Лей Грийнууд
Уорд (17)

Глава 17

Марина изпита истинско облекчение, когато се отдалечи от Уорд. Гневът й, че той иска да живее с нея само заради Танър, не бе доказателство срещу заявлението му, че това, което бяха изпитвали един към друг преди години, бе любов. Или намекът, че неговата любов не бе умряла.

През всичките тези години бе успокоявала болката си с убеждението, че и двамата бяха сбъркали, че бяха взели физическото привличане за любов. Беше приела по този начин и физическата си реакция спрямо Уорд, но чувствата, които сега я вълнуваха, я оставиха несигурна и разтреперана. Не можеше вече да се убеждава, че той греши.

Бе узнал истината само преди няколко дни, бе успял да ориентира през лабиринта от лъжи, да потисне гнева и да разкрие истинските си чувства.

Но тя не можеше да реагира така бързо. Беше глупаво нейна страна да смесва физическото привличане с нещо по-дълбоко. Като знаеше, че Уорд й вярва и обича Танър, тя бе станала непредпазлива и защитата й бе започнала да се пропуква. Беше шокирана, когато осъзна, че реагира на присъствието на този мъж както преди седем години.

Това ужасно я изплаши. Трябваше да намери Джейк и да уреди преместването им в Сайпрес Бенд. Не смееше да отлага това дори и миг повече.

Марина намери Танър в кухнята, сияещ, защото бе станал център на внимание.

— Защо не си могъл да видиш котката, след като тя е била толкова голяма? — попита Брет със скептичен тон. — Аз непременно щях да я забележа.

— Той вече ти каза, че животното се е било скрило сред дърветата — отвърна Дрю, готова да защити Танър, както по-рано бе готова да се усъмни в него. — Ти също нямаше да успееш да я видиш. Никога не би се отдалечил толкова много от ранчото.

След като пристигна в ранчото, на Марина не бе необходимо много време, за да разбере, че въпреки че Брет бе решен да докаже, че никой не трябва да се съмнява в неговата смелост или способности, той изобщо не харесва начина на живот в ранчото. Беше чула също и за богатите му роднини в Бостън.

— Продължавай да разбъркваш ориза — предупреди Изабел, обръщайки се към Брет. — Ако залепне за дъното, ще трябва ти да измиеш тигана. Мисля, че Танър се е държал много смело. Ако върху мен бе скочил планински лъв, сигурно все още щях да продължавам да крещя.

— Не можах. Паднах на земята и той скочи върху мен — отвърна Танър по детски откровено. — Уорд помислил, че съм умрял. Когато разбра, че съм жив, заплака.

Марина се отпусна тежко на един стол до масата. Уорд бе плакал, защото Танър бе в безопасност! Никога не би си помислила, че Уорд толкова бързо е успял да обикне сина си. Наистина го обичаше. Никога не бе го виждала да плаче. Изпита вина, защото щеше да отведе Танър оттук, но не можеше да постъпи по друг начин. Синът й бе всичко, което имаше.

Уорд й предлагаше повече. Но ако той искаше да живее с нея само заради Танър, можеше ли да му има доверие, когато й говореше за любов? Трябваше да отиде някъде, където ще може да помисли на спокойствие.

— Къде е Джейк? — попита тя.

— Помага на момчетата да нарежат елена — отвърна Изабел. — Аз бих почакала, докато се върне — продължи, когато тя Марина стана и се отправи към вратата. — Гледката не е от най-приятните.

— Всяка есен ръководя клането на добитъка — отвърна Марина и излезе.

Бе казала истината, но никога не успя да хареса тази работа. Въздъхна облекчено, когато забеляза, че Джейк идва към нея. Срещнаха се под сянката на един от големите дъбове.

— Синът ти стана нещо като герой сред момчетата — каза Джейк. — Иначе никак не е лесно да задържиш Дрю в къщата, когато режем някое животно.

Марина се усмихна едва забележимо.

— Танър е много по-щастлив от тази случка, отколкото аз.

— Говориш също като Изабел.

— Никога не съм успявала да разбера какво привлича мъжете към опасността.

— Изабел казва, че това си е чист инат. Когато истински се ядоса, казва, че го правим от глупост — Джейк се ухили.

— Изабел явно не е от хората, които украсяват истината с хубави фрази.

— Тя казва също, че няма нужда от такова нещо, тъй като мъжете изпитват затруднения да разберат неща, които са повече от очевидни.

Марина знаеше, че Джейк искрено обича жена си и уважава чувствата й. Беше ги виждала заедно прекалено често, за да се съмнява в това. Как можеха толкова много да се обичат и да гледат на нещата от толкова различен ъгъл?

Можеше ли и между тях с Уорд да бъде така? Това никак не изглеждаше вероятно, но Джейк и Изабел бяха доказателство за противното. Марина осъзна, че истинската любов означаваше да разбираш, да приемеш другия, да го оставиш да бъде такъв, какъвто е. Знаеше, че това бе напълно възможно, след като Джейк бе успял със своята невъзможна сбирщина от момчета.

Но не бе дошла тук, за да си задава още въпроси, на които не можеше да отговори.

— Време е двамата с Танър да си тръгваме. Вече достатъчно дълго злоупотребяваме с гостоприемството ви. Утре рано сутринта ще тръгнем за Сайпрес Бенд.

Усмивката изчезна от лицето на Джейк, очите му загубиха дяволитите си пламъчета.

— Каза ли вече на Изабел?

— Не. Исках първо да говоря с теб и за уреждането на самото пътуване.

— От какво имаш нужда?

— Само от някой, които да ни придружи.

Не й харесваше идеята да язди сама десет мили сред непознати пусти земи. Не разбираше как Уорд може да харесва всичко това.

— Говори ли с Уорд?

— Казах му, че си тръгвам.

— Помоли ли го той да те придружи?

— Не.

Беше очевидно, че Джейк се чувства неудобно.

— Поставяш ме наистина в ужасно положение.

— Как така?

— Ти си жена на Уорд. Танър е негов син. Молиш ме да ти помогна да избягаш от него. Дори и Уорд да не бе мой приятел, не виждам как бих могъл да направя такова нещо.

— Аз не бягам от никого.

— Но въпросът се свежда точно до това.

— Тогава с Танър ще тръгнем сами.

— Мислиш ли, че Уорд ще ти позволи? Той е твой съпруг.

— Честно казано, намирам, че ми е трудно да мисля за Уорд като за мой съпруг.

— Все пак поговори с Уорд. Ако той не иска да дойде с вас, ще изпратя Бък.

 

 

Бе очаквала да намери Уорд да върши всичко друго, но не и да храни намереното бебе. Беше й трудно да свърже този Уорд, който яростно бе спорил с нея, с мъжа, който си правеше труда да храни бебе, което дори не бе негово. Не можеше да не се запита дали така би постъпвал и с Танър и да се чуди дали и той си бе мислил колко неща бе пропуснал заради това, че не бе познавал сина си.

Гневът й към него се възвърна с пълна сила. Той продължаваше да атакува защитата й, да руши стените, които бе издигнала около себе си с тези свои благородни постъпки. Те правеха невъзможно намерението й никога повече да не си позволи да го обича.

Марина не можа да измисли по какъв начин да подходи към въпроса, затова премина направо към него.

— Двамата с Танър ще тръгнем за Сайпрес Бенд утре сутринта. Джейк иска да знае дали ще ни придружиш, или би предпочел той да изпрати едно от момчетата да ни показва пътя.

— Не искаш ли да знаеш дали ще ти дам развод?

Въпросът я свари неподготвена. Почти бе забравила за първоначалните си намерения да скъса връзките между тях. Сега, след като Уорд знаеше, че има син, след като бе обикнал Танър. Сега, след като знаеше, че част от чувствата им се бяха съхранили, разводът вече не представляваше ясната, лесна и постоянна раздяла, на каквато се бе надявала.

— Все още ли би се омъжила за Бъд, за да стане баща на Танър?

Бе очаквала този въпрос.

— Ако не го направя, ще трябва да напусна ранчото му. Не мога да остана като икономка в къщата му, след като съм го отхвърлила. Но аз нямам пари и няма къде да отида. Семейството ми все още отказва да ме вижда. И двете ми сестри се омъжиха добре, особено едната.

— Ще си помисля по въпроса.

— Но това не е твоя работа.

— Ти си моя жена, майка на сина ми. Разбира се, че е.

Марина не можеше да мисли за себе си като за жена на Уорд. Не се чувстваше омъжена, а само по някакъв начин свързана с него. Но в момента, когато тази мисъл се оформи в ума й, тя осъзна, че не бе истина. Връзката бе там, освен това ставаше все по-здрава. Не знаеше дали тази връзка съществуваше от цели седем години, или се бе появила в последните дни. Страхуваше се да разбере.

— Ти не си отговорен за мен, Уорд. Без значение какво ще решим за Танър, за моето собствено бъдеще ще решавам аз.

— Очаквах това. Но след като засяга и мен, искам също да имам думата.

Марина не можеше да се съгласи, но в момента не се чувстваше готова за още една битка с него. Все още не бе казала за намерението си на Изабел и на Танър. Не очакваше нито един от разговорите да бъде лесен.

 

 

— Защо искаш да си тръгнеш толкова скоро, Марина? — натъжи се Изабел. — Тъкмо взехме да се опознаваме.

Изабел учеше намусената Дрю да плете на една кука. Младата жена признаваше, че това не бе умение от първостепенна важност за една съпруга на ранчеро, но няколко покривчици, сложени тук и там, напомняха на мъжете, че вкъщи се изисква друг вид държание, различно от това при укротяване на опърничавите добичета.

— Но ти и без това имаш да се грижиш за толкова хора. Не искам да ти бъдем в тежест.

— Няма никаква разлика, дали в домакинството ми има още двама души. Не, Дрю, не се прави така. Ще завържеш конеца. Между другото — обърна се Изабел отново към Марина, — не това е причината да не искам да си тръгваш.

— Знам какво ще кажеш. Мислих за това, все още мисля, но не мога да взема решение тук. В ранчото ми влияят твърде много неща.

Дрю измърмори някаква ругатня. Изабел взе плетката от ръцете й, поправи грешката и й я връчи отново.

— Сега разбра ли как го направих?

— Да — отвърна Дрю. — Но не виждам защо трябва да се уча на това точно сега.

— Когато се сдобиеш с твой собствен дом, ще си доволна, че си се научила.

Дрю не изглеждаше убедена, но търпеливо се зае да изплете още една фигура.

— Сигурна ли си, че не бягаш от едно положение, с което не искаш да се изправиш очи в очи? — попита Изабел, като насочи вниманието си отново към Марина.

Марина въздъхна тежко.

— Не знам защо не извикам тук всички и не ви разкажа подробно живота си. Това би спестило много време.

— Съжалявам, Марина, но аз никога не успявам да гледам единствено моята работа. Човек би си помислил, че сред цялото това голямо семейство би трябвало да съм си взела урок.

— Всички тук настояват да взема решението, което те искат, но аз не мога да водя определен начин на живот само за да доставя удоволствие на някого.

— Сигурно съм изключително нетактична, за да те накарам да си помислиш подобно нещо — отвърна Изабел. — Просто искам да се увериш, че знаеш какво всъщност отхвърляш.

— Права си. Уорд е много по-различен от човека, за когото го мислех, но това не означава, че го обичам.

Но би ли могла да започне да го обича отсега нататък? Марина съвсем откровено си призна, че не знае, но мисълта я изплаши. Не искаше да обича Уорд.

— Тогава няма да кажа нищо повече. Ако искаш да оставиш тук Танър за известно време, ще се радваме да бъде с нас. Както би казал Джейк, по-малките момчета много се привързаха към него.

Марина се усмихна, а Изабел сърдечно се засмя, поправи още една грешка в ръкоделието на Дрю и отново се обърна към Марина.

— Какво ще правиш с бебето?

Марина бе толкова объркана от чувствата си към Уорд и това, че той иска да задържи Танър при себе си, че напълно бе забравила за бебето.

— Не знам.

— Мислех си, че искаш да вземеш малката със себе си.

— Така е, исках. Все още искам.

— Аз също мога да я задържа.

— Не. Скоро ще имаш свое собствено бебе.

— По-добре поговори с Уорд. Той също доста се привърза към бебето.

Точно от това нямаше нужда — още едно нещо, за което да спорят с Уорд. Е, ще се опита да измисли нещо. Точно сега трябва да реши какво да прави с Танър.

 

 

Да му каже какво възнамерява да прави, се оказа по-лесно, отколкото си бе мислила. Помогна й много и фактът, че не му бе казала цялата истина.

— Но аз искам да остана тук — възпротиви се Танър веднага след като тя повдигна въпроса за тръгването.

— Тук не е нашият дом, Танър. Не можем да останем повече, отколкото биха го направили Дрю и Уорд, ако бяха дошли в „Грейвъл Пит“.

— Бъд нямаше да има нищо против.

— Не в това е въпросът. Ние сме само гости тук.

Лицето на Танър придоби същото упорито изражение, което бе видяла преди това на лицето на Уорд.

— Не искам да се връщам в „Грейвъл Пит“. Не искам да бъда син на Бъд. Искам да остана тук и да се науча да бъда истински каубой. Дрю казва, че ставам все по-добър.

Марина бе решила да не води повече от една битка наведнъж.

— Все още няма да се прибираме. Най-напред ще отидем в Сайпрес Бенд. Уорд ще дойде да ни покаже пътя.

— А ще тръгне ли с нас?

— Не знам.

— Мога ли да го попитам?

— Не тази вечер. Само му казах, че си тръгваме. Може би не е имал време да реши. Имаш ли нещо против, ако взема бебето с нас?

— Какво бебе?

— Онова, чието семейство умря от холера.

Марина се страхуваше, че Танър ще започне да ревнува.

— Добре. Уорд каза, че можем да задържим кожата на планинския лъв. Можем ли да я вземем с нас?

Марина не искаше тази кожа, нищо, което да й напомня, че Танър бе избягнал на косъм от смъртта.

— Ще минат седмици, дори месеци, преди Ястреба да свърши с обработката.

Надяваше се да е достатъчно дълго, за да може Танър напълно да забрави за това.

— Няма да забравиш, нали?

— Няма. — Много й се искаше, но се съмняваше, че би могла. — Сега е по-добре да си лягаш. Искам да тръгнем рано сутринта.

* * *

Марина бе доволна, когато видя, че Уорд е повикал Дрю, която се присъедини към тях. Присъствието й помагаше да се разсее част от напрежението. Така двамата нямаха възможност да говорят за нещата, които все още стояха неуредени между тях.

Ездата наистина бе много приятна. Въпреки че бе ясен пролетен ден, поради височината въздухът бе хладен и сух. Небето бе кристално синьо. Над главите им се носеха леки бели облачета. Широката, равна долина бе покрита с гъста трева, която стигаше до коремите на конете, и с цветя, много цветя. Пред очите им се простираше истинска цветна дъга. Марина се чувстваше така, като че ли бяха единствените хора в целия свят и тази вълшебна долина бе само тяхна.

Танър яздеше най-отпред и броеше сърните, които пасяха спокойно поединично или на малки стада. Дрю, свикнала с тяхното присъствие, се интересуваше повече от състоянието на кравите на Джейк.

— Трябваше да доведем тук повече телета — извика тя, като се обърна към Уорд. — Тук има предостатъчно трева.

— Но не можем да ги наблюдаваме и пазим така добре.

— Не вярвам по тези места да има крадци — обади се Марина.

— Крадците са навсякъде, където има добитък — отвърна Уорд. — Джейк все още не е изкупил земите покрай потока между къщата и планините. Надява се скоро да успее да купи земята до реката. След като направи това, ще можем свободно да пускаме добитъка в две долини. Тогава земята ще бъде двойно повече от това, което Джейк притежава сега.

— Защо Джейк иска да купи толкова много? И защо изобщо трябва да я купува? Бъд не притежава и половината от земята, която използва.

— Джейк изгуби първото си ранчо заради фермери, които се настанили на земята, която не била негова. Той просто иска да е сигурен, че това няма да се случи отново. Мисли, че ако купи повече земя, в бъдеще ще има достатъчно за момчетата, ако поискат да си направят свое собствено ранчо.

— Значи той мисли да осигури всяко едно от момчетата със земя?

— Ако може.

— Ами собствените му деца?

— Те всички са негови собствени деца, не по-малко от това, което е на път.

Марина се смути. Беше обикнала малкото момиченце, което държеше в ръце, но към него не изпитваше и половината любов, която изпитваше към Танър.

Стигнаха до Сайпрес Бенд след изморително, но безпроблемно пътуване. Мисис Прут изобщо не се зарадва отново да види Уорд, но недоволството й скоро изчезна, когато разбра, че Марина търси да наеме стая.

— Имам точно каквото ви трябва — каза тя, като придърпа Марина в къщата си, преди младата жена да успее да попита дали в града се предлагат и други стаи. — Имате късмет, че стаята е празна. Миналата седмица я бе наел един мъж. Вчера си тръгна.

Марина покорно я последва.

— Всъщност радвам се, че си замина. Мислеше си, че след като е от Сан Антонио, аз през цялото време трябва да угаждам на капризите му. Аз, разбира се, не съм човек, които би обърнал гръб на щедрото заплащане, но не съм и прислужница. Казах му, че ще направя каквото мога, но ако иска личен прислужник, по-добре да си бе намерил предварително.

Марина лесно можеше да си представи мисис Прут, която безцеремонно казва и на самия губернатор да си изтрие ботушите, преди да влезе в стаята й.

— Ще задържите ли бебето при вас?

— Естествено. — Марина се запита дали ще бъде изхвърлена от къщата, ако бебето плачеше силно.

— В такъв случаи ще имате нужда от люлка. На таванската стая имам една. Ще накарам съпруга си да я свали. Обаче това ще ви струва допълнително.

— Разбира се.

На Марина би й се искало да намери нещо в стаята, което да не хареса, но всичко бе в идеален ред. Две легла, гардероб, ъгъл за люлката, столове, маса и достатъчно място, за да се движи свободно. Направо се уплаши да попита каква е цената.

— Петдесет цента на ден. За храната се плаща отделно.

— Ще я наема.

— Колко мислите да останете?

Наистина, колко мислеше да остане? И за какво всъщност щеше да остане?

— Не съм сигурна. Поне два дни.

— Ще сложа чисти чаршафи. Да не сте загубили дрехите на бебето? Как се казва?

— Не знам. Това е детето, което намерихме в онзи фургон, за който ви разказа Уорд. Семейството, което умря от холера.

Мисис Прут огледа внимателно бебето.

— На мен не ми изглежда болно.

— Тя е съвсем здрава, но фургонът и всичко в него трябваше да изгорим.

— Бедното малко същество — завайка се мисис Прут. — Оставете я на мен. В момента, в който жените от града разберат, че тук има дете без майка, ще съберете достатъчно дрехи за три бебета. Тези момчета ваши и на съпруга ви ли са?

Изглежда целият свят бе решил да я нарича жена на Уорд. Нещата щяха да бъдат много по-лесни, ако и тя чувстваше същото.

— По-малкото момче наистина е мое. Мистър Дилън работи в ранчото в горната част на долината. Другото момче е на Джейк Максуел. — Марина не мислеше, че на Дрю би й харесало хората тук да узнаят, че е момиче.

— Това е онзи, който нарича себе си доктор, нали? — попита мисис Прут, като кимна към Уорд.

— Той е много способен хирург.

— В града няма болни.

— Сигурна съм, че Уорд ще се радва да чуе това.

— Е, вие идете и донесете нещата си — каза жената. — Преди да се върнете, ще сменя чаршафите на леглата.

— Има ли тук удобно място, където мистър Дилън да смени една превръзка? — попита Марина.

— Ще го заведа в кухнята. Между другото, как да ви наричам?

Марина бе готова да каже „мис Скот“. Но това щеше да е дори по-лошо, отколкото „мисис Дилън“.

— Най-добре ще е да ме наричате просто Марина. Синът ми се казва Танър.

— Ще трябва да измислим име на бебето.

— Много бих се радвала да ми предложите някое — каза Марина. — Сега, моля, заведете ме в кухнята.

Раната на Танър изглеждаше добре. Все още не се бе затворила и засегнатата тъкан бе яркочервена, но нямаше следа от инфекция.

— Раната винаги трябва да е чиста — предупреди Уорд. — Слагайте нова и чиста превръзка. Не използвайте нищо, което преди това не е било изварено.

— Господи, кой има време да изварява превръзки? — възкликна мисис Прут.

— Всеки, които иска да избегне инфекцията — сряза я Уорд. — И преди това задължително си измивайте ръцете.

— И каква полза от това? — настръхна домакинята.

— Така ще се отървете от микробите.

— Какво е това микроби? Никога не съм чувала за подобно нещо.

— Това са малки, невидими организми, които пренасят болести.

Изражението на мисис Прут стана сурово и неодобрително.

— Не вярвам в неща, които не виждам.

— Можете да ги видите, но ще ви е необходим микроскоп — отвърна Уорд.

Беше очевидно, че Уорд говори за неща, напълно непознати на мисис Прут. Тя нямаше желание да се доверява на нещо, което не знаеше, дори не искаше да разговаря за това.

— Ще измивам и ще изпирам всичко, Уорд — обеща Марина.

— Утре ще се върна, за да проверя състоянието на раната.

— Няма да е необходимо — увери го тя.

— Въпреки това ще дойда.

— Този човек е определено нагъл и груб — заяви мисис Прут, след като Уорд и Дрю си тръгнаха.

— Точно сега той е подложен на голямо напрежение — чу се да казва Марина. — Обикновено е много мил човек.

— Няма да е лесно да ме убеди в това — отвърна другата жена. — Изварени превръзки, боже мой!

— Ако не можете да го направите, аз ще се заема с това — каза Марина, като посочи мръсните превръзки.

— Ще ги изваря, но за това трябва да платите допълнително.

Марина почувства как в гърдите й се надига глух гняв.

— Гледайте само да са идеално чисти.

Тя също никога преди не бе чувала да се изваряват превръзки. Но ако Уорд смяташе, че това ще предпази Танър от инфекция, щеше да ги изварява сама, ако бе необходимо. Бе сигурна, че Уорд никога няма да рискува, щом се отнася за живота на Танър.

 

 

— Кога ще се върне Уорд? — попита Танър.

Бе започнал да пита за него по-малко от час след като Уорд си бе тръгнал предния ден. През последните два часа Танър бе задал този въпрос поне пет пъти.

— Не каза, но сигурно няма да се появи тук преди обед.

По-голямата част от вчерашния ден премина в настаняване и разговори с почти всяка жена в Сайпрес Бенд. Както мисис Прут бе предсказала, Марина бе събрала повече дрехи, отколкото бебето можеше да износи. Запита се дали Изабел би използвала някои от тях, ако детето й е момиче.

Освен това бяха й предложили много повече имена за бебето, отколкото можеше да запомни. Най-напред получи предложения за имена от библията като Мери, Елизабет и Ребека. С известно учудване прие местните имена Корамей, Бърди и Флорета. След Аргония, Зилфа и Белсейда сложи точка и престана да ги запомня.

Най-накрая се спря на Дейл^[1]. Не беше сигурна защо. Никой не хареса това име, особено мисис Прут.

— Звучи ми като име на момче.

— Познавам две жени, които се казват Дейл. Затова си спомних за него. При това, ние я намерихме именно в долината.

— На мен самата не ми харесва да се кръщават бебета на потоци, долини и други такива.

— Мога и да си променя решението — отвърна Марина. — Просто си мисля, че Дейл съвсем не е лошо име.

Танър не се интересуваше как ще нарекат детето. Това, което наистина го интересуваше, бе идването на Уорд.

За разлика от него, Марина не искаше да го вижда. Това, че се махна от ранчото, не й помогна да изясни чувствата си. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави, че Уорд я бе напуснал, че не й бе повярвал. Съмняваше се, че някога би могла да му прости това.

Но чувствата й към него далеч не бяха мъртви. Всъщност бе сигурна, че ако миналото по някакъв начин може да бъде заличено, тя щеше безумно да се влюби в него, както преди седем години. Понякога й бе страшно трудно да не го докосне, да не го помоли да я вземе в прегръдките си дори само за минута. Бе се лишавала цели седем години от утехата на мъжката прегръдка.

Но миналото не можеше да бъде заличено. А Марина се бе заклела никога повече да не се влюбва безумно.