Лей Грийнууд
Уорд (22)

Глава 22

Погребаха Кати и Дамрон Джонсън заедно. Момчето бе починало малко преди обед. Мисис Джонсън, обезумяла от загубата на двете си деца, накрая бе убедена да си остане вкъщи.

Мъжете от града изкопаха гроба, но никой не искаше да докосне децата. Уорд и Марина ги пренесоха през селището до новото гробище. Кати и Дамрон бяха първите деца, които щяха да бъдат погребани тук. В градчето нямаше свещеник. Клайд Прут изпълняваше всички светски и религиозни задължения. И тъй като Клайд бе болен, Уорд трябваше да изрече последните прощални думи за двете деца.

— Милостиви Боже, с натежали от мъка сърца Ти предаваме тези две деца. Не е по силите ми да разбера защо са ни отнети толкова рано и защо трябваше да страдат толкова много, преди да напуснат тази грешна земя, но помогни ни всички да повярваме, че вече са на сигурно място, сгрени от Твоята любов. Утеши ги, както ще утешиш тези, които толкова много ги обичаха и на които ще липсват повече, отколкото може да се изрази с думи. Амин.

Марина извърна глава, преди да започнат да запълват гроба. Не можеше да понесе такава гледка. С ужас си мислеше как би се чувствала, ако в някой от тези гробове бе положен Танър.

Това щеше да разруши целия й живот.

Сърцето й кървеше за мисис Джонсън, която трябваше да се бори, за да спаси останалата част от семейството си, докато в същото време се опитва да се примири със загубата. Марина чувстваше, че не би била способна да го направи. Танър бе всичко, което имаше в този свят. Ако го изгубеше, щеше… просто не мислеше, че ще може да го понесе.

Тези разсъждения отново насочиха мислите й към Уорд. Какво имаше той? Как щеше да преживее такава загуба? Членовете на собственото му семейство не го искаха при тях. Той живееше с Джейк и Изабел, но по някакъв едва доловим начин стоеше на разстояние от тях.

Марина си помисли, че е много по-лесно да си сирак. Така човек можеше да започне отново да изгражда живота си, без да се съобразява с това, което е оставил зад себе си. За нея и за Уорд раната, нанесена им от собствените им семейства, стоеше отворена, винаги кървяща, винаги болезнена. Можеше да разбере болката му, защото самата тя страдаше от нея. Но на една ръка разстояние се намираше и лекарството за тази болка. Имаха Танър. Имаха шанс да продължат оттам, откъдето бяха прекъснали.

— Непоносимо е, когато умират деца — каза мисис Прут, когато двете с Марина се върнаха вкъщи. — Чувствам се така, като че ли съм могла да спася всяко едно от тях, ако бяха мои.

— Никой не би могъл да спаси тези деца.

— Знам, че е глупаво. Това е, защото двамата с Клайд толкова много искахме да имаме деца, но не успях да зачена. При такова положение една жена се чувства и виновна, и измамена.

— Това не трябва непременно да е така. Не виждам защо трябва да се чувстваш по този начин.

Марина бе сигурна, че мисис Прут иска да й каже нещо, но се отказа. Накрая жената не изтрая.

— Намислихте ли със съпруга ти какво ще правите с малката Дейл?

— Трябва да се опитам да й намеря семейство, което ще я осинови. Ако не мога…

Мисис Прут сграбчи ръката на Марина толкова силно, че младата жена вдигна към нея изненадан поглед.

— Не можем ли да я вземе ние? — попита развълнувано мисис Прут. — Клайд и аз. Винаги сме искали деца, но не успяхме. Вече бях решила да се примиря, но това момиченце като че ли ни е изпратено от Провидението. Няма да й липсва нищо. Ние не сме богати, но няма да намерите никой, който да я обича повече от нас.

Мисис Прут бе толкова развълнувана, че отначало Марина се стъписа. Не бе подозирала, че е възможно някой толкова силно и отчаяно да иска нещо.

— Мислех си самата аз да я осиновя.

— Но ти вече си имаш момченце, пък и със съпруга ти можете да имате още деца. От погледа, с който те гледа, мога да заключа, че само чака ти да кажеш да.

Марина почувства как се изчервява.

— Що се отнася до бебето, не мога да реша сама — каза. — Крайното решение трябва да бъде на съдията.

— Но ако ни препоръчате с мистър Дилън, знам, че това ще помогне. Вие я намерихте. Вие я спасихте. Съдията ще е вслуша във вас.

— Не знам. Първо трябва да помисля.

Мисис Прут посърна, решителността и енергията й изчезнаха.

— Трябваше да попитам — каза с мъка тя. — Разбираш, нали? Трябваше.

— Разбирам.

Мисис Прут повече не спомена Дейл, но от държанието й, от начина, по който се движеше в къщата, Марина можеше да каже, че много се надява да вземе детето. Завръщането на Уорд разсея донякъде натрупаното напрежение. Марина вече се бе изкъпала, но той я накара да го направи отново.

— Невъзможно е да бъдем напълно сигурни, че сме се измили достатъчно, след като сме носили жертва на холерата — заяви той.

Кожата на Марина бе суха и леко изпръхнала от толкова много търкане и миене. Знаеше, че Уорд е в по-лошо състояние от нея. Той се измиваше и преобличаше всеки път, когато оставяше пациент. Бедната мисис Прут трябваше да използва помощта на няколко свои съседки, за да смогне с постоянното изваряване на дрехите, прането и сушенето.

— Не мога да кажа, че вярвам в съществуването на онези тайнствени животинки — каза мисис Прут, когато Уорд дойде да провери какво е състоянието на съпруга й. — Но трябва да призная, че това, което вършите, е правилно.

— Разбира се, че е правилно — намеси се мистър Прут. Той все още не можеше да става от леглото, но беше ясно, че е на път да се оправи. Винаги повтаряше, че дължи живота си на Уорд.

— Не знам нищо за лекуването на холерата — каза Уорд. — Но знам как да спра разпространението й.

Но хората от града бяха на друго мнение. И преди бяха преживявали епидемии. Разбираха, че бяха извадили голям късмет. Дори когато се бореха за живота на близките си, те обсипваха Уорд с благодарности. Някои казваха, че това, което става, е чудо.

— Всичко това е работа на доктора — казваше мисис Ауолт, една от жените, които помагаха в безкрайното изваряване и пране. — Докато тази епидемия не премине, никой в къщата ми няма да яде нещо, което не е било сварено преди това, дори и да се наложи да сваря зеленчуците на каша и месото на яхния.

Марина се усмихваше, когато виждаше неудобството на Уорд и в същото време се ядосваше. Ясно бе, че не беше свикнал да получава похвали и благодарности. Марина знаеше, че в онзи проклет дом не бе получавал нищо повече от оплаквания и недоволни забележки.

Но нещата в градчето наистина тръгнаха добре. Уорд изяви надежда, че повече няма да има заразени. Ето защо, когато Марина слезе за закуска на следващата сутрин, беше крайно изненадана, когато мисис Прут се приближи, а на лицето й бе изписана тревога.

— Нещо се е случило с доктора. Никой не може да го намери.

 

 

Уорд винаги си бе мислил, че има нещо невероятно успокояващо във вида на бавно течащата вода. Докато седеше на брега на реката и наблюдаваше водата, която образуваше миниатюрни водовъртежи в корените на един гигантски кипарис, обзе го чувство на спокойствие и мир. За пръв път от няколко дни беше сам. Дългите часове самота бяха едно от нещата, които най-много му харесваха, докато работеше за Джейк. Предполагаше, че и хората му харесват, поне в достатъчна степен, но предпочиташе откритите пространства в ранчото, самотата, тишината на нощта под хилядите блестящи звезди. Тогава човек можеше да се вслуша в себе си, във вътрешния си глас, който нямаше да бъде заглушен от шумовете на цивилизацията.

Майка му беше права. Той бе много по-подходящ за работа в едно ранчо, отколкото да живее във висшето общество. Разбираше природата и животните по-добре от хората. При някои случаи дори ги предпочиташе.

Но точно сега Уорд не бягаше от хората. Бягаше от техните похвали и безкрайни благодарности. Те го караха да чувства още по-остро колко ограничени бяха възможностите му. Наистина, знаеше някои неща, но имаше толкова много, което не знаеше, и толкова много, което не можеше да направи. Хората сега очакваха от него повече, отколкото той беше в състояние да даде. Очакваха от него да бъде съвършен.

А Уорд не искаше да бъде съвършен. Не можеше, а и не желаеше хората да очакват това от него.

Изведнъж го обзе странен импулс. Отначало той не му обърна внимание. Беше толкова смешно и глупаво. Но чувството бе толкова силно, че не можеше просто така да го пренебрегне. Защо не? Какво значение имаше? На сърцето му олекна, на лицето му се появи усмивка, мъжът скочи, свали дрехите си и се гмурна в реката. Чувстваше се превъзходно. От години не бе плувал в толкова дълбока вода. Още по-дълго време бе изминало, откакто бе плувал без дрехи.

Това го накара отново да се почувства като малко момче. Като че ли вършеше нещо забранено. Със сигурност нещо забранено за един мъж. Лекар. Нещо, което никога не би било позволено на Рамон. От това изкушението ставаше неустоимо. Уорд ненадейно се разсмя високо. Слава богу, че не бе на мястото на Рамон. Още повече, никога не бе искал да бъде.

Изведнъж годините на борба, неуспехи и болка като че и останаха далеч назад. Не завиждаше на Рамон. За своя голяма изненада, Уорд осъзна, че той бе в много по-добро положение от брат си. Имаше жена, син, приятели, хора, които се нуждаеха от него и му вярваха. Можеше да направи нещо с живота си. Можеше да направи нещо значимо. Не беше съвършен, но не беше и безполезен. Имаше своята работа, свой дом. Имаше и чувство на принадлежност.

Заля го огромно облекчение. Като че ли бе освободен от мрачен затвор, след като години наред бе прекарал в тясна килия с малък единичен прозорец, през който да гледа това, което никога нямаше да може да притежава, това, което никога нямаше да бъде.

Уорд започна да лудува във водата като дете. Около него бързо се стрелката риби и усилията му да улови няколко с ръце останаха напразни. Една костенурка, която се приличаше на слънце на голям камък, се размърда неспокойно, недоволна от водата, която Уорд изля върху камъка. Животното се плъзна в реката, за да си потърси някое по-тихо място. Дори птиците в клоните на дърветата започнаха шумно да протестират заради нарушаването на утринния им покой.

Но Уорд изобщо не се интересуваше от тази суматоха. Птиците, костенурките и рибите можеха да си почиват и утре. Днес те бяха свидетели на неговото прераждане. Този важен момент трябваше да бъде споделен от всички. Това си бе неговият миг. Не можеше да го сподели с никой друг, защото никой не знаеше какво означаваше това за него. Дори и Марина.

Загребвайки с мощни движения, Уорд заплува срещу течението. След като дни наред бе прекарал в затворени помещения, чувстваше огромно задоволство, че има възможност да раздвижи мускулите си. Водата беше чудесна. Слънчевите лъчи се процеждаха през клоните на кипариса и с топла милувка галеха гърба му. Водата бе кристалночиста, ясно се виждаха рибите, които отплуваха в паническо бягство при вида на огромното същество, появило се ненадейно в техния воден свят. Уорд се разсмя и се опита да улови няколко. Когато ръката му се удари в скала, той се обърна и заплува обратно. Имаше намерение да плува напред-назад, нагоре и надолу по течението, докато цялото напрежение напусне тялото му.

След това щеше да помисли как да накара Марина отново да се влюби в него.

 

 

Марина не можеше да повярва на очите си. Уорд плуваше в реката без дрехи! Никога не би могла да си представи, че той ще направи подобно нещо. Това изобщо не беше в негов стил. Просто не бе нещо, което той би направил.

И все пак ето, че той бе всред реката и се забавляваше чудесно. Изглеждаше по-отпочинал и по-щастлив, отколкото си спомняше да го е виждала някога. Едва не се разсмя на глас, когато той опръска с вода един глухар, който точно тогава се опитваше да впечатли една женска. Голямата птица изкрещя възмутено и побягна към близката ливада, за да продължи там ухажването си.

Марина бе обзета от чувство на вина, че го шпионираше по този начин. Разбираше, че трябва веднага да се върне в къщата на мисис Прут, но не го направи. Уорд бе съвсем гол. Младата жена не можеше да помръдне и на инч.

Ако някой я бе попитал Марина би казала, че в никакъв случай не бе възможно едно голо мъжко тяло да я привлича толкова силно. Мъжете бяха груби същества, често бяха мръсни, а в повечето случаи немарливи към външността си. Да ги накараш да се изкъпят, бе понякога по-трудно, отколкото да ги принудиш да се държат галантно.

Уорд беше каубой. Защо тогава й се струваше, че може да го гледа с часове и да не й омръзне?

Вече бе видяла краката му. Бяха дълги и силни, със здрави мускули. Имаше здрави и яки бедра след всичките години езда. Бе невъзможно да не обърне внимание на гърба, раменете, ръцете. Марина бе очарована от играта на мускулите му, докато той плуваше с резки, красиви движения. Никога преди не бе свързвала мускулите с движения на тялото. Сега стоеше очарована и наблюдаваше Уорд, демонстрацията на физическа сила я накара отново да почувства онази странна тежест в стомаха си. Чувството се разля на горещи вълни по тялото й, когато погледът й се премести надолу към хълбоците му. Опита се да отмести очи, да съсредоточи вниманието си върху краката му, дори върху вълните, които набраздяваха повърхността, докато той плуваше. Сигурна бе, че никоя добре възпитана жена не би гледала задните части на един мъж, още по-малко гледката би й доставила удоволствие. Но въпреки това Марина бе неспособна да откъсне поглед.

Изведнъж й стана прекалено горещо. Крайниците й омекнаха, бе неспособна да направи каквото и да е движение. Искаше й се да протегне ръка и да докосне мъжа пред себе си. Бе едновременно изненадана и уплашена, осъзнавайки, че намира тялото му наистина привлекателно, а също така, че може да бъде нейно, стига да пожелае.

Трябваше да каже единствено да.

Марина ахна изненадано. Уорд се бе обърнал и плуваше по гръб. Тялото му бе пред погледа й в цялото си великолепие на мъжка сила.

Уорд обаче долови тихия й вик, спря да плува, гмурна се под вода и се насочи към брега. Бе изненадан, че я вижда на това място, а Марина бе шокирана и ужасена, че не може да откъсне поглед от него като някоя уличница.

— Случило ли се е нещо? — попита той, доближавайки се още повече към брега.

Тя не бе в състояние да отговори, затова само поклати глава.

Уорд вече излизаше от водата, всяка стъпка го приближаваше все по-близо до нея и все по-голяма част от тялото му се появяваше над водата. Изглеждаше великолепно. Приличаше на някоя от онези рисунки, езически и срамни, за които бе чела в училище, когато монахините не гледаха. Никога не си бе представяла Уорд по този начин. Това го правеше някак си напълно различен. Вълнуващ. Опасен.

— Защо тръгна да ме търсиш? — попита той.

Марина отстъпи крачка назад. В този момент разбра, че бе застанала между него и дрехите му.

Уорд продължаваше да пристъпва към нея и водата вече достигаше едва до коленете му. След миг беше на брега, застанал пред нея в цялото си великолепие, като че ли това беше най-естественото нещо на света.

Марина не смееше да се помръдне. Не можеше да диша. Като че ли се бе превърнала в каменна статуя. През тялото й премина тръпка, но това я извади от вцепенението й. Тя отмести поглед.

— По-добре се облечи. Някой може да дойде насам.

— Никой няма да дойде.

— Въпреки това се облечи. Можеш да настинеш.

За нея това бе невъзможно. Чувстваше се така, като че имаше треска.

— Не е необходимо да извръщаш поглед. Между нас има дърво.

Марина продължи да гледа в противоположната посока, но не защото се страхуваше от нещо, което би могла да види. Напротив, спомняше си всяка подробност. Съмняваше се, че би могла да забрави.

Марина многократно си напомни, че беше зряла жена, а не девица, че бе родила син, че бе живяла сред мъже през целия си живот. Но това, изглежда, изобщо нямаше значение. Виждайки Уорд да плува в реката, бе, все едно че вижда мъж за пръв път в живота си. Това я шокира и едновременно я развълнува по съвсем нов за нея начин.

Цялото й тяло я болеше от копнеж, който никога преди не бе изпитвала. Чувстваше как мускулите й се напрягат и след това отново се отпускат, вълните на физическото желание се разливаха по тялото й като вълните по набраздената повърхност на езеро.

— Вече можеш да се обърнеш.

Марина не мислеше, че може да го направи. Дори не бе сигурна, че ще бъде в състояние да направи каквото и да е движение. Цялата й сила, изглежда, бе изсмукана от тялото й.

— Случило ли се е нещо?

Марина почувства ръцете му върху раменете си и тялото й се напрегна. Дълбоко и шумно си пое въздух, което подсказа на Уорд, че мислите и чувствата й бяха в истински хаос.

— Не. Нищо не се е случило.

— Тогава защо се извърна?

Не можеше. Той я обърна към себе си, докато тя не застана с лице към него. Уорд не си бе сложил ризата. От кръста нагоре бе гол.

— Каза, че си облечен.

Марина се надяваше, че той няма да долови несигурността в гласа й и колко развълнувана бе от близостта му.

— Когато излязох от водата, намокрих ризата си, затова я метнах на един храст. Слънцето ще я изсуши.

Марина не бе сигурна, че би могла да издържи още няколко минути. Никога не бе очаквала видът на голото му тяло да има такъв ефект върху нея. Не бе подготвена за такова нещо. Всичко бе излязло напълно извън контрол, преди изобщо да бе усетила опасността.

Искаше да протегне ръка и да го докосне. Той беше толкова близо. Марина повдигна ръка и я постави на гърдите му. След това я вдигна към лицето си.

— Трябва да вървя. Мисис Прут се разтревожи, когато никой не успя да каже къде си.

— Почакай малко. Ризата ми скоро ще изсъхне.

Защо продължаваше да стои като закована? Защо умът й отказваше да работи нормално? Защо се оставяше да бъде понесена от течението на физическото желание като дърво в буен и стремителен поток? Марина отново отмести поглед.

— Трябва да вървя.

Уорд взе лицето й в ръце и я принуди да го погледне.

— Защо? Страхуваш ли се от мен?

Не.

Искаше да му каже точно това, но от гърлото й не излезе и звук. Тя само поклати глава и отклони поглед.

— Тогава ме погледни.

Не искаше да го направи, но той леко обърна лицето й към своето и тя трябваше или да затвори очи, или да го погледне право в лицето.

— Не се отвръщай от мен. Аз съм твой съпруг.

— Не съвсем.

— Можем да променим това положение.

— Ще отнеме много време.

— А аз мисля, че вече сме започнали с промяната.

Той беше прав. Ако не беше така, гневът й към него не би се превърнал във възхищение и тя не би се чувствала толкова развълнувана и толкова безпомощна. Уорд я привлече към себе си. Тя инстинктивно протегна напред ръце, за да го отблъсне, но по този начин дланите й се допряха до голите му гърди.

Бе си мислила, че по-голям шок не би могла да изпита, но грешеше. Все едно бе поставила ръцете си върху гореща печка. Опита се да се отдръпне, но не успя. Уорд я привлече още по-близо, сега вече ръцете й представляваха единствената преграда между телата им.

Марина с учудване се запита колко дълго може да издържи човек, без да си поеме въздух. Запита се дали просто припада, или умира тихо с отворени очи. Сигурно сама щеше да разбере, защото нямаше сила, която да я накара да поеме въздух в дробовете си.

— Не можеш да продължаваш да бягаш. Рано или късно ще се наложи да решиш дали можеш или не да живееш с мен.

Той отпусна хватката си и тя най-накрая успя да си поеме дъх.

— За да живеем в един дом, не е необходимо да се докосваме — заяви тя, но в същото време знаеше, че щеше да бъде невъзможно да прави нещо друго.

— Но аз ще трябва да те докосвам, Марина.

— Нали и сега го правиш.

— Не по този начин — каза той и погали бузата й с опакото на дланта си. — Съвсем не по този начин.

— Как тогава?

Това бе много глупав въпрос. Марина не искаше да узнае отговора.

Уорд докосна устните й с върховете на пръстите си.

— През цялото време ще искам да докосвам устните ти.

— Не би могъл да го направиш, след като през половината ден ще си на кон някъде из ранчото.

Уорд продължи сладкото мъчение. След това леко притисна пръсти към устните й, докато тя инстинктивно не ги разтвори леко. Той веднага се възползва от възможността промуши пръста си в устата й. Челюстта й се отпусна и устните й се разтвориха. Марина не направи това умишлено, то просто се случи.

— Не е необходимо да бъда на кон толкова време.

Тя не можеше да му отговори. Устните й се сключиха около пръста му, а зъбите й леко докоснаха нокътя. Уорд се усмихна.

— Изобщо не е необходимо да прекарвам толкова време на коня.

Марина го захапа по-силно, но той продължи да се усмихва. Наведе се към нея, докато устните му докоснаха меката част на ушенцето й. Мощна тръпка разтърси тялото й, когато езикът му остави влажна диря по цялото й ухо. Несъзнателно зъбите й се забиха в плътта още по-силно. Уорд й отговори, като прокара език във вътрешността на ухото й.

Като че ли цялото й тяло щеше да се разпадне на части, тя се отпусна и зъбите й престанаха да се впиват в пръста му. Той й отговори, като пое меката част на ухото й между зъбите си и лекичко го гризна.

Марина простена тихо и отново се притисна към Уорд. Почувствала неоспоримото доказателство за възбудата му, тя се вцепени и се отдръпна.

Но Уорд не прекрати атаката си. Устните му се спуснаха надолу към шията й. Това накара тялото й да се разтопи от удоволствие. Възбудата като гореща лава потече по вените й. Никой и никога не се бе опитвал да я съблазни. Никога не бе имала възможност да разбере какво можеше да стори на тялото й и на сетивата й такава бавна и прелъстител на атака. За част от секундата се запита откъде Уорд бе научил всичко това. Преди седем години не бе постъпил така. Но тази мисъл се изгуби безследно сред хаоса от усещания и емоции, които завладяваха тялото й. А Уорд не правеше нищо друго, освен да целува шията й и ухото й. И рамото й. Една съвсем малка част от нея, но въпреки това цялото й тяло пламваше от възбуда.

— Трябва да спрем — промърмори тя.

— Защо?

Той смъкна роклята от едното й рамо и покри пламналата й кожа с целувки. Марина отметна глава назад. Устните му се преместиха на ключицата й. Опитите й да поддържа разстояние между тях се провалиха напълно. Марина отново се притисна към него. Уорд издаде глухо стенание, когато тялото й се притисна към възбудената му мъжественост. Марина изпусна въздишка на задоволство и чувствителните зърна на гърдите й се притиснаха към голата му кожа.

— Имаш пациенти, които трябва да посетиш.

— Ще ги посетя по-късно — промълви той, устните му се отделиха от шията й и покриха нейните.

Марина се предаде. Просто вече не бе в състояние да спре. Дори не бе сигурна, че иска да го направи. Чувстваше се невероятно добре в прегръдките на този мъж. Никога не бе позволила на Бъд да я прегръща по този начин. Беше се заклела, че никога няма да позволи чувствата й да вземат връх над нея.

Но това, което изпитваше сега, не бе просто чувство. Беше нещо напълно ново. Това бе нещо много по-първично, мощно, нещо, невъзможно да бъде описано или отречено.

Това бе предизвикало в нея желание, което бе толкова силно, че я плашеше. Не искаше да желае някого толкова много и толкова отчаяно. Но дори когато тези мисли се опитваха да се промъкнат в трезвата част на съзнанието й, Марина отстъпи пред настоятелния му език, който в миг започна да опустошава устата й. Тя му отговори диво и пламенно, по начин, който нито той, нито тя бяха очаквали.

— Опитваш се да повлияеш на решението ми ли? — попита тя, останала без дъх.

— И успявам ли?

— Не.

Тя всъщност не лъжеше, не съвсем. В момента не бе в състояние да вземе каквото и да било решение.

Уорд задълбочи целувката и я притискаше плътно към себе си. Плъзна ръце по гърба и по хълбоците й. Марина простена тихо, когато той докосна гърдите й.

Уорд я облегна на едно дърво. Марина наистина имаше нужда да се облегне на нещо, защото не можеше да се държи на краката си. Цялото й тяло трепереше. Уорд бе събудил в нея чувства и усещания, които тя бе смятала за мъртви от години, а за други изобщо не бе подозирала.

Уорд провря коляно между бедрата й и по тялото й моментално се разляха нови чувствени вълни. Устните, гърдите, коремът й, всички части на тялото й крещяха безмълвно, изисквайки специалното му внимание. Опита се да се овладее, но разбра, че това е невъзможно.

Марина не се възпротиви, когато той я освободи от стегнатия корсет на роклята и покри гърдите й с горещи целувки. Не се противопостави, когато той плъзна ръка по гърба й, обхвана хълбоците й и я притисна към себе си.

Горещината, която се излъчваше от тялото му, премина в нейното, като изсмука цялата сила от нея по-бързо от жарещото августовско слънце. Трябваше да се държи за него, за да не се изплъзне от ръцете му. Но това само я накара да се притисне още по-плътно до него. Което, от своя страна, накара страстта му да пламне още по-силно.

Коляното му се притисна към вътрешната страна на бедрото й и леко го погали. Грубата кора на кипариса се заби болезнено в гърба й, но Марина не й обърна никакво внимание. Всъщност едва ли бе забелязала всичко това, тъй като то бе нищо в сравнение с насладата, която на мощни вълни заливаше цялото й тяло.

— Не би трябвало да правим това.

Тя разбираше, че не бива, но нямаше желание да спре. Никога не бе искала нещо по-силно.

За миг изпита страх, когато Уорд повдигна роклята й. Усещането за ръката му върху топлата плът от вътрешната страна на бедрото й я стресна и възбуди едновременно. Марина си пое дълбоко дъх, тялото й се напрегна и тя стисна силно коленете си едно до друго.

— Отпусни се — прошепна Уорд. — Знаеш, че никога не бих те наранил.

Тя не се страхуваше от него. Никога не се бе страхувала. Боеше се от себе си. Успя все пак да се успокои и да започне да диша нормално, но когато ръката му се плъзна между краката й, тялото й отново се вцепени.

— Не се страхувай, Марина, Отпусни се. Отвори се за мен — шепнеше Уорд в ухото й.

Езикът му продължаваше да си играе с малката мидичка на ухото й. Като че ли някой превъртя невидим ключ в нея. Цялата й скованост изчезна. Тя се отпусна, облягайки се на стъблото на дървото, и въздухът излезе със свистене от гърдите й.

Пръстите на Уорд проникнаха в меката й плът. Марина почувства как тялото й отново започва да гори, понесено на гребена на страстна вълна. Той проникна по-дълбоко, откри мъничката чувствителна пъпчица. Марина изстена приглушено, а по тялото й се разля горещина като от нажежено желязо и кръвта започна да пулсира диво във вените й. Уорд продължаваше да гали ухото й с език, с топлия си дъх, със зъбите си. Марина се почувства обгърната, защитена — напълно завладяна. Притисна се силно към него. Само така можеше да се удържи да не се свлече на земята.

Уорд започна да я гали леко и с безкрайна нежност. Марина почувства как в нея започна да се натрупва огромно напрежение, което не приличаше на никое друго, което бе чувствала някога. То се зараждаше някъде дълбоко в нея и се разпространяваше по цялото й тяло, като не оставяше нито една част незасегната и недокосната от него.

Дори когато напрежението продължи да расте, мускулите й се отпуснаха, а вълшебните пръсти на Уорд по-лесно проникваха в нея. Не го бе направила, защото искаше да му помогне. Просто не би могла да се удържи.

За кратко време напрежението в тялото й нарасна до неподозирано ниво. Ръцете и краката й се разтрепериха. Започна да се извива в ръцете му, като се стараеше да отдалечи ухото си от настоятелната му атака, а кората на кедъра се заби още по-дълбоко в нежната й кожа.

— Какво правиш? — с усилие попита тя.

Никога не бе предполагала, че може да се чувства по този начин. Тя повече не бе способна да го контролира. Изпита страх от това, че е толкова безпомощна, и опиянение от внезапното чувство на свобода.

— Надявам се, че ти доставям удоволствие — прошепна Уорд, а устните му бяха почти до нейните.

— Ти ме измъчваш — отвърна също толкова тихо Марина.

— Отпусни се — прошепна отново той. — Предай се на удоволствието и го остави то да те понесе по течението.

Марина не бе сигурна дали изобщо би могла да направи нещо друго. Тялото й потръпваше конвулсивно след всяка вълна на удоволствие, която преминаваше през нея. Опита се да се хване здраво за Уорд, но мускулите й сякаш се бяха превърнали във восък. Отпусна ръце и се облегна тежко на стъблото на дървото. Едва можеше да си поеме дъх. Искаше да го накара да спре, но едновременно с това й се искаше да не спира. Повече от всичко искаше да освободи от сладката агония, която бе обхванала цялото й тяло.

Изведнъж най-силната и най-мощна вълна от екстаз я понесе в буен водовъртеж. Освобождението я връхлетя като вихър, от който дъхът й секна.

Като издаде тих, изпълнен със задоволство стон, Марина се отпусна в прегръдките на Уорд.