Лей Грийнууд
Уорд (4)

Глава 4

Рамон и Луиза Дилън бяха сами в салона, когато влязоха Марина и Уорд. Майка му седеше в инкрустиран дъбов стол с широка облегалка, изправила гордо гръб, а на лицето й бе застинало високомерно и презрително изражение. Бледата й кожа бе в ярък контраст с черната копринена рокля и късата черна пелерина. Рамон стоеше от едната й страна и изглеждаше повече като придатък към майка си, отколкото като отхвърлен годеник. Уорд би предпочел баща му също да присъства, но той бе твърде слаб и болен, за да бъде подложен на такава бурна сцена.

Начинът, по който ги приеха, бе напълно противоположен на този, който Уорд очакваше.

— Слава богу, че си жив и здрав — извика Луиза, като стана от стола си и забърза към Уорд. — Когато миналата нощ не се прибра вкъщи, си помислих, че са те нападнали по пътя.

— Не носех никакви пари, майко. Не ме заплашваше нищо.

— Никой богат човек не се намира в пълна безопасност — след това Луиза се обърна към Марина с леден тон: — Както виждам, ти също си добре.

— Да — отвърна Марина, като пристъпи по-близо до Уорд. — Жива и здрава съм.

— Къде бяхте? — попита Луиза. — Изпратих всички мъже в ранчото да ви търсят — слугите, дори и каубоите, претърсваха околностите почти през половината нощ. Madre de Dios, като си помисля какво ще стане с репутацията ти, ако това се разчуе! Изключително много се радвам, че Уорд те е намерил. Къде я намери, синко?

— В края на улицата — отвърна Уорд с усмивка и като прегърна Марина, я привлече към себе си. — Не се върнахме, защото миналата нощ се оженихме. Прекарахме първата си брачна нощ в града.

Луиза пребледня и притисна ръка до сърцето си. Протегна другата си ръка и като че търсейки подкрепа, с мъка се добра до стола си.

— Лекарството ми за сърце — обърна се тя към Рамон. — Бързо, налей ми от лекарството ми за сърце.

— Майко, това не е голяма изненада. Марина е казала на Рамон, че не иска да се омъжи за него. Аз със сигурност нямах намерение да се женя точно сега, но се случи така, че се влюбихме.

Уорд извърна глава и погледът му се спря на Марина. Тя вдигна очи към него, а в тях се четеше възхищение, което Уорд се надяваше да не се промени през следващите петдесет или сто години.

— Не можехме да постъпим по друг начин — каза той.

Майка му не отговори, само продължи да отпива от лекарството. Уорд очакваше Рамон да каже нещо, но вниманието му дори за миг не се отделяше от майка му:

— Добре ли си. Майко? — Уорд започна да се тревожи. Дори когато Рамон бе болен, не я бе виждал да отпива повече от две глътки от лекарството си. Сега Луиза бе пресушила чашата си и я подаваше на Рамон да я напълни отново.

— Само една минутка! — Гласът й бе слаб и немощен, Луиза изобщо не приличаше на себе си. — Дай ми само една минута.

Всички зачакаха в напрегната тишина, докато Луиза отпи две глътки от повторно напълнената чаша и се облегна на стола си, като продължаваше здраво да стиска чашата в ръка.

— Всичко това е съвсем неочаквано — каза тя, като отправи поглед към Уорд. — Нямах никаква представа, че вие двамата се познавате толкова добре. Майката на Марина не ми спомена нищо такова.

— Не се познаваме. Никога не се бяхме срещали до преди два дни. Влюбихме се почти мигновено.

Луиза погледна сина си със смесица от тъга и съжаление.

— Бедно момче! Толкова ли беше непреодолимо това привличане?

— Да, но няма нужда да ме съжаляваш, защото съм много щастлив.

Лицето на Луиза се изкриви в болезнена гримаса.

— Чия беше идеята да се ожените толкова набързо?

— Моя — обади се Марина.

— Твоя? — Студенината в тона на Луиза не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.

— Аз исках да кажем на всички — каза Уорд. — Но Марина настоя първо да се оженим.

— Защо?

— Защото не исках да се вдига шум — отвърна Марина. — Ако вече сме женени, няма да има смисъл да се опитвате да ме разубеждавате.

Луиза покри очите си с ръка и въздъхна.

— Не знам какво да кажа, какво да направя. Ако баща ти беше достатъчно силен…

— След няколко минути сам ще кажа на татко.

Луиза рязко се изправи.

— И дума няма да споменаваш пред баща си! Забранявам! — Тя отново се отпусна на стола си. — Това ще го убие. Знам, че ще го убие.

— Майко, за какво говориш?

Уорд бе повече учуден, отколкото разстроен от странното държание на майка си. Тя винаги бе обичала да драматизира нещата, но той никога не я бе виждал точно в такова състояние. Разбира се, не се случваше всеки ден единият син да се ожени за годеницата на другия син, особено когато браковете в богатите семейства обикновено се уреждаха много прецизно. Уорд признаваше, че тя има известно право да се чувства засегната и превъзбудена. Въпреки това искаше му се майка му да не се държи по този начин, който разстройваше и обиждаше Марина.

— Ако само бе поговорил с мен! — простена Луиза, като още веднъж закри очите си с ръка. — Можех… — с прекрасно изиграно вълнение, Луиза не довърши.

— Можела си какво?

Уорд започваше да се ядосва. Майка му правеше намеци, без всъщност да казва нищо. Нямаше намерение повече да търпи това.

— Хайде, майко, кажи каквото имаш да казваш.

Луиза попи с носната си кърпичка очите си, които изведнъж плувнаха в сълзи.

— Не знам как да ти съобщя това, синко, освен направо и без заобикалки.

Луиза направи драматична пауза, като местеше поглед от Уорд към Марина и после обратно към Уорд.

— Жената, която сега е твоя съпруга, споделяше леглото на Рамон от деня, когато пристигна в ранчото. Сега има голяма вероятност да те дари с детето на собствения ти брат!

— Това е подла лъжа!

Уорд чу като през мъгла яростните думи на Марина. Той буквално се вцепени от това обвинение. Не можеше да повярва, че Марина би могла да направи такова нещо. Нито пък можеше да си представи защо майка му ще отправя такива обвинения.

— Кой ти е наговорил тези лъжи? — попита Уорд.

Майка му се опита да се престори, че не е обидена, но не беше добра актриса и не успя да го заблуди.

— Рамон не искаше да ми каже какво сее случило между него и Марина, но след като двамата изчезнахте и… Уорд, не докосвай Рамон! Уорд! Фелипе, ела веднага!

Уорд прекоси стаята и се нахвърли върху брат си. Рамон отби първата му атака, но нямаше къде да избяга. В следващия миг Уорд връхлетя върху него.

— Вземи си думите назад! — изкрещя Уорд, като удряше главата на брат си в покрития с дебел килим под. — Кажи на майка ни, че си проклет лъжец, или ще ти счупя врата!

Уорд почувства как няколко чифта ръце се опитват да го хванат, но не им обърна внимание. Щеше да изтръгне истината от Рамон, преди Фелипе да бе имал възможността да извика помощ. Внезапно се озова далеч от Рамон и прикован към пода. Започна да се бори с всички сили да се освободи, но безуспешно, защото го държаха шестима силни мъже.

Марина се затича към тях и застана от едната му страна.

— Пуснете го! — изкрещя тя на мъжете, като блъскаше и удряше когото й попадне.

— Стой настрана! — заповяда Луиза с леден глас.

— Не и докато не пуснете съпруга ми!

— Рамон, дръж я!

Марина се опита да му избяга, но Рамон я хвана за ръцете и я дръпна настрани. Уорд се закле да счупи врата на Рамон, когато бъде в състояние да се държи на краката си. Майка му се приближи и се надвеси над него. Изглеждаше ужасно разгневена, сякаш беше готова да го убие всеки момент.

— Никога повече не посягай на Рамон! — изсъска тя. — Не искам да го видя наранен заради такава като нея! — И тя посочи яростно към Марина.

— Няма да му позволя да говори лъжи за жена ми! — отвърна Уорд. — Ако каже само още една дума, ще му извия врата!

— А ще извиеш ли моя врат, ако аз кажа още една дума?

— Няма да слушам, майко. Ще взема жена си и ще си тръгна.

— Ще слушаш — заяви Луиза. — След това прави каквото искаш. Ще обещаеш ли, че няма да нападнеш Рамон, ако хората ми те пуснат?

— Не.

Уорд започна да се бори, за да се освободи, но усилията му бяха напразни. Впи пълен с омраза поглед в Рамон. За пръв път в живота си Рамон изглеждаше уплашен от него.

Много добре! По един или друг начин, когато бъдеше свободен, щеше да го принуди да каже истината.

— Завържете го! — нареди Луиза.

— Да не сте посмели! — изкрещя Марина, но мъжете не й обърнаха внимание. Един от тях отиде да донесе въже, след което ръцете и краката на Уорд бяха завързани здраво.

— Сложете го на този стол! — заповяда Луиза. — И можете да си вървите — каза тя, след като Уорд бе настанен в едно кресло от черна кожа. — Сега — продължи тя, след като вратата се затвори след слугите, — слушай какво имам да ти кажа.

Тази жена бе съвсем различна от майката, която Уорд познаваше. Сега тя бе студена и непреклонна, изпълнена с горчива омраза.

Уорд отправи поглед към Марина. Беше трудно да разбере какво чувства тя. Със сигурност гняв. Страх — също. Тя беше права. Не трябваше да се връщат, а направо да се отравят към Вирджиния.

— Този брачен съюз бе предложен от семейството на Марина — започна Луиза, като отново се настани на стола си. — Рамон беше повече от щастлив. Беше поразен и покорен от красотата на Марина. Признавам, че тя е много красива жена, но има много необуздан и див характер, който не одобрявам. Рамон не искаше да чуе и дума против нея, затова аз я поканих да ни гостува по-продължително време. Не поканих родителите й, защото исках да видя какво ще направи тя, когато те не са наблизо, за да я обуздават.

Тя беше само на седемнайсет години. Уорд можеше да се сети поне за дузина невинни лудории, които тя би могла да направи, за да скандализира родителите си и техните високопоставени приятели. Затова нямаше никакво намерение да се остави да бъде заблуден от такива приказки.

— Когато я намери, тя всъщност бягаше — продължи Луиза, като не откъсваше поглед от Уорд. — Рамон току-що й бе казал, че все пак не е толкова сигурен, че иска да се ожени за нея. Тя беше разстроена, смея да кажа, дори отчаяна. Баща й бе дал да се разбере, че ще я лиши от наследство, ако не се омъжи за Рамон.

— Не за това избягах — възпротиви се Марина. — Имах известни съмнения и исках да остана сама и да помисля.

— Баща ти не каза ли, че ще те лиши от наследство, ако не се омъжиш за Рамон?

За Марина бе невъзможно да не отговори на настоятелния въпрос на Луиза, които при това бе зададен с неописуемо властния тон на кастилските наследствени благородници, известни със своето високомерие.

— Да, но той винаги ме заплашва по този начин, когато се забъркам в неприятности.

— Като например, когато избяга, за да се срещнеш с онези тримата каубои?

— Не избягах, за да се срещна с тях — отвърна Марина. — Исках да посетя онази фиеста. Те предложиха да ме придружат.

Тези думи на Марина не промениха нищо. Уорд много добре разбираше, че тя наистина трябва да се е чувствала разстроена и изплашена, ако си е мислела, че ще бъде наказана заради отказа на Рамон да се ожени за нея. Това нямаше нищо общо с факта, че се бяха влюбили. Което, така или иначе, щеше да се случи. Марина притежаваше толкова волен и свободен дух и в никои случаи нямаше да се примири със скучния и лишен от страсти живот в обществото.

— Трябваше веднага да застанеш нащрек, когато тя започна да флиртува толкова открито с теб вечерта на танците — каза Луиза.

— Това наистина не беше много благоразумно, но не мисля, че Марина направи нещо лошо тогава.

Луиза никак не изглеждаше притеснена дали Уорд й вярва или не. Това разтревожи Уорд повече от всичко друго. Луиза никога не започваше спор, без да е уверена, че ще спечели.

— Знам, че не би повярвал на Рамон — продължи Луиза. — Затова ще извикам Фелипе. Той ще ти разкаже какво е видял.

Тези думи накараха Уорд да онемее. Фелипе бе личният слуга на баща му, докато той не се разболя тежко и услугите на Фелипе бяха заменени от тези на постоянен болногледач. Защо слугата ще лъже заради Рамон?

— Той не може да ти каже нищо — заяви Марина. — Няма нищо за казване.

С всяка изминала минута Марина се разстройваше все повече. Уорд никога нямаше да прости на майка си. Можеше да разбере, че му е ядосана заради това, че бе откраднал годеницата на Рамон, но то не беше извинение за начина, по които постъпваше с Марина.

Извикан в стаята, Фелипе не се поколеба. Погледна Уорд право в очите и заговори с ясен, уверен глас.

— По време на следобедната сиеста^[1] мис Скот обикновено идваше в стаята на мастър Рамон. Отначало той се възпротиви, тъй като тя все пак бе гостенка, но мис Скот каза, че това няма значение, тъй като те така и така ще се оженят.

— Това не е истина! — извика Марина. — Не е истина, Уорд! Не съм казвала нищо подобно!

— Преди два дни — продължи Фелипе с безстрастен тон, като че ли Марина изобщо не бе проговаряла. — След като те бяха… ами след това, мастър Рамон й каза, че не е сигурен дали е правилно да се ожени за нея. Тя започна да го умолява да не се отказва от брака им, но той каза, че ще реши същия ден и ще й го съобщи. Тя излезе от стаята много ядосана.

— Рамон не направи такова нещо! — изкрещя Марина. — Ако беше го направил, щях да го удуша!

— Аз нямаше да го позволя, защото чаках в съседната стая — отвърна Фелипе.

— Изобщо не си бил там! — извика тя. — Нито пък аз — добави Марина, когато осъзна колко двусмислени бяха думите й. — Нищо подобно не се е случвало. Всичко това са лъжи.

Уорд не искаше да се вслушва в тихия, но настоятелен глас на съмнението, което бе започнало да гризе душата му. Той се опита да го отхвърли. Не можеше да се съмнява в Марина. Тя бе прекалено млада и бе естествено да извърши нещо глупаво, но не беше достатъчно пресметлива да спи с Рамон, просто за да е сигурна, че той ще се ожени за нея. Тя дори не бе искала този брак.

— Хиляди жени са продавали честта си, за да се оженят за богат мъж — каза Луиза, като че ли четеше мислите на Уорд. — Ще има хиляди такива и след тази тук.

— Никога не бих направила такова нещо! — възпротиви се Марина.

— Но ти се съгласи да се омъжиш за Рамон, въпреки че не го обичаше — отбеляза студено Луиза.

— Аз… той… никой не говореше нищо за любов — прошепна Марина.

— Напротив — обади се Рамон. — Аз си мислех, че те обичам.

— Ти не обичаш никого, освен себе си — сряза го младата жена. — Никога не би ти хрумнало да се замислиш какво би станало с мен, ако решиш да развалиш годежа. Не, че той го направи — обърна се тя към Уорд. — Аз го развалих.

— Когато срещна Уорд, каза ли му за годежа си с Рамон? — попита Луиза.

— Не, но…

— Продължавай — Луиза насочи поглед към Фелипе.

— Нямаше никаква причина да го правя — каза Марина, очевидно решена да завърши мисълта си. — Тогава все още не знаех, че ще се влюбя в Уорд.

— Вчера тя отново дойде в стаята на мастър Рамон — каза Фелипе. — Той й каза, че е решил да не се жени за нея. Тя се хвърли в прегръдките му, започна да го умолява, уви се около него като змия, докосваше го и го целуваше, докато мастър Рамон не можеше да се сдържа повече. След това тя заплаши, че ще каже на всички, че мастър Рамон я е изнасилил, ако той не се ожени за нея. Аз…

— Не! Това не е истина! — извика Марина.

— Аз влязох в спалнята им — продължи безмилостно Фелипе — и тя разбра, че съм чул всичко. Вече не можеше да разпространява тази лъжа.

— Това не е истина! — извика отново Марина, а по страните й се стичаха сълзи. — Отидох в стаята му, за да му кажа, че няма да се омъжа за него, че съм влюбена в Уорд.

Луиза обърна глава и впи стоманения си поглед в Уорд.

— Когато легна с нея, наложи ли ти се да премахнеш пояса на целомъдрието?

Уорд почувства как кръвта изстива във вените му.

— Това не е надеждно доказателство за целомъдрие — отвърна Уорд, опитвайки се да убеди повече себе си, отколкото майка си.

— Тогава може би ще повярваш на това — Луиза позвъни и една от прислужничките влезе в стаята, през едната си ръка бе преметнала чифт дрехи.

Уорд обърна глава към Марина, но въпросът замря на устните му. Тя се бе втренчила в дрехите, а лицето й бе покрито с мъртвешка бледност. С една ръка закри устата си, за да спре вика, напиращ в гърлото й. Ако трябваше някога да види някого сразен и признаващ се за виновен, то това бе идеалният случай.

— Това са дрехите, които носеше Марина, когато вчера влезе в стаята на Рамон — каза Луиза. — Захвърлила ги е, преди да се изкъпе. Ако ги огледаш внимателно, ще откриеш…

— Не! — самата мисъл беше отвратителна.

— Той се опита да ме изнасили, Уорд! — Сега Марина се обърна към него с мокро от сълзи лице. — Той ми каза, че след като ме люби, аз никога повече няма да помисля за теб.

Да я изнасили! В ума му започнаха да се блъскат хиляди мисли. Защо не му бе казала нищо? Вчера Марина дори не изглеждаше разстроена, само нетърпелива да се оженят веднага. Не бе възможно сега да казва истината. Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

— Марина?

Това беше вик за помощ, молба да му помогне да намери начин да й повярва, да му помогне да намери нещо, което да разбие на пух и прах всичките доказателства, които се трупаха срещу нея.

— Как е възможно една жена да си мълчи, ако й се е случило такова нещо?

— Защото не се е случило — заяви Луиза. — Рамон няма нужда да изнасилва която и да е жена. Те сами се хвърлят в краката му.

Уорд не можеше да възрази на това. Жени дори се бяха опитвали да съблазнят него, за да се доберат до леглото на Рамон.

— Не исках ти да разбереш за това — отвърна Марина. — То само щеше да те нарани.

— Марина не е могла да си позволи да ти каже — продължи Луиза. — Трябвало е бързо да се ожени за теб, преди Рамон да проговори. Затова те посрещна на пътя, за да нямаш възможност да се върнеш в къщата и да разбереш всичко. Изненадана съм, че изобщо ти е позволила да се върнеш.

Марина не бе искала да се върнат. Беше молила Уорд да отведе направо във Вирджиния.

— Тя трябваше да си хване съпруг — продължаваше безмилостно Луиза. — Ако не единият Дилън, то другият ще свърши работа.

Уорд почувства как последната частица топлина напусна тялото му, оставяйки го студен и безчувствен. Нямаше желание да се движи. Дори не искаше да диша. Просто искаше да се разтопи и да изчезне. Тогава може би нечовешката болка в сърцето му щеше да заглъхне.

Беше се проявил като истински глупак. Трябваше да знае, че никоя жена от обществото, никоя жена, която от рождението си бе учена как да си хване богат съпруг, не би се влюбила за по-малко от един ден. Такава спонтанност отдавна бе изкоренена от такива жени. Беше повярвал на Марина, защото много бе искал да й повярва.

Защо толкова силно бе пожелал тя да го обича? През целия си живот бе стоял на второ място след Рамон. Дали това не бе някакъв отчаян опит поне веднъж да почувства, че е първи?

Уорд не знаеше, не можеше да мисли повече. Трябваше да се махне, по-далеч от тази къща и от тези хора — трябваше да се махне, преди да е убил някого.

Уорд вдигна поглед към Марина. Тя го гледаше с плувнали в сълзи очи. Сълзите бяха оставили следите си по лицето й. Тя бе на ръба на отчаянието, очакваше той да произнесе присъдата си, да каже дали бе успяла да го убеди в невинността си.

Наистина ли парите значеха толкова много за нея?

— Развържете ме — проговори накрая той.

Тонът му бе примирен, гласът — безстрастен, безчувствен. По-късно щеше да се отдаде на гнева, на разочарованието. Сега изпитваше непреодолимо желание да се махне и да изстрада насаме унижението си.

— Уорд, трябва да ми повярваш! — извика Марина. — Нищо от това не е истина. Те всички лъжат.

— Защо, Марина? Защо толкова много хора ще лъжат за теб? Ами писмото, дрехите, молбите ти да се оженим, без да кажем на никого, желанието ти да напуснем това място, без да се обадим на никого?

— Майка ти ме мрази. Тя…

— Сега да не би да обвиняваш майка ми, че е изфабрикувала всички тези доказателства срещу теб, дори думите, излезли от собствената ти уста?

— Ти не разбираш. Мога да ти обясня.

Уорд се чувстваше изтощен до крайност. Не можеше да понесе нищо повече.

— Не искам да слушам обясненията ти. Ти си моя жена, така че не те заплашва опасност от баща ти. Можеш да останеш тук. Те ще се погрижат за теб, но аз не искам да те виждам повече. Ако умра, ще наследиш моя дял от ранчото. Ще видя какво мога да направя, за да те обезщетя.

Луиза погледна сина си.

— Няма да направиш нищо глупаво, надявам се — отсече тя с леден тон.

— Глупавата постъпка вече я направих.

— Съжалявам, но не можех да те държа в неведение за тези неща. Не мога да си представя колко жестоко може да постъпи тя един ден, за да разбие сърцето ти.

— Бих искал да не ми бе казвала, майко. Така поне можех да съм щастлив. Сега нямам нищо.

— Уорд! — От гърдите на Марина се изтръгна глух стон.

Молбата и отчаянието в гласа й го преследваха, докато излизаше от стаята, докато вървеше към конюшнята и по пътя, докато препускаше като бесен миля след миля. Спираше само за да си купи друг кон и продължаваше пак. Искаше да язди, докато не бъде в състояние да чувства нищо повече от съсипващата умора, която да завладее тялото му. Искаше да се отдалечи толкова от Тексас, че да забрави, че изобщо е стъпвал там.