Лей Грийнууд
Уорд (20)

Глава 20

— Абсолютно задължително е да изварявате всяка вода, която пиете — обяви Уорд. — Наистина, не знаем много неща за холерата, но това, което със сигурност знаем, е, че болестта се предава посредством заразена вода.

Отдавна бе минало полунощ. Хората бяха сънливи и раздразнителни. Оскъдната светлина от няколко газени фенера и свещи хвърляше причудливи сенки по загрижените лица. Повечето от децата бяха дошли по пижами. Всички се бяха събрали в кръчмата — голямо четириъгълно здание с голи стени и мръсен под. Във всеки ъгъл на помещението Уорд виждаше изплашени и сърдити лица. Хората не го познаваха и не го искаха тук. Но в страха и невежеството си, бяха принудени да се обърнат за помощ към него.

За пръв път в медицинската си практика Уорд не се чувстваше безпомощен. Би могъл да помогне на тези хора, ако само можеше да ги убеди да го изслушат, да му повярват, да правят това, което им каже.

Подобно на другите жени, мисис Прут изглеждаше готова изцяло да разчита на него. Обаче, както скоро разбра, че това не означаваше, че бе готова да приеме нарежданията му, без да провери всяко едно.

— Ще прекарваме половин ден до печката да кипваме вода и да изваряваме дрехи! — оплака се тя.

— Да не би да предпочитате да се разболеете от холера — сряза я Уорд.

Марина многозначително му намигна, напомняйки му, че постъпва грубо, но той нямаше намерение да търпи глупави възражения, когато животът на хората бе в опасност.

— Измийте, изтъркайте и изперете всичко около вас — продължи Уорд. — Тенджери, тигани, съдове, дрехи, завивки. Особено внимание трябва да обърнете на самите себе си. Най-страшните холерни епидемии в армията избухваха в частите, които бяха потънали в мръсотия.

— Нашият град не е мръсен! — заяви мисис Прут, а лицето й придоби морав цвят от възмущение.

— Знам — отвърна Уорд. — Просто се опитвам да ви кажа, че холерата се разпространява чрез мръсотия и заразена вода.

— Ще трябва да използвам толкова дърва, колкото ще ми стигнат за отопление за цяла година — възпротиви се един от мъжете.

— Не би ли предпочел да изваряваш дрехи, вместо да използваш дървата, за да сковаваш ковчези?

Наистина, градът бе заобиколен от гора с огромни дървета, но бяха нужни много работа и усилия, за да се отсече едно дърво, след това да се нацепи и приготви за огрев. А след като и земята трябваше да се изоре и да се засеят пролетните посеви, бе ясно, че мъжете изобщо нямаше да смогнат с всичката работа.

Но Уорд държеше твърдо на своето. Беше сигурен, че някои от мъжете не се бяха къпали цял месец. От начина, по който изглеждаха децата, можеше да се заключи, че телата им не бяха виждали вода от последния път, когато се бяха къпали на реката.

— И как всичкото това миене и изваряване ще спре холерата? — поиска да узнае една жена, която очевидно бе настроена скептично, но искаше да бъде убедена в ползата от тези мерки.

— Горещата вода убива микробите, които разпространяват болестта. Тях не можете да видите — каза Уорд, въпреки че бе наясно, че тези думи могат да накарат хората да пренебрегнат нарежданията му. — Но те са там.

— Не вярвам в нещо, което не мога да видя с очите си — заяви един мъж.

— Ти бил ли си болен? — обърна се към него Уорд.

— Преди две зими се разболях от грип.

— И видя ли какво точно причини грипа?

— Е, не, но…

— Няма да видите причинителите на холерата, тифуса, жълтата треска или дизентерията — продължи Уорд. — Но въпреки това ще умрете.

Мъжът замълча, но не изглеждаше убеден.

— Разбирам, че ще ви е трудно да повярвате на някои неща, които ви казвам, но трябва да знаете, че ако холерата започне да се разпространява сред вас, след седмица почти всички ще сте мъртви. Няма да ви кажа, че знам как я лекувам. Истината е, че не знам.

— В такъв случай ти се излагаш на същата опасност като нас — обади се някой.

— Съвсем не — каза Марина, изпреварвайки го. — Доктор Дилън три години е учил медицина в университета във Вирджиния. По време на войната четири години е бил хирург. Той знае за болестта повече от всички нас, взети заедно.

Уорд не бе сигурен от какво бе изненадан повече — от неочакваното обръщение на Марина към него като „Доктор Дилън“ или от пламенната й защита на способностите му като медик.

— Холерата е тук — продължи той. — Не мога да променя този факт, но знам как да спра разпространението й. Стойте далеч от хора, които са се разболели, освен ако не се грижите за тях. Особено важно е да изгорите всякакви замърсени дрехи и завивки.

— Не можем да направим такова нещо! — чуха се възмутени гласове. — По същия начин можете да ни накарате да изгорим и къщите си.

— Ако умрете, ще направя точно това.

— А ти самият няма ли да хванеш холера? — попита една жена.

— Ако не спазвам всички тези мерки, които ви казах, аз също мога да се заразя като всеки от вас.

— Тогава какво правите тук?

— Той дойде, за да ви помогне — отвърна Марина. — Още от момента, когато намери онова семейство, умряло от холера, Уорд знаеше, че има опасност някои от вас да се е заразил.

— Какво семейство? — попитаха едновременно няколко души.

— В долината намерихме един фургон — обясни Уорд. — Всички бяха мъртви, освен бебето.

— Какво стана с него?

— Бебето е момиченце и сега то е в отлично здраве — отвърна Марина. — Благодарение на доктор Дилън.

— Защо ние нищо не знаем за това семейство? — попита някой.

— Същия ден, когато открих и изгорих останките им, дойдох в града, за да ви предупредя, но вашият кмет и жена му ме увериха, че в града няма никой болен.

— Така беше — обади се мисис Прут, но обичайната й твърдост я бе напуснала. — Не виждах никакъв смисъл да плашим всички наоколо.

— Добре, но сега Арчи Джонсън е болен — възрази някой. — Онези хора бяха отседнали в неговата къща.

— Да, сега си спомням — добави друг. — Семейството изглеждаше съвсем порядъчно. Не мога да си представя какво са правили в долината. Мъжът не ми изглеждаше като фермер или собственик на ранчо.

— Знаеш ли как се казваха? — попита Уорд.

— Не си спомням да са казвали имената си.

— Е, ако някой си спомни, съобщете на мен или на моята… на мисис Дилън — каза той, след като се поколеба за момент.

Не знаеше как би реагирала Марина, но мислеше, че и двамата сега имаха много по-належащи неща, за които да тревожат.

— Сега всички си вървете по домовете. Останете там, освен ако не е абсолютно необходимо да излезете. Ако някой се разболее, веднага съобщете на мен или на мисис Прут. И не забравяйте, измивайте всичко, особено ръцете си, преди да се храните.

— Ако питате мен, това са пълни щуротии — обади се един мъж, когато хората понечиха да си тръгнат.

— И как да се грижим за човек, който вече се е разболял? — попита една жена.

Всички спряха и обърнаха погледи към Уорд.

— Ако човекът има треска, постарайте се да го охлаждате със студена вода. Ако му е студено, гледайте да го стоплите. Най-важно от всичко, накарайте го да пие течности.

— Как да направим това, ако болният изпадне в делириум? — попита друг.

— Ако се налага, насила му наливайте в гърлото. Сложете във водата малко захар и сол.

— Колко?

— Една чаена лъжичка захар и толкова сол в галон вода.

— От това като нищо ще повърна — каза някой.

— Ако се разболееш от холера, ще изпиеш до капка тази вода, Пентън Белнап! — отсече съпругата му. — Или ще се задавиш с нея. Нямам никакво намерение да отглеждам сама единайсет деца, още повече че дванайсетото е вече на път.

По израженията на лицата им Уорд виждаше, че повечето хора не вярваха в неговите невидими микроби. Трябваше да им представи нещо, на което можеха да повярват, преди да започнат да изпълняват заръките му. Освен това имаше нужда от съдействието на всяко едно семейство, ако искаше да спре разпространението на холерата.

— Сега най-добре ми покажете къде живее Арчи Джонсън — каза Уорд.

— Аз ще те заведа — предложи Клайд Прут.

— И аз идвам — обади се Марина.

— Защо не останеш тук и не помогнеш на жените да започнат с миенето и изваряването на дрехите?

— Това може да свърши и мисис Прут. Жената на мистър Джонсън и цялото му семейство се нуждаят от помощта ми повече от всеки друг.

 

 

Когато пристигнаха в дървената къща на Джонсън, едно от децата му вече бе заразено. Първото нещо, което Уорд направи, когато влезе в мръсното помещение, бе да нареди на останалите деца да излязат навън и да отидат на реката да се изкъпят.

— Дори речната вода е по-добра от това да се въргалят в такава мръсотия — каза той, отвратен от картината, която виждаше.

Арчи страдаше от болезнени спазми в стомаха. Малко хлороформ от едно шише, което Уорд извади от чантата си, успокои болките.

— След като Марина сгрее вода, искам да се опиташ да го измиеш — обърна се той към мисис Джонсън.

— Ами Кати? — изпищя изпадналата в истерия жена. Детето се бе разболяло след бащата, но положението му бе по-лошо.

— Стопли я и се погрижи тя да пие много вода.

Уорд измъкна завивката, която използваха другите деца, и я изнесе навън.

— Можете да спите под онези дървета — каза им той, докато те се изсушаваха.

Едното от децата, момиченце, започна да плаче за майка си.

— Тази вечер ще трябва ти да се погрижиш за сестра си — обърна се Уорд към най-голямото момче. — Майка ти прави всичко възможно, за да се грижи за баща ти и малката ти сестра.

— Мислиш ли, че и другите деца ще прихванат холера? — попита го Марина.

— След като болестта веднъж е започнала да вилнее в едно семейство, почти винаги засяга всички.

— Смяташ ли, че малката Кати и баща й ще се оправят?

— Не знам.

Отново беше като през войната, но този път никой нямаше да го спре или да му попречи да използва всичко, което знаеше. Уорд веднага се зае да помага на мисис Консън. Марина започна да чисти кухнята. И за двамата се очертаваше дълга нощ.

 

 

Един час преди разсъмване се разболя най-малкото момче. Едно по едно, до обяд се бяха разболели и останалите деца.

— Бедната жена ще се побърка, ако загуби цялото си семейство — каза Марина, докато двамата с Уорд се бореха безуспешно с болестта, като даваха на децата вода, но не можеха да предотвратят обезводняването им.

— Ако самата тя не се разболее преди полунощ — отвърна Уорд, без да прекратява усилията си да налива насила вода в устата на най-голямото момче.

Мисис Джонсън бе наляла поне четвърт галон вода в гърлото на съпруга си. Уорд се надяваше, че щеше да се оправи. От време на време от къщата се разнасяше писъкът на Кати и сърцето на Уорд се свиваше болезнено, но не влезе вътре. Трябваше да съсредоточи усилията си върху другите деца.

— Направо не издържам, като гледам тези деца да се мъчат — продума Марина със задавен от плач глас.

Тя седна между едно момиченце на около пет годинки и едно момченце на четири, бършеше с напоени със студена вода кърпи челата и телата им, за да свали треската им, даваше им да пият вода и се молеше телата им да задържат течността.

— Не мога да направя нищо повече, за да спра болките — каза Уорд, като се върна към шестгодишния Дамрон.

Момчето, изглежда, не изпитваше големи болки, но състоянието му бе най-сериозно. Нищо, което правеше Уорд, не можеше да накара тялото на момчето да задържи течността.

Мисис Прут дойде три пъти този ден, за да провери как са нещата. Всеки път спираше далеч от колибата, но гордо съобщаваше, че никой друг в града не се е разболял от холера. Когато жената се появи за четвърти път, Уорд веднага разбра, че нещо се е случило.

— Момчето на Елинор Олуел се е разболяло — съобщи тя. — Елинор иска веднага да отидете при нея.

— Какви са симптомите? — попита Уорд, като положи обратно Дамрон на одеялото.

Детето не се помръдна, нито издаде звук. Просто лежеше и гледаше Уорд с празни очи.

— Елинор каза, че всичко станало напълно неочаквано. В един миг бил добре, а в следващия вече лежал болен. Синът й получил ужасни болки в ръцете и краката. И започнал да се обезводнява.

— Идвам веднага — отвърна Уорд. — Знаеш ли дали онова момче е имало някакъв контакт с тези деца?

— Момчето на Елинор и малкият Дамрон са големи приятели — отвърна мисис Прут. — Играят заедно през цялото време.

Уорд се страхуваше от нещо подобно. Най-вероятно децата от фургона са предали заразата на децата на Джонсън. От тях се бе заразило момчето на Елинор Олуел. Но поне сега имаше с какво да се занимава. Ако можеше да прекъсне тази омагьосана верига, щеше да успее да спаси повечето от хората.

Докато Уорд се изми и преоблече. Елинор Олуел бе изпаднала почти в истерия. Съпругът й, пребледнял като платно, стоеше мълчалив до леглото на сина им.

— Това е единственото им дете — каза мисис Прут, когато Уорд й подаде дрехите, за да ги извари. — Ако момчето умре, това ще убие Елинор.

— От колко време е в това състояние? — попита Уорд, когато видя момчето.

Спазмите бяха толкова силни, че дори хлороформът не помогна напълно да премине болката.

— Всичко започна преди по-малко от час — промълви Елинор, задавена от ридания. — Веднага след като научих, че момчетата на Джонсън са се разболели от холера, го разпитах най-подробно как се чувства. Моят Джо играе с техния Дамрон през цялото време.

Уорд й каза точно какво да прави.

— Вече опитах да го накарам да пие. Джо просто повръща всичко.

— Продължавайте да опитвате. Това е единственото нещо, което знам, че може да му помогне.

Като тръгна по следата на завързаните приятелства между децата в Сайпрес Бенд, Уорд посети всяка къща в града. Обясни как мъртвото семейство бе предало холерата на децата на Джонсън и как Дамрон Джонсън бе предал заразата на малкия Джо Олуел и как тяхното собствено дете може да е прихванало болестта.

За пореден път Уорд подчерта важността на чистотата, отново нареди да се преварява водата, да се почиства всичко, което влиза в досег с храната или водата за пиене, постоянно да се мият ръцете. Също така повтори какво трябва да се направи на човек, заразен от холера.

Този път хората му повярваха — някои поради това, че се страхуваха да не прихванат болестта от него. Повечето говореха с него иззад заключените си врати. Всички бяха изплашени.

— Изтощена си — обърна се той към Марина, когато след смрачаване се върна в къщата на Джонсън. — Имаш нужда от сън.

— Не мога. Малката Кати току-що почина.

Уорд почувства познатата тежест в гърдите, но точно сега не трябваше да се поддава на страха и отчаянието. По-късно щеше да има предостатъчно време да страда. В момента най-належащото бе, да убеди Марина да си легне. Тя беше на крак от трийсет и шест часа. Ако се преумореше прекалено, щеше самата тя да се разболее поради отслабване на организма.

— Аз ще остана тук. Ти се върни при мисис Прут.

Марина се опита да се изправи на крака, но не успя. Уорд й подаде ръка и й помогна да стане.

— Трябваше да те изпратя в леглото още преди часове.

— Какво ще стане с другите деца? — попита Марина.

— Не знам. Но няма да им помогнеш, като припаднеш. Трябва да си починеш. Утре може да имаме още случаи.

— Ти също трябва да си починеш. Не си отдъхвал дори за миг.

— Ще го направя. Но искам да видя какво мога да направя за мисис Джонсън.

Жената люлееше мъртвото си дете, целуваше челото му, а сълзите й капеха по безжизненото личице. Въпреки че Уорд се страхуваше, че така и мисис Джонсън може да се зарази, не му даде сърце да отнеме детето от прегръдките й. Но това, което той не можа, направи Марина. Тя взе мъртвото момиче от ръцете на безутешната майка и го остави на леглото.

— Уорд ще се погрижи за Кати — обърна се Марина към жената. — Ти трябва да си починеш. Другите ти деца сега ще имат още по-голяма нужда от теб.

Марина я отведе в спалнята и я убеди да си легне поне за няколко минути.

— Единият от нас ще остане с децата и съпруга ти. Ще те извикаме, ако стане нещо.

Мисис Джонсън си легна, но Уорд се съмняваше, че тя ще може да заспи. Чуваше приглушените й ридания и сърцето му се късаше. Марина уви детето в чаршаф и го отнесе под дървения навес. Уорд изнесе навън замърсените завивки, поля ги с газ и ги запали.

— Ще трябва час по-скоро да погребем детето — каза той на Марина.

— Не можем ли да изчакаме, за да видим дали семейството ще се оправи достатъчно, за да присъства на погребението й?

— Дори и да се оправят, няма да са в състояние да стават от леглото в продължение на няколко седмици.

Марина пристъпи напред и се олюля. Уорд протегна ръка, хвана я и я притисна до себе си. Тя се облегна на гърдите му, търсейки подкрепа. Въпреки че бе смъртно изморен, Уорд почувства как тялото му се напрегна. Тя бе толкова мека и нежна. Желанието към нея, потискано с години от гнева и разочарованието, изведнъж изригна с неподозирана сила. Изпита непреодолима нужда да я притисне силно към себе си и да я целува диво и необуздано, до самозабрава.

Но бързо се овладя. Когато целунеше Марина — и със сигурност имаше намерение да го направи, — искаше тя да разбере точно какво искаше от нея и какво можеше да й даде.

Когато обви ръка около нея и я изведе извън къщата, се запита дали самият той е наясно какво иска. Преди по-малко от две седмици би се заклел, че я мрази. Сега мислите му бяха объркани и неясни от умора, но знаеше, че всъщност никога не бе могъл да я намрази.

— Вече мога и сама — каза тя, когато излязоха отвън.

— Няма да ми отнеме много време да те изпратя до вкъщи.

— Не можеш да оставиш мисис Джонсън. Никога ни би си простил, ако се случи нещо, докато теб те няма.

— И никога не бих си простил, ако нещо стане с теб.

Каза го импулсивно, но бе напълно искрен. Марина бе станала много важна за него и не само като майка на Танър.

— Не говори така — възрази тя. — Не искам да се чувстваш по този начин.

— Защо?

— Някога те обикнах и това разруши живота ми. Моля те, не ме карай да те обичам отново.

— А бих ли могъл да те накарам?

— Когато пристигнах тук, бях сигурна, че няма да мога да издържа да стоя в близост до теб дори само за да ти поискам развод. Нищо не стана така, както бях очаквала.

— Обичаш ли ме, Марина, поне малко?

— Не… не знам. Сега си лягам. Ще мисля за теб… за нас.

— Преди да си легнеш, трябва да се измиеш много внимателно. Кажи на мисис Прут да извари дрехите ти, преди да ги изпере.

Марина кимна в знак на съгласие и се изгуби в нощта. Уорд я проследи с поглед, докато тя крачеше бавно и уморено.

Когато се бе оженил за Марина, не бе знаел нищо за нея, освен че е много хубава жена. Влюби се в нея от пръв оглед. Сега тя беше много повече от това. Беше се превърнала в силна жена, която нямаше да вдигне отчаяно ръце пред някоя трудност и която очевидно много държеше на своята независимост. Винаги щеше да има думата във всичко, което касаеше нея или семейството й.

Някои мъже дори не биха си помислили да имат такава жена за съпруга, но Уорд мислеше, че тези качества у една жена са чудесни. Животът може да изправи човек пред много трудности. Може би някои биха сметнали това за себичност, други за слабост, но на него му харесваше мисълта да има някого, с когото да споделя трудностите. Ако нещо станеше с него, нямаше да се безпокои за Танър. Марина се бе справила отлично, отглеждайки и възпитавайки момчето при много трудни обстоятелства. Харесваше му и това, че вече не бе наивното младо момиче, тялото й се бе наляло, придобивайки съблазнителна мекота и закръгленост. Невинността й бе отстъпила място на разума, импулсивността й бе изчезнала, заменена от самообладание и търпение.

Марина просто се бе превърнала в зряла жена. Мъже, много по-малко чувствителни от Уорд, щяха да бъдат принудени да се съобразяват с нея.

Едно от децата издаде болезнен стон, връщайки Уорд към действителността и към ужасната задача, която все още стоеше пред него. Сега не трябваше да мисли за Марина. Докато имаше болни, трябваше да съсредоточи усилията си, за да запази живота на пациентите си. Може би би могъл да открие нещо, което ще помогне на други жертви на тази ужасна болест. Това беше възможност, която не можеше да пренебрегва, без значение колко напрежение и нерви можеше да му струва това.

Можеше да изтърпи всичко, при условие че нищо не се случеше с Марина.

 

 

Марина започна да се чуди дали ще има достатъчно сили да се добере до стаята си. Вероятно не трябваше да се отбива в дома на Олуел. Според баща му, Джо страдаше повече отпреди. Майка му бе изпаднала в истерия и не бе в състояние да каже нещо смислено. Тя просто седеше до леглото на момчето и ридаеше неутешимо.

Марина си бе тръгнала, след като бе дала кураж на бедната жена, разбира се, доколкото можеше. Ако бе останала по-дълго, самата тя щеше да се разплаче.

Докато изминаваше краткото разстояние до къщата на семейство Прут, Марина размишляваше за това, какво се бе случило само поради решението й да поиска лично развод на Уорд. Сега се съмняваше, че би могла да се омъжи за Бъд. Трябваше да намери начин да каже на Танър, че Уорд е неговият баща. Като капак на всичко, се бе оказала в град, където върлуваше холерна епидемия. Имаше риск самата тя да се зарази. Можеше дори да умре заради решението си да остане и да помогне на тези хора.

За нейна изненада, това не я разстрои и наполовина толкова, колкото откритието, че отново бе започнала да се влюбва в Уорд. Смъртта щеше да сложи край на всичките й проблеми. Любовта към Уорд щеше да добави още един. Все още чувстваше допира на ръката му. Беше толкова изморена, че не можеше да се противопостави на силната ръка, която я подкрепяше, докато схванатите й мускули възвърнат част от еластичността си. Сърцето й бе започнало ускорено да бие. Би отдала това на умората, ако и разумът й също не бе започнал да се замайва. Не можеше да отрече това, дори пред себе си. Тялото й отвръщаше на докосването на Уорд точно както преди седем години.

А може би пък не. Може би нищо не беше като преди седем години.

Тогава тя бе на седемнайсет години, най-голямото и най-красивото момиче в семейство, в което нямаше нито едно момче. Откакто навърши десет години, постоянно й се повтаряше, че трябва да се омъжи за подходяща партия, за да може да възстанови семейното богатство.

След това срещна Уорд и всичко се промени.

Беше обвинила Уорд, че се е самозабравил, но самата тя също се бе поддала на вихъра на безумната им страст, пламнала толкова внезапно.

Тогава бе прекалено млада, за да разбере, че хората не обичаха да провалят плановете и намеренията им, че младите мъже с крехко его не обичат годениците им да ги отхвърлят заради някой друг, че някои мъже са готови да повярват на една жена, която познават само от два дни, а не на семействата си, които са познавали през целия си живот.

Не, тя вече не беше същото младо момиче, но все още го обичаше.

Мисис Прут я посрещна на вратата.

— Докторът каза да не те допускам до леглото, докато не те съблека и не изваря дрехите ти.

Марина не можа да се удържи и се усмихна. Уорд не се отказваше да се грижи за нея, дори и когато не беше наблизо.

— Ела да минем през кухнята. Вече съм приготвила водата.

Марина бе прекалено изморена, за да протестира. Ако искаха да се отнасят с нея като с малко момиче, тя нямаше нищо против. Всъщност нямаше нищо против някой друг да взема решенията вместо нея. Дори и най-маловажните. Позволи на мисис Прут да й помогне да се съблече. От два дена не бе сваляла дрехите си. Жената на кмета незабавно сложи дрехите във вряща вода в огромния съд върху печката.

— Докторът каза, че дрехите трябва да се сложат в гореща вода. Каза също, че не трябва да поемам никакъв риск, особено след като си била цял ден с болните деца.

Марина с учудване слушаше мисис Прут, която сега постоянно цитираше Уорд и изобщо не поставяше под съмнение думите му. Марина с удоволствие се потопи в топлата вана. Почти веднага почувства как схванатите й мускули започнаха да се отпускат.

— Чух, че малката Кати Донсън е починала — започна мисис Прут, докато изтриваше гърба на Марина. — И другите ли ще умрат?

— Твърде рано е да се каже.

— Те винаги са били много бедни, но не са лоши хора. Мислиш ли, че причината за всичко това е мръсотията?

— Вероятно са прихванали болестта от онези хора от фургона.

— Те също бяха мръсни. Забелязах, когато тези хора дойдоха да разпитват за пътя. — Жената замълча за момент. — Надявам се малкият Джо да се оправи. Елинор и съпругът й чакаха десет години за това дете. Ако момчето умре, това ще ги убие.

— Ако някой може да го спаси, това е Уорд.

— Имаш голяма вяра в този мъж и не би трябвало да се отнасяш толкова лошо с него като със съпруг.

Марина изобщо не се бе замислила за това, когато за пръв път научи за избухването на холерата. Инстинктивно се бе обърнала към Уорд. Предполагаше, че наистина имаше голямо доверие в него. Всички му вярваха и се уповаваха на него.

— Уорд е бил един от най-добрите студенти в медицинския курс. Ако някой знае какво да прави, това е той.

Ставаше й все по-трудно да мисли. Умората надвиваше ума й като приливна вълна и замъгляваше съзнанието й. Мисис Прут продължаваше да говори, но гласът й долиташе от все по-далеч и по-далеч.

— Хората са толкова изплашени, че не излизат от домовете си. Правят го само когато спешно се налага. Лестър затвори железарията си. Лангранд затвори смесения си магазин. Чух, че може да затворят и кръчмата. Знаеш, че това означава, че нещата наистина са много лоши. Хората винаги искат да изпият едно питие, когато имат неприятности. Поне мъжете постъпват така. И жените могат да го направят, но, разбира се, тайно. Инак не е прието жените да пият, нали така? Просто не изглежда правилно.

Марина можеше да й каже, че много неща в този свят не изглеждат нито правилни, нито справедливи, но беше твърде уморена да мисли за тях точно сега. Щеше да говори за това утре.