Лей Грийнууд
Уорд (23)

Глава 23

Дните, които последваха, бяха истинско мъчение за Марина. През деня двамата с Уорд помагаха на хората от градчето. Миеха, изваряваха, горяха, даваха съвети. Уорд започна да проверява всеки кладенец, за да се увери, че водата не е заразена.

Въпреки че в селището вече се чувстваше облекчение, дори победа над болестта, Уорд продължаваше стриктно да държи под наблюдение домовете, в които имаше или бе имало болни хора. Марина и мисис Ауолт организираха хората, които не бяха засегнати от болестта, да оказват помощ на болните и подсигуриха храна за онези, които нямаха.

Вечер, след като се бяха изкъпали грижливо и бяха изварили дрехите си, оставаха сами със себе си. Мистър Прут степенно се оправяше, а мисис Прут не напускаше мястото си до леглото му, освен ако не беше крайно необходимо. Марина би предпочела да остане сама, за да се опита да подреди мислите си. Използвайки това, че мисис Прут винаги бе заета някъде другаде, Уорд непрестанно атакуваше постоянно отслабващата й защита. През деня той намираше хиляди причини да я докосне или да остане толкова близо, че телата им леко да се докосват. Тя, разбира се, се отместваше встрани, но от това нямаше полза. Той просто се преместваше до нея.

— Остави ме на мира — казваше му тя, но без успех.

— Не мога да си върша работата от разстояние — отговаряше той.

Уорд не я причакваше, нито й поставяше някакви капани, просто се приближаваше до нея, повдигаше леко брадичката й и я целуваше.

— И как ще причислиш това към думите ти, че трябва да си вършиш работата?

Уорд се усмихна. През последните дни той се усмихваше много по-често. Марина намираше усмивката му почти неустоима.

— Помага ми да поддържам бодър духа си — отвърна той. — Още повече, това е инвестиция за бъдещето.

Марина не бе сигурна как точно да приеме това. Казваше си, че Уорд също нямаше точна представа какво иска да каже. Но постепенно у нея започна да се заражда подозрение, че той знае много добре какво върши. И защо. И ако не искаше да се окаже принудена да вземе решение, за което все още не беше готова, по-добре бе да си изясни пред самата себе си какво иска от Уорд и какво бе готова да му даде в замяна.

На четвъртия ден никой не се разболя. Дори няколко повалени от холерата показаха явни признаци на подобрение. Джо Олуел се оправяше толкова бързо, че майка му плачеше от благодарност. Никой не можеше да я накара да напусне мястото си до леглото на момчето. Когато не го миеше или не го хранеше, тя просто стоеше и го гледаше. Съпругът й се кълнеше, че изобщо не е заспивала. Марина не разбираше как тази жена бе успяла да издържи на огромното напрежение.

Останалите три деца на Джонсън бяха все още болни и слаби, но макар и бавно, те също започваха да се оправят. Арчи Джонсън също се бе възстановил и вече искаше да става от леглото. Уорд постоянно му повтаряше, че е много важно да лежи поне още две седмици. Беше виждал прекалено много войници, които умираха от сърдечен удар заради това, че се бяха опитали да станат от постелите си прекалено скоро след раняването. Арчи се противеше с думите, че има да се върши много работа, но жена му казваше, че вече са загубили прекалено много членове на семейството им и не иска да рискуват и неговия живот. Едно семейство, което живееше близо до реката, умря. И мъжът, и жената бяха отказали да вземат предпазните мерки, които Уорд им бе наложил. Намери ги един мъж, който караше провизии във фургона си. Той не се колебал и подпалил къщата им, която се бе превърнала в техен гроб.

Когато на петия и на шестия ден никой не се разболя, Марина искаше да обяви, че опасността е преминала, но Уорд не й позволи.

— Надявам се, че най-лошото е останало зад гърба ни, но съм виждал и случаи, когато болестта атакува отново. Трябва да изчакаме, за да се уверим, че всички са в безопасност.

Вече всеки ден някой палеше огън и гореше заразени дрехи, бельо и легла. Марина предположи, че половината град ще се наложи да спи на земята. Много хора продължаваха да повтарят, че не вярват в невидимите микроби на Уорд, но продължаваха да изваряват, да чистят и да мият. Марина много се ядосваше, че дори когато стана ясно, че той е прав, хората отказваха да му повярват, но Уорд й каза, че това всъщност не го интересува, докато всички продължават да следват напътствията му.

Сутринта на осмия ден Клайд Прут слезе в трапезарията за закуска. Движеше се бавно, но изглеждаше забележително добре. Уорд му помогна да заеме мястото си заедно с мисис Прут, която постоянно се суетеше около него.

— Не разбирам защо трябваше да ставаш — каза му тя. — Можех да ти донеса закуската в стаята, както правех през последната седмица.

— Омръзна ми да гледам онези четири стени — оплака се Клайд Прут. — Трябваше да стана и да изляза.

— Може да си станал, но няма да излизаш — заяви жена му. — Облегни се на доктора. Не искам да се измориш прекалено и да получиш сърдечен удар.

— Няма да получа сърдечен удар — отвърна Клайд, като се остави да го положат на обичайното му място на масата.

— Беше сигурен, че няма да се заразиш и от холера — напомни му мисис Прут.

— Надявам се, че кафето е горещо — каза Клайд, като изостави спора, който не можеше да спечели.

Уорд погледна към Марина и й се усмихна по начин, които подсказваше, че двамата споделят някаква тайна. Преди да се усети. Марина му се усмихна в отговор. През тялото й премина тръпка. Това беше още един от опитите на Уорд да й повлияе и да я манипулира, докато не й остане никакъв друг избор, освен да го приеме в живота си, и то при неговите условия.

Беше решена да му се противопостави, но с всеки изминал ден разбираше, че това е все по-трудно и по-трудно.

— Всички в града, изглежда, са на път да се възстановят — каза Уорд. — Ако до утре сутринта не се разболее още някой, мисля, че е време двамата с Марина да се върнем в ранчото.

Клайд и съпругата му веднага ги заляха с порой от възражения.

— Не можете да си тръгнете — заяви мисис Прут. — Хората все още не са добре.

— Но те нямат нужда от мен, за да се оправят — каза Уорд.

— Може някой друг да се разболее — възрази жената, не желаейки да се откаже толкова лесно.

— Ако стане така, ще се върна — увери и двамата Уорд. — Но все пак измина цяла седмица. Мисля, че всички вече са добре.

— Надявах се вие двамата да се преместите да живеете тук — каза Клайд. — Този град наистина се нуждае от лекар.

Марина веднага отправи поглед към Уорд. Не бяха говорили по този въпрос, но тя знаеше, че той все още отказваше да бъде лекар.

— Благодаря ви — отвърна Уорд, по-спокоен, отколкото Марина бе очаквала. — Но не мога да направя това. В градчето няма достатъчно хора, пък и вие сте доста издръжливи и здрави. Ще умра от глад, докато чакам някой да се разболее.

— Тук имаме седемнайсет семейства — заяви Клайд.

— С удоволствие ще ви помогна, ако някой се разболее или се нарани — отвърна Уорд. — Но не мога да остана тук. Имам семейство, което се нуждае от мен.

При тези думи пулсът й се ускори. Не знаеше дали Уорд имаше предвид семейството на Джейк и Изабел или нея и Танър. Може би включваше всички. Все още имаше доста неща, за които трябваше да вземе решение, преди да се върне в ранчото. Ако се върнеше.

— Не след дълго в града ще пристигнат още хора — продължи мисис Прут. — Нямате никаква представа, колко голям може да се окаже градът ни.

— Градът никога няма да се разшири прекалено — отвърна Уорд. — По течението на тази река няма нищо, освен планини. Прекалено далече е от Сан Антонио. В тази област винаги се е отглеждало добитък. Този град никога няма да стане нещо друго, освен малка спирка по пътя при прекарването на добитъка.

— Но…

— Остави човека на мира, Джерин — намеси се съпругът. — Той може и да не е прав какво ще стане с този град, но има право да постъпи както иска. Все пак ние не бяхме прекалено гостоприемни с него, когато за пръв път дойде тук. Едва ли храни някакви топли чувства към нас.

— Храня много топли чувства към всички вас — увери го Уорд. — Но трябва да се върна в ранчото. Има хора, които имат нужда от мен повече, отколкото вие.

Марина вече нямаше съмнения, че той говори за Танър. Запита се дали включва и нея. Още по-важно бе дали тя самата искаше това да е така.

— Е, добре, но искам да знаеш, че винаги си добре дошъл тук — каза Клайд. — Трябва да знаеш, че Джерин и аз преживяхме холерна епидемия, когато бяхме много млади. Тогава почти всички, които се разболяха, умряха.

— Просто приложих на практика това, което са открили други хора — отвърна Уорд.

— А също и някои свои идеи — добави Марина.

Нямаше нищо против скромността, но нямаше да позволи Уорд да се подценява повече. Уорд й се усмихна топло.

— Е, така е, наистина — продължи Марина, като се изчерви под погледа му. — При това, не всички лекари приемат новостите. Ти сам каза това.

— Винаги изборът е труден, когато става дума за нови неща — заяви Уорд.

— Но тогава на преден план изпъкват истински добрите лекари — продължи Марина. — Нужно е специален усет и нагласа, за да можеш да отделиш истинското знание от неоснователните теории.

Марина бе истински горда от постиженията на Уорд. Искаше той да разбере това и сам да се гордее със себе си. Искаше той да придобие достатъчно увереност, за да може да се върне към професията, за която се бе готвил толкова години. Нямаше никакво значение дали практикува в Сайпрес Бенд или някъде другаде.

— Един добър лекар никога не пренебрегва пациентите си — каза Уорд, като се изправи.

— Имаш намерение да кажеш на всички, че няма да се върнеш при нас? — попита Клайд.

— Да.

— Това няма да им хареса. Елинор Олуел се кълне, че си ангел, изпратен от небесата, за да спаси нейния Джо.

— Тогава по-добре да изчезвам от този град, преди да е открила, че съм изгубил крилете си преди много години.

— Не можеш ли да го убедиш да остане? — обърна се мисис Прут към Марина, когато Уорд излезе.

— Аз нямам влияние върху него и никакво право да му поставям изисквания. Все още не сме изяснили и нещата между нас.

— Можете да останете тук — предложи мисис Прут. — Имам предвид ти с малкия Танър. Тогава той никога няма да си отиде.

Да, независимо какво решение ще вземат Марина бе убедена, че Уорд никога повече няма да бъде далеч от Танър. Въпросът, който си задаваше, бе дали тя самата има такова силно желание да бъде близо до Уорд. Трябваше, иначе нямаше да може да се върне при него.

 

 

Уорд не бе се чувствал така добре от дълго време насам. Беше се оказал прав за холерата. Не можеше да я победи, но знаеше как да се бори с нея. Имаше намерение да напише статия за своите наблюдения и опит и да я публикува във възможно най-много медицински списания. Много лекари щяха да се отнесат скептично към неговите наблюдения, но това вече не го интересуваше. Някои обаче непременно щяха да се заинтересуват. Точно заради това си струваше всички усилия.

— Добро утро, докторе. Днес ще проверявате ли още кладенци?

Беше Лоис Енджълс. Семейството й бе пощадено от болестта. Но вместо да се крият в дома си, тя и съпругът й прекарваха по цели дни, помагайки на семействата, засегнати от холерата.

— Всички кладенци са в отлично състояние.

— Елинор изпитва затруднения да държи малкия Джо в леглото. Може би ще можеш да наминеш и да поговориш с него.

— Разбира се.

— Не забравяйте да пуснете дрехите си в моя казан да се изварят. Джерин в момента няма много време за това, прекалено много се притеснява за Клайд. — С тези думи жената кимна за довиждане и се отдалечи.

Хора като Лоис Енджълс можеха да накарат Уорд да обмисли възможността да остане в Сайпрес Бенд, но преди това имаше да свърши по-важна работа. Колкото и безсърдечно да изглеждаше, хората от градчето бяха последни в списъка с неговите задължения. На първо място бяха Марина и Танър.

Уорд почувства как отново в него започва да се натрупва напрежение. Ако утре тръгнеха за ранчото, през нощта Марина трябваше да вземе решения по няколко въпроса. Уорд изобщо не бе сигурен, че тези решения щяха да му харесат.

 

 

Двамата бяха сами в спалнята. Бяха привършили всички приготовления за тръгването на следващата сутрин. Всички се бяха сбогували с тях. Вече нямаше никаква причина Марина да отлага разговора си с Уорд. Нямаше какво друго да се прави, никой не им попречи, никой не ги прекъсна.

Но Уорд не й даде никаква възможност да каже каквото и да било. Марина едва бе затворила вратата зад гърба си и в следващия момент се озова в прегръдките му. Уорд не я попита, дори не я предупреди. Просто я притисна към себе си и я целуна дълго и страстно. Стори й се, че измина цяла вечност преди, останала без дъх, да се освободи от прегръдката му.

— За какво беше това?

— Заради мен.

— Винаги ли така сграбчваш жените, когато не те гледат?

— Само ако очаквам съпротива.

— Сигурно често ти се случва.

— Само от теб.

Очите й се разшириха от изненада. Никога не й бе хрумвало, че след като тя цели седем години не бе допускала друг мъж до себе си, Уорд може да е постъпил по друг начин. Сега вече наистина се замисли над тази възможност и тя изобщо не й хареса.

— Предполагам, че доста често си имал възможност да провериш дали ще срещнеш съпротива.

— Ммм…

Какво означаваше това? Тя не го бе виждала седем години. През това време Уорд би могъл да има стотици жени. Тази представа предизвика нервна тръпка в стомаха й. Как смееше той да й изневерява с толкова жени, докато все още бе неин съпруг!

Марина трябваше да си напомни, че на Уорд е било казано, че бракът им е анулиран. Значи изобщо не ставаше дума за невярност от негова страна, а за това, че той се е държал като всеки друг мъж. Когато един мъж иска жена, излиза и си я намира. В това нямаше нищо необичайно. Беше нормално. В реда на нещата.

Но от това Марина не се почувства по-добре. Бе мислила, че той по всяка вероятност е мъртъв, но никога не си бе позволила интимност с друг мъж. Дори не бе поискала да го направи. Защо той не бе могъл да приеме нещата по същия начин? Опита се да се отдръпне от него, но той не й позволи.

— Пусни ме — каза тя, като се бореше безуспешно да се измъкне. — Не искам да бъда следващата от поредицата жени в живота ти.

— Какво казах, че да те накарам да си помислиш такова нещо?

— Че никоя друга не е оказвала съпротива. Дали всяка нощ си си намирал различна жена? Изминаха седем години, откакто ме напусна. Оттогава в живота ти сигурно е имало много жени.

— Не и през последните две години. Оттогава живея в ранчото на Джейк, а там не съм водил жени, защото това би било лош пример за момчетата.

В очите й гореше гняв.

— Но през войната никой не се е интересувал какво правиш…

— Така е.

— Ти ли ходеше в градовете, или жените сами идваха при теб?

— И двете.

Марина се опита още веднъж да го отблъсне с всички сили, но той не я пусна.

— Колко бяха?

— Стотици. Може би хиляди. Не знам. Никога не съм ги броил.

Едно открито признание, че е използвал други жени, за да задоволява мъжките си апетити, не би я изненадало, но безсрамното му потвърждение, че дори не си е направил труда да ги брои, я смая. Дори Рамон…

Марина отново се опита да се отскубне от него, но ръцете му я държаха здраво.

— Пусни ме! — изкрещя тя. — Отказвам да остана тук с теб да се оставя да бъда целувана от един безсъвестен развратник.

— Не съм развратник.

— Стоиш тук, казваш ми, че си бил с толкова много жени, че дори не си сметнал за необходимо да ги броиш, и твърдиш, че не си развратник!

Уорд се ухили. Прииска й се да го удари. Изглеждаше толкова самодоволен.

— Те наистина идваха в лагера. Истина е също така, че в града имаше стотици. Само че аз не съм имал нищо общо с тях.

Марина спря да се бори.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото чу.

— Може би не са били хиляди, не дори и стотици, но в живота ти със сигурност е имало жени. Мъжете си имат своите нужди.

— Какви нужди?

— Сам знаеш какви. Всеки знае.

Уорд отново й се усмихваше, но този път усмивката му бе хищническа. Изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да я погълне.

— Не знам. Ти ми кажи.

Не можеше да го направи, дори и да бе могла да намери подходящите думи.

— А жените нямат ли своите нужди? — попита той. Марина не можеше да го отрече, не и след онзи следобед край реката.

— Не и по този начин. Ние нямаме нужда от стотици партньори.

Изразът на лицето му внезапно стана сериозен.

— И с колко мъже си се забавлявала?

— С николко! — Щеше да го зашлеви, ако можеше по някакъв начин да освободи ръцете си. — Как смееш да ми задаваш такъв въпрос?

— Но ти си помисли, че съм имал толкова жени, че дори не е било необходимо да ги броя.

— Не си го помислих. Ти беше този, който каза, че е имало стотици и хиляди. Помислих си… Звучеше ужасно… Знам, че мъжете са устроени по различен начин от жените. При това си си мислел, че повече не си женен. Не си имал никаква причина да нямаш стотици жени, може би хи…

Уорд постави пръст на устните й.

— В началото спях с всяка жена, която ми попаднеше. Но не след дълго разбрах, че по този начин всъщност се опитвам да забравя теб.

Марина спря да се бори. Отчаяно искаше да му повярва, но не знаеше дали ще може. Не разбираше защо това има такова значение. Никога не бе преставала да мисли за него. Дори когато се предаде и реши да се омъжи за Бъд, трябваше да полага невероятни усилия, за да спре да мисли за Уорд.

— Мислил ли си си поне понякога за мен?

Уорд целуна ъгълчето на устата й.

— Мислех за теб през цялото време.

— Защо?

— Обичах те. Ожених се за теб. Напуснах те. Предостатъчен материал за размисли дори за повече от седем години.

Марина впи поглед в очите му.

— Но ти ме мразеше.

Уорд отново я целуна.

— Дори тогава си мислех за теб.

— Аз също. — Бе признала това през себе си, но не можеше да повярва, че току-що бе направила това признание и пред Уорд. Чувството, че е твърде уязвима и безпомощна, я накара да добави: — Отглеждах сина ти.

Но дали това бе единствената причина? Той отново я целуваше, объркваше мислите й, караше я да пожелае изобщо да престане да мисли.

Уорд се отдръпна, достатъчно, за да я огледа от глава до пети.

— Красива си — промърмори той, като докосна лекичко устните й с върховете на пръстите си. — Дори по-красива от преди.

Марина не му вярваше. От дълго време не бе имала време да се грижи за себе си или да харчи пари за дрехи, но нямаше да възрази, ако Уорд предпочиташе да си мисли, че тя е станала по-красива. Това й харесваше. Караше я наистина да се чувства такава.

Уорд се наведе леко и започна да целува клепачите й. Марина не разбираше защо се чувства толкова удобно в прегръдките на Уорд, докато само докосването на Бъд я караше да се отдръпне по-далеч. Бъд бе стабилният, сериозен мъж, който я обичаше, макар че тя не отговаряше на чувствата му. Уорд я бе изоставил, но въпреки това тя се чувстваше много по-добре в неговите прегръдки. А целувките му й харесваха още повече.

Бъд никога не би целувал клепачите й. Марина не се възпротиви на сладката атака на устните му. Чувстваше се прекрасно.

— Защо го правиш? — прошепна тя.

— Защото така искам.

Сега Уорд започна нежно да гризе ушенцето й. Беше й все по-трудно да се съсредоточи. Но за нея бе от изключителна важност да разбере дали Уорд я иска заради самата нея или само като майка на Танър.

— Сигурен ли си, че не правиш това заради Танър?

— Кой Танър?

Марина виждаше, че той се шегува, но това й достави удоволствие.

— Той е твой син, момчето, което имаш намерение да притежаваш.

— Не по-малко искам да притежавам майка му.

— Сигурен ли си?

— Нека ти покажа.

Устните му покриха нейните диво и необуздано. Марина осъзна с изненада, че му отвръща по същия начин. Не разбираше как стана така, но реши да не задава повече въпроси и да се остави на чудесните усещания, които Уорд предизвикваше у нея. Утре щеше да има достатъчно време да реши какво означава всичко това.

— Сега вярваш ли ми?

— Малко.

— Имаш ли нужда от още убеждаване?

— Няма да навреди.

Чувстваше, че постъпва лекомислено, но не я беше грижа. Беше на двайсет и четири години. Хората я бяха избягвали, шепнеха зад гърба й, нагло я сочеха, когато имаше смелостта да се покаже на публично място. През цялото това време бе крила чувствата си, понякога се преструваше, че те изобщо не съществуват, защото се страхуваше, че те ще я погълнат.

Не бе се осмелила да се надява на любов. След време успя да убеди сама себе си, че е така.

Сега разбираше, че нещата не стоят по този начин. Искаше любов — искаше я отчаяно, но се страхуваше. Можеше да живее без любов. Но не мислеше, че би могла да понесе да намери любовта и след това да я изгуби отново.

Марина се отпусна в прегръдките на Уорд, обви ръце около него и се притисна към тялото му. Чувстваше допира до мощните му мускули и чувството бе зашеметяващо. Нещо вътре в нея се отпусна и изчезна. Почти веднага осъзна, че това всъщност бе твърдото й самообладание, което й бе помагало да издържи трудностите през изминалите седем години. Опита се да задържи това самообладание, но то продължи да отслабва и накрая съвсем изчезна. Каза си, че не може да се превръща в слаба жена, не можеше да си позволи да разчита на Уорд или на някой друг да я закриля. Но това не бе по силите й, нито зависеше от волята й. Вътрешният й глас й казваше, че Уорд сега е тук. Можеше да се отпусне. Той щеше да се погрижи за всичко. Марина се притисна по-силно към него, наслаждавайки се на топлината от неговата близост.

— Сега убедена ли си? — попита я той.

С върха на езика си Уорд очерта линията на ухото й. През цялото й тяло преминаваха тръпки, накрая бе сигурна, че повече не би могла да издържи.

— Ммм…

Всичко това правеше изключително трудно да вземе решение.

— Ще видя дали мога да бъда малко по-убедителен — прошепна й Уорд.