обора, като не преставаха да се заяждат.

Уорд се разсмя.

— Ако желанията имаха някакво значение или имаха свойството да се сбъдват, тя би била Чет, Ястреба и Джейк, събрани в едно.

Марина не отговори. Обърна му гръб с намерението да се прибере в къщата, но след това промени решението си.

— Ще останем тук само докато се съгласиш да ми дадеш развод — каза тя, като премина направо на въпроса. — Не искам ти да му липсваш, след като си тръгнем.

— Говорим само за няколко дни — каза Уорд. — Това не е достатъчно, за да се случи каквото и да било.

— Не познаваш сина си.

— Защо продължаваш да го наричаш мой син?

— Защото е твой син.

— Ще му кажеш ли?

— И какъв е смисълът? Ти не искаш да му бъдеш баща.

— А какво ще стане, ако ти кажа, че искам?

Марина не бе в състояние да понесе повече изненади за една сутрин. Вдигна поглед и внимателно се вгледа в лицето му. Не откри обаче нищо, което би я накарало да си мисли, че той лъже или се опитва да я измами.

Привличането между тях, което винаги бе близо до повърхността, сега избухна с пълна сила. Марина си мислеше за това, че е жена на Уорд, мислеше си за нощта, когато се бяха любили. Тази тяхна единствена нощ бе останала като ярък спомен в паметта й — скъпоценен миг от живота й и болезнена агония. Никога не би могла да забрави какво означаваше да се намира в прегръдките му и да се чувства сигурна, защитена, обичана.

Но това чувство изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Изглеждаше наистина жестоко спомените й да я връщат към миналото, към мечти, които никога нямаше да бъдат осъществени.

— И защо би поискал?

— Ти сама каза, че момчето има нужда от баща. Каза също, че аз съм баща му. Какво по-логично от това?

— Само че си закъснял, Уорд. Аз имам твърдото намерение да се върна в Сан Антонио, а ти оставаш тук. Танър не може да живее на две места.

— Но ако ти дам развод, той така или иначе ще научи за мен.

— Но няма да си при него и той няма да се налага да се изправи очи в очи с теб.

— Можем да му кажем сега.

— Не.

— Защо?

— Защото, ако го направим, той ще ни намрази и двамата.

 

 

— Не мога ли с нещо да помогна? — попита Марина. Кухнята ухаеше на печено говеждо.

— Картофите са обелени, зеленчуците са нарязани, но можеш да направиш соса, докато аз приготвя тестото за питките.

— Не разбирам как така успяваш да храниш толкова много хора.

— Момчетата много ми помагат — отвърна Изабел.

— Но ти се справяш толкова лесно. — Марина отвори един шкаф и започна да се оглежда за тигана. — Аз едва успявам да приготвя храната за един човек.

— С дванайсет е по-лесно, но не знам дали ще ми повярваш.

— Бих ти предложила аз да те отменя до печката, но ти си много по-добра готвачка от мен.

— Не може да бъде! — Изабел погледна невярващо другата жена.

— В продължение на години водя домакинството на братовчедка си, но по-голямата част от времето си прекарвах около нея. Откакто тя умря преди две години, за пръв път напускам ранчото.

— Аз не бих издържала толкова дълго да не се срещам с други жени.

— Не е толкова трудно, когато хората, които си познавала през целия си живот, гледат през теб така, като че ли изобщо не си там. Още по-лошо е, когато това се отнася и за собствената ти майка. Предполагам, затова не ми се ходи много в града.

Марина намери подходящ тиган, постави го на печката и сложи малко масло да се загрее. Изабел месеше тесто в една огромна купа.

— Ами мъжът, за когото искаш да се омъжиш?

— Бъд рядко напуска ранчото. Ако има гости, те винаги са мъже.

— Не можеш да възпитаваш Танър далеч от всички.

Напоследък Марина все повече се замисляше за това. И двамата с Уорд бяха разрушили живота си и бяха пропуснали шанса си за щастие, но Танър заслужаваше да бъде щастлив. Бракът с Бъд би бил добро начало, но момчето все пак щеше да бъде изложено на предразсъдъци и жестоки забележки.

— Танър е само една от причините, поради които ще се омъжа за Бъд. Синът ми се нуждае от баща, а така също и от човек, който ще го въведе в света на мъжете. Свят, в който една жена няма място. Една майка сама не може да направи това.

Изабел се усмихна.

— Вие с Дрю трябва да се съюзите.

— Тя е забележително малко момиче. Танър я следва по петите, въпреки че постоянно го упреква и критикува.

Марина поръси малко брашно в тигана, но мазнината не беше достатъчна. Вля малко суроватка в купата на Изабел и острата силна миризма я удари право в носа.

— Дрю ще ти каже, че мрази да е момиче, но притежава силен майчински инстинкт. Тормози всяко едно от момчетата ми, но те точно затова я обичат.

Изабел продължи да меси тестото още известно време, след което поръси масата с брашно, откъсна част от тестото и започна да го разточва. Марина също сложи брашно в цвъртящата мазнина. Започна да й става топло. В същия момент забеляза, че челото на Изабел бе покрито с капчици пот.

— Мислила ли си Уорд да е този, който да въведе Танър в света на мъжете?

— Танър знае, че баща му е мъртъв. При тези обстоятелства е по-добре да не разбира истината.

След като бе разточила тестото до определената дебелина. Изабел започна да оформя питки.

— Защо?

Марина се смути, като че ли всички я разпитваха и следяха всяко нейно движение.

— Знам, че задавам твърде много въпроси — продължи Изабел, която очевидно ни най-малко не бе притеснена. — Леля Деидре сигурно щеше да ми каже, че се държа грубо, и щеше да ме изправи в стаята ми. Но това, че живея сред толкова много мъже, ме е научило да пращам преструвките по дяволите и да преминавам направо на въпроса. Харесвам Уорд. Той е мил, любезен, отзивчив, истински джентълмен. По мое мнение той би бил най-добър баща на Танър.

— Ти си видяла страна от характера му, която аз не познавам.

— Танър също ми харесва — продължи Изабел, очевидно решила да изкаже докрай мнението си. — Знам, че е твой син, но трябва да отбележа, че познавам момчетата. Те имат нужда от мъж, от когото да се възхищават, към когото да се обръщат за помощ и съвет, на когото да разчитат.

— Аз не бих могла да разчитам на Уорд. Защо Танър да разчита?

Изабел изглеждаше искрено изненадана, но не прекъсна работата си и започна да разточва ново тесто.

— Говорила ли си с Танър за чувствата му?

— Познавам Уорд по-добре от него.

— Сигурна ли си?

За момент Марина престана да разбърква соса.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам какво се е случило между вас двамата, но сигурна ли си, че не позволяваш това да влияе на преценката ти за Уорд?

Марина опита соса и прецени, че му трябва сол.

— Разбира се, че влияе. Това разруши живота ми.

— Възможно ли е гневът ти към него да прикрива друго чувство?

— Какво имаш предвид?

— Защо дойде тук?

Марина изпитваше желание да избяга от Изабел и от проницателния й поглед. Не искаше никой да прониква толкова дълбоко в мислите и чувствата й. Самата тя не искаше да се изправи срещу тях. Доста неща не й бяха ясни, а Изабел с въпросите си никак не и помагаше.

— Сигурно много си обичала Уорд, за да му се сърдиш сега толкова!

— Влюбихме се от пръв поглед. Страхувам се, че и двамата постъпихме неразумно.

Марина отмести соса от печката. Взе една от тавите с питки, за да ги сложи във фурната.

— Значи вече не го обичаш?

— Не.

— Сигурна ли си? Ядосана си му за нещо, което е направил, но аз си мисля, че се страхуваш да си зададеш въпроса, какво всъщност изпитваш към него сега.

Марина бе толкова разстроена, че без да иска, изпусна вратата на фурната и тя се хлопна с трясък.

— Ти дойде тук, защото искаше да откриеш нещо. Разбра ли какво е то?

— Какво ти дава право да ме питаш за тези неща? — смутена, Марина започна безцелно да отваря и затваря всеки домакински съд, които й попаднеше.

— Нямам никакво право, разбира се. — Изабел подпря кръста си с една ръка, за да облекчи напрежението на тялото си. Бе доста наедряла и бебето й тежеше. — Когато срещнах Джейк, трябваше да отхвърля всичко, на което ме бяха учили. Ако не го бях направила, щях да се върна в Остин и щях да съм най-нещастната жена в Тексас.

Марина намери един нож и започна да реже картофи.

— Уорд ме напусна преди седем години. Никога не се върна да ме потърси.

— Можеше ти да отидеш при него.

— А ти би ли отишла при Джейк?

Изабел се разсмя и се зае отново с питките.

— Всъщност аз го преследвах през целия път до Санта Фе. Когато започна да упорства и да се дърпа, заплаших го, че ще тръгна след него с нагорещено желязо и ще му сложа клеймо. Исках този мъж и възнамерявах да направя всичко по силите ми, за да го имам.

Марина бе постъпила почти по същия начин с Уорд. Все още искаше мъжа, в когото се бе влюбила някога. Ако трябваше да бъде откровена, трябваше да си признае, че той имаше причини да избяга от нея. На изкусните лъжи на майка му бе по-лесно да се повярва, отколкото на истината.

Но ако го обичаше толкова много, защо не бе тръгнала след него? Защото бе твърде млада и неопитна, за да вижда по-далече от собствената си болка. Когато бе готова да приеме своя дял от вината, съобщиха й, че той вероятно е загинал.

— Когато си мислех, че Уорд е мъртъв, бях сигурна, че всичко е свършило — каза Марина. — Сгреших. Трябваше ние самите да се уверим, че всичко е останало в миналото. Не можех да направя това чрез писмо или адвокат.

— Не мога да ти давам съвети, Марина. Но понякога не сме в състояние да видим и оценим това, което имаме, докато не го загубим.

* * *

Уорд проследи с поглед Танър, който бе тръгнал към къщата. В продължение на два часа го бе учил да хвърля ласо, да връзва различни възли, да окача ласото за предната част на седлото, за да го държи най-сигурно и да не загуби някой пръст, докато го прави.

В продължение на две години бе живял с момчетата на Джейк, бе работил с тях, бе правил всичко по силите си, за да им помогне да се справят с непохватността, свързана с трудната възраст, в която бяха навлезли, но никога не се бе чувствал като техен баща. Дори не и като техен по-голям брат. Той бе просто един по-възрастен приятел, който от време на време можеше да помогне със съвет или добра дума.

С Танър бе много по-различно. Бе толкова погълнат от собствения си гняв, че чувствата му към момчето го бяха изненадали. Много му се искаше това момче наистина да се окаже негов син. Усещаше, че Танър му отвръща с искрена привързаност. Не искаше да изчезне от живота му, когато Марина се върне в Сан Антонио.

Но Марина нямаше да приеме спокойно желанието му да стане част от живота на Танър. Може би трябваше да й даде развод. Може би това бе най-доброто. Тогава биха могли да разговарят за Танър, без да се смущават от чувствата, които все още съществуваха между тях.

Уорд накрая бе признал пред себе си, че любовта му към Марина не си бе отишла. Това, че прие възможността преди толкова години тя да е казвала истината, отприщи цял поток от чувства. Сега всеки път, когато я видеше, предишните му чувства към нея се връщаха с нова сила. Съмнението все още съществуваше, но това се отнасяше и за огъня, който той мислеше за угаснал преди много време.

— От него може да излезе нещо, след като се поупражнява известно време — заяви Дрю, като надникна от ъгъла на обора.

— Шпионираше ли ни? — попита Уорд, доволен, че поне за момента може да откъсне мислите си от въпросите, на които все още не можеше да си отговори.

— Разбира се. Как иначе мога да разбера нещо?

Тя се приближи и застана до него. След това вдигна от земята едно ласо и започна да го върти в ръцете си.

— Можеше да попиташ.

— Така не се получава. Хората винаги говорят за нещата така, както им се иска да бъдат, а не както в действителност са.

— Може би си права. Дрю, понякога говориш неправилно, също като Уил. Не е зле да се замислиш по този въпрос и да избягваш думи, които знаеш, че не са правилни.

Дрю хвърли ласото напосоки, след това започна да го навива.

— А ти винаги ли ще ме поправяш?

— Вероятно. Когато бях малък, имах много строг учител. Ако направех една и съща грешка повече от два пъти, ме удряше с камшик през раменете.

— И майка ти е позволявала това?

— Това ставаше по нейно нареждане. Разбира се, учителят никога не удряше Рамон.

— Това изобщо не би ми харесало. — Дрю хвърли още веднъж.

— На мен също не ми харесваше.

— Ще нашибаш ли Танър с камшик, ако продължава да пропуска целта?

— И защо да го правя?

— Е, нали си негов баща, затова си помислих…

— Къде си чула това?

Дрю отмести поглед.

— Подслушвала си, нали?

Дрю кимна.

— Трябва да престанеш. Някой ден можеш да чуеш нещо, което би предпочела да не знаеш.

— Ще му кажеш ли?

— Не.

— Тогава Танър как ще разбере, че си негов баща? — Момичето завъртя ласото над главата си.

— Няма да разбере, а и ти няма да му кажеш.

— Защо?

— Не мога да ти обясня, но е много важно да не казваш за това на никого, особено на Танър.

— Защо Танър си мисли, че си умрял? — Дрю отново завъртя ласото. Беше добра и го знаеше.

— Това бе грешка, недоразумение. — Не беше точно лъжа, но въпреки това Уорд се смути.

— Не можеш ли да изясниш нещата?

— По-сложно е, отколкото изглежда.

— Не виждам защо. Женен си за майка му. Всичко, което трябва да направите, е да заживеете заедно.

— Ние с майка му не се разбираме много добре.

— Мама и татко си крещяха през цялото време. Ти никога не крещиш. Изабел казва, че никога не изпадаш в ярост.

— Веднъж го направих.

— Не мислиш ли, че Марина е красива? — попита Дрю и започна да прави нова примка.

— Да, дори много.

— Освен това харесваш Танър.

— Да.

— Тогава защо…

— Има неща между мъжете и жените, които ти не разбираш. Дрю, това са неща, за които не е прието да се говори пред други хора.

— Знам. Чух — призна Дрю. — Но не разбирам защо това трябва да те интересува. Аз не си спомням нищо, което се е случило преди толкова време.

Уорд би искал и той да изпитва същото и се учудваше защо не може да забрави. Имаха ли значение неща, които се бяха случили толкова отдавна? Сега не бе толкова сигурен.

— Танър започна ли да хвърля по-добре?

— Да. Той се учи бързо.

— Добре. Той много ми харесва, Уорд.

На него също много му харесваше.