Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Каубои (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 58 гласа)

Информация

Корекция
tsvetika (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране
bobych (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Лей Грийнууд. Уорд

Американска. Първо издание

ИК „Торнадо“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-190-069-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Глава 8

Марина проследи с поглед Уорд, който бързо се отдалечаваше, а в гърдите й бушуваха противоречиви чувства. С нежелание предприе това пътуване, защото знаеше, че няма да е лесно отново да се срещне с Уорд, но се оказа дори по-трудно, отколкото бе очаквала. Бъд бе настоял тя да изпрати адвокат, същия адвокат, който бе открил местонахождението на Уорд. Бъд казваше, че няма нужда тя предприема такова трудно пътуване. Рамон можеше и лъже, както бе излъгал, че брат му е изчезнал безследно във войната.

Въпреки гнева и горчивината, Марина искаше лично да се срещне с Уорд. Все още не можеше да разбере какво се бе случило и защо нещата между тях бяха тръгнали толкова зле. Надяваше се в това пътуване да успее да намери отговор на въпросите си и най-накрая напълно да изхвърли този мъж от живота си.

Но всичко се оказа по-трудно, отколкото си бе мислила. Дойде й прекалено много дори само това, че застана очи в очи с него. Уорд се бе променил. Преди той бе открит, чистосърдечен и искрен в любовта. Именно това я бе привлякло и тя бе предпочела него пред по-красивия му и по-млад брат. Рамон Дилън имаше поразителен ефект върху жените. Уорд не вярваше, че една жена би предпочела него пред Рамон. Когато накрая бе повярвал, направи го с цялото си сърце.

Той не беше красив като Рамон — всъщност малко мъже можеха да се мерят с него, — но излъчваше чар, с който я привлече предизвика неочакван трепет в сърцето й. Сега изглеждаше по-възрастен, по-уморен. Войната и времето не се бяха отнесли благосклонно към него. Косата му бе в безпорядък и не бе толкова гъста. Лицето му бе загубило мекотата, коя го тя си спомняше. Бе загоряло от слънцето и вятъра, а скулите му изпъкваха остро. Челюстта му бе груба, рязко изсечена и твърда. Бе забелязала как мускулите му се стегнаха, когато той стисна зъби, опитвайки се да овладее гнева, които напираше у него и блестеше в очите му.

Някои неща обаче си бяха останали същите. Ръцете му бяха все така загрубели от работа. Както и преди, дрехите му прилепваха плътно към мускулестото му тяло, което отново предизвика у нея странно вълнение и тежест в стомаха. Марина потисна чувствата си. Не искаше никога повече да изпитва същото към този мъж.

Очите му все още бяха огледало на душата му, но сега в тях пламтеше яростен гняв. Марина не познаваше човека, който току-що се бе отдалечил от нея. Той бе станал по-зрял, по-непреклонен, по-студен.

— Имаш ли нещо против да влезем вътре?

Марина се обърна и забеляза на известно разстояние от себе си една жена в последните седмици на бременността си. Жената изглеждаше на същата възраст като Марина.

— Мога да ти предложа нещо ободрително.

— Благодаря. С удоволствие бих изпила чаша кафе — отвърна Марина и се насочи към непознатата.

— Казвам се Изабел Максуел. Аз съм съпругата на Джейк. Както виждам, мъжете ни изоставиха, очевидно в полза на кравите.

Марина се улови да се усмихва, докато вървяха към голямата къща, която бе много по-голяма от къщата на семейство Рандолф.

— Наоколо изглежда прекалено пусто, нали? — каза Изабел, като посочи земята около къщата. — Току-що се нанесохме, а Уорд категорично ми забрани да се претоварвам. Джейк не ми позволява да върша никаква работа извън къщи. Казва, че такава работа ще бъде прекалено тежка за мен, но изобщо не си дава сметка колко ме изморява готвенето за толкова много хора. Предполагам, няма да мога да се заема с градината до следващата година. Не мисля, че след като се роди бебето, ще имам много време за нея.

— Така е — каза Марина, като си спомни колко трудни бяха първите две години, след като роди Танър. — Но поне няма да се оплакваш от липса на помощ, Изабел.

— Да, но те са мъже — отвърна Изабел. — Повече пречат, отколкото помагат.

Двете жени се засмяха и влязоха в къщата. Преминаха по един широк коридор и покрай четири стаи — две всекидневни, кабинет и трапезария — преди накрая да влязат в огромната кухня, която заемаше цялата задна страна на къщата. Светлото, просторно помещение подейства успокоително на Марина, а съблазнителната миризма на прясно сварено кафе, току-що опечен хляб и ябълков сладкиш изостриха апетита й.

— Изабел, ти си чудесна готвачка.

Изабел се разсмя.

— Старая се. Първия път, когато приготвих закуската, бобът бе толкова твърд, че зърната изскачаха от чинията, когато Джейк се опита да ги набоде с вилицата. Освен това толкова прегорих бекона, че той заприлича на парче въглен.

Марина хвърли поглед през отворената врата и съзря масата в трапезарията, отрупана с храна като за цяла армия.

— Ти очевидно очакваш гости, Изабел. Нямаше да дойда, ако знаех.

— Очаквах единствено момчетата на Рандолф и хората, тръгнали с тях.

— Но масата ти е приготвена за много повече хора.

В отговор Изабел се разсмя.

— Двамата с Джейк имаме единайсет деца.

Тя се разсмя още по-силно, когато видя смаяното изражение на Марина.

— Всички те са осиновени.

Марина прие чаша кафе, като все още не можеше да се опомни от изненада.

— Децата бяха сираци — обясни Изабел. — И нямаше къде другаде да отидат.

— Ти си много смела.

Изабел отново се засмя.

— Трябва да призная, че не ми липсва решителност. Самата аз бях сираче. — Марина отпи от кафето си. Какво можеше да каже на жена, която имаше единайсет деца и всеки момент очакваше бебе. Свят й се завиваше само като си го помислеше. — Знам, че не е моя работа — продължи Изабел, — но искам да те попитам наистина ли имаш намерение да пътуваш до Абилийн с братята Рандолф?

— За бога, не — отвърна Марина. — Ще се върна в Сан Антонио. Успях да убедя Монти да ме докара дотук, като му обещах, че няма да ме придружава и стъпка по-нататък.

— Но къде ще отседнеш? Най-близкият град е на десет мили оттук.

Марина почувства как стомахът й се сви на топка.

— Извинявай, но не знаех.

— С удоволствие ще те изпратим в Сан Антонио, но не знаем кога точно може да стане това. Три от момчетата ни ще тръгнат за Абилийн. Останалите по цял ден ще бъдат заети, когато пристигне новото стадо.

Марина не знаеше какво да прави. Не бе очаквала, че ще бъде изоставена сред тази пустош. Джордж Рандолф трябваше да я предупреди, но най-вероятно той си бе мислил, че тя си има свои собствени планове.

— Може би мъжете, които ще докарат новото стадо, ще могат да те придружат — предложи Изабел. — В противен случай можеш да останеш тук, докато се освободи някое от момчетата.

— Това няма да е необходимо. Нося палатка със себе си. Двамата с Танър ще спим в нея.

— Глупости! В къщата имаме предостатъчно място, а и ще се радвам да си имам компания. Дъщеря ми Дрю е прекалено малка за това.

— Не би могла да имаш достатъчно място, не и с толкова много деца.

— Момчетата спят в другата сграда, която ние наричаме спално помещение. Само Уорд, Дрю, Джейк и аз самата спим в къщата. Така остават три незаети спални.

Марина не смяташе, че Уорд ще упорства в решението си да не й дава развод, но трябваше да остане и да се опита да го убеди.

— Не искам да ви създавам неудобство, но може да се наложи да остана за ден или два. Мога да платя за…

— И дума да не става! Ако искаш да спечелиш вечната ми благодарност, можеш да ме научиш как да правя понички. Момчетата постоянно настояват за понички, откакто миналото лято тук отседна един готвач и завинаги развали апетита за моя ябълков пай.

— Но аз също не мога да ги правя.

Двете жени се разсмяха, след което продължиха да разговарят за приготвянето на храна още известно време, когато Изабел каза:

— Не беше възможно да не забележа, че разговаряше с Уорд. Не искам да си пъхам носа там, където не ми е работа, но съм любопитна да узная нещо за него. Тук е от две години, но всичко, което ми е известно за него, е, че е бил лекар.

— Бил е? Сега не практикува ли?

— Всъщност той най-съвестно преглежда момчетата и буквално ме следи да не се преуморя прекалено много. Но категорично настоява да бъде каубой и нищо друго.

Марина бе шокирана. Уорд се бе възпротивил на желанията на семейството си, за да учи медицина. Какво би могло да го накара да обърне гръб на тази толкова достойна, избрана от самия него, професия?

Марина не искаше да казва на Изабел за целта на посещението си, а и не мислеше, че тя е човекът, който има право да разкрива каквито и да било факти от миналото на Уорд. Но, от друга страна, не можеше да приеме гостоприемството на тази жена, без да й каже нищо. Още повече, че рано или късно, фактът, че бе жена на Уорд, щеше да стане известен. Марина реши, че колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.

— Двамата с Уорд се оженихме преди седем години — започна тя. — Още на следващия ден след сватбата той ме напусна. През тези седем години не го бях виждала. До днес. Мислех си, че е мъртъв. Помолих го да ми даде развод. Съмнявам се, че би пожелал да спи в една къща с мен.

— Уорд е джентълмен — отвърна Изабел. — Той ще е първият, които ще настоява да останеш, колкото пожелаеш.

Да, Уорд бе роден джентълмен, но невинаги се държеше като такъв.

 

 

Още в мига, когато Уорд се присъедини към Джейк и останалите, съжали, че не бе избрал да потегли в някоя друга посока. Въпреки опитите си да се съсредоточи върху това, което казваше Джейк, погледът и мислите му постоянно се връщаха върху сина на Марина.

Момчето полагаше всички усилия да се настани между Хен и Монти. От изпълнения му с възхищение поглед бе лесно да се разбере, че то боготвореше големите, красиви и уверени в себе си близнаци Рандолф.

— Няма да бъде трудно да поведем толкова малко стадо — каза Монти. — Трябваше да присъедините животните към нашите.

— Не щадете прекалено момчетата ми — каза Джейк.

— Не се притеснявай — отвърна Монти, като се засмя. — Да си остане между нас, но ще ги накараме доста да се поизпотят.

Чет изобщо не изглеждаше доволен от обстоятелството, че ще трябва да приема нареждания от този самодоволен непознат, но Танър го гледаше с такъв поглед, като че Монти Рандолф бе някакво полубожество. Уорд се запита какво бе накарало Марина да вземе момчето на такова трудно пътуване.

Изобщо не му харесваше фактът, че Танър гледа Монти с такова обожание. Не че имаше нещо против братята Рандолф, но това не означаваше, че те са подходящ пример за едно впечатлително дете като Танър.

Изведнъж Уорд се сепна. Губеше си времето, като се тревожеше за това дете. Марина бе тази, която носеше отговорност за Танър. Ако Рамон предпочетеше да й помогне, добре, това си бе между Рамон и Марина. Уорд предполагаше, че тя е била наясно, когато се е отдала на Рамон, че съществува възможността той да откажела се ожени за нея. Сега тя имаше дете, което постоянно щеше да й напомня за факта, че я бе отхвърлил.

— Нека да огледаме по-отблизо — каза Монти. — Танър, ти по-добре остани тук с останалите.

Монти се огледа, но бе очевидно, че всички искаха да тръгнат с него и брат му.

— Танър може да остане с мен — каза Уорд.

Разочарованието на Танър ясно се изписа на лицето му, но момчето си замълча.

— Оттук можеш да видиш всичко — обърна се Уорд към момчето. Изпитваше истинско съчувствие към него. Танър бе прекалено малък, затова го бяха накарали да стои настрани. — Всичко, което ще направят, е да преминат с конете сред стадото.

Танър не отговори, само проследи с тъжен поглед ездачите.

— В последно време всички бяхме заети с дамгосването на кравите — отбеляза Уорд. — Виждал ли си как се прави това?

— Знам всичко за дамгосването — отвърна Танър с презрението на малко момче, което разбира, че само се опитват го утешат.

— В ранчо ли живееш? — попита Джейк.

— Да. Чичо Бъд има много каубои. Но не толкова много като мистър Рамон.

— Мистър Рамон?

Това означаваше, че Марина не бе казала на сина си кой е истинският му баща.

— Мистър Рамон идва, за да види мама. Иска аз да живея с него, но мама не ми позволява.

Уорд напълно се обърка. Рамон му бе писал, че няма никаква връзка с Марина, но пък защо Танър би си измислил подобно нещо? И защо Рамон би искал Танър да живее при него, ако нямаше намерение да го признае за свой син?

— Често ли го виждаш?

— Не. Мама не харесва мистър Рамон. Всеки път, когато идва, тя ме отпраща, защото двамата си крещят един на друг.

Уорд не можеше да отрече радостта, която изпита при тези думи. Значи все пак връзката на Марина с Рамон не бе продължила.

— Къде живеете с майка си?

— В ранчото „Грейвъл Пит“. Мама поддържа къщата на чичо Бъд. Той иска мама да се омъжи за него. Чичо Бъд казва, че имам нужда от татко, но аз вече си имам.

Объркването на Уорд растеше.

— Мистър Рамон казва, че татко го убили във войната, но аз не му вярвам. Мама казва, че татко бил голям герой, а големите герои не умират.

— Кой ти каза това?

— Бенджи. Баща му също бил голям герой. Всички мислили, че е умрял. Един ден той просто се върнал. И моят татко ще се върне. Тогава ще си купим най-голямото ранчо в Тексас, дори по-голямо от това на мистър Рамон. Моят татко може да се бие по-добре от Монти и да стреля по-добре от Хен. Никой не може да се мери с татко. — Уорд не знаеше какво да каже. Танър отчаяно имаше нужда от баща, затова си бе измислил един въображаем родител, който правеше всичко по-добре от всеки друг. Нищо чудно, че Марина искаше час по-скоро да се омъжи.

— Мама много се ядосва винаги, когато кажа, че татко ще се върне, но аз знам, че ще го направи. Мама казва, че той ме обичал повече от всеки друг на света. Татко не би си отишъл завинаги, ако ме обичаше толкова, нали?

— Не — отвърна с пресъхнало гърло Уорд. — Предполагам, че не би го направил.

Уорд можеше да разбере защо Марина не искаше да каже на Танър за Рамон, но бе изненадан, че тя си прави толкова труд да убеди момчето, че баща му е бил чудесен човек. Разбира се, много по-лесно бе, когато тя говори за човек, за когото се предполага, че е загинал във войната и не може да усложнява живота й. Дори и така, Уорд не можеше да разбере как бе позволила Танър да си изгради такава представа за баща си.

— Мама казва, че мистър Рамон получил писмо — продължи момчето. — В него се казвало, че татко никога няма да се върне, но аз не вярвам в това. И майката на Бенджи също получила писмо, но ето, че баща му се върна.

— Сигурен ли си? Трябва да си бил прекалено малък, за да си спомняш.

— Мистър Рамон сам ми показа писмото.

Уорд вече съвсем нищо не разбираше. Защо Рамон ще казва, че Уорд е загинал? Освен това защо в последствие си е променил решението, освен ако не е искал Марина да се омъжи за Бъд Уорън. Но защо Рамон би искал да се ожени за Марина сега, когато я бе отхвърлил преди седем години? И ако той наистина искаше да се ожени за нея, защо не искаше да признае Танър за свой син?

И защо Марина не искаше да се омъжи за Рамон сега, когато преди седем години се бе опозорила заради него? Този брак щеше да реши всичките й проблеми — щеше да измие позорното петно от името й, щеше да й осигури богатство и сигурност, а Танър щеше да се сдобие с баща и име.

Колкото повече научаваше, толкова повече нещата губеха смисъла си.

Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че бе започнал силно да се привързва към този неочаквано открит племенник. Уорд винаги бе искал да има семейство — съпруга, синове. Беше отчаян, когато научи за смъртта на баща си. Бе наранен, когато майка му го помоли да не се връща вкъщи. Въпреки отчаяната нужда да види семейството си, бе се държал настрани.

— Ако останеш тук известно време, можем да те научим на всичко, за да станеш добър каубой — предложи Уорд.

Не знаеше защо каза това. Нямаше никакъв смисъл да се сближава с това момче и да го опознава. Това щеше да направи раздялата още по-трудна. Още повече, че Марина не го харесваше, а той не й вярваше. Уорд имаше намерение незабавно да я изпрати в Сан Антонио.

— Искам да отида с Монти — отвърна Танър. — Той е най-добрият каубой в целия свят.

Уорд не се съмняваше, че близнаците Рандолф са много способни и сръчни млади хора. Но прекарването на добитък на такива големи разстояния не беше работа за едно дете.

— Предполагам, майка ти ще поиска да се върнете в Сан Антонио колкото е възможно по-скоро.

— Не искам да се връщам — отвърна Танър.

— Сигурен съм, че пътуването с добитъка за известно време ще ти харесва, но много скоро ще поискаш да се върнеш вкъщи.

— Искам винаги да живея в ранчо! — настоя Танър. — Мама казва, че татко е бил каубой. И аз искам да стана като него!

Значи така, момчето искаше да стане каубой като баща си. Танър му напомняше за самия него, когато беше малко момче. Тогава той също си мислеше, че светът започва и свършва с баща му, едър и добродушен тексасец, най-добрия от всички бащи.

— Сигурен съм, че ще станеш — отвърна Уорд. — Може би мистър Рамон ще ти позволи да живееш в неговото ранчо. Той може да те научи да бъдеш много добър каубой.

— Мама казва, че никога няма да отида да живея при мистър Рамон. Казва също, че той е коварна змия.

— Тя ли ти каза това?

— Не. Подслушвах на вратата. Не беше необходимо да полагам големи усилия, защото мама крещеше на мистър Рамон.

— Може би майка ти изчаква, докато пораснеш още малко. Никоя майка няма да си позволи да изгуби момчето си, докато е малко.

— Мистър Рамон иска да се ожени за мама, но тя казва, че той никога няма да сложи ръка върху мен. Тя казва, че по-скоро ще го застреля, отколкото да му позволи да ме превърне във… тогава не разбрах какво каза. Като че ли беше нещо на испански. Знам обаче, че имаше предвид лош човек. Тя самата ми каза по-късно.

Разговорът с Танър бе породил няколко много сериозни въпроса у Уорд. Защо Рамон бе казал, че Уорд е загинал? Какво писмо е могъл да покаже на момчето? Защо Рамон му бе казал, че никога след онзи ден не е виждал Марина? И защо, по дяволите, му трябваше да осиновява Танър, а не го признае за свое собствено дете?

Уорд все повече се убеждаваше, че отново трябва да поговори с Марина. Но след всички лъжи, които бе изрекла, можеше ли отново да й повярва? В ума му се зароди една още по-неприятна мисъл. Ами ако тя изобщо не лъжеше? Нито преди, нито сега?

Уорд веднага отхвърли това предположение. Защото, ако бе вярно, изводите, които следваха, говореха за нещо чудовищно.

* * *

Въпреки че бе пътувала с Монти Рандолф няколко дни Марина не можеше да свикне с непрестанното му бъбрене.

— Трябва да видиш косата й — казваше Монти. — Кървавочервена е като залеза над прерията. И е също толкова дива.

— Тя следва Монти навсякъде като малко кученце, което се страхува да се отдели от майка си — добави Хен. — Тя е единственото момиче, от което съм го виждал да бяга.

— Ти също би побягнал — отбеляза Монти. — По дяволите, тя е само на тринайсет. Дори не е момиче, а бебе.

— Аз съм на дванайсет — обади се Дрю, засегната от думите на Монти. — И изобщо не съм бебе.

— Освен това не тичаш след мен и не ме преследваш.

— Аз не тичам след момчетата — отвърна тя. — Особено след големи, надути фукльовци като теб.

За изненада и объркване на Дрю, всички се разсмяха. И никой не се смееше по-гръмко от Монти.

Погледът на Марина постоянно се местеше от сина й, който се бе настанил между Хен и Монти, и Уорд. Приликата между двамата бе толкова очевидна, че всеки би могъл лесно да я забележи. Танър наистина притежаваше тъмна коса и светла кожа, но тях бе наследил от нея, а не от Рамон. Но очите му бяха съвсем същите като тези на Уорд. Марина никога не бе виждала такива поразително тъмносини очи като неговите.

Но беше безполезно да го споменава. Уорд никога нямаше да се отнесе с доверие към нея. Отчасти тя самата си бе виновна. Трябваше още в самото начало да му каже за опита на Рамон да я изнасили. Но изобщо не бе очаквала, че Рамон ще каже за това на майка си, а тя ще каже на Уорд. Марина никога не бе харесвала Луиза, но не бе очаквала, че тази жена ще се окаже толкова зла и вероломна.

Сега обаче знаеше, и то много добре.

Марина разбираше, че трябва отново да поговори с Уорд, но не можеше да реши дали щеше да е по-добре да го направи още тази вечер, или да изчака до сутринта. Очевидно Уорд бе много ядосан и можеше и да не пожелае да я изслуша. Не знаеше защо си бе позволила да забрави колко дълбоко бе отвращението му към нея.

А може би не бе искала да си спомня. Може би не искаше да повярва, че някой, който означаваше толкова много за нея, ще повярва на толкова ужасни неща. Истината бе достатъчно неприятна, но тя никога…

Нямаше никакъв смисъл да продължи да размишлява върху този въпрос. Веднъж, след като получи развода, за който бе дошла, пътищата им щяха да се разделят и двамата никога повече нямаше да се видят.

Марина би искала с такава лекота да се отърве и от Рамон. Откакто жена му умря, той се опитваше да я убеди да се омъжи за него. Рамон отказваше да повярва, че тя не го обича. Сега, след като семейството й я бе лишило от наследство, можеше само да предполага, че той я желае, защото бе единствената жена, която някога бе предпочела друг мъж пред него.

Рамон постоянно й напомняше, че Танър е негов наследник и трябва да отрасне в „Ранчо дел Еспада“. Съпругата на Рамон бе починала, без да го дари със син.

Когато Марина отказа дори да обмисли възможността да се омъжи за него, Рамон й съобщи, че иска да осинови Танър. Дори предложи да признае бащинство над момчето. Той, изглежда, изобщо не осъзнаваше какво щеше да означава за нейната репутация подобно признание.

Тя не можеше да се омъжи за него, дори не и за да даде име на Танър. Марина мразеше Рамон заради това, което бе сторил на нея, на Уорд, на Танър. Бракът с Бъд Уорд бе нейният най-добър и единствен избор.

— Трябва да поговорим.

Марина бе толкова потънала в мислите си, че не усети кога Уорд се бе приближил до нея, още повече, при шума от толкова хора, които напускаха трапезарията. Уорд се извисяваше над нея — висок, строен, мълчалив, тъмносините му очи бяха някак замъглени и далечни.

Марина в миг почувства как тялото й реагира на неговото физическо присъствие, почувства познатата топлина да се разлива по вените й и това я разгневи. Не разбираше как може да бъде такава глупачка, че да бъде привлечена от мъж, който я мрази. Тя мълчаливо посочи мястото до себе си.

— Отвън! — Уорд излезе от стаята, без дори да погледне назад.

Толкова ли много я мразеше, че не можеше да изтърпи близостта й за повече от няколко секунди? Марина бавно се изправи. Джейк и братята Рандолф говореха за добитък. Някои от момчетата почистваха масата, а други се готвеха да сложат още храна, за да може по-късно да се нахранят и онези момчета, които бяха на пост. Марина последва Уорд навън. Това, че бе единственото ранчо наоколо и отдалечеността му от Сан Антонио правеше долината на Джейк да изглежда дива и самотна. Марина се зачуди как Уорд може да е щастлив тук. Не можеше да разбере защо не се бе върнал при семейството си, което обичаше толкова много.

Уорд слезе по стъпалата на верандата и тръгна към двора. В момента, когато Марина го настигна, започна да се отдалечава от къщата. Дали се опитваше да запази разстоянието между себе си и нея, или просто искаше да се увери, че са сами? Уорд спря на около петдесет ярда от къщата.

— Говорих с Танър.

— Той вече ми каза.

— Той говори прекалено много.

— Знам.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш? — настоя Уорд, а очите му гневно заблестяха.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Че ще го накараш да спре.

Уорд постоянно отклоняваше поглед встрани. Очевидно не можеше да понесе да я погледне в очите. Защо не можеше и тя да изпитва същото отвращение към него?

— Всички момчета, които Танър познава, имат бащи — обясни тя. — Затова той се чувства ограбен. Когато се чувства особено несигурен и самотен, той си измисля разни истории. Надявам се, че ще надрасне този период, когато се омъжа повторно.

— Точно за това искам да поговорим.

Марина с изненада вдигна поглед към него.

— Танър казва, че Рамон иска да се ожени за теб. Вярно ли е?

Очевидно Танър бе успял да накара Уорд да се съмнява в поведението и думите на скъпоценното му семейство. Тя самата не бе успяла. Добре. Марина искрено съжаляваше, ако от това щеше да го заболи, но бе крайно време Уорд да научи, че бе повярвал на закоравели лъжци, а не на жената, която бе рискувала всичко, за да се омъжи за него.

— Да — каза тя.

— Защо?

Марина почти осезателно чувстваше напрежението, което бе обхванало тялото му.

— Рамон казва, че ме обича, че винаги ме е обичал. Когато му отказах, се опита да ме убеди да му позволя да осинови Танър.

— Танър каза, че Рамон имал писмо, в което се казвало, че съм бил убит през войната.

Марина долавяше напрежението и в гласа му, усилието, което му струваше да зададе спокойно този въпрос, от отговора на който зависеха толкова много неща.

— Наистина имаше такова писмо. В него се казваше, че си изчезнал в акция и те смятат за мъртъв. Тъй като писмото дойде повече от две години преди края на войната, всички повярваха, че си мъртъв.

— Къде е получил такова писмо?

— Не знам — отвърна тя.

— Не мисля, че е толкова важно.

Можеше да му каже, че бе важно, много важно. Най-накрая той се обърна и я погледна. На бледата, студена лунна светлина лицето му изглеждаше напълно безизразно.

— Танър трябваше да бъде отгледан в „Ранчо дел Еспада“ дори и ако хората не знаеха, че е син на Рамон. Момчето отчаяно се нуждае от баща. Рамон иска да го осинови. Защо не му позволиш да го направи?

— Танър не е негов син — гневът караше страните й да пламтят, — а твой. Отказвам да говоря повече! — Беше безполезно да спори с Уорд и въпреки това не можеше да спре. — Нямам никакво намерение да позволя на брат ти да отгледа сина ми.

— Защо?

— Като оставим настрана факта, че Рамон не е баща на Танър, той е егоистичен, злобен, арогантен и подъл. Понятия като честност и почтеност са му непознати. Няма да оставя Танър да порасне, като си мисли, че Рамон е от мъжете, които трябва да му служат за пример. — Марина изчака, за да получи някакъв отговор, но такъв не последва. — Никога няма да ти простя за това, което ми стори, Уорд, но не те мразя. Не мога да позволя на брат ти да признае за свой собствения ти син.

— Но ти винаги си искала Рамон. Бракът ти с него би разрешил много проблеми.

Щеше ли някога той да повярва дори на една нейна дума?

— Не искам Рамон и никога не съм го искала. Обичах теб. Защо не ми повярва?

— Как можех да ти повярвам след това, което направи?

— Уорд Дилън, ако посмееш да ме обвиниш в това, че съм спала с Рамон, за да си хвана богат съпруг, кълна се, ще те застрелям със собствения ти револвер!

Строгите линии на лицето му се изкривиха в бледо подобие на усмивка.

— Винаги си била една хитра малка вещица. — Изражението му отново стана сериозно. — От колко време те посещава Рамон?

Въпросът я изненада.

— Откакто ми донесе писмото.

— Колко пъти?

— Седем.

— И помниш това толкова точно?

— Не. Обаче той не престава да ми го напомня.

— Идвал е при теб седем пъти и ти все още отказваш да омъжиш за него? Защо не? Този път не искам никакви лъжи или извинения. Искам да знам истинската причина.

Марина си пое дълбоко дъх.

— Никога не съм обичала Рамон. Наистина, съгласих се да се сгодя за него, за да угодя на родителите си. За нещастие, се влюбих в теб. Рамон се опита да ме изнасили, а ти ме изостави.

— Лъжеш.

— Щом така предпочиташ.

— Вината бе изписана на лицето ти.

— Не вината, а моята безпомощност, това не е едно и също нещо, Уорд. И все още е, ако си направиш труда да погледнеш.

Той наистина се обърна с лице към нея, а изражението му все още не издаваше нищо. Марина не разбираше защо все още се тревожи, защо още я бе грижа в какво вярва той. Бе наранена и отчаяна. Нямаше никакво намерение да му го казва отново. Уорд можеше да продължи да си вярва в каквото иска.

— Моят живот не е твоя работа, Уорд. Нито пък този на Танър. Така беше през последните седем години и не виждам защо положението трябва да се променя сега. Всичко, което искам от теб, е развод. Дай ми го и никога повече няма да ме видиш.

— Искам Танър да бъде отгледан като истински Дилън и няма да позволя да му бъде отнето това право, което притежава по рождение.

— Това, какво искаш ти, е без значение.

— Тогава това, че няма да ти дам развод, също не би трябвало да има значение. — С тези думи той й обърна гръб и се отдалечи.

Марина бе толкова разгневена, че се изкуши на момента да потегли за Сан Антонио. Уорд толкова бе свикнал да бъде Дилън, да вижда как майка му получава всичко, което пожелае, че явно си мислеше, че може да постъпи по същия начин с нея и Танър. Адвокатът на Бъд щеше да намери някакъв начин, за да получи този развод, дори и ако се наложеше тя да предизвика скандал.

Но нямаше да направи това. Връзката, която я свързваше с Уорд, бе по-дълбока и по-силна от няколкото думи върху един документ. Те бяха мъж и жена. От тяхната любов се бе родило дете.

Докато стоеше сама в полумрака, а хладният вятър, идваш от хълмовете, рошеше косата й, Марина призна пред себе си, че никога не бе възприемала раздялата им като окончателна. Някъде подсъзнателно и дълбоко в сърцето си винаги бе сигурна, че след време той щеше да научи истината и щеше да се промени.

Сега вече не бе толкова сигурна. Уорд изглеждаше по-разгневен и изпълнен с решителност от всякога. Въпреки това Марина не можеше просто да му обърне гръб и да си тръгне. Връзката между тях все още съществуваше. Той трябваше да се изправи пред някой съдия и на всеослушание да заяви, че не иска да има нищо общо с нея. Никога!

Трябваше да чуе от него тези думи със собствените си уши, за да се предаде и признае, че всичко е приключило завинаги.