Лей Грийнууд
Уорд (29)

Бележка на автора

Холерата била една от най-страшните болести на деветнадесети век. Разпространявала се бързо. Болестта убивала само за часове. Тя вилняла из военни лагери, градове, дори области, отнемайки живота на около 60% от хората. За нещастие, човек, преживял холерата, не придобивал имунитет срещу нея.

Холерата навярно е тръгнала от Индия в дълбока древност. Там всяка година върлуват епидемии и вземат многобройни жертви. С бързото развитие на транспортните връзки, болестта постепенно се разпространила в по-голямата част на Азия. През XIX век са вилнели поне четири епидемии. Тази от 1863–66 г. достигнала Европа през Мека и Египет и се разпространила и в Севеврна Америка, където избухнала с пълна сила през 1867 година.

Бацилите на холерата влизат в тялото през устата, обикновено чрез заразена вода. Инкубационният период е между 12 и 48 часа. Първоначалните симптоми са внезапни и силни. Чрез повръщане и диария тялото губи течността си. Тази загуба може да достигне до четири галона^[1] на ден. Това причинява ужасни болки в мускулите, особено на краката. Болният скоро припада или изпада в шок. Когато повръщането и диарията преминат, болният навлиза в последния стадий. Той или умира, или, ако загубата на течности не е била голяма, е възстановява. Смъртността обикновено е между 40 и 60%.

Холерните епидемии са били ужасяващи, защото са настъпвали неочаквано, много бързо, а лекарите не са знаели как да предотвратят болестта, нито пък как да я лекуват. Тогава лекарите нямали представа, че хората, които не проявявали никакви симптоми, могат също да носят болестта. Някои по-леки случаи били смятани просто за диария. Положението се усложнявало още повече от почти пълната липса на лична хигиена.

През 1850 г. един английски лекар доказал, че вода, заразена с изпражнения на жертви на болестта, предавала заразата, но тогава другите лекари не признали откритието му. Теорията за микробите била изложена в края на Гражданската война, но повечето лекари също я отхвърлили. Най-накрая били постигнати успехи, когато военните лекари свързали разпространението на болестта с мръсотията във военните лагери.

След 1868 г. военните лекари отделяли болните под карантина. Настоявали помещенията да са идеално чисти, а отходните места да се дезинфекцират. Изисквали замърсените завивки да се изгарят. Незамърсеното бельо било дезинфекцирано и изварявано, преди да се използва. Цивилните лекари постепенно започнали да възприемат тяхната практика.

Последната голяма холерна епидемия в Съединените щати била през 1873 г.