Лей Грийнууд
Уорд (15)

Глава 15

Уорд остави бебето да мърда свободно в ръцете му. Телцето не беше студено, крачетата и ръчичките не бяха вдървени. Въпреки това не можеше да се позволи да се отпусне. Бе виждал да умират прекалено много хора точно когато си бе мислил, че са на път да се оправят.

В ранчото бе тихо. Миналата нощ бяха приключили с дамгосването. Уорд бе настоял Марина да се изкъпе грижливо, преди да си легне. Тя беше на крака от два дни. Уорд седеше на предната веранда. Сведе поглед към бебето, което бе заспало кротко в ръцете му. Малкото бе много красиво. Сега разбираше защо Марина толкова се бе привързала към невръстното момиченце.

Уорд се питаше какъв ли е бил Танър на тази възраст. Никога не бе имал възможността да държи сина си по този начин, да гледа в почуда как такова малко и безпомощно същество може да предизвика толкова много любов. Можеше само да предполага какво неистово желание би изпитал да го защитава, колко щеше да се притеснява при всяка кашлица или при всяка температура.

Никога нямаше да има възможност да прекарва часове, изучавайки сина си по този начин. Никога нямаше да има възможност да го наблюдава как расте, да следи промените в него, да се гордее с първите му стъпки, с първата изречена дума.

Най-важното от всичко — никога нямаше да изпита неописуемото щастие детето му да вдигне поглед към него и да му се усмихне в отговор на това, че го е познало и че му има пълно доверие. Неговото малко момченце никога нямаше да вдигне ръчички към него, за да бъде гушнато, никога нямаше да го нарече „татко“ или да се притисне към него, за да бъде утешено. Не. Беше лишен от всичко това от хората, които повече от всички на света би трябвало да желаят неговото щастие.

В този момент бе готов дотолкова да намрази семейството си, че дори самата мисъл го изплаши. Изпита истинско облекчение, когато Изабел излезе и дойде при него.

— Не се приближавай повече — предупреди я той.

— Бебето ще се оправи — отвърна тя и се настани на стола до него. — В противен случаи нямаше да живее толкова дълго.

— Все още не можем да бъдем напълно сигурни.

— За много неща не можем да бъдем сигурни. Вместо да се тревожиш за бебето, по-добре да помислиш какво ще правиш с Танър. Марина казва, че момчето започва да говори за теб повече, отколкото за въображаемия си баща.

— Напоследък не мога да мисля за нищо друго. Имаш ли някакви предложения?

Изабел се залюля на стола, а на лицето й се появи самодоволна усмивка.

— Имам едно-две. Но с повече късмет вие двамата с Марина може и сами да ги откриете.

— След като знаеш толкова много, няма ли да спестим време, ако просто ни подскажеш какво трябва да направим?

Не искаше въпросът му да прозвучи толкова саркастично.

— Ти си възрастен човек, Уорд. Трябва сам да вземаш собствените си решения, колкото и глупави да са те.

— Нямаш голямо доверие в мен, нали?

— Напротив, винаги съм имала голямо доверие в теб и то от ден на ден расте. Забелязал ли си колко е красиво това бебе? Смятам, че един ден ще се превърне в много красива жена. Има сини очи като теб. Ако не й намерим семейство, можеш да я осиновиш.

Уорд се сепна и я погледна право в очите. Изабел му отвърна с искрен и открит поглед. До този момент не се бе заглеждал истински в детето.

Предполагаше, че малкото момиченце е на около шест месеца. То беше изтощено, очите му бяха хлътнали дълбоко, но бяха широко отворени. Гъста червеникаворуса коса покриваше главичката му.

— Не се бях замислял как да й намерим дом — проговори Уорд след дълго мълчание. — Първо трябва да я облечем.

Бебето все още бе увито в одеяло. Всичките му дрешки бяха изгорени.

— Трябва да й дадем и име — добави Изабел.

— Ще оставя това на теб и Марина. Не ме бива за такива неща.

— Нито пък нас с Джейк. Все още не сме решили как да кръстим собственото си дете.

— Мислех, че възнамеряваш да кръстиш бебето на леля си.

— Ами ако е момче?

Уорд се усмихна дяволито.

— Не мислиш ли, че вече имаш предостатъчно.

Изабел му се усмихна така, както само една доволна от себе си и от живота жена може да се усмихва.

— В близките години възнамерявам да имам още няколко.

В този момент на верандата се появи Марина. Косата й бе все още влажна след банята. Изглеждаше изтощена и Уорд бе доволен, че вече нямаше да е необходимо тя да стои по цяла нощ будна заради бебето.

— Малката е добре, нали? — попита Марина.

— Изабел вече ми каза, че тя ще се оправи.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен е — отвърна вместо него Изабел. — Не искам да те засегна, като ти кажа, че изглеждаш ужасно, но ако не си починеш, в скоро време няма да изглеждаш най-красивата жена в това ранчо.

В отговор Марина се изчерви.

— Никога не съм си мислила, че съм.

— И все още си — добави Изабел. — За мое най-голямо съжаление.

Иззад ъгъла на къщата се появи Танър, който тичаше с всички сили. Уорд очакваше Пит, Уил или Дрю да тичат след него, но момчето бе само.

— Мога ли днес да яздя с теб? — попита Танър, като се обърна към Уорд.

Уорд хвърли бърз поглед към Марина. Тя, изглежда, се колебаеше.

— Къде отиваш? — осведоми се Марина.

— Към края на долината — отвърна Уорд. — Трябва да проверя как са телетата, които откарахме там. Джейк и останалите момчета са прекалено заети, но и те ще отидат в долината.

— Те вече тръгнаха — обяви Танър. — Исках да тръгна с Уил и Пит, но Джейк не ми позволи.

Уорд почувства истинска жал към Марина. Всичко, което искаше да прави момчето, изглежда го отдалечаваше от нея, а това бе знак, че Танър расте. Уорд знаеше, че тя е първата, която би искала той да порасне здрав, силен и независим. Но след като бе жертвала толкова много заради него, сигурно й бе много трудно да вижда как той се отдалечава от нея.

— Няма да му позволявам да прескача проломи или да впуска в надбягване с останалите — предложи Уорд.

— Но така изобщо няма да е интересно — възпротиви се Танър.

— Искаш ли да останеш тук? — обърна се към него мъжът.

— Не.

— Тогава не създавай неприятности. — Уорд намигна на Танър и момчето моментално му се усмихна в отговор.

— Хайде, мамо, няма да създавам неприятности. Само ще яздя, обещавам.

— Добре — съгласи се неохотно Марина. — Но ако трябва да се преследва някое животно, остави Уорд да го направи. Той познава тези хълмове, а ти — не.

— Ето, подай ми бебето — каза Изабел и протегна ръце към Уорд.

Уорд се изправи, подаде й внимателно бебето и се обърна към Марина.

— Марина, престани да се тревожиш толкова за Танър. Можеш например да помислиш какво име да дадем на това бебе. А сега, ако не искаме Дрю да се върне и да започне да ни се подиграва, ние с Танър по-добре да изчезваме.

Марина му отвърна с уморена усмивка.

— Кога започнахте да бягате от малки момиченца?

— Откакто намерих Дрю. Само постой с нея толкова, колкото аз и ще видиш.

— Всички я обичат — поясни Изабел. — Но тя невинаги се държи мило с тях.

— Към мен се отнася най-зле от всички — каза Танър. Но в гласа на момчето се долавяше искрената му симпатия.

— Тя одобрява само Джейк, защото той е неин баща, и Уорд, защото той я е спасил от индианците — заяви Изабел. — Към останалата част от мъжкия пол се отнася с презрение.

— Хайде, Танър — подкани го Уорд. — Те, разбира се, имат числено превъзходство. Да изчезваме.

Танър се усмихна гордо и се отправи към конюшнята, като правеше всичко възможно да имитира походката и стойката на Уорд. Самият Уорд бе правил остроумни забележки относно това, как Уил имитира Джейк. Сега трябваше да признае, че поведението на момчето го кара да се чувства чудесно, струваше му се, че е станал някак си по-силен и по-значим. Това бе един от най-хубавите мигове в живота му, почти като през онзи ден, когато най-сетне бе повярвал, че Марина го обича.

Уорд не мислеше, че нещо би могло наистина да се сравни с онзи момент. Беше се почувствал съвсем различен човек, освободен от ограниченията, против които се бе борил толкова дълго. Не можеше да се удържи да не хвърли поглед назад към верандата и да не се запита дали бе възможно да се почувства отново по този начин.

Ако беше така, Марина бе единствената жена, която можеше да го направи щастлив. Бе имал много жени, но никоя не успя да докосне онази част от него, която Марина бе завладяла толкова лесно.

Уорд постави ръка на рамото на Танър. Каза си, че не би трябвало да го прави, но не можа да се сдържи. Освен в деня, когато се ожени за Марина, никога не се бе чувствал толкова близо до друго човешко същество.

Танър вдигна поглед към него и му се усмихна така, че разтопи сърцето му. Това не бе поглед към почти непознат човек. С такъв поглед едно момче можеше да погледне баща си. Уорд усети в момчето любов, която то не се страхуваше да дари. Това бе любов, която той бе копнял през целия си живот да получи от семейството си, бе се борил, бе се надявал. А сега я намери в това момче и само трябваше да протегне ръка.

Но нямаше право.

 

 

Марина ги наблюдаваше, докато двамата заедно се отдалечаваха. Овладя я странно чувство. Ето, там вървяха те, двамата мъже в живота й, баща и син. И така трябваше да бъде. Нещо в нея се разтопи и я трогна до сълзи, когато видя как Танър се опитва да имитира походката на баща си и как покровителствено и с много обич Уорд сложи ръка на рамото на момчето и го привлече към себе си. Сълзи замъглиха погледа й и започнаха свободно да се стичат по страните й. Дори не се опита да ги скрие.

— Двамата са хубава двойка, нали? — обади се тихо Изабел.

— Да — отвърна Марина със задавен глас. — Така е. Изведнъж я завладя чувство на загуба. През всичките тези години тя бе мислила единствено за гнева и болката си. Едва в този момент осъзна, че истинското им нещастие с Уорд се състоеше не в това, което си бяха причинили един на друг, а в това, което бяха пропуснали.

Тя бе пропуснала безкрайната любов, която бе очевидно, че препълваше сърцето му и той отчаяно искаше да я подари на някого. Бе пропуснала щастието да живее със съзнанието, че е обичана заради самата себе си, а не заради положението на семейството й, радостта да го посреща всеки ден вкъщи, да вижда как лицето му светва от радост. Беше пропуснала толкова дни, които можеха да прекарат заедно, и толкова изпълнени със страст и любов нощи.

Бе пропуснала неописуемата радост съпругът й да поеме в ръцете си сина, който тя му бе родила.

Припомни си подигравките, прикритите нападки, шушуканията. Сега за нея те не означаваха нищо, не и когато виждаше Танър да припка около Уорд като кученце. Детето й бе лишено от много повече неща от нея. За Танър това бе още по-важно, защото момчето все още не можеше да разбере и по тази причина не бе в състояние по никакъв начин да се защити.

Всичко това бе много повече, отколкото Марина можеше да понесе. От гърлото й се изтръгна сподавено ридание.

— Какво има? — попита разтревожена Изабел.

— Нищо — едва успя да промълви Марина. — Глупаво е. След миг ще ми мине. Всичко е наред.

Но не беше. Чувстваше се сломена и измъчена. Не можа да се сдържи и зарида. Обърна се и хукна обратно към къщата и към самотата на стаята си.

 

 

— Не можем ли да стигнем там? — попита Танър, като посочи една едва забележима пътека, която се извиваше зигзагообразно по тесния каньон и стигаше до малко сечище на едната страна на възвишението.

— На онези телета ще им е необходимо поне месец, докато намерят пътя през този лабиринт от каньони и хълмове.

— Не можем ли да се изкачим малко по-нависоко? През целия ден яздим само по равни и скучни пътеки.

Уорд не искаше да казва на момчето, че повечето му дни минаваха точно по този начин. Танър искаше да преживее нещо вълнуващо. За него ездата представляваше път през дълга поредица от хълмове, каньони и потоци, а за разнообразие от време на време се появяваше някоя сърна.

— Джейк каза, че има нужда от месо — продължи момчето. — Ти обеща да застреляш сърна.

— Нощния ястреб ще го направи.

— Джейк каза, че след като сме толкова много хора, Изабел ще се нуждае поне от две.

— Може би Джейк сам ще застреля някоя.

— Не можеш да ги оставиш само те да ловуват, а ние да не правим нищо — възпротиви се Танър.

— Обещах на майка ти, че няма да те оставя да се забъркваш в неприятности.

— И как ще се забъркам в неприятности, ако застреляш сърна?

Танър се бе държал добре през целия ден. Можеха да поемат по една тясна пътека, която минаваше през отвесното и високо било на хълма, и насочвайки се обратно към ранчото, да прекосят няколко каньона. Там бе най-подходящото място да се търси дивеч.

Изкачването беше дълго и трудно, но си заслужаваше. Ако стигнеха до върха, можеха да видят ранчото, което се намираше на цели десет мили. Джейк все още не бе купил всичката земя, но в бъдеще възнамеряваше да го стори.

— Готов ли си да тръгваме? — попита Танър, без да се впечатли от красивата долина, която се простираше на около хиляда фута под него.

Уорд се засмя вътрешно. Какво можеше да очаква? Момчето бе само на шест години. Ако вместо момчето тук бе Марина, без съмнение тя щеше да сподели възхищението му от живописните каньони и долини, изсечени втвърдите скали преди хиляди години, а сега покрити с буйна трева и високи дървета. За Уорд това бе кътче от рая.

В цялата долина бяха разпръснати големи канари, по-големи дори от къщата на Джейк, които сякаш бяха захвърлени там от великанска ръка. Други, намиращи се една върху друга, изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се срутят в долината. В няколко посоки бяха разпръснати не по-малко внушителни гранитни скали, през които течаха потоци и които образуваха по-малки проломи с дива, първична красота.

Уорд винаги гледаше с почуда и възхищение тази долина и за пореден път осъзнаваше колко малък и незначителен изглежда спрямо творението на природата и колко малки и незначителни са собствените му проблеми. Това го караше да се чувства по-добре. Колкото са по-малки, толкова по-лесно ще ги разреши.

Но колкото на Уорд се искаше да остане повече на това място, където му се струваше, че на света няма нищо невъзможно, толкова Танър ставаше по-нетърпелив. Момчето вече бе започнало да слиза по тясната пътека, която водеше надолу към скалист каньон. Очевидно бе решен да открие сърна преди Уорд.

Каньонът, в който навлязоха, беше наистина тесен и скалист. Високите дървета образуваха над главите им истински зелен тунел, който ги предпазваше от силните лъчи на слънцето. Пътеката не бе много стръмна и по нея се яздеше леко и приятно, но скоро тя изведе двамата ездачи в малка долина, закътана между високи и стръмни склонове. На известно разстояние спокойно пасяха крава и бик. До тях на тревата лежеше теле.

Танър се бе нагледал на толкова много крави, че те вече не представляваха интерес за него. Това, което търсеше, бе сърна.

— Ето една! — изкрещя момчето, а лицето му светна от вълнение.

Кошутата бе на повече от хиляда фута разстояние, а до нея теренът бе непроходим.

— Да, виждам — отвърна Уорд. — Но аз не мога да застрелям нищо от такова голямо разстояние.

— Разбира се, че можеш — отвърна Танър.

— Сигурно наблизо е скрила сърнето си.

Уорд искаше да отклони момчето от намерението му, но Танър изглеждаше решен на всяка цена да ловува. Неочаквано и с пълна сила Уорд осъзна, че не само прекрасната гледка на долината го задържате и го караше да проточва всеки миг. Всъщност причината бе, че е заедно със сина си. Искаше му се този следобед да продължи вечно. Никога преди не бе прекарвал толкова време с момчето.

Да язди с Танър, да отговаря на въпросите му, да споделя радостта му, когато се учи как да хвърля ласо, да вижда вълнението му за нещо толкова обикновено като това да прекарат заедно един ден в ранчото, да бъде човекът, който е в състояние да му доставя толкова радост — това за Уорд бе толкова ново и толкова прекрасно усещане. Изпитваше такава обич към това момче, че на моменти не бе сигурен дали може да я удържи.

Не бе възможно да изпитва такава обич към Танър, без да чувства нищо към Марина. Тя бе майка на Танър, жената, която някога толкова отчаяно бе обичал. Двамата заедно бяха дали живот на това момче.

Танър предизвикваше у него желание да има свой дом, семейство, място, където да може да обича и да бъде обичан.

Уорд се запита дали Марина все още изпитва някакви чувства към него. От поведението й можеше да съди, че тя вече не му се сърди, но той искаше много повече. С всяка стъпка, с която се приближаваше към момчето, Уорд усещаше, че се отдалечава от Марина и че не иска нещата да се развиват по този начин.

— Танър, спри — извика Уорд. — Вдигаш толкова много шум, че ще изплашиш всичкия дивеч в долината.

Танър нетърпеливо бързаше напред и от време на време се скриваше зад някое възвишение или завой. Уорд не се тревожеше за безопасността му, но държеше да спази обещанието си към Марина да не изпуска момчето от очи.

Още повече, не искаше да пропуска дори миг от този забележителен ден. Уорд бе убеден, че Танър чувства поне малка част от обичта, която изпитваше към него. Виждаше доказателство за това в очите на момчето, когато то вдигаше поглед към него. Усещаше го в начина, по който Танър се опитваше да му подражава или просто да му достави удоволствие.

От друга страна, всичко това навяваше на Уорд горчиви спомени. В момчето мъжът виждаше себе си, спомняше си времето, когато би направил всичко, за да заслужи същата любов и внимание, с които майка му отрупваше Рамон. Бе станал най-добрият каубой, бе се научил да управлява ранчото, работеше дълги часове, без да се оплаква, но нищо не се бе променило.

Уорд дотолкова бе потънал в мислите си, че не забеляза кога конят му бе спрял. Танър не се виждаше никъде. Уорд дръпна юздите, пришпори коня си и се впусна в галоп по пътеката.

Намери Танър още след първия завой. Момчето не бе слязло от седлото, просто бе спряло и бе вперило поглед пред себе си. На около стотина фута напред малкият каньон се разширяваше. До една група дървета спокойно стоеше огромен елен с бяла опашка и великолепни огромни рога. Самецът изобщо не изглеждаше обезпокоен от присъствието на момчето. Животното бе отправило поглед към дърветата и душеше въздуха. Уорд предположи, че наблизо сигурно има кошута.

Добре. Докато вниманието на елена бе насочено другаде, сигурно ще може да се приближи достатъчно, за да го улучи.

— Не се движи — обърна се той към Танър. — Дръж здраво юздите на коня, защото дрънкането на метала може да го изплаши.

Уорд се опита да овладее вълнението и възбудата си на ловец, докато изваждаше карабината и се прицелваше. Въпреки че ловуваха само за да си набавят храна, момчетата се съревноваваха кой ще донесе най-голямото животно. Никой в ранчото не бе виждал такъв елен. Почти можеше да чуе Дрю, която казва на момчетата, че не струват дори цената на шпорите, които носят, ако не донесат къщи елен поне с десет разклонения на рогата.

Уорд се прицели и дръпна спусъка. Еленът подскочи и е втурна към дърветата, но не направил и две крачки, тежко рухна на земята. Като нададе пронизителен тържествуващ вик, Танър заби пети в корема на коня и се втурна напред.

Уорд прибра карабината в калъфа и бързо последва сина си. Бе напълно възможно еленът да е още жив. Ранено животно с такава големина може да бъде много опасно, особено за малко и нищо неподозиращо момче. Но още преди да пришпори коня в галоп, Уорд усети, че животното се колебае, отметна глава и изцвили високо. С ъгълчето на очите си Уорд забеляза нещо светлокафяво, което притича между дърветата и се насочи към долината. Не беше елен. Животното тичаше към мястото, където бе паднал еленът, а не бягаше от него. Дори преди да бе имал възможност да огледа по-добре, Уорд вече знаеше какво е.

Танър и един планински лъв^[1] се бяха отправили в една посока! Очевидно пумата бе дебнала същия елен и го смяташе за своя плячка. Явно искаше да стигне до нея първа.

Обаче Танър искаше да направи същото!

Уорд отново извади карабината си и заби пети в корема на коня. Миризмата на пумата бе изплашила коня. Животното искаше да избяга в противоположна посока към планинския масив. Уорд го принуди да върви напред, но и двете му ръце бяха заети — в едната държеше карабината, а с другата задържаше коня да не избяга. Което означаваше, че не може да стреля.

Ако скоро не прогонеше пумата, Танър щеше да се окаже между огромната котка и мъртвия елен.

Тъй като не можеше да се цели точно и едновременно с това да задържа коня, Уорд стреля във въздуха.

Нито пумата, нито Танър забавиха ход.

Уорд пришпори жребеца си. Можеше само да се надява, че конят на момчето ще види или ще надуши пумата, преди да стигнат до елена. Ако не успееше, хищникът най-вероятно щеше да нападне. Това животно с лекота можеше да счупи врата на кон. Едно шестгодишно момче не би представлявало никаква пречка за него.

Уорд усети мига, в който конят на Танър подуши планинския лъв. Цвилейки от страх, животното отскочи встрани, след което се обърна, за да посрещне врага.

Неподготвен за внезапните резки движения на коня, Танър изпусна юздите и загуби равновесие. В следващия миг изхвърча от седлото и се изтъркаля на земята, на няколко сантиметра от поваления елен.

В сянката на дърветата огромната котка нададе яростен рев и се впусна в атака.

Стиснал здраво пушката, Уорд скочи от седлото. След това моментално зае положение с едно коляно на земята, опря карабината на рамото си, като отчаяно се надяваше да улучи.

Първият куршум пропусна целта. Уорд имаше време само за още един изстрел. Когато натисна отново спусъка, животното се готвеше за скок, което означаваше, че то ще се приземи направо върху плячката.

Вместо това пумата падна върху Танър.

Уорд се изправи и затича с всички сили към сплетените тела на момчето, елена и пумата.

Конят на Танър, като продължаваше да цвили от страх, се обърна и препусна към долината.

Хиляди мисли с мълниеносна бързина преминаха през ума на Уорд за няколкото секунди, които му бяха необходими да стигне до момчето. Единственото, което съзнаваше обаче, бе вледеняващият страх, че хищникът ще се изправи отново и ще нападне момчето.

В първия момент това, което видя, като че ли потвърди най-лошите му страхове. Танър лежеше неподвижен на земята, целият в кръв, с разкъсана от ноктите на звяра риза. От рамото до лакътя се простираше грозна рана. Пумата лежеше неподвижна, а отворените й челюсти бяха само на сантиметри от гърлото на момчето.

Уорд се впусна напред, готов да стреля още веднъж в пумата, но в същия момент разбра, че е мъртва. Вторият куршум бе улучил сърцето й.

Уорд повдигна котката и я отмести от Танър. Момчето не помръдваше. Уорд отправи горещи молитви към небето синът му да е жив. Провери бързо пулса му и разбра, че момчето просто бе изпаднало в безсъзнание.

Танър отвори очи. Погледна елена, който лежеше до него.

— Господи, не знаех, че е толкова голям!

Уорд изпусна въздишка на облекчение.