Робин Кук
Заплаха (22)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Събота 23 март 1996 г. 8:30 часа

Вярна на думата си, Терез действително влизаше да го буди през цялата нощ. Всеки път разговаряха в продължение на няколко минути, след което отново заспиваха. На сутринта Джак се събуди с противоречиви чувства в душата. Продължаваше да изпитва благодарност към грижите на Терез, но едновременно с това се чувстваше и някак смутен от нещата, които беше разкрил за себе си.

По време на закуската стана ясно, че и тя се чувства така. Вероятно по тази причина и двамата изпитаха облекчение, когато в осем и половина се разделиха на тротоара пред блока. Терез потегли към студиото за поредния маратонски работен ден, а Джак тръгна към апартамента си.

Бяха му необходими няколко часа, за да отстрани пораженията от визитата на „Черните крале“. Дори успя да поправи бравата на вратата с малкото инструменти, които му се намираха.

След това тръгна за моргата. Този уикенд беше свободен от дежурства, но искаше да отхвърли поне част от натрупаната писмена работа. Цял куп патологически заключения очакваха подписа му. Освен това искаше да провери дали през нощта са постъпили нови случаи на заразни болести от „Дженерал“. Страхуваше се, че ще се окаже именно така, тъй като в спешното отделение на болницата вече имаха нови болни от планинска треска.

Колелото му липсваше. Вероятно нямаше да издържи без него и щеше да се наложи да купува ново. Взе метрото, но не остана удовлетворен, тъй като се наложи да смени два влака. Нюйоркското метро е удобно за онези, които пресичат града от север на юг, но останалите дестинации са истински кошмар.

Наложи му се да върви пеша цели шест пресечки, въпреки смяната на подземните влакове. Някъде по пладне най-сетне се добра до патологическия център, мокър като мишка от ситния дъждец.

В почивните дни моргата изглеждаше по съвсем друг начин — тиха, пуста и дори някак спокойна. Джак влезе през главния вход и дежурният натисна бутона за достъп до приемното отделение. В едно от помещенията за разпознаване имаше хора, до слуха му достигнаха тихи ридания.

На стената беше окачен списъкът на дежурните патолози, които през уикенда бяха на повикване, между тях фигурираше и името на Лори. Редом с него висеше и един друг списък — на труповете, докарани през нощта. Видя едно познато име и сърцето му се сви. В четири през нощта бяха докарали Нанси Уигън! Предварителната й диагноза беше планинска треска…

Същата предварителна диагноза беше поставена на още два случая: Валери Шейфър, 33-годишна, и Кармен Шавес, 47-годишна. Вероятно именно те бяха двата подозрителни случая в спешното отделение на „Дженерал“…

Спусна се по стълбите и надникна в залата за аутопсии. Две от масите бяха заети. От мястото си не можеше да различи лицата на патолозите край тях, но съдейки по фигурите им, единият положително беше Лори.

Влезе в съблекалнята и започна да навлича предпазния костюм. След няколко минути се отправи към залата, използвайки входа откъм умивалнята.

— Хей, какво правиш тук? — учудено го изгледа Лори. — Би трябвало да се забавляваш някъде…

— Не успях — промърмори Джак и се наведе да погледне лицето на пациентката върху масата. Срещна безжизнения поглед на Нанси Уигънс и сърцето му се сви. Изглеждаше много млада — дори по-млада, отколкото беше в живота.

Побърза да отмести очи, но поведението му не убягна от вниманието на Лори.

— Познаваш ли я? — попита тя, безпогрешно усетила какви емоции го вълнуват.

— Бегло — отвърна Джак.

— Ужасно е, когато медици стават жертва на зараза от пациентите си — въздъхна Лори. — Преди малко аутопсирах една медицинска сестра, която се е заразила от вчерашния ти пациент.

— И аз си помислих така — кимна Джак. — А третият случай?

— Него го обработих пръв — отвърна Лори. — Служителка в отдел „Снабдяване“, нямам представа как е пипнала заразата…

— Разкажи ми за нея — рече Джак. — Дотук имах два случая от същия отдел. Чума и туларемия…

— Някой трябва сериозно да се заеме с тази работа — въздъхна Лори.

— Напълно съм съгласен с теб — кимна Джак и махна с ръка към Нанси. — Какво откри?

— Всичко сочи, че става въпрос за още един случай на планинска треска. Искаш ли да погледнеш?

— Разбира се.

Лори започна да му показва патологията, придружена с подробен коментар. Случаят бе идентичен с този на Лагенторп.

— Човек неволно се пита защо при толкова изразени симптоми са се разболели само трима — поклати глава Лори. — Интервалът между първите симптоми и настъпването на смъртта е далеч по-кратък от обичайното. Това предполага силна микробна патогенност, нали? Но къде са другите заразени, след като микробите са толкова жизнени? От Джанис разбрах, че засега в болницата няма други случаи…

— По същия начин са се развили и другите заболявания — кимна Джак. — Не мога да си го обясня и това ме побърква!

Лори погледна стенния часовник и изведнъж се разбърза.

— Трябва да приключвам, защото Сал скоро си тръгва…

— Кажи му да си върви, ще ти асистирам аз — предложи Джак.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Дай да се залавяме за работа…

Сал беше доволен, че го освобождават преждевременно, а двамата патолози започнаха и завършиха работата си в пълен синхрон. Приключиха за рекордно кратко време и се насочиха към изхода на залата.

— Какво ще кажеш да хапнем нещичко? — предложи Лори.

— Аз черпя…

— Приемам — рече Джак.

Освободиха се от скафандрите и всеки се насочи към своята съблекалня. Джак се преоблече във всекидневните си дрехи и излезе да чака в коридора.

Младата жена се появи само няколко минути по-късно.

— Не трябваше да… — започна тя, после изведнъж млъкна и втренчено го погледна: — Челюстта ти е подута!

— И това не е всичко — кимна Джак, отвори уста и й показа счупения си резец. — Виждаш ли?

— Има си хас — кимна Лори и сложи ръце на кръста си. В присвитите й очи се появи опасен блясък, който я накара изведнъж да заприлича на строга майка пред палавото си дете.

— От колелото ли падна? — пожела да узнае тя.

— Де да беше така — промърмори Джак, после й разказа за премеждията си. Пропусна единствено ролята на Терез. Изражението на младата жена се промени от престорен гняв в дълбоко недоумение.

— Това е изнудване! — обяви тя.

— Донякъде е така — кимна Джак. — Но хайде да говорим за друго, защото в противен случай ще изгубим удоволствието от лакомствата, които ни чакат…

Отидоха на втория етаж и направиха опит да изтръгнат максимума от автоматите, които продаваха закуски и напитки. Лори се сдоби с някакъв топъл бульон, докато Джак се задоволи със салата от риба-тон. Понесоха придобивките си към една от масичките и седнаха.

— Колкото повече мисля за това, толкова по-налудничаво ми се струва — призна с въздишка Лори. — В какво състояние е апартаментът ти?

— Малко разхвърлян — отвърна Джак. — Но няма кой знае каква разлика от състоянието му преди нападението… Лошото е, че ми взеха колелото…

— Според мен трябва да се преместиш! — отсече младата жена. — Да живееш в подобен квартал е истинска лудост!

— Разбиват ме едва за втори път — поклати глава Джак.

— Надявам се, че довечера не възнамеряваш да спиш там! — изгледа го тя.

— Няма — отвърна Джак. — Довечера съм зает, защото трябва да покажа града на група сестри от един католически манастир…

Лори се засмя, после рязко вдигна глава:

— Хей, довечера моите старци са ме канили на вечеря! Защо не дойдеш с мен? Ще прекараме добре, няма смисъл да висиш сам в потрошеното си жилище!

— Много мило от твоя страна — промълви. Джак. Отново се почувства трогнат. Две жени го бяха поканили да бъде с тях, при това в рамките на по-малко от двадесет и четири часа! Това съвсем не беше малко.

— Ще ми бъде много приятно — усмихна се Лори и очаквателно го погледна: — Какво ще кажеш?

— Предполагам знаеш, че не съм много за компания…

— Знам — кимна тя. — И нямам намерение да те превръщам в център на вниманието. Но не ми отговаряй веднага. Вечерята е чак в осем. Ако решиш да дойдеш, просто ми звънни половин час по-рано… — Надраска няколко цифри върху салфетката си и му я подаде: — Това е телефонният ми номер…

— Страхувам се, че хич ме няма по вечерите — колебливо промълви той.

— Сам ще решиш, аз вече съм те поканила — изправи се Лори. — А сега ще ме извиниш, но имам още две аутопсии…

Джак остана на масата, очите му бяха заковани в отдалечаващата се фигура на младата жена. Хареса я още от първия си работен ден, но мислеше за нея единствено като за талантлива колежка. Едва сега забеляза стройното тяло, изваяните черти на лицето, меката кожа и разкошната кестенява коса. Лори беше много хубава жена!

Тя се спря на прага, обърна се да му махне с ръка, после изчезна. Той остана на масата още известно време, после стана, разсеяно пристъпи към кошчето да изхвърли остатъците от храна и се отправи към кабинета си. В асансьора се запита какво става с него. Стабилизирането на психиката му беше отнело години, а сега, в рамките на броени часове, непроницаемата черупка, с която беше успял да обвие душата си, започна да се пропуква…

Седна зад бюрото, разтърка слепоочията си и направи опит да се концентрира. Даваше си сметка, че отново започва да се вълнува, а това състояние винаги го беше водило до необмислени решения…

Най-сетне се успокои и придърпа купчината папки към себе си. Миг по-късно вече беше забравил всичко, потънал в работа…

 

 

До четири следобед успя да отхвърли значителна по обем писмена работа. Решил, че това е достатъчно за днес, той напусна института и се насочи към спирката на метрото. Настани се на едно свободно място сред мрачните, сякаш зомбирани пътници, и започна да обмисля покупката на нов велосипед. Беше наясно, че никога няма да свикне с придвижването под земята, като някаква къртица…

Скоро се прибра. Изкачи се до четвъртия етаж като вземаше стъпалата по две наведнъж. Изобщо не се смути когато завари някакъв пияница да спи на площадката между етажите, а просто го прескочи и продължи нагоре. Трябваше му физическо натоварва1 е — единственият начин да се освободи от натрупаното напрежение. Колкото по-бързо се озове на игрището за баскетбол, толкова по-добре…

Пред вратата спря и се поколеба. Ключалката изглеждаше в състоянието, в което я беше оставил. Пъхна ключа си в нея, открехна вратата и предпазливо надникна. Всичко изглеждаше наред. Усетил появата на топка в стомаха си, той пристъпи навътре и се насочи към кухнята. Тя също беше празна.

Прехвърли се в спалнята и започна да събира екипа си — широки гащета, поло с висока яка и тънко яке без ръкави. Преоблече се за секунди, после пристегна косата си с широка ластична лента и грабна топката, която стоеше на обичайното си място до леглото.

Когато времето беше хубаво, най-добрите мачове ставаха точно в събота надвечер. На площадката се събираха двадесет-тридесет души, готови за игра. Днешният ден не правеше изключение. Сутринта беше преваляло, но сега по небето нямаше нито едно облаче. Насочил се към телената ограда, Джак преброи четиринадесет човека около площадката. Това означаваше, че вероятно ще изчака поне един-два мача, преди да получи шанс за участие.

Поздрави с кимане няколкото познати физиономии. Тукашната етикеция не допускаше проявата на емоции. Остана до страничната линия доста време, едва след това си позволи да попита кой печели. Оказа се Дейвид — едно от момчетата, които познаваше.

— Ти ли победи? — приближи се към него той.

— Аз — кимна Дейвид и направи серия от финтове без топка. Джак го познаваше достатъчно и знаеше, че хлапакът просто се фука и в никакъв случай не трябва да бъде имитиран.

— Събра ли пет човека? — зададе следващия си въпрос той.

Оказа се, че отборът на Дейвид е готов и това го принуди да повтори процедурата с капитана на следващия тим-победител. Това беше Плюнката — един тип, който бе получил прякора си вследствие не особено изтънчените си маниери. За късмет Плюнката беше събрал само четири човека и го прие, тъй като добре знаеше качествата му в стрелбата от далечно разстояние.

Осигурил си участие, Джак започна да загрява с топката на едно от резервните табла. Имаше леко главоболие, челюстта му пулсираше, но с това горе-долу се изчерпваха всички физически проблеми. С изненада установи, че се чувства отлично. Вероятно веднага след началото на мача щеше да има болки и в коремните мускули, но това изобщо не го притесняваше.

Зает да стреля от мястото за изпълнение на наказателни удари, той изобщо не забеляза появата на Уорън. Приключило със сложната процедура по намиране на място в играта, момчето бавно се приближи към него, грабна топката от ръцете му и я заби в коша. Отличен удар, право в мре-жичката.

— Какво става, докторе? — ухили се то.

— Нищо — даде правилния отговор Джак. Отдавна знаеше, че този въпрос всъщност не е нищо повече от обикновен поздрав.

В продължение на няколко минути обстрелваха коша по строго установен ред — топката преминаваше от единия в другия само ако не влезе в коша. Уорън рядко пропускаше, но и Джак не оставаше по-назад.

— Уорън, нека те питам нещо — внезапно рече Джак по време на една от своите серии. — Чувал ли си за „Черните крале“

— Май съм чувал — промърмори Уорън и подаде топката след един от специалитетите на Джак — стрелба с отскок от зоната на трите точки. — Банда тъпаци от околностите на Боуъри… Защо питаш?

— Ей така, от любопитство — отвърна Джак и изпъна ръце. Топката направи съвършена парабола и влезе в мрежичката. Чувстваше се много добре.

Уорън хвана отскочилата от таблото топка, но не му я подаде, а бавно тръгна към него.

— Какво значи от любопитство? — попита той и заби черните си като маслини очи в лицето на Джак. — Никога досега не си проявявал любопитство към разни банди…

Сред малкото неща, които знаеше за това момче, присъстваше един безспорен факт: Уорън беше изключително интелигентен. При друго стечение на обстоятелствата от него би излязъл превъзходен професионалист. Лекар, адвокат и Бог знае още какво…

— Видях татуировка с такъв надпис върху ръката на един човек — поясни той.

— Мъртъв? — попита Уорън. Беше запознат с начина, по който Джак си вадеше хляба.

— Още не — усмихна се Джак. Рядко си позволяваше ирония пред момчетата, с които играеше баскетбол, но този път не успя да се сдържи.

Стиснал топката в ръце, Уорън го гледаше с напрегнато внимание.

— Ташак ли си правиш с мен? — пожела да узнае той.

— Не, за Бога! — искрено се ужаси Джак. — Може да съм бял, но не съм глупав!

Уорън се усмихна, поклати глава и изведнъж изстреля следващия си въпрос:

— Кой ти разкраси ченето?

Това момче не пропуска нищо, рече си Джак, усмихна се и преднамерено небрежно отвърна:

— Стана случайно… Треснаха ми един лакът… По невнимание се оказах в неподходящо време на неподходящо място…

Уорън му подхвърли топката.

— Дай да загреем с малко пасове — предложи той. — Който я изпусне на земята — губи!…

Момчето се включи в играта преди Джак, но и той поигра, при това добре. За голямо съжаление на Уорън, който на няколко пъти беше играл срещу него, отборът на Плюнката отново се оказа непобедим. Някъде около шест Джак беше на прага на изтощението, потънал в пот.

Дочака края на мача с видимо облекчение и си тръгна заедно с цялата група, която, както обикновено, щеше да отседне накуп в близкия бар. Площадката щеше до остане празна чак до следващия следобед…

Продължителният горещ душ беше част от удоволствието. Приключил с него, Джак облече чисто бельо и надникна в хладилника. Картината вътре беше тъжна. „Черните крале“ бяха изпили всичката му бира, а храната се изчерпваше с парче изсъхнало сирене „Чедър“ и две яйца на съмнителна възраст. Въздъхна и затвори вратичката. Всъщност не беше Бог знае колко гладен…

Върна се в хола, взе едно медицинско списание от масичката и седна на протъркания диван. Обикновено четеше някъде до девет и половина-десет, после си лягаше. Но тази вечер се чувстваше някак превъзбуден, въпреки изтощителния мач.

Остави списанието и впери поглед в насрещната стена. Чувстваше се самотен. Това състояние не беше ново за него, но тази вечер го усещаше с особена сила. Пак се сети за Терез и необичайното й поведение предишната нощ.

Стана на крака, пристъпи към телефонния указател на бюрото и потърси номерът на „Уилоу и Хийт“. Не беше сигурен, че по това време в компанията ще има телефонистка, но насреща вдигнаха почти веднага. След няколко погрешни свързвания в мембраната най-сетне прозвуча гласът на Терез.

С необичайно ускорен пулс Джак й обясни, че възнамерява да излезе и да похапне някъде.

— Това покана ли е? — попита младата жена.

— Ами… — Джак се поколеба, после съзна, че се държи глупаво и побърза да добави: — Може би ще ми правиш компания, разбира се, ако още не си вечеряла…

— Това е най-завоалираната покана, която съм получавала откакто Марти Бърман ми предложи стажантско място във фирмата си — засмя се Терез. — Знаеш ли как го направи? Изправи се пред мен и рече: „Какво ще кажеш, ако те помоля“…

— Значи между Марти и мен има нещо общо — промърмори Джак.

— Едва ли — отвърна Терез. — Марти е един кльощав изтърсак… Страхувам се обаче, че трябва да отложим вечерята за някой друг път. Много искам да те видя, но знаеш как ни притискат сроковете… Надяваме се тази вечер да стигнем до нещо определено. Разбираш, нали?

— Напълно — кимна Джак. — Няма проблеми.

— Звънни ми утре — предложи Терез. — Някъде следобед… Може би ще имаме време за по едно кафе.

Джак обеща да го стори и й пожела успех. После остави слушалката и се замисли. Почувства се още по-самотен. След толкова много години на доброволно уединение най-сетне беше направил опит за някакъв контакт, а отсрещната страна взе, че му отказа!

Дълбоко озадачен от собственото си поведение, той изрови салфетката с телефона на Лори и набра номера. В опит да прикрие смущението си, той шеговито й съобщи, че групата монахини е отложила посещението си в града.

— Означава ли това, че ще дойдеш на вечеря? — попита Лори.

— Стига да ме искаш…

— С най-голямо удоволствие.