Робин Кук
Заплаха (6)

ПЕТА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 14:50 часа

Навън беше мрачно и според прогнозата всеки момент щеше да завали, но на Джак не му пукаше. След цяла сутрин в скафандър в залата за аутопсии, въртенето на педалите му носеше истинско удоволствие.

В близост до централния вход на „Манхатън Дженерал“ откри подходящ пътен знак, за който да заключи колелото си. Каската и пилотското яке прикрепи на седалката и ги овърза с отделна верига. После се изправи в сянката на голямата сграда и вдигна глава. Някога тази болница се беше радвала на солидна репутация, в нея се обучаваха студенти. Но след финансовата криза в началото на 90-те щатската управа беше принудена да приватизира повечето болнични заведения в града и „Манхатън Дженерал“ попадна в лапите на „АмериКеър“. Джак отлично съзнаваше, че отмъстителността е неблагородно чувство, но въпреки това изпита наслада при мисълта, че ще заложи истинска бомба под репутацията на „АмериКеър“.

Влезе и се насочи към информацията, откъдето поиска сведения за местонахождението на доктор Карл Уейнрайт. Отговориха му, че въпросната личност е специалист по вътрешни болести към „АмериКеър“ и разполага с кабинет в съседната сграда. Администраторката любезно обясни на Джак как да стигне до него.

Петнадесет минути по-късно Джак беше в чакалнята на доктор Уейнрайт. Показа на сестрата значката си на медицински следовател (която твърде много наподобяваше полицейските) и момичето побърза да уведоми началника си за пристигането му. Поканиха го в кабинета, а самият доктор Уейнрайт се появи след броени минути.

Беше преждевременно побелял човек с леко приведена фигура. Но лицето му беше по младежки изпънато, с бистри сини очи. Пристъпи към Джак, стисна ръката му и го покани да седне.

— Не всеки ден ни се случва да ни гостуват хора от Патологическия център — приятелски се усмихна той.

— И по-добре — отвърна Джак.

Доктор Уейнрайт объркано го погледна. Трябваха му няколко секунди да разбере, че Джак се шегува.

— Прав сте — разпери ръце той.

— Идвам по повод ваш пациент на име Доналд Нодълман — премина направо на същността Джак. — След аутопсията му имаме основания да подозираме чума.

— Какво?! — зяпна от изненада доктор Уейнрайт. Трябваха му няколко секунди, за да излезе от шока и да добави: — Това е невъзможно!

— Предполагам, че и на мен би ми се сторило така — сви рамене Джак. — Но надеждността на флуоресцентният тест за чумните антитела е почти стопроцентова. Естествено, все още не разполагаме с резултат от посявките…

— Господи! — промърмори доктор Уейнрайт и объркано потърка брадичката си: — Това е истински шок!

— Така е — кимна Джак. — Особено ако обърнем внимание на факта, че пациентът е бил в болницата цели пет дни преди да развие симптомите…

— Никога не съм чувал за нозокомиална чума — промърмори белокосият мъж.

— Аз също. Но в случая става въпрос за пневмонична чума, която има много по-кратък инкубационен период от бубонната — най-много два-три дни…

— Все още не мога да повярвам! — въздъхна Уейнрайт. — И през ум не ми е минавало за чума!

— Имате ли пациенти с подобни симптоми? — остро попита Джак.

— В момента не мога да кажа, но веднага ще проверим.

— Проявявам огромно любопитство относно начина на живот на този пациент — рече с лека въздишка Джак. — Жена му отрича да е пътувал където и да било, не са го посещавали и хора от области с потенциални огнища на зараза. Не е бил в контакт с диви животни… Предполагам, че и вие сте на това мнение…

— Работил е в областта на леката промишленост — отвърна Уейнрайт. — Производство на готово облекло, или нещо подобно. Занимавал се е със счетоводство. Не е бил ловец, никога не е пътувал. През последния месец често се занимавах с него, тъй като исках да поставя диабета му под контрол…

— Къде беше настанен?

— На седмия етаж, стая 707. Много добре помня номера.

— Единична?

— При нас всички стаи са единични — отвърна доктор Уейнрайт.

— Слава Богу — рече Джак. — Може ли да я видя?

— Разбира се — кимна белокосият лекар. — Но според мен трябва да се свържем с доктор Мери Цимърман, която отговаря за инфекциозните болести. Длъжни сме незабавно да я уведомим.

— Несъмнено — кимна Джак. — Предполагам, че няма да имате нищо против да се поогледам на седмия етаж, докато вие уведомявате доктор Цимърман…

— Моля — кимна Уейнрайт. — През това време аз ще потърся доктор Цимърман и ще се видим направо горе…

Джак се върна в главния болничен корпус и взе асансьора. На седмия етаж бяха разположени две отделения — вътрешни болести заемаше северното крило, а акушеро-гинекологическото отделение — южното.

В момента, в който летящите врати на отделение „Вътрешни болести“ се сключиха зад гърба му, Джак разбра, че новината за заразната болест вече го е изпреварила тук. Персоналът се движеше с марлени маски, настроението бе повече от нервно. Уейнрайт очевидно не беше от хората, които си губят времето…

Насочи се към стая 707, никой не го поглеждаше. Спря пред вратата и отстъпи встрани, за да направи място на двама санитари с маски, които изтикаха в коридора легло на колелца, на което лежеше очевидно объркана пациентка, притиснала личните вещи към гърдите си. Тя също беше с марля върху лицето. Изчака ги да се отдалечат и влезе.

Седемстотин и седем се оказа безлична болнична стая от съвременен тип, тъй като личеше, че болницата е била обновена сравнително скоро. Обзавеждането, изцяло от метал, се състоеше от легло, бюро, стол с винилова седалка, нощно шкафче и масичка за лекарства с променлива височина. Върху занитената направо в тавана стойка бе поставен телевизионен приемник.

Климатикът бе разположен под перваза на прозореца. Джак пристъпи към него и вдигна капака. От циментовия под стърчаха тръбите за топла и студена вода, които влизаха в снабдения с вентилатор термостат. Нямаше никакви дупки, през които евентуално биха могли да се промъкнат насекоми, да не говорим за гризачи с големината на плъхове.

Джак влезе в банята и се зае с оглед на умивалника, душа и тоалетната чиния. Стените бяха облицовани с нови плочки, на тавана имаше малък отдушник. Отвори шкафчето под умивалника, но и тук нямаше никакви дупки.

Откъм стаята долетяха гласове и той побърза да се върне там. На прага стоеше доктор Уейнрайт с марля върху лицето. Зад гърба му се виждаха две жени и един мъж, също с маски. Жените носеха дълги бели престилки — от онези, които използваха университетските преподаватели.

Доктор Уйнрайт подаде една стерилна маска на Джак, после се залови с представянето. По-високата от двете жени се оказа доктор Мери Цимърман, главен санитарен инспектор на болницата и председател на съответната комисия. Джак веднага усети, че насреща му стои сериозна жена, искрено загрижена от създалата се ситуация. Веднага след като се запознаха тя го уведоми, че е интернист, специализирала в областта на инфекциозните заболявания.

Джак не знаеше как да отговори на всичко това и само кимна с глава.

— Не съм имала възможността да преглеждам господин Нодълман — добави високата лекарка.

— Сигурен съм, че ако имахте тази възможност, веднага бихте му поставили правилната диагноза — отвърна Джак, съзнателно прогонил всякаква ирония от гласа си.

— Без съмнение — кимна доктор Цимърман.

Другата жена се казваше Кати Макбейн и Джак с удоволствие насочи вниманието си към нея. Вероятно защото поведението на госпожица Макбейн беше значително по-топло и непринудено от това на началничката й. Оказа се, че тя е началник отделение и член на комисията за санитарен контрол. В подобни комисии обикновено имаше представители на всички болнични отделения.

Мъжът се представи като Джордж Евършарп. Беше облечен в тъмносиня униформа от плътен памучен плат. Джак правилно беше предположил, че той е директор на отдела по поддръжката и също членува в комисията за санитарен контрол.

— Много сме задължени на доктор Степълтън за бързата диагноза — подхвърли Уейнрайт в опит да разведри атмосферата.

— Беше едно щастливо предположение, нищо повече — отвърна Джак.

— Което не ни пречи да вземем съответните мерки — обяви с гробовен глас доктор Цимърман. — Наредих да се изготви списък на всички, с които пациентът е имал някакъв контакт. Те ще бъдат подложени на пълна хемопрофилактика.

— Умно от ваша страна — кимна Джак.

— В момента главният компютър на болницата изследва база-данните на всички пациенти и търси симптоми, които имат някаква връзка с чумния бацил — продължи строгата жена.

— Похвално — рече Джак.

— Междувременно ние трябва да открием първопричините на въпросния случай…

— Мислим абсолютно еднакво — кимна Джак.

— Бих ви посъветвала да си сложите маската — хладно го изгледа доктор Цимърман.

— Окей — с готовност се съгласи Джак и повдигна марлята към лицето си.

Цимърман се извърна към Евършарп и сухо каза:

— Моля, продължете с разясненията си относно въздушната циркулация…

Инженерът се зае да обяснява принципното действие на вентилационната система в сградата. Въздушният поток идвал от коридорите, след което се разпространявал в стаите и съответните сервизни помещения, след предварително филтриране. Няколко болнични стаи били снабдени със специална вентилационна система, предназначена за болни с нарушена имунна система.

— Тази от тях ли е? — попита Джак.

— Не — отвърна господин Евършарп.

— Значи не можем да кажем, че чумните бактерии са проникнали тук чрез системата за въздушна циркулация, нали така? — изгледа го доктор Цимърман.

— Не, госпожо — кимна Евършарп. — Защото всички стаи на етажа са свързани с една и съща тръба, която се намира в коридора.

— Следователно няма шанс и за обратното — чумните бактерии да проникнат в коридора точно от тази стая?

— Това е напълно невъзможно, защото циркулацията е еднопосочна — отвърна инженерът.

— Извинете — обади се един глас зад тях. Всички се обърнаха и изгледаха медицинската сестра с маска на лицето, която се беше изправила на прага. — Господин Кели би желал да се срещне с всички вас в стаята на дежурните сестри…

Присъстващите моментално се насочиха към изхода. Джак изравни крачка с Кати Макбейн и тихо попита:

— Кой е господин Кели?

— Президентът на болницата — отвърна младата жена.

Джак кимна с глава. Преди години ръководителите на болници се наричаха администратори и обикновено имаха медицинско образование. Но това беше по времето, когато основен приоритет на болниците беше здравето на техните пациенти. А днес всичко се гради според правилата на бизнеса и печалбата, затова не е чудно, че администраторите са се превърнали в президенти…

Джак потръпна от нетърпение. Като президент на болницата, господин Кели се явява и пряк представител на „АмериКеър“. Следователно главоболието, което се надяваше да му причини, щеше да бъде главоболие и за цялата гигантска корпорация.

В стаята на дежурните сестри цареше осезаемо напрежение. Слухът за случай на чума в болницата се беше разпространил с бързината на горски пожар. Всички, които работеха на този етаж, си даваха сметка за потенциалната опасност да се окажат заразени, с такова чувство си тръгваха дори и мнозина от пациентите на амбулаторно лечение. Чарлс Кели правеше неимоверни усилия да ги успокои и настойчиво повтаряше, че практическа опасност не съществува…

— Да бе, как не! — промърмори под нос Джак и в очите му се появи отвращение. Не можеше да понася хората, които правят подобни необосновани декларации и изглеждат така, сякаш сами си вярват. Кели беше много едър, почти двуметров мъж, извисяващ се с повече от петнадесет сантиметра над Джак. Лицето му с правилни черти имаше приятен загар, в светлокестенявата му коса се преплитаха избелели кичури — сякаш току-що се беше върнал от почивка на Карибските острови. Джак изпита чувството, че гледа и слуша продавач на употребявани коли, а не президент на голямо здравно заведение.

Кели спря очи на високата фигура на Джак и им направи знак да влизат. Моментално прекрати успокоителните псалми и се насочи към паравана, който разделяше просторното помещение на две. Джак се промъкна след него, неволно притискайки се до Кати Макбейн. Едва сега забеляза, че президентът на болницата не е сам. Придружаваше го слаб мъж с квадратна челюст и оредяла коса. За разлика от блестящия костюм на Кели, той беше облечен в евтино спортно сако и панталони, които с положителност никога не бяха виждали ютия.

— Каква бъркотия, дявол да го вземе! — изръмжа Кели, без да се обръща към никого. Поведението на автомобилен търговец неусетно се беше стопило, а мястото му зае леко подигравателното държане на висш администратор. В ръката му се появи книжна салфетка, с която избърса потта от челото си и я запрати в кошчето. — Това е последното нещо, от което се нуждае тази болница! — Извърна се към доктор Цимърман и я попита дали присъствието им тук е свързано с някакви рискове — точно обратното на това, което говореше допреди малко.

— Съмнявам се — отвърна доктор Цимърман. — Но все пак трябва да бъдем сигурни…

Кели се извъртя към доктор Уейнрайт и заплашително свъси вежди:

— Как стана така, че вие научихте за инцидента преди мен? Защо не ме информирахте?

Уейнрайт обясни, че самият той току-що е чул новината от Джак и не е имал време да позвъни. Предпочел да се свърже с доктор Цимърман, за да бъдат взети спешни мерки. След това се отмести встрани и представи Джак.

Джак направи крачка напред и размаха ръка. На устата му се появи тържествуваща усмивка. Изпитваше дълбока наслада от всяка секунда и не го криеше.

С един единствен поглед Кели обхвана евтината риза, плетената вратовръзка и джинсите му, които бяха на светлинни години от собствения му костюм „Валентино“.

— Струва ми се, че главният комисар по здравеопазването спомена името ви когато ми позвъни — пренебрежително подхвърли той. — Беше доста впечатлена от бързината, с която сте поставили диагнозата…

— Ние, слугите на градската управа, винаги се чувстваме щастливи да помогнем с каквото можем — отвърна Джак.

От устата на Кели излетя къс, презрителен смях.

— Вероятно ще ви е приятно да се запознаете с един колега-слуга — изръмжа той. — Позволете да ви представя доктор Клинт Ейбълард, главен епидемиолог на Ню Йорк и член на Здравния съвет.

Джак кимна на ниското човече с физиономия на плъх, което обаче не благоволи да му отговори. От него се излъчваше зле прикрита неприязън и Джак започна да си дава сметка, че присъствието му тук дразни доста хора. Ставаше въпрос за съперничество между различни бюрократични структури.

Кели се прокашля и се извърна към Уейнрайт и Цимърман:

— Искам да не се вдига шум по този въпрос. Колкото по-малко научат медиите, толкова по-добре. Ще изпращате при мен всички репортери, които ви досаждат, аз ще имам грижата да се оправям с тях.

— Извинете — обади се Джак, неспособен да се сдържа повече. — Според мен сега най-важна е превенцията, а корпоративните интереси трябва да минат на заден план. Това означава пълни изследвания на всички, които са имали контакт с жертвата. Източникът на заразата трябва да бъде открит на всяка цена. Мисля, че сте изправени пред една загадка и докато не я разкриете, медиите ще имат богат материал за публикации, независимо от опитите ви да наложите затъмнение.

— Защо имам чувството, че никой не е искал мнението ви? — намръщено го изгледа Кели.

— А аз пък имам чувството, че ви трябват указания — не му остана длъжен Джак. — Просто, за да получите реална представа за нещата…

Кели почервеня и смаяно поклати глава. Успя да се овладее с цената на доста усилия, след което промърмори:

— Хубаво… Нека чуем вашите идеи по въпроса със загадката. Явно ролята на магьосник ви харесва…

— Плъхове — рече Джак. — Сигурен съм, че тук наоколо е пълно с плъхове… — С нетърпение беше чакал да поискат мнението му, тъй като сутринта предположението му за плъховете вече беше направило силно впечатление на Калвин.

— В „Манхатън Дженерал“ няма плъхове! — отсече с категоричен тон Кели. — И ако чуя, че споменавате това пред медиите, незабавно ще поискам главата ви!

— Плъховете са главен носител на чумния бацил — рече Джак. — Убеден съм, че трябва да се търси именно в тази посока.

Кели се извърна към Клинт Ейбълард и рязко попита:

— Мислите ли, че плъховете действително имат нещо общо с този случай?

— Още не съм започнал своите проучвания — предпазливо отвърна онзи. — Не бих искал да правя никакви предположения, но все пак ще кажа, че едва ли става въпрос за плъхове. Намираме се на седмия етаж, все пак…

— Бих ви предложил да заложите капани, при това веднага — подхвърли Джак. — Започнете със сградите, които се намират в близост до болницата. Първото нещо, в което трябва да бъдем сигурни, е дали има чума сред тукашната популация гризачи.

— Бих желал да сменим темата — тръсна глава Кели. — Искам да чуя какво ще правим с хората, които са били в пряк контакт с починалия…

— Това влиза в задълженията на моя отдел — обади се доктор Цимърман. — Ето какво предлагам…

Джак забеляза, че Клинт Ейбълард му прави знак да излезе от стаята на дежурните сестри и мълчаливо го последва.

— Тук епидемиологът съм аз! — гневно просъска дребното човече.

— Не оспорвам това — кимна Джак, изненадан от злобата в гласа му.

— Значи би трябвало да си давате сметка, че съм специалист в изследването на заразните болести! — продължаваше да кипи онзи. — Докато вие сте само един патолог, който…

— Поправка! — прекъсна го Джак. — Аз също съм специалист в изследването на заразните болести, но в техния патологически аспект. Всеки лекар би трябвало да знае това!

— Пет пари не давам как се наричате там, в оная къща! — просъска Клинт.

— Но аз давам! — хладно го изгледа Джак.

— Проблемът е там, че вашата подготовка ви позволява да вършите изследванията си върху мъртвите, а не върху живите, а това означава, че нямате никакво право да търсите първопричините за заразните болести!

— Отново грешите — възрази Джак. — Ние изследваме мъртвите, за да предпазим живите. Основната ни цел е да предотвратяваме смъртта…

— Не зная как да ви го обясня по-ясно — въздъхна с досада Клинт. — Идвате тук и заявявате, че един пациент на болницата е починал от чума. Ние сме благодарни за диагнозата, но не правим никакви опити да се бъркаме във вашата работа. Аз съм този, който трябва да открие как се е заразил въпросният пациент!

— Опитвам се да помогна, нищо повече — рече Джак.

— Моите благодарности, но ако имам нужда от помощта ви, ще я поискам! — отсече Клинт, обърна се и тръгна към стая 707.

Джак остана да гледа след него до момента, в който зад гърба му се усети някакво раздвижване. Кели беше напуснал стаята на дежурните сестри и моментално попадна в полезрението на хората, с които беше разговарял преди импровизираното съвещание. Джак остана впечатлен от бързината, с която изкуствената усмивка отново се появи на лицето му, а също и от лекотата, с която избягваше да дава конкретни отговори на поставените му въпроси. Само няколко секунди по-късно администраторът вече крачеше към асансьорите и сигурното убежище на просторния си кабинет.

На прага на дежурната стая се появиха Цимърман и Уейнрайт, потънали в разговор. След тях вървеше Кати Макбейн. Беше сама и Джак побърза да се приближи към нея.

— Съжалявам, че донесох лошите новини — промърмори той.

— Не съжалявайте — тръсна глава Кати. — Лично аз съм на мнение, че ви дължим огромна благодарност.

— Но проблемът е сериозен — рече с въздишка Джак.

— Най-сериозният, който съм имала, откакто работя в Комисията за контрол на инфекциозните заболявания — кимна младата жена. — Миналата година имахме нещо като епидемия от хепатит Б и бях убедена, че това е едва ли не краят на света. Не съм и сънувала, че някога ще се изправя срещу чума!

— Какъв опит имате тук по отношение на нозокомиалните инфекции?

— Предполагам, такъв, какъвто има и всяка друга голяма общинска болница — сви рамене Кати. — Устойчиви на метицилинова терапия стафилококи — нещо, което се случва почти всеки ден. Преди година доста главоболия ни причини пратка заразен с клебсиела^[1] хирургически сапун. Болницата буквално пламна от постоперативни инфекции…

— А пневмонални инфекции като сегашния случай? — попита Джак.

— О, имали сме и такива — отвърна с въздишка Кати. — В основната си част псевдомони, но преди две години имахме и случай на легионела…

— За пръв чувам това — изрази учудването си Джак.

— Всичко остана скрито-покрито — отвърна младата жена. — За щастие се размина без смъртни случаи. Но преди пет месеца имахме сериозни проблеми в реанимацията — трима пациенти починаха от ентеробактериална пневмония. Наложи се да затворим цялото отделение и го отворихме едва когато открихме причината. Оказа се, че бактериите са се развили в част от спрейовете за дезинфекциране на раните…

— Кати! — извика някой зад тях.

Двамата се обърнаха едновременно и се оказаха лице в лице с доктор Цимърман.

— Тази информация е поверителна! — строго каза тя. Кати понечи да отвърне нещо, после сви рамене и замълча.

— Имаме работа, Кати — изгледа я продължително Цимърман. — Да вървим в кабинета ми!

Останал внезапно сам, Джак се поколеба. Отначало реши да се върне в стая 707, но си спомни за спречкването с Клинт и предпочете да го остави на мира. В крайна сметка имаше намерение да провокира Кели, а не Клинт Ейбълард. После му хрумна идеята да се отбие в клиничната лаборатория. Защото именно тя носи главната вина по отношение на чумния бацил, независимо от приказките на доктор Цимърман…

Помоли една от преминаващите покрай него сестри да го упъти, после взе асансьора за втория етаж. Значката му на медицински следовател отново произведе моментален ефект. Бе приет лично от доктор Мартин Шевю, началник на лабораторията. Беше нисък мъж с гъста черна коса и тънки мустачки.

— Чухте ли вече за чумния бацил? — попита Джак след като седна на предложения му стол.

— Не, къде? — изненадано го погледна Шевю.

— Тук, в „Манхатън Дженерал“ — отвърна Джак. — Стая 707. Сутринта лично аутопсирах пациента.

— О, не! — простена Мартин Шевю. — Това е сериозна работа! Как му е името?

— Доналд Нодълман.

Мартин се извъртя заедно със стола и включи компютъра си. Върху екрана се появиха лабораторните изследвания на Нодълман за целия му престой в болницата. Мустакатият доктор натисна един клавиш и го пусна едва когато пред него се появиха резултатите от микробиологичните анализи.

— Виждам наличие на грам-отрицателни бацили, но с минимални стойности. Извършена е 36-часова посявка, с негативен резултат. Това би трябвало да ни подсети за нещо по-особено, тъй като лекуващият екип е имал подозрение за псевдомони. Искам да кажа, че бактериите от този тип би трябвало да се развият без проблеми, дори в отсъствието на специална посявка…

— В случая диагнозата би могла да бъде поставена чрез тестовете Гимза или Уейсън — обади се Джак.

— Точно така — кимна с въздишка Мартин. — Признавам, че съм доста притеснен. Подобни пропуски започват да се превръщат в практика. Администрацията ни притиска за икономии, а на практика работата нараства. Това е една наистина убийствена комбинация и фактът с чумния бацил я доказва безспорно. Такова е положението не само тук, но и във всички големи болници…

— Правили ли сте съкращения? — попита Джак. Отлично знаеше, че клиничните лаборатории са най-печелившите отделения на всяка болница.

— Двадесет процента — кимна Мартин. — Плюс доста лаборанти на половин работен ден. Закриха длъжността надзорник микробиологична лаборатория, който без съмнение щеше да хване вашия чумен бацил… Но бюджетните съкращения са такива, че не можем да си го позволим. Предишният надзорник беше трудоустроен и получи длъжността старши лаборант. Преди години се борехме за отлична работа, сега сме доволни когато ни кажат, че се справяме… Всичко това е доста обезкуражаващо, нали?

— В компютъра отбелязано ли е кой лаборант е извършил грам-отрицателните проби? — попита Джак. — Ако не друго, бихме могли да извлечен поне малко опит от всичко това…

— Добра идея — кимна Мартин и отново се извъртя към екрана. Самоличността на лаборанта беше кодирана, пръстите му затичаха по клавишите, после изведнъж спряха. — Спомних си нещо… Вчера старши лаборантът сподели с мен, че има съмнения за случай с чумен бацил и поиска мнението ми. Страхувам се, че му дадох твърде успокоителен отговор… В смисъл, че шансът за подобно нещо е едно на милион…

— А какво е предизвикало съмненията му? — наостри уши Джак.

— И аз това се питам — въздъхна Мартин, протегна ръка към апарата за вътрешна връзка и изпрати послание до пейджъра на Ричард Овърстрийт. Докато чакаха, началникът на ларобаторията откри и името на лаборантката Нанси Уигънс, която беше извършила грам-отрицателните проби. Повика и нея.

Ричард Овърстрийт се появи за броени минути. Беше атлетичен млад мъж с лице на пубертет и буен кестеняв парнем, който падаше над челото му и който постоянно отмяташе назад с рязко движение на главата. Беше облечен в бяла престилка, чиито джобове бяха буквално претъпкани с епруветки, турникети, спринцовки и формуляри за лабораторни изследвания.

Мартин представи Джак, после попита младежа за съмнителния случай, който бяха обсъждали предишния ден.

— Май позволих прекалено голяма свобода на въображението си — отвърна с леко притеснение Ричард.

— Какво все пак предизвика подозренията ти? — попита Мартин.

Младежът отметна перчема си назад, сложи ръка на главата си и се замисли.

— Спомних си — светна миг по-късно лицето му. — Нанси Уигънс беше ходила да вземе кръвна проба от въпросния пациент. Когато се върна сподели, че човекът изглежда много зле и вероятно има гангрена. Пръстите му били подути и черни… — Замълча за момент, после сви рамене: — А аз неволно си помислих за „Черната смърт“…

Джак беше силно впечатлен.

— Проследи ли развитието на случая? — попита Мартин.

— Не — отвърна Ричард. — Нали те попитах и ти ми каза, че вероятността за чума е едно на милион? После потънах в работата и забравих за него. Знаеш, че всички лаборанти са заети с кръвните проби, включително и аз… Има ли някакъв проблем?

— Има, при това много сериозен — отвърна Мартин. — Въпросният пациент действително е бил болен от чума. И вече е мъртъв…

Ричард се олюля в буквалния смисъл на думата.

— Мили Боже!

— Надявам се, че поддържаш безопасността в лабораторията на нужното ниво — изгледа го Мартин.

— Безусловно — бързо се овладя младежът. — Разполагаме с апаратура за биологична защита от втори и трети тип. Задължил съм всички лаборанти да я използват, особено когато става въпрос за инфекциозни проби. Самият аз предпочитам тази от трети тип, но някои колеги трудно се справят с дебелите гумени ръкавици…

В кабинета се появи Нанси Уигънс. Беше млада и очевидно свенлива жена, която приличаше повече на ученичка, отколкото на дипломиран висшист. Стисна ръката на Джак без да го гледа в очите. Косата й беше разделена на път и също падаше над очите, подобно косата на началника й…

Мартин й обясни с няколко думи за какво става въпрос. Изненадата й беше не по-малка от тази на Ричард и шефът на лабораторията побърза да добави, че никой не я обвинява, но случаят трябва да им послужи за урок.

— А какви мерки да взема по отношение на себе си? — попита Нанси. — Аз бях тази, която взе и обработи пробите…

— Тетрациклин орално, или стрептомицин мускулно — обади се Джак. — В момента нещата са в ръцете на Комисията по антиинфекциозен контрол.

— Охо, имаме си гости! — обади се под нос Мартин, извърнал поглед към стъклената стена на кабинета си. — Нашият храбър ръководител, придружен от шефа на медицинския състав… Бих казал, че и двамата не изглеждат много щастливи…

Кели връхлетя в малката канцелария като генерал, току-що изгубил важна битка. Пристъпи към бюрото на Мартин, сложи ръце на кръста си и издаде напред почервенялото си лице.

— Доктор Шевю! — започна със заплашителен тон той. — Присъстващият тук доктор Арнолд ми съобщи, че вие би трябвало да поставите тази диагноза преди… — Прекъсна изречението си по средата и заби тежък поглед в Джак. На лаборантите не обърна абсолютно никакво внимание. — Какво търсите тук, за Бога?

— Опитвам се да помогна — спокойно отвърна Джак.

— А не мислите ли, че превишавате правата си?

— Разследването ни трябва да бъде максимално пълно — обясни все така спокойно Джак.

— А според мен прекалявате! — сопнато рече Кели. — Моля ви незабавно да напуснете! Това тук е частно заведение, в края на краищата!

Джак се изправи и направи безуспешен опит да надникне в очите на далеч по-високия Кели.

— Ако „АмериКеър“ наистина смята, че може да се оправи без мен, аз веднага изчезвам — отчетливо обяви той.

Лицето на Кели стана мораво. Понечи да каже нещо, после тръсна глава и посочи вратата.

Джак се усмихна, обърна се към останалите и им махна с ръка за сбогом. Беше много доволен от посещението си в „Манхатън Дженерал“. Нещата се развиваха отлично…