Лей Грийнууд
Уорд (21)

Глава 21

Косата на Уорд бе влажна, но той нямаше сили дори да я изсуши. Бе оставил мисис Прут да заеква от смущение, облечена само с една от ризите на мъжа си, докато той с мъка изкачваше стълбите. Ако не беше толкова изморен, той сигурно щеше да се разсмее на гледката. Трябваше обаче да й отдаде дължимото. Тя не се бе оплакала, че трябва да сгрее вода за него или да излезе от кухнята, докато той се къпеше.

— Само след минутка ще сложа дрехите във вряща вода — бе казала тя. След това го бе измерила с подозрителен поглед. — Къде ще спиш?

— В леглото на Танър — бе отвърнал той, без дори да се замисли.

— Но неговото легло е в стаята на майка му.

Сега Уорд разбра причината за строгия й поглед.

— Знам, че Марина е твоя жена, но точно сега тя не те иска. Защо го прави, не е моя работа, но няма да позволя който и да е мъж да се възползва от една жена в собствения ми дом.

Уорд едва събра сили да й се усмихне.

— Аз съм прекалено изтощен, за да се възползвам от когото и да било, дори и от такава красива жена като Марина.

Изражението на мисис Прут не се смекчи.

— Искам да я убедя да се върне при мен. Последното нещо, което мога да направя, е да се възползвам от нея.

Намръщеното лице на мисис Прут разцъфна в усмивка, когато съпругът й влезе в кухнята.

— Как са децата на Джонсън? — попита мистър Прут.

— Баща им е по-добре, но опасността за другите деца все още не е преминала — отвърна Уорд.

— Ами малкият Джо Олуел? — попита мисис Прут.

— Не бих могъл да кажа. Чули ли сте за още случаи на холера?

— Не.

— Все още е рано — промърмори Уорд.

Започна с мъка да се изкачва по стълбите, като очакваше да се строполи безчувствен в леглото в момента, когато го достигне. Но гледката на дълбоко спящата Марина го спря.

Ранната утринна светлина се процеждаше през прозореца, като осветяваше част от стаята, а други части оставяше в полумрак. В лъчите от светлина танцуваха прашинки. Един от тези лъчи достигна възглавницата, само на няколко инча от лицето на Марина. Уорд спусна пердето, защото не искаше слънчевите лъчи да я събудят.

Винаги би смятал, че е много красива, но сега изглеждаше прекрасна като горска нимфа. За момента тревогите й бяха забравени и тя изглеждаше като ангел — спокойна и по детски невинна. Уорд се приближи до леглото й. Искаше да я докосне, въпреки че осъзнаваше, че няма право на това.

Но нещо вътре в него отказваше да се подчинява на определените норми на поведение, значение имаше само собственото му желание. То го тласкаше напред, докато достигна леглото й.

Марина лежеше по гръб, бе обърнала глава на една страна. Пролетната сутрин бе топла и може би затова бе изритала завивките и те бяха паднали на пода. Уорд ги вдигна и ги сложи в долния край на леглото. Почувства вина, като че ли бе нарушил уединението й, но не се обърна. Не можеше.

Тя беше прекалено красива.

Тънката памучна нощница не можеше да скрие формите и меките извивки на тялото й. Тялото му се напрегна от желание. За миг умората и желанието да се потопи в дебрите на съня отстъпиха на пламналата страст.

Уорд не можа да се удържи. Протегна ръка и докосна леко нейната, която лежеше на корема, тъничка и бяла като алабастър. Гърдите й съблазнително издуваха нощницата и просто го подканяха да ги докосне. Уорд протегна ръка и върховете на пръстите му лекичко докоснаха мекия плат. Изгаряше от желание да помилва розовото зърно, което се виждаше през прозрачната материя.

Но в следващия миг той отдръпна ръката си. Докосна лекичко страната й и пръстите му усетиха допира на гъстата й черна коса, която се бе пръснала по възглавницата.

Но това не му беше достатъчно. Искаше нещо повече. Не би могъл да заспи, ако не получеше нещо повече.

Уорд се приведе напред, докато почувства топлия дъх на Марина върху кожата си. Позволи си най-лекото копринено докосване до устните й. Те бяха топли, меки, подканящи.

Бе тръгнал по опасна пътека. Но това не можеше да го спре. Вътрешната му нужда го караше да направи това, което знаеше, че Марина не би му позволила.

Целуна я нежно, дълго, страстно. Беше като целувка на младо момче, което едва смееше да диша, изплашено, че няма да го направи както трябва, страхуващо се, че ще бъде отхвърлено, сигурно, че не е достойно за такова доверие, и все пак неспособно да се отдръпне.

Устните й бяха като божествен нектар.

Марина се размърда в съня си. Уорд застина неподвижно.

Ако се събудеше и го завареше да я целува, Марина без съмнение щеше да побеснее от гняв. Нямаше да приеме никакво извинение от негова страна.

Но въпреки това не можеше да се отдръпне. Не още. След като веднъж бе вкусил устните й, не можеше да не го направи отново. Опасността нямаше значение. Трябваше да я целуне отново.

Уорд се опита просто да докосне леко устните й със своите. След първата целувка се опита да се отдръпне. Но бе стигнал дотам, че повече не можеше да контролира страстта и желанието си към нея. Целувката му се задълбочи, имаше нужда от още, от всичко. Свободната му ръка обхвана лицето й и я привлече към себе си за дълга, изпиваща целувка.

Марина започна да се пробужда, като бавно излизаше от дълбочините на съня и пълното изтощение, което все още я държеше в плен.

Това, което тя направи в следващия миг, беше напълно неочаквано. Марина протегна ръце, обви врата му и го привлече към себе си. Уорд бе сигурен, че тя е твърде замаяна, за да осъзнава какво върши, но не се отдръпна. Щеше да я държи в прегръдките си, докато бе възможно.

Спомни си първия път, когато я целуна — нежността, сладостта, радостта, чувството на еуфория и удивление, че нещо толкова красиво може да се случи точно на него. Сега се чувстваше по същия начин. Той се отпусна на леглото, прегърна Марина със свободната си ръка и я целуна страстно и дълбоко. Тя се притисна към него без следа от колебанието и враждебността, които бе проявявала към него още от момента, когато бе пристигнала в ранчото. Марина притисна гърдите си към неговите и разтвори устни, за да поеме езика му. Искаше го не по-малко отколкото той нея.

Марина се събуди. В очите й проблесна изненада и гняв. Отблъсна го от себе си.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Целувам съпругата си.

Марина хвана чаршафа и го вдигна до брадичката си, след това се отдръпна от Уорд. Той предположи, че тя се ядоса заради това, че бе осъзнала факта, че доброволно бе отвърнала на целувката му, въпреки че бе полубудна.

— По закон може да съм твоя съпруга, но не и по някакъв друг начин. Нямаш никакво право така да ми се натрапваш.

— Опитах се да спра, но не можех. Ти спеше толкова невинна и спокойна, толкова красива — и толкова близо до мен. Не можах да се удържа и те целунах. Въпреки че нямах намерение да го правя.

Марина изглеждаше потресена, но не беше жена, която щеше да се поддаде на момента и на страстта — неговата или своята.

— Казах ти, че не те обичам. Ако реша да живея с теб, ще бъде заради Танър, не заради нищо друго.

— Не можеш да го направиш.

— Какво искаш да кажеш? — изглеждаше уплашена. Ръцете й инстинктивно стиснаха чаршафа по-силно.

— Обичам те, Марина. Искам час по-скоро да ми станеш жена във всяко едно отношение. Не мога да живея с теб, да те виждам всеки ден, постоянно да си близо до мен и да не мога да те докосна, да те целуна или да те любя.

Уорд се бе надявал, че Марина ще се зарадва, когато разбере, че той я обича. Ако не друго, поне бе очаквал да види по лицето и израз на облекчение. Тревожното й изражение го нарани и обиди.

Дали майка му все пак не беше права? Наистина ли бе, толкова недостоен за любов, че дори само мисълта за това плашеше Марина? Животът с момчетата на Джейк, това че бе уважаван и ценен, бе му помогнало да изгради отново самоуважението си. Към това се прибавяше очевидната обич и привързаност на Танър.

Но ако Марина не можеше да го обича, нищо друго не би имало значение.

— Не искам да те обичам. Уорд. Не искам да обичам никого.

— Защо?

— Веднъж вече се влюбих и това разруши живота ми. Не искам да позволя това да се случи отново.

— От любовта ли се страхуваш, или само аз съм този, когото не можеш да понасяш? — не бе сигурен дали бе готов да чуе отговора, но така или иначе трябваше да знае.

— Ти си чудесен човек, Уорд. И заслужаваш да бъдеш обичан. Но не искам отново да загубя контрол върху живота си, нито заради теб, нито заради Бъд, заради никого.

Почти можеше да чуе как веригите се разбиват с трясък. Вината не беше негова.

— Този път няма да се съобразяваме с никого, освен със самите нас и нашия син.

— Мислиш си, че знаеш какво искаш. Танър също мисли, че знае какво иска, но за себе си не съм сигурна. Ти искаш от мен повече, отколкото съм готова да ти дам.

— Изплашена си. Обещавам ти…

— Сега не е времето да обсъждаме този въпрос. Изморена съм. Ти, изглежда, също едва се държиш на краката си. Легни си, Уорд. Можем да поговорим, когато всичко това свърши.

— Искам да говорим сега.

— А аз не. Ще си кажем неща, които всъщност не искаме, ще си дадем обещания, които няма да можем да изпълним. Ако настояваш, ще изляза.

— Няма къде да отидеш.

— Ще сляза на долния етаж. Ще напусна всяка стая в момента, когато ти влезеш. Ще откажа да говоря с теб, дори да те гледам, освен ако не се касае за холерата.

Уорд знаеше, че тя ще направи точно това, което казваше. Той бе преодолял болката и гнева от това, което се случи преди толкова много години, но тя не беше. Болката му бе страшна, огромна, като клеймо от нажежено желязо, но бе отшумяла още преди време. Тя бе преживяла години на унижения, които не можеха да се забравят толкова лесно.

— Обичам те, Марина. Искам да те опозная по-добре, да те обичам още повече. Искам да опозная по-добре и сина си и да го обикна още повече. Ще направя каквото трябва, за да заживеем като семейство.

Той пое ръцете й в своите и я целуна дълго и страстно. За миг си помисли, че тя ще се отпусне в прегръдката му, но тялото й се скова и тя се отдръпна от него. Той я пусна.

— Не прави това отново — прошепна тя.

— Не знам дали ще мога да се удържа.

Марина го погледна с такъв израз, който той не можеше по никой начин да определи. Каза си, че преди всичко лицето й изразяваше страх. Беше прекалено изтощен, за да мисли. Едва можеше да се държи на краката си от умора. Обърна се и се насочи към леглото в другия край на стаята.

— Събуди ме след два часа.

След това си легна и моментално заспа.

 

 

Марина не се помръдна. Дори и ако не беше толкова изморена, не мислеше, че щеше да има сила да го стори. Опитваше се да осъзнае и приеме факта, че Уорд отново се бе влюбил в нея. Преди смяташе, че Уорд само си мисли, че е влюбен, защото искаше Танър.

Сега вече не бе толкова сигурна. Човек може да каже много неща, без да мисли в действителност нито едно от тях.

Но тялото не лъжеше. Целувките на Уорд, ръцете му, дори очите му и тонът, с който й говореше, й бяха подсказали неща, които не би повярвала, ако бяха изречени с думи.

Но не това я притесняваше. Марина бе открила, че му отвръща по начин, по който не бе реагирала на никой друг мъж, освен на Уорд, когато преди години себе влюбила в него. И това я плашеше.

Колкото и да се опитваше, не можеше да отрече растящото привличане между тях, което не бе само физическо. Марина се страхуваше, че всичко това много напомняше за времето, когато за пръв път бе срещнала този мъж. Тогава се бе държала глупаво. Сърцето й бе подсказало, че се бе влюбила и нищо друго не бе имало значение.

Сега много неща имаха значение. Не искаше да се влюбва отново. Не искаше да изпитва същата дълбока и всепоглъщаща обич. Още по-важно — ако трябваше да бъде напълно откровена със себе си — искаше да бъде обичана заради самата себе си, а не заради сина си.

Ледената буца, която чувстваше под сърцето си, сякаш се разтопи по цялото й тяло. Това щеше да бъде още по-лошо, отколкото, ако въобще не бъде обичана.

Марина отхвърли завивките си и се пресегна за робата си. Умората все още владееше тялото й, но тя не можеше повече да остане в леглото. Хвърли поглед към Уорд. Беше повече от очевидно, че бе крайно изтощен. Нямаше никакво намерение да го буди само след два кратки часа. Можеше и сама да обиколи градчето, за да провери дали има нови случаи на холера. Хората вече знаеха какво трябва да правят. Уорд щеше да им бъде от по-голяма полза отпочинал и здрав.

Марина облече една рокля, която преди това бе взела назаем от мисис Прут. Осъзна, че от чиста суета бе взела само най-хубавите си дрехи. Сега дрехите, които носеше, трябваше да бъдат изварявани. Не можеше да си позволи да съсипе повече дрехи, отколкото бе абсолютно необходимо.

Марина изми лицето и зъбите си, среса косата си и я върза в стегнат кок на тила. Но когато се приготви да излезе от стаята, осъзна, че иска да хвърли още един поглед на Уорд.

Той беше толкова хубав мъж. Не можеше да разбере защо никой в семейството му не бе в състояние да види, че по един първичен и леко грубоват начин, той бе по-хубав от Рамон. В този мъж нямаше нищо меко и по светски елегантно. Нямаше нищо идеално съразмерно. Кожата му бе придобила бронзов тен и бе леко обветрена от постоянното излагане на слънце и вятър и от работата му от сутрин до мрак.

Уорд беше толкова силен. Той излъчваше груба мъжка сила, нешлифована и неукрасена със светски маниери.

Самият Уорд едва ли осъзнаваше всичко това. Изглежда, никога не бе го осъзнавал. Защо се учудваше, че Танър го обожава толкова много? Той бе всичко, което едно малко момче мечтаеше да стане. Това бе повече от ясно на всички около него.

Нощната риза на Клайд Прут не можеше да скрие великолепното мускулесто тяло. Тя достигаше до средата на бедрото. Имаше нещо много еротично в гледката на една мъжка риза, която достига едва на фут над коляното. Марина не можеше да си обясни защо преди никога не бе изпитвала нещо подобно, но знаеше, че ефектът върху нея можеше да бъде опасен.

Пресегна се и леко покри с чаршафа спящия Уорд.

Това обаче само замени напрежението, което изпитваше, с друго. Той изглеждаше толкова изтощен, изпит и тревожен, че й се прииска да го прегърне, да притисне главата му до гърдите си и да го увери, че всичко скоро ще бъде наред.

Марина се обърна бързо и си каза, че трябва час по-скоро да напусне стаята. Започваше да става сантиментална. Уорд бе достатъчно възрастен, за да е в състояние сам да се грижи за себе си. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да попадне в емоционална зависимост от него. Все още й предстоеше да реши дали може да живее с него като негова жена, но трябваше да вземе това решение след ясни и разумни разсъждения, а не когато е разкъсвана от противоречиви чувства.

Собствените й проблеми веднага останаха на заден план, когато видя мисис Прут, застанала в подножието на стълбите, като нервно чупеше ръце.

— Разболяха се още трима души — каза тя. — Единият от тях е Клайд.

 

 

Марина не знаеше дали има такова нещо като лек случай на холера, но скоро стана ясно, че Клайд Прут има огромен късмет. Не само че страдаше много по-малко от всеки друг от обезводняването на организма, но при него този процес спря само след няколко часа.

— Слава богу, че и двамата сте тук — каза тя на Марина, докато слагаше в пълния с гореща вода казан дрехите на съпруга си, заедно със завивките. — Никога нямаше да знам какво трябва да правя.

— Трябва да благодариш на Уорд — отвърна Марина. — И аз не бих знаяла повече от теб.

Марина обиколи бързо болните от градчето, но през голямата част от деня помагаше на мисис Прут, за да може тя да посвети цялото си внимание на съпруга си. Хрумна й, че може да събере изсъхналите дрехи от телта. Чувстваше се странно, когато държеше дрехите на Уорд, докато сгъваше бельото му. Това беше един вид интимност, от която тялото й реагира по начин, който Марина никога не бе очаквала. Сепна се, когато осъзна, че гърдите й изведнъж станаха по-чувствителни.

Топлината премина от гърдите й към корема. Точно така се чувстваше, когато Уорд я притискаше към тялото си. Не искаше отново да й се случва това, не искаше да усеща притегателната сила на този мъж. Бързо сгъна и последните дрехи и ги сложи в кошницата.

На всеки час идваше поне един човек, настоявайки Уорд да бъде събуден незабавно. Хората правеха всичко, което Уорд им бе казал, но искаха да получат уверенията му, че любимите им болни ще се оправят. Марина им казваше, че Уорд ще ги посети, когато се събуди. Хората не бяха доволни, но си тръгваха. Искаха да накарат Уорд да отиде в домовете им, но никой не искаше да пристъпи прага на дома на Прут, след като се разбра, че Клайд Прут се е разболял от холера.

— Човек би си помислил, че той ще ги зарази — казваше мисис Прут, ядосана, че хората страняха от съпруга й.

Марина знаеше, че жената щеше още повече да се ядоса, ако същите тези хора се бяха опитали да влязат.

Но това, че отказваше да събуди Уорд, оставяйки му повече време за почивка и сън, само временно отлагаше отговора на въпросите, които я измъчваха. Марина реши да му приготви закуска, за да се разсее от тревожните си мисли.

— Добре постъпи, като отдалечи момчето оттук навреме — каза мисис Прут. — Ако бе играл с нашите момчета, сигурно и той щеше да се разболее.

Тези думи стреснаха Марина и тя едва не се поряза с ножа, докато режеше наденицата. Танър наистина беше играл с Джо Олуел. Дори в този момент той може би бе болен. Опита се да се успокои, като си каза, че Изабел щеше веднага да изпрати някое от момчетата си да я уведоми, ако нещо се беше случило с Танър.

— Танър е добро момче — проговори отново мисис Прут. — Когато порасне, ще заприлича съвсем на баща си. По-добре е да му кажеш колкото можеш по-скоро.

Марина пусна парчетата наденица в горещата мазнина и се пресегна за яйцата. От собствената й закуска бяха останали малко пържени картофи. Те, заедно с горещите питки, конфитюра и кафето, трябваше да са достатъчно обилна закуска.

— Ние с Уорд наистина имаме намерение да му кажем — отвърна Марина. Тревогата продължаваше да се трупа в гърдите й. — По-добре да събудя Уорд. Той и без това ще се ядоса, че съм го оставила да спи толкова до късно.

— Но той спа по-малко от осем часа, а бе на крак цели два дни.

— Въпреки това ще се ядоса.

— Може би е по-добре аз да отида.

— Не. Ти остани при съпруга си. Аз ще се оправя с Уорд.

Но можеше ли да го направи? Не можеше дори да приготви закуската му, без да разбуди всички онези чувства, с които не бе сигурна, че ще може да се справи.

 

 

— Тревожиш се за майка си ли?

Изабел бе последвала Танър до пейката под един от огромните дъбове, които хвърляха сянка върху къщата и корала.

— Да.

Уорд му бе казал да стои далеч от Сайпрес Бенд, защото има опасност да се зарази. Не мислеше, че нещо може да се случи с майка му, докато беше с нея, но сега, когато нея я нямаше, не беше толкова сигурен.

Спомняше си страха й, когато за пръв път бе научила за холерата. Бе го почувствал, когато тя припряно бе напуснала градчето, заедно с него и Дейл. След това двамата с Уорд изчезнаха, като го оставиха разтревожен и разстроен. И все още се чувстваше така. Имаше нужда от уверенията на майка си и на Уорд, че всичко ще бъде наред. Джейк и Изабел бяха добри с него, но не беше същото.

— Кога ще си дойде мама?

— Не знам. Липсва ли ти?

Момчето кимна.

— Тя никога преди не ме е оставяла така.

Танър не искаше Изабел да си помисли, че е прекалено малък, но истината беше, че се страхува.

— Майка ти не искаше да те оставя — каза му Изабел. — Но чувстваше, че трябва да помогне на хората от Сайпрес Бенд.

— Тя ще умре ли?

— Разбира се, че не. Какво те кара да мислиш така?

— Чух, когато Бък каза на Шон, че хората, които се разболяват от холера, умират. Мама ще се разболее ли от холера.

— Уорд нямаше да й позволи да отиде в града, ако мислеше, че има риск.

— Бък каза, че Уорд също може да се разболее. Каза също, че ако това се случи, ще избие всички в онзи скапан град.

— Уорд знае как да се пази. Той е лекар. Но трябва да помага на хората, които са болни. Майка ти чувства същото.

— Защо никой друг не може да го прави?

— Уорд е единственият лекар тук.

— Мама не е лекар.

— Не, но тя се интересува от съдбата на хората. Затова взе бебето и започна да се грижи за него.

— Дейл ми харесва. Само че онези хора от града не ми харесват.

— Така е, защото не ги познаваш.

Танър беше сигурен, че дори и да ги познаваше, това не би променило нищо. Никога не би харесал някого, който можеше да зарази майка му с опасна болест. В този момент към тях се приближи Дрю.

— Пак ли плачеш за майка си?

Танър много харесваше Дрю, но понякога би искал тя не е толкова лоша.

— Аз не плача — отвърна той. — Просто се чудех кога ще върне.

— Няма как да разбереш, докато не я видиш, така че няма смисъл да губиш време да мислиш за това.

На езика му бе да каже нещо злобно, но си спомни, че родителите на Дрю бяха убити от индианци. Може би тя се държеше по този груб начин, защото те много й липсват и знаеше, че няма никога да се върнат.

— Няма нищо лошо в това, че Танър тъгува за майка си — обърна се Изабел към Дрю. — Надявам се, ако ме няма, и ти да тъгуваш за мен.

— Разбира се, че ще тъгувам — съгласи се Дрю малко небрежно. — Но няма да стоя и да плача. Искаш ли да ми помогнеш да проверим как са конете, Танър?

Танър знаеше, че няма нужда никой да проверява конете. Това беше просто начинът на Дрю да каже, че съжалява. За момиче тя понякога бе доста груба, но имаше добро сърце.

— Разбира се. Уорд казва, че човек никога не трябва да оставя грижата за коня си на някого другиго, или съвсем скоро ще се окаже с много лош кон.

— Аз се грижа добре за всички коне — отвърна Дрю, приемайки забележката му като лична обида. — Първият, който каже обратното, ще получи хубав удар в носа.

— Всички знаят това, Дрю — усмихна се Изабел.

Танър не разбираше защо Изабел винаги се усмихваше на Дрю, когато момичето караше всички други да се мръщят недоволно. Дори Джейк един ден заплаши да я напляска.

— Е, ако ще идваш, да вървим — подкани го Дрю. — Трябва да свърша с тази работа и да си лягам. Утре искам да съм на седлото преди всички.

Танър се изправи и последва Дрю. Хвърли поглед през рамо към Изабел. Би предпочел да остане с нея, но Дрю отново щеше да го обвини, че се държи като бебе.

— Хайде, идвай — подкани го Дрю. — Да се състезаваме до обора.

Танър знаеше, че не би могъл да я изпревари, но трябваше да опита. Уорд му бе казал, че няма нищо лошо един каубой да бъде победен в някое състезание. Лошото бе, ако не опита. Дори повече от Дрю, Танър се стремеше към одобрението на Уорд.