Робин Кук
Заплаха (30)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Вторник 26 март 1996 г. 13:30 ч.

Лейтенант-детектив Лу Солдано насочи своето „шеви-каприз“ без отличителни знаци към паркинга на Патологическия институт. Спря зад служебната кола на доктор Харолд Бингъм, измъкна ключовете и ги предаде на пазача за евентуалното преместване. По принцип беше редовен посетител на моргата, но напоследък не беше се отбивал тук може би месец.

Качи се в асансьора и натисна бутона за петия етаж. Получи съобщението на Лори едва преди пет минути, докато пълзеше по задръстения от коли мост Куинсбъро, и веднага й позвъни. Един известен банкер беше застрелян в Куинс и разследването му отне целият предиобед.

Лори започна да разказва историята на някакъв свой колега-медицински следовател, но Лу я прекъсна с предложението да отскочи до Центъра, покрай който така и така щеше да мине. Тя веднага се съгласи и каза, че ще го чака в кабинета си.

Излезе от асансьора и тръгна по коридора. В главата му изплуваха забравени спомени. Преди време беше започнал да вярва, че двамата с Лори имат общо бъдеще, но нещо не се получи. Вероятно различията в произход и възпитание бяха прекалено много, рече си с въздишка Лу.

— Здрасти, Лор — подвикна той, зърнал главата на бившата си приятелка, приведена над бюрото. Тази жена става все по-хубава! — рече си той. Кестенявата й коса падаше над челото като в реклама за шампоан, а „Лор“ я нарече синът му в мига, в който я зърна. И прякорът си остана…

Лори скочи на крака и го прегърна.

— Изглеждаш страхотно! — рече тя.

— Чувствам се добре — сви рамене, сякаш да се оправдае Лу.

— Как са децата?

— Какви деца? — направи шеговита гримаса той. — В края на месеца дъщеря ми навършва шестнадесет и е луда по момчетата, което пък побърква мен…

Лори вдигна някакви списания от единствения свободен стол и го покани да седне.

— Радвам се да те видя — усмихна се насреща й Лу.

— Аз също — призна тя. — Не бива да се забравяме…

— Какъв е големият проблем, за който искаш да поговорим? — попита Лу, предпочитайки да насочи разговора към по-безболезнени теми.

— Не знам дали е голям — отвърна Лори, стана и затвори вратата. — Един от новите колеги-патолози иска да разговаря с теб, но неофициално. Бях му споменала, че сме приятели. За съжаление в момента не е тук. Потърсих го веднага след като се разбрахме да минеш, но никой не знае къде е…

— А ти имаш ли представа за какво става въпрос? — попита Лу.

— Само в общи линии — отвърна Лори. — Но се безпокоя за него…

— О — рече Лу и се облегна назад.

— Тази сутрин ме помоли да извърша две аутопсии — продължи патоложката. — На една двадесет и осемгодишна жена, застреляна у дома си снощи. Работила е като лаборант в микробиологията на „Дженерал“. Втората беше на 25-годишен афро-американец, застрелян в Сентрал Парк. Помоли ме да потърся всичко, което може да сочи някаква връзка между тях — косми, тъкани, кръв…

— И какво откри? — попита Лу.

— Няколко капчици кръв по сакото на мъжа, които съвпадат с кръвната група на жената — отвърна Лори. — Но този резултат е получен единствено от серологичната проба. Всичко зависи от ДНК-пробите, които все още не са готови. Иначе кръвната група е доста рядка — Б-отрицателна…

— А този твой колега даде ли някакви обяснения за подозренията си? — вдигна вежди Лу.

— Каза, че имал предчувствие, но това едва ли е всичко — сви рамене Лори. — Преди известно време го пребиха някакви гангстери… А тази сутрин изглеждаше така, сякаш пак са го поотупали, но той упорито отрича.

— Защо са го пребили?

— Било е предупреждение да не се мярка в болницата „Манхатън Дженерал“.

— Какви ги говориш? — сбърчи вежди Лу.

— Не знам подробности, но той наистина е раздразнил доста хора във въпросната болница, а също и тук… Доктор Бингъм почти го беше уволнил…

— С какво дразни хората?

— Подозира, че поредицата от различни инфекциозни заболявания в „Дженерал“ е умишлено предизвикана — отвърна Лори.

— Нещо като терористичен акт, така ли? — вдигна вежди Лу.

— Нещо такова…

— Това ми звучи познато — подхвърли детективът.

— Още помня какво изпитах преди пет години — кимна с въздишка Лори. — Куп смъртни случаи от свръхдоза наркотици, но никой не ми обърна внимание…

— А какво мислиш за теорията на приятеля си? — изгледа я продължително Лу. — Между другото, как се казва той?

— Джак Степълтън… Нямам определено мнение за теорията му, защото не разполагам с всички факти.

— Стига де, познаваме се — направи гримаса Лу. — Хайде, казвай си мнението!

— Според мен му се привиждат заговори, защото точно това желае — въздъхна младата жена. — От колегата му по стая знам, че има зъб на гиганта „АмериКеър“, който е собственик на „Дженерал“…

— Но това не обяснява нападението на бандитите, нито пък подозренията му относно смъртта на лаборантката — отбеляза детективът. — Как се казват жертвите?

— Елизабет Холдърнес и Реджиналд Уинтроп.

Лу записа имената в малко тефтерче с черни кожени корици.

— И в двата случая липсва кой знае какво усърдие от страна на криминолозите — добави Лори.

— Ти поне знаеш, че изпитваме остър недостиг от хора — въздъхна детективът. — Има ли мотив за убийството на жената?

— Обир.

— А изнасилване?

— Не.

— Мъжът?

— Бил е член на някаква банда. Застрелян в главата почти от упор…

— За съжаление подобни убийства стават всеки ден и ние нямаме нито сили, нито време за подробно разследване — въздъхна Лу. — Какво показаха аутопсиите?

— Нищо необичайно.

— А твоят приятел доктор Степълтън дава ли си сметка, че трябва да внимава с тези банди? Имам чувството, че се движи по ръба на бръснач…

— Не го познавам отблизо — поклати глава Лори. — Зная само, че не е нюйоркчанин, пристигнал е тук от Средния Запад.

— Май трябва да го запозная с реалностите на живота в големия град — подхвърли замислено Лу. — В противен случай като нищо ще го изпуснем…

— Не говори така! — стреснато го погледна Лори.

— Интересът ти към него май не е само професионален, а? — подхвърли детективът.

— Не искам да навлизаме в тази тема — твърдо отсече Лори. — Но отговорът ми е отрицателен…

— Не се ядосвай — вдигна ръце Лу. — Просто искам да знам на каква почва стоят нещата… — Стана от стола и добави: — Ще направя каквото мога, за да му помогна. От приказките ти е ясно, че човекът наистина има нужда от помощ…

— Благодаря ти, Лу — отново го прегърна Лори. — Ще му кажа да ти се обади…

Детективът напусна кабинета и взе асансьора за приземния етаж. Там се отби да види сержант Мърфи, който беше прехвърлен на щат към Съдебна медицина. Поговориха си известно време за бейзбол, после Лу седна на стола на сержанта, качи краката си върху бюрото и тихо подхвърли:

— Ще те питам нещо, Мърф… Какво ти е мнението за Джак Степълтън, един от новите доктори тук?

 

 

Успял да се измъкне от аптеката, Джак тича четири пресечки без спиране. Когато най-сетне намали ход, до слуха му достигна протяжния вой на полицейски сирени. Надяваше се Чадъра да се е оправил по някакъв начин.

Започна да крачи, пулсът и дишането му бавно се върнаха в нормалните граници. Но тялото му продължаваше да трепери. Макар да продължи само секунди, инцидентът в магазина го разтърси не по-малко от онова, което беше станало в парка. Не можеше да приеме факта, че вече за втори път правеха опит да го премахнат.

Сирените се усилиха. Джак забави крачка и се запита дали не трябва да се върне при магазина и да помогне на евентуалните ранени. После в главата му изплува предупреждението на Уорън да не контактува с полицията. Младежът се оказа прав по отношение на охраната. Ако не беше Чадъра, Джак вече щеше да е безжизнен труп.

Прониза го силна тръпка. Доскоро изобщо не му пукаше дали ще живее или ще умре. Но сега, надникнал в очите на смъртта не един, а цели два пъти, той се чувстваше различно. Искаше да живее. Това желание беше в основата на въпросите, които бавно се оформиха в съзнанието му. Защо „Черните крале“ искат да го убият? Кой им плаща? Дали не си въобразяват, че той знае нещо, или поръчката за ликвидирането му е свързана единствено с подозренията му по отношение на заразите в „Манхатън Дженерал“?

Нямаше отговор на тези въпроси, но второто покушение сочеше ясно, че подозренията му са били основателни. Сега трябва да ги докаже и нищо повече…

Неусетно се озова пред някаква друга аптека — малка, но истинска. Бутна вратата и се насочи към щанда. Зад него стоеше собственикът, на ревера му имаше табелка, на която пишеше просто „Хърман“.

— Имате ли римантидин?

— Беше тук, когато надникнах за последен път — отвърна с усмивка Хърман. — Но се дава само с рецепта…

— Аз съм лекар, трябва ми само бланка — каза Джак.

— Мога ли да видя някакъв документ, моля?

Джак му показа лиценза си за практикуване в щата Ню Йорк.

— Какво количество желаете?

— Такова, което ще ми стигне поне за две седмици… Защо не отброите петдесет таблетки? По-добре да ми останат, отколкото да не достигнат, нали?

— Добре — кимна Хърман и се залови за работа.

— Колко време ще отнеме?

— Колкото да преброя петдесет хапчета — отвърна човекът.

— В предишната аптека ми казаха, че ще отнеме двадесет минути — подхвърли Джак.

— Някоя от онези големите, нали? — вдигна Глава Хърман.

Джак кимна.

— В подобни магазини изобщо не мислят за доброто обслужване — въздъхна аптекарят. — Но въпреки това именно те диктуват правилата на пазара и ни принуждават да се съобразяваме с тях. Това страшно ме дразни!

Джак отново кимна. Разбираше го напълно, а чувството му беше до болка познато.

Хърман заобиколи щанда и му подаде малко пластмасово шишенце в оранжеви таблетки.

— Лично за вас ли е? — попита той.

Джак кимна.

Хърман му изброи възможните странични ефекти и противопоказания. Дълбоко впечатлен от тази любезност, Джак плати и помоли за чаша вода. Аптекарят изчезна за миг, после се върна с малка картонена чашка в ръка.

Джак глътна едно хапче и тръгна към изхода.

— Пак заповядайте — обади се зад гърба му Хърман.

С лекарството в организма си вече можеше да посети Глория Хернандес от „Централизирано снабдяване“.

Махна на едно свободно такси и даде адреса. Шофьорът първоначално отказа да кара към Харлем, после позволи да бъде убеден.

Джак се отпусна на седалката. Колата пое по авеню Сейнт Никълъс, прекоси Сентрал Парк и се насочи на север. Кварталите с преобладаващо чернокожо население постепенно отстъпваха място на латиноамериканските. Дори пътните знаци бяха изписани на испански.

Не след дълго пристигнаха. Джак плати, слезе на оживения тротоар и вдигна глава към сградата, в която се готвеше да влезе. Преди време тя положително е била хубав и горд еднофамилен дом, но сега състоянието й беше близо до това, в което се намираше блокът на Джак.

Няколко души любопитно се обърнаха да го погледнат как изкачва каменното стълбище и влиза във входния вестибюл. В чернобялата мозайка на пода липсваха плочки.

Имената върху паянтовите пощенски кутии сочеха, че семейство Хернандес живее на третия етаж. Джак натисна звънеца на апартамента им, макар да беше почти сигурен, че не работи. След което побутна вътрешната врата и тя се отвори. Точно като в неговия блок, където ключалката беше отдавна разбита и нямаше кой да я поправи.

Изкачи се по стълбите до третия етаж и почука на вратата на Хернандес. Никой не отвори и той почука още веднъж, този път по-силно. Тъничък детски глас попита кой е, на което Джак отвърна, че е доктор и иска да говори с Глория.

След кратка приглушена дискусия оттатък, вратата се отвори. В процепа, ограничен от окачената верига, се появиха две лица. Горното принадлежеше на жена на средна възраст с изрусена коса и зачервени очи. Върху устните й личаха следи от отдавна изтрито червило.

Долното беше на девет-десетгодишно дете с неопределен пол. Косата му се спускаше до раменете — гарвановочерна и сресана назад.

— Госпожа Хернандес?

Джак показа картата си на медицински следовател и обясни, че идва от кабинета на Кати Макбейн в „Манхатън Дженерал“. Едва тогава госпожа Хернандес свали веригата и го покани да влезе.

Апартаментчето беше тясно и претрупано с мебели. По стените бяха окачени плакати на испански, с очевидното намерение да му придадат по-жизнерадостен вид. Глория се върна на дивана, където явно беше лежала при позвъняването на Джак. Придърпа едно одеало към врата си и потръпна от студ.

— Съжалявам, че ви заварвам болна — рече Джак.

— Чувствам се ужасно — призна на английски Глория, а той облекчено кимна с глава, защото испанския му беше меко казано ужасен.

— Не искам да ви отнемам време, но сигурно знаете, че напоследък доста хора от вашия отдел се разболяха сериозно…

— Но аз имам само грип, нали? — разшириха се очите на Глория.

— Разбира се — кимна успокоително Джак. — Заболяването ви няма нищо общо с инфекциите, които пипнаха Катрин Мюлер, Мария Лопес, Кармен Шавес и Аймъджин Филбъртсън.

— И слава Богу — прекръсти се Глория. — Мир на праха им…

— Страхувам се, че един пациент от ортопедията е пипнал същия грип като вас — продължи Джак. — Говори ли ви нещо името Кевин Карпентър, имала ли сте контакт с него?

— Не — поклати глава Глория. — Нали знаете, че работя в „Централизирано снабдяване“…

— Знам — кимна Джак. — Но там работеха и нещастните жени, чиито имена току-що споменах. При всеки от тези случаи имаше и по един пациент със същото заболяване. Трябва да има някаква връзка, нали? Надявам се с ваша помощ да я открия…

Глория объркано го погледна, после се извърна към детето, което нарече Хуан. То я засипа с поток от думи на испански, вероятно превеждайки това, което беше казал Джак.

Жената кимаше с глава и казваше „си“. После момчето млъкна, а тя се извърна към Джак и рече:

— Не!

— Какво „не“? — изненадано я погледна той.

— Няма връзка. Ние не се виждаме с пациентите.

— И никога не сте ходила в някое от болничните отделения?

— Не.

Джак объркано поклати глава и направи опит да измисли следващия си въпрос.

— А снощи вършехте ли нещо необикновено?

Глория сви рамене.

— Помните ли какво точно вършихте? Искам да получа цялостна представа за дежурството ви…

Жената започна да говори, но се закашля. Джак понечи да я потупа по гърба, но тя вдигна ръка да покаже, че всичко е наред. Хуан й донесе чаша вода.

Глория жадно отпи, после започна да описва дейността си през отминалата нощ. А Джак механично отчиташе какво би могло да я постави в контакт с вируса на Карпентър. Не успя. Жената твърдеше, че изобщо не е напускала отдела.

В крайна сметка разговорът замря. Джак попита дали може да позвъни ако се сети за нещо друго, после се изправи на крака.

— Обадете се на доктор Цимърман и й опишете симптомите си — посъветва жената той.

— Защо?

— Може би ще ви предпише специално лечение — отвърна Джак. — Не само на вас, но и на цялото ви семейство. — Римантадинът беше добро средство не само за предотвратяване на грип, но и за ограничаване на пораженията му. Но за съжаление цената му е твърде висока и „АмериКеър“ едва ли ще приеме да похарчи допълнителни средства за лечението на отделен пациент…

Напусна апартаментчето на Хернандес и се насочи към Броудей да търси такси. Към уплахата от покушението се прибави и разочарованието. Посещението при Глория се оказа абсолютно безплодно. Имаше всички шансове да пипне грипния вирус, който бе повалил жената и който вероятно е близък до онзи, убил Кевин Карпентър…

Единствената му утеха бяха хапчетата римантидин, които вече беше погълнал. Но едновременно с това той прекрасно знаеше, че това лекарство не дава стопроцентова гаранция срещу грипния вирус, особено ако той е от някой нов или мутирал щам.

Таксито го стовари пред главния вход на Патологическия център. Следобедът преваляше. Мрачен и недоволен, той се изправи пред задвижваната от електросигнал врата и зачака да бъде пропуснат. В една от тесните стаички за идентификация на труповете седеше Дейвид. Не знаеше фамилното му име, но това без съмнение беше същият Дейвид, който го беше качил в колата си след инцидента в парка, заедно с Плюнката.

В очите на Дейвид се четеше мрачна неприязън.

Джак му обърна гръб и забърза по стълбите към моргата. Токовете на обувките му звучно потракваха по цимента. Влезе в помещението с хладилните камери, обзет от мрачни предчувствия. В коридора имаше носилка с новопристигнал труп, осветен от ярката крушка на тавана, точно над него.

Чаршафите бяха подредени за полароидна снимка, виждаше се само лицето. Напоследък бяха възприели разпознаването на труповете по снимка, тъй като по този начин на близките се спестяваха доста неприятни гледки.

Джак усети как в гърлото му засяда огромна буца. Лицето на Чадъра беше спокойно, със затворени очи. Изглеждаше абсурдно млад, най-много на четиринадесет-петнадесет години.

Поклати глава и тръгна към асансьорите. Беше безкрайно депресиран. Чет го нямаше горе, от гърдите му се отрони въздишка на облекчение. Затръшна вратата след себе си, седна на бюрото и скри лице в дланите си. Плачеше му се, но сълзите не идваха. Отново беше станал причина за смъртта на друг човек!

На вратата се почука, но той не реагира. Надяваше се да го оставят на мира, но посетителят явно беше на друго мнение и продължи да чука. Джак въздъхна и подвикна да влезе.

— Не искам да те притеснявам — колебливо промълви Лори, открехнала вратата само няколко сантиметра. После видя опасните пламъчета в очите му и понечи да затвори.

— Какво искаш? — спря я Джак.

— Исках да ти кажа, че говорих с детектив Солдано — отвърна младата жена, пристъпи навътре и остави едно листче върху бюрото. — Това е телефонът му, чака да се обадиш…

— Благодаря ти, Лори — рече с въздишка Джак. — Но мисля, че сега не бих могъл да разговарям с никого…

— Той е готов да помогне и всъщност…

— Моля те! — повиши тон Джак. — Искам да бъда сам!

Лори кимна и побърза да затвори вратата след себе си. В коридора колебливо се спря. Никога не беше го виждала в такова настроение и сърцето й се сви. Човекът в малката стаичка нямаше нищо общо с онзи Джак, когото познаваше.

Обърна се и с бърза крачка се насочи към кабинета си. Там вдигна телефона и набра номера на Лу Солдано.

— Доктор Степълтън току-що се появи — информира го тя.

— Много добре — рече Лу. — Кажи му да завърти един телефон. Поне един час няма да мърдам оттук…

— Страхувам се, че няма да ти се обади — въздъхна Лори. — Поведението му е много странно. Сигурна съм, че е станало нещо лошо…

— А защо мислиш, че няма да се обади? — учуди се Лу.

— Не знам — унило отвърна Лори. — Дори не пожела да разговаря с мен. А долу докараха трупът на още един гангстер. Убит е при престрелка в непосредствена близост до „Манхатън Дженерал“…

— Мислиш, че твоят човек има нещо общо с това?

— Не знам какво да мисля — призна Лори. — Но съм много разтревожена. Имам чувството, че ще се случи нещо страшно!

— Добре, спокойно — рече Лу. — Ще измисля нещо…

— Обещаваш ли?

— Някога да съм те лъгал? — отвърна с въпрос детективът.

 

 

Джак разтърка очи и погледна пръснатите върху бюрото недовършени доклади за аутопсия. Даваше си сметка, че няма сили да се концентрира върху тях.

После погледът му се спря на два плика с непозната форма. Единият беше голям, от кафява хартия, а другият — съвсем обикновен. Придърпа големия и го отвори. Вътре имаше фотокопие от медицинско досие, придружено от кратка бележка. Барт Арнолд съобщаваше, че като допълнение на изисканите от Джак картони е решил да му изпрати и копие от картона на Кевин Карпентър.

В душата му се промъкна уважение. Инициативата на колегите му наистина беше своевременна и говореше добре за цялостната дейност на екипа. Разтвори документацията. Карпентър е бил приет в ортопедичното отделение с проблем в коляното, своевременно отстранен още в понеделник сутринта след съответната операция.

Отмести формуляра и се замисли. Симптомите на Кевин се бяха появили веднага след операцията и това му беше познато. Придърпа медицинското досие на Сюзън Хард и видя, че и при нея нещата стояха точно така — беше развила симптомите веднага след цезарово сечение. Същото беше положението и с Пачини.

Дали операциите не са причина за появата на всички тези инфекциозни заболявания? Но Нодълман и Лагенторп не бяха минали през операционните… В крайна сметка стигна до заключението, че не трябва да отминава този факт.

Отново се върна на картона на Карпентър. Грипните симптоми се бяха появили някъде към шест часа следобед, развитието им било бурно и продължило докъм девет. Малко след този час състоянието на пациента вече било толкова тежко, че се наложило да го прехвърлят в интензивното. Там той развива частична респираторна блокада, която впоследствие води и до смъртта му.

Джак затвори папката и я сложи на купчината при останалите. По-малкият плик съдържаше компютърна разпечатка и кратка бележка от Кати Макбейн. Тя му благодареше за загрижеността и изразяваше надежда, че разпечатката ще бъде от полза за разследването му.

Дългият лист хартия съдържаше списък на всички медицински консумативи, изписани на пациента Бродерик Хъмфри, 48-годишен. Диагнозата на заболяването му не беше посочена.

По обем списъкът беше горе-долу толкова голям, колкото списъците с медицински консумативи на индексните случаи. Беше съставен произволно, без подреждане на продуктите по вид или азбучен ред. Явно консумативите бяха регистрирани по реда на тяхното изписване. Това предположение се потвърждаваше от факта, че в началото си всичките пет списъка изглеждат абсолютно еднакви, тъй като всеки новоприет пациент се нуждае от стандартни медицински консумативи.

Неподредеността на списъците ги правеше неудобни за сравнение. След като изгуби петнадесет минути в напразни опити да открие повтарящи се елементи, Джак реши да прибегне до помощта на компютъра.

Първо отвори отделни файлове за всеки от пациентите и вкара в тях съответните списъци. Това му отне доста време, тъй като хич го нямаше в машинописа и чукаше по клавиатурата тромаво, само с два пръста.

Неусетно изтекоха няколко часа. По някое време на вратата почука Лори. Попита го дали може да му помогне с нещо, после му пожела лека нощ.

Най-сетне всичко влезе в компютъра и Джак поиска списък на онези материали и консумативи, които се различават при отделните индексни случаи. Принтерът започна да бълва един безконечен списък и сърцето му се сви. Но после най-сетне видя това, което щеше да му свърши работа. Всичките пет пациенти с острозаразни болести бяха прекарали известно време в интензивното отделение, докато произволно избраният случай не беше стъпвал там. И беше останал жив, за разлика от другите…

Обзе го униние. Имаше чувството, че този огромен труд беше отишъл на вятъра. После изведнъж му хрумна нещо друго. Беше вкарал данните в компютъра по реда, по който ги беше получил. Сега поиска от него да извади общите за всички случаи материали, доставени в интензивното отделение веднага след като пациентите са били прехвърлени там.

Отговорът светна на екрана в момента, в който натисна клавиша „enter“. Състоеше се от една-единствена думичка: ОВЛАЖНИТЕЛ. При всички случаи на инфекциозни болести бяха изписвани овлажнители на въздуха, но при произволно избраният пациент това не беше така. Дали тази разлика има някакво значение? От овлажнителите на въздуха пазеше някакви детски спомени — беше болен от коклюш, а майка му беше сложила в стаята едно апаратче, което бълбукаше и вдигаше пара. Не виждаше как подобен уред би спомогнал за разпространяване на инфекциозни вируси, тъй като при температура от стотина градуса всяка бактерия би трябвало да се свари…

После се сети, че подобни апаратчета отдавна са извън употреба и вероятно става въпрос за новите модели овлажнители, които използват ултразвук. Те са студени, при тях нещата стоят по съвсем друг начин…

Грабна слушалката, набра „Дженерал“ и помоли да го свържат с отдел „Централизирано снабдяване“. Госпожа Дзарели отдавна си беше отишла, а отговорничката на нощната смяна се казваше Дарлийн Спрингборн. Джак й се представи и попита дали отделът доставя овлажнители за въздух в болницата.

— Разбира се — отговори Дарлийн. — Но те се използват главно през зимните месеци.

— Какъв модел използвате? — попита Джак. — Парни, или студени?

— Главно студени.

— А каква е съдбата на овлажнителите, които се връщат обратно след използване в дадена стая?

— Прибираме ги — отвърна жената.

— А почиствате ли ги?

— Разбира се. Преди това правим пробно включване, за да се уверим, че действат нормално. След това ги изпразваме и мием. Защо питате?

— На едно определено място ли ги почиствате?

— Да. Съхраняваме ги в малък склад, в който има и мивка. Има ли някакви проблеми с тези овлажнители?

— Още не съм сигурен — отвърна Джак. — Ще се свържа с госпожа Дзарели в момента, в който науча нещо по-конкретно.

— Обадете се непременно — рече жената.

Джак прекъсна връзката, но слушалката остана притисната между главата и рамото му. Извади листчето с телефона на Глория Хернандес и го избра. Насреща вдигна мъж, който говореше само испански. Джак успя да скърпи няколко фрази от бедния си речник на този език, мъжът му каза да почака.

Появи се по-млад глас, вероятно беше Хуан. Джак го попита дали може да поговори с майка му.

— Много е болна — отвърна момчето. — Кашля непрекъснато и има проблеми с дишането.

— А обади ли се в болницата, както ми обеща?

— Не. Каза, че не й е удобно да безпокои хората…

— Сега ще изпратя линейка да я вземе — каза без никакво колебание Джак. — Кажи й да се държи, ясно?

— Ясно — отвърна Хуан.

— Междувременно искам да ми направиш една услуга — добави Джак. — Питай я дали снощи е почиствала овлажнителите в склада. Знаеш за какво става въпрос, нали?

— Знам — рече Хуан. — Почакайте малко…

Джак остана с притисната към ухото слушалка, а пръстите му нервно почукваха по папката на Кевин Карпентър. Чувството му за вина се усили. Би трябвало сам да потърси доктор Цимърман, а не да кара Глория. Момчето се върна на телефона.

— Мама каза мерси за линейката — рече то. — Каза, че се страхувала да я повика, защото „АмериКеър“ не плаща, когато това не е станало по лекарско нареждане…

— А какво каза за овлажнителите?

— Каза да… Почистила е два или три. Не помни точно… Джак побърза да прекъсне разговора и веднага набра 911.

Даде адреса на Хернандес и помоли веднага да изпратят линейка. След което предупреди диспечерката, че става въпрос за острозаразно заболяване и екипът на спешно отделение трябва да носи маски. Болната да бъде откарана в „Манхатън Дженерал“ и никъде другаде…

Възбудата му нарастна. Въпреки късния час реши да потърси и Кати Макбейн. Надеждите му да я хване бяха слаби, но жената се оказа в кабинета си. Каза, че има работа и вероятно ще остане още доста време там.

— Но какво се е случило? — попита Джак.

— Много неща — отвърна с въздишка Кати. — Току-що докараха в интензивното Ким Спенсър с остри респираторни проблеми, Джордж Хейзълтън също е в болницата в тежко състояние. Страхувам се, че вашите опасения се превръщат в действителност…

Джак я информира, че в интензивното скоро ще постъпи и Глория Хернандес, после настоя всички членове на дежурните екипи да минат на римантидин.

— Не зная дали доктор Цимърман ще се съгласи — колебливо рече Кати. — Все пак успях да я убедя да изолираме пациентите, едно отделение вече е готово за тях…

— И това е нещо — кимна Джак. — А какво стана с лаборанта от микробиологията?

— Вече пътува насам — отвърна Кати.

— Надявам се, че с линейка, а не с градския транспорт — разтревожено рече Джак.

— Такава беше моята препоръка, но не знам дали доктор Цимърман се е съобразила с нея…

— Разпечатката ви свърши добра работа — най-сетне премина върху същността на въпроса Джак. — Помните ли, че преди три месеца споменахте за заразените небулатори в интензивното? Мисля, че същият проблем имат и болничните овлажнители…

После й разказа за разкритията си, включително за работата на Глория Хернандес с употребяваните овлажнители на предната вечер.

— Какво мога да направя? — разтревожено попита Кати.

— За момента не правете нищо…

— Не трябва ли да изтегля от обръщение всички овлажнители, поне за проверка?

— Работата е там, че не искам да се замесвате — въздъхна Джак. — Страхувам се, че това е свързано със съвсем конкретна опасност.

— Какви ги дрънкате? — гневно повиши тон Кати. — Аз вече съм замесена!

— Спокойно, моля ви — рече Джак. — Извинявам се… — Ясно съзна, че няма избор, въпреки желанието си да предпази околните. Кати е права — овлажнителите трябва да бъдат изтеглени от употреба.

— Слушайте внимателно — тръсна глава той. После сбито й разказа за всичките си подозрения, свързани с епидемиите в „Дженерал“. Не й спести нищо. Спомена и за голямата вероятност Бет Холдърнес да е била убита заради желанието си да му помогне в търсенето на заразните микроби.

— Това ми звучи твърде необикновено — рече на пресекулки Кати. — Трудно ми е дори да го възприема…

— Не искам от вас да го възприемате — рече Джак. — Загрижен съм за вашата безопасност, нищо повече. Моля ви, внимавайте какво вършите, с кого разговаряте… И за Бога, не споделяйте моите теории с никого! Дори да съм прав, аз нямам никаква представа кой стои зад всичко това…

— Ами… — проточи Кати. — Не знам какво да кажа…

— Не казвайте нищо. Но ако все още желаете да помогнете…

— Слушам ви.

— Трябват ми някои неща от микробиологията. Хранителна среда за бактериални посявки, която издържа на транспортиране. Не казвайте на никого за какво ви е тя. И още: човек от поддръжката да отвори отходната тръба на умивалника, който се намира в склада на овлажнителите. Част от събралата се там течност или слуз трябва да бъде посята в хранителната среда, за която ви споменах, а след това да бъде изпратена в Градската референтна лаборатория… Да търсят наличието на поне един от петте агента, които се изолират в подобна среда…

— Мислите, че там ще открием някакви микроорганизми’.

— Да — призна Джак. — Подобно предположение е малко вероятно, но ми трябват доказателства. Всичко описано дотук няма да навреди на никого, освен на вас самата, ако не внимавате…

— Ще си помисля — рече Кати.

— Бих го свършил сам, но знаете как ме приемат в болницата… Посещението във вашия кабинет ми се размина, но ако ме хванат, че вземам бактериални проби от склада…

— Прав сте — не го изчака да довърши Кати.

Приключиха разговора и Джак се замисли за реакцията на младата жена. Изслушала подозренията му, тя изведнъж стана затворена и доста загрижена. Сви рамене. Едва ли можеше да стори нещо повече, за да я убеди. Оставаше му само да се надява, че Кати ще приеме предупрежденията сериозно.

Предстоеше му един последен, междуградски разговор. Започна да избира цифрите с дясната си ръка, а пръстите на лявата сключи в суеверен жест. Искаше да говори с Никол Маркет, очакваше две неща. Първо, че пробите са пристигнали. Второ, че вирусите са достатъчно жизнени, за да се прескочи етапа на вторичното им отглеждане.

Хвърли един поглед на часовника си. Минаваше седем вечерта. Никол сигурно си е тръгнала и ще се наложи да чакам до сутринта, рече си с въздишка той. Но в грипния център вдигнаха веднага и на телефона се оказа именно Никол.

— Пробите са тук — отвърна на въпроса му тя. — Трябва да ви поздравя за безупречното им опаковане. Хрумването ви да ги охладите е много добро…

— А как намирате жизнеността на микробите?

— Впечатлена съм от нея — отвърна жената. — Как сте взели пробата?

— Бронхиални отмивки — рече Джак.

В слушалката се разнесе тихо подсвирване.

— За пръв път срещам толкова висока вирусна концентрация — призна Никол. — Ако не става въпрос за компрометирана реципиентна среда, носителят вероятно не е между живите!

— Не е, за съжаление — кимна Джак. — Беше здрав и прав млад човек… На всичкото отгоре една от сестрите, която се е грижила за него, вече е в интензивното отделение с остри дихателни проблеми. А от контакта не са изтекли и двадесет и четири часа!

— Ох! Значи трябва незабавно да се залавям за работа! Имате ли и други случаи, освен сестрата?

— Три, доколкото ми е известно — отвърна Джак.

— Ясно. Ще ви звънна рано сутринта.

Джак остана леко изненадан от рязкото прекъсване на разговора, но после кимна с глава. Жената отсреща беше достатъчно мотивирана и щеше да направи всичко, което трябва.

Забеляза, че слушалката трепери в ръката му. Обзет от нерешителност, той направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Не му се искаше да се прибира. Не знаеше каква ще бъде реакцията на Уорън след смъртта на Чадъра, а и не беше сигурен дали „кралете“ не са пуснали друг убиец по дирите му.

Телефонът звънна и прекъсна мрачните му мисли. Кой ли може да бъде в този късен час? В съзнанието му отново изплува фигурата на убиеца от магазина.

В крайна сметка вдигна слушалката и с облекчение чу гласът на Терез.

— Обеща да се обадиш! — рече ядосано тя. — Само не ми казвай, че си забравил!

— Имах няколко телефонни разговора и току-що оставих слушалката — отвърна Джак.

— Добре — примирително рече тя. — Вече от цял час съм готова за вечерята. Защо не тръгнеш направо за ресторанта?

— О, Господи! — простена той. Беше забравил за плановете им да вечерят заедно, погълнат от бързия ход на събитията.

— Хич и не мисли да се измъкваш! — притисна го Терез.

— Имах ужасен ден — оплака се той.

— Аз също — не отстъпваше тя. — Но сутринта се разбрахме, че все пак трябва и да се яде. Я ми кажи обядва ли?

— Не — призна Джак.

— Значи не можеш да пропуснеш и вечерята. Хайде, вдигай се! Ще те разбера, ако после отново се върнеш на работа, защото и аз ще сторя същото…

Има право, въздъхна Джак. Трябва да хапна нещо, а и да се поотпусна. Освен това усещаше, че жената насреща няма никакво намерение да отстъпи, а той самият нямаше достатъчно сили да спори.

— Какво още се чудиш? — нетърпеливо се обади тя. — Цял ден чакам момента, в който ще се видим. Ще сравним преживяванията си и после ще решим чий ден е бил по-тежък, окей?

Джак омекна. Идеята да вечеря с Терез изведнъж му се стори безкрайно привлекателна. Ужасно се страхуваше да не я замеси в бъркотията около себе си, но прецени, че по това време едва ли някой ще тръгне да го следи. За всеки случай ще се придвижвам внимателно, реши той. Ще вляза в ресторанта само ако съм сигурен, че нямам опашка подире си.

— Как се казваше въпросната кръчма? — попита в слушалката той.

— Слава тебе, Господи! — въздъхна с облекчение Терез. — Знаех, че накрая ще се съгласиш. А кръчмата се казва „Позитано“, намира се на Медисън, само на една пряка от офиса ми. Сигурна съм, че ще ти хареса. Малко и уютно заведение, доста нетипично за Ню Йорк…

— Добре, след половин час ще се видим там…

— Страхотно. Ще те чакам…

Джак заключи канцеларията и слезе на първия етаж. Не знаеше точно как ще разбере дали някой го следи, но реши хубавичко да огледа тротоара пред сградата. Мина покрай остъклената кабина на охраната и видя сержант Мърфи да разговаря с някакъв непознат.

Махнаха си с ръце. Сигурно са се събрали доста неидентифицирани трупове, иначе Мърфи отдавна да си е тръгнал, рече си Джак. Сержантът беше известен с навика да напуска работното си място точно в пет.

Пристъпи предпазливо към входната врата и се огледа. Веднага разбра, че намеренията му са обречени на провал. В съседство се намираше един от големите градски приюти за бездомници, пред който винаги се трупаха хора. Поне половината от тях имаха безкрайно подозрителен вид.

Известно време остана на мястото си, очите му механично следяха оживеното движение по Първо авеню. Задръстванията още не бяха приключили, колите пълзяха едва-едва, а всички таксита бяха заети.

Идеята да се изправи на тротоара и да маха с ръце му се стори напълно неприемлива. Щеше да бъде лесна мишена за онези, които не се поколебаха да открият огън във вътрешността на голям магазин.

Очите му проследиха един товарен микробус, в главата му се появи нова идея. Обърна се и слезе по стълбите, които водеха в моргата. В остъклената канцелария седеше дежурният санитар Марвин Флетчър и кротко си похапваше понички.

— Ще ми направиш ли една услуга, Марвин? — изправи се на прага Джак.

— Казвай — изръмжа онзи и отпи голяма глътка кафе от картонената чаша пред себе си.

— Става въпрос за лична услуга — предупреди го Джак. — Нещата трябва да си останат между нас.

— Хубаво — кимна Марвин. В очите му проблесна интерес.

— Трябва да се придвижа до Градската болница. Ще ме закараш ли с една от катафалките?

— Не ми е позволено да карам тези… — започна Марвин.

— Знам — размаха ръце Джак. — Но искам да се измъкна от една приятелка, която със сигурност ме чака пред входа… Хубавец като теб не може да не е имал подобни проблеми…

— И още как — засмя се онзи.

— Ще ти отнеме само няколко минути — умолително рече Джак. — Изфучаваме нагоре по Първо авеню и завиваме към Йорк. За нула време ще се прибереш… Ето ти една десетачка за услугата.

Марвин огледа банкнотата, която Джак остави върху масата, после вдигна глава:

— Кога искаш да тръгнем?

— Веднага.

Джак се качи в кабината на катафалката, а оттам се прехвърли в товарния отсек. Марвин включи на заден ход, излезе на Тридесета улица и закова на червения светофар.

Въпреки трафика успяха да стигнат сравнително бързо до Градската болница. Марвин паркира пред главния вход, край който кипеше обичайното оживление, а Джак побърза да влезе в просторното фоайе. Остана там в продължение на пет минути, внимателно оглеждайки лицата на влизащите след него. После се насочи към спешното отделение. Много пъти бе идвал тук и знаеше как да се оправи. Прекоси шоковата зала и излезе на рампата за линейки. Тук спираха и много таксита, наети от болни хора. Не се наложи да чака дълго.

Скочи в една току-що освободила се кола и нареди на шофьора да кара към универсалния магазин „Блумингсдейл“ на Трето авеню.

Магазинът беше претъпкан, точно според очакванията му. Прекоси приземния етаж, излезе на Лексингтън и хвана друго такси. Този път слезе само на една пресечка от „Позитано“ и забързано тръгна по тротоара.

Искаше да е абсолютно сигурен, че не води опашка след себе си и по тази причина хлътна в безистена на един магазин за обувки. Остана там нови пет минути, наблюдавайки минувачите по тротоара и доста по-спокойното автомобилно движение по платното на авеню Медисън. Тук хората бяха далеч по-добре облечени в сравнение с района около моргата. Подозрителни типове изобщо липсваха.

Мислено се поздрави за изобретателността и тръгна към ресторанта. Изобщо не забеляза двамата мъже, които останаха в току-що паркиралия срещу магазина за обувки блестящочерен кадилак. Мина на крачка от него, но огледалните стъкла не пропускаха любопитни погледи.

Бутна вратата и влезе. В предверието имаше нещо като лятна градина, покрита с навес. Отмести едно от увисналите парчета брезент и изведнъж се озова в приятно затопленото помещение. Вляво проблясваше малък бар с махагонов плот, а масите бяха групирани вдясно от вратата и чезнеха в дълбочината на дискретно осветената зала за хранене. Стените и таванът бяха покрити с копринен бръшлян, който изглеждаше изненадващо жив. Сякаш наистина беше влязъл в някой от характерните за Италия ресторант-градини…

Във въздуха се носеше приятният аромат на запържен чесън и Джак изведнъж си даде сметка, че умира от глад.

Ресторантът беше почти пълен, но тук липсваше обичайната напрегнатост и забързана атмосфера на повечето нюйоркски заведения. Разговорите се водеха на тих глас, прекъсвани от приглушеното потракване на посудата. Вероятно именно тази атмосфера беше имала предвид Терез като му каза, че обстановката тук не е типична за Ню Йорк.

Метр д’отелът любезно го поздрави. Джак поясни, че има среща с госпожица Хейгън, човекът леко се поклони и му направи знак да го последва.

Терез изскочи иззад малката масичка до бара и го прегърна. После в очите й се появи тревога.

— Господи, лицето ти изглежда ужасно!

— Това го слушам откакто съм жив — засмя се той.

— Не, сериозно! — отказа да се успокои тя. — Наистина ли всичко е наред?

— Честно казано, изобщо бях забравил за лицето си — отвърна той.

— Изглеждаш безпомощен като дете — установи Терез. — Не смея дори да те целуна…

— Защо? — сви рамене той. — Устните ми са наред… Тя се засмя и му се закани с пръст.

Седнаха.

— Какво ще кажеш за ресторанта? — попита Терез и разгъна колосаната салфетка върху коленете си.

— Харесва ми, защото има уют — рече Джак. — А това може да се каже за малко заведения в този град. Но никога не бих се отбил, вероятно защото и рекламата му е дискретна…

— Това е едно от любимите ми заведения — усмихна се Терез.

— Благодаря, че настоя да се срещнем тук — отвърна на усмивката й той. — И трябва да призная, че беше права. Наистина умирам от глад…

В продължение на петнадесет минути изследваха дебелото като търговски каталог меню, изслушвайки предложенията на келнера. След това поръчаха.

— Какво ще кажеш за малко вино? — попита Терез.

— Защо не? — сви рамене той.

— Ще го избереш ли? — подаде му менюто тя.

— Изпитвам подозрението, че ти отдавна знаеш какво точно се пие тук…

— Червено или бяло? — стана делова Терез.

— Нямам предпочитания.

Виното пристигна и беше разсипано в чашите. Двамата се облегнаха в удобните кресла и направиха опит да се отпуснат. Терез беше доста по-напрегната от него и на няколко пъти хвърли бегъл поглед към часовника си.

— Видях те! — заядливо подхвърли той.

— Какво видя?

— Че гледаш часовника си. Нали уж щяхме да се отпуснем? По тази причина не ти разказвам за тежкия си ден и не питам за твоя…

— Извинявай, прав си — въздъхна Терез. — Но някои рефлекси са по-силни от мен. Колийн и момичетата от екипа продължават да работят и това вероятно ме кара да се чувствам малко гузна…

— Мога ли да попитам как върви кампанията?

— Добре — отвърна Терез. — Днес обаче бях толкова нервна, че не издържах и поканих на обяд приятелката си от „Нешънъл Хелт“. Тя толкова се ентусиазира от идеите ни, че поиска позволение да ги сподели с шефа си. Следобед се обади да каже, че президентът ги е харесал много и е решил да увеличи бюджета ни с цели двадесет процента!

Джак направи опит да изчисли какво означават двадесет процента. Това бяха милиони долари, които без съмнение щяха да вземат от здравните осигуровки на стотици хиляди хора. Премълча тези мисли, просто защото не искаше да разваля вечерта. Вместо това се усмихна и я поздрави.

— Благодаря.

— От чутото дотук бих казал, че денят ти съвсем не е бил толкова лош — подхвърли той.

— Одобрението на клиента е само началото — въздъхна Терез. — Сега ни предстои реализацията на презентацията и практическата кампания. Нямаш представа какви проблеми възникват при заснемането на един 30-секунден телевизионен клип!

Отпи една глътка и отново погледна часовника си.

— Пак го направи! — погледна я с престорено раздразнение Джак.

— Ох, прав си! — плесна се през ръката тя. — Вече наистина не знам какво върша! Май наистина съм станала непоправима работохоличка! Чакай, чакай… Знам какво ще направя!

Просто ще махна проклетия часовник от ръката си! — Откачи верижката и пусна миниатюрната златна машинка в ръчната си чанта. — Така добре ли е?

— Много по-добре — кимна с усмивка Джак.

 

 

— Тоя тип май се мисли за супермен! — изръмжа Туин. — И сигурно ни се присмива, копелето… Ама аз започвам да се ядосвам!

— Защо тогава сам не свършиш работата, а пращаш мен? — попита Фил. По челото му блестяха ситни капчици пот.

Приведен над волана на кадилака си, Туин бавно извърна глава. Фаровете на преминаващите коли хвърляха разсеяна светлина върху бледото лице на помощника му.

— Я се вземи в ръце! — изръмжа той. — Знаеш, че не мога да вляза там, защото докторчето веднага ще ме познае. А за нас най-важно е да го изненадаме!

— Но и аз бях в апартамента му, нали? — нервно възрази Фил.

— Да, ама копелето изобщо не те погледна — отвърна Туин. — Нито пък си му удрял юмрук в зъбите… Бъди спокоен, няма да те познае.

— Но защо аз? — продължаваше да упорства Фил. — Би Джей изгаря от желание да го направи, особено след онази бъркотия в аптеката…

— Има опасност докторът да го разпознае — рече Туин. — А и това е шанс за теб. Братята отдавна мърморят, че не се занимаваш с мокра работа и едва ли заслужаваш да бъдеш мой заместник. Повярвай ми, аз зная какво правя…

— Хич ме няма по тая част! — отчаяно промърмори Фил. — Никога досега не съм стрелял по човек!

— Много е лесно, приятел — ухили се Туин. — Щрак и готово! Докато се чудиш какво става и работата е свършена. А после даже ти става приятно, защото целият си се надървил!

— Не знам дали съм се надървил, но със сигурност съм се вдървил! — промърмори Фил.

— Спокойно, момче… Влизаш вътре, не говориш с никого, не поглеждаш никого. Вадиш патлака от джоба си чак когато се изправиш на масата пред доктора. После само натискаш спусъка — щрак и готово. Обръщаш се и излизаш, скачаш в колата и изчезваме, фасулска работа!

— Ами ако докторът побегне?

— Няма да побегне. Ще бъде толкова втрещен, че дори пръст няма да помръдне. Ако очаква да го свитнем, може и да направи опит. Но ако всичко му дойде изневиделица — няма начин… Виждал съм хора в такова положение и знам, че изобщо не помръдват.

— Нервен съм — облиза устни Фил.

— Добре де, нервен си… Я дай да те огледам. Как е вратовръзката ти?

Фил протегна ръка и опита възела.

— Мисля, че е добре…

— Не добре, а страхотно! — блъсна го по рамото Туин. — Изглеждаш като джентълмен, който е тръгнал на църква! Приличаш на банкер, или адвокат, човече!

Фил се намръщи от силата на удара. Продължаваше да е притеснен, никак не му се искаше да изпълни това, към което го принуждаваше шефът му. Но на този етап просто нямаше избор.

— Окей, човече, време е — рече Туин, шляпна го за последен път по рамото и се пресегна да отвори дясната врата.

Фил слезе, краката му сякаш бяха гумени.

— Хей, Фил — подвикна след него Туин. — Точно тридесет секунди след като влезеш, аз ще спра пред вратата. Излизаш, скачаш в колата и изчезваме. Ясно?

— Ясно — кимна Фил, изпъна рамене и се насочи към ресторанта. Пистолетът тежеше в десния джоб на панталоните му.

 

 

След първата среща Джак беше убеден, че Терез е една делова жена, която никога не губи времето си в празни приказки. Но сега разбра, че е сбъркал. Още след първата чаша вино тя започна да отговаря по достоен начин на подмятанията му за прекалената си всеотдайност в работата, а след втората вече беше в пълен синхрон със заядливия му хумор и двамата се смееха от сърце.

— Сутринта бях убеден, че съм забравил да се смея — призна й той.

— Като комплимент ли да го приема? — попита тя.

— Разбира се.

Терез сгъна салфетката си.

— Извинявай, но ще отскоча до тоалетната — надигна се тя. — Мисля, че ордьоврите ще пристигнат всеки момент…

— Разбира се — кимна той, хвана масата и леко я отмести встрани да й направи място. В това заведение пространството между масите беше малко.

— Да не избягаш! — стисна рамото му тя. — Веднага се връщам…

Джак я проследи с очи как приближава до метр д’отела, пита го нещо и човекът сочи към дъното на заведението. Беше облечена в едно от своите делови костюмчета с проста кройка, което прилепваше към стройната й фигура. Лесно беше да си представи, че тази жена подхожда към физическите упражнения по същия всеотдаен начин, по който се отнася и към работата си.

Отмести поглед и насочи вниманието си към масата. Отпи глътка вино. Някъде беше чел, че червеното вино убива микробите. Това го накара да се замисли за нещо, което беше пропуснал — за мерките, които беше взел срещу грипния вирус, но мерки, които изключваха околните. Дали пък няма да лепна заразата на Терез? — запита се с тревога той.

Нямаше никакви симптоми, че се разболява, следователно не може да я зарази, успокои се той. Мислите за грипа му напомниха за римантидина. Извади шишенцето от джоба си и глътна едно от големите оранжеви хапчета.

Очите му обходиха залата. Направи му впечатление, че всички маси са заети, но келнерите ги обслужват спокойно, дори някак лениво. Това вероятно се дължи на опит и тренировка, рече си той.

На бара вдясно седяха няколко мъже и жени, вероятно в очакване на свободна маса. Платнището на входната врата се отметна и в заведението влезе добре облечен млад афро-американец.

Не беше сигурен с какво точно привлече вниманието му. Може би с високото си телосложение, което му напомни за младежите на баскетболната площадка. Поколебал се за миг, новодошлият бавно тръгна между масите. Вероятно търсеше познати. Походката му обаче не се отличаваше с характерната за чернокож младеж лека, пъргава и енергична стъпка. Придвижваше се така, сякаш носи тежък товар на гърба си. Дясната му ръка беше в джоба, а лявата висеше отстрани на тялото, вдървена като протеза.

Джак продължаваше да го гледа как върви между масите и нервно върти глава. На пет-шест метра от вратата го пресрещна метр д’отелът, двамата си размениха няколко думи.

После посетителят възобнови движението си към вътрешността на залата, а главата му продължаваше да се върти във всички посоки.

Джак вдигна чашата си и отпи глътка вино. В същия момент очите на непознатия срещнаха неговите, тялото му промени посоката на движението си и се насочи право към масата.

Видя като насън как в дясната му ръка се появява пистолет и дулото се насочва право в гърдите му.

В затвореното пространство на ресторантчето изстрелът екна с оглушителна сила. Джак инстинктивно издърпа покривката към себе си, сякаш можеше да се предпази с нея. Чашите и бутилката се стовариха на пода с оглушителен трясък.

Последва кратък миг на пълна тишина. Секунда по-късно тялото политна напред и се строполи върху масата, а пистолетът изтропа на пода.

— Полиция! — извика напрегнат мъжки глас. Някакъв човек се изправи в средата на залата. В едната му ръка проблясваше полицейска значка, а другата стискаше тежък револвер 38-ми калибър. — Без паника! Всички да останат по местата си!

Джак с отвращение изтика масата напред, тъй като се оказа притиснат до стената. Тялото на мъжа се извъртя и рухна на пода.

Полицаят прибра значката и револвера, а после пъргаво приклекна и опипа пулса на непознатия. В следващия миг вдигна глава и заповяда да позвънят на 911 за линейка.

Едва след това настъпи хаосът. Повечето мъже скочиха на крака, жените се разпищяха. Онези, които бяха близо до вратата, побързаха да хукнат навън.

— Останете по местата си! — отново извика полицаят. — Ситуацията е под контрол!

Част от посетителите се подчиниха, други останаха на крака с опулени от смайване очи.

Успял да възвърне самообладанието си, Джак приклекна до полицая и рече:

— Аз съм лекар.

— Знам — кимна онзи. — Хвърлете му едно око, но се страхувам, че вече е пътник…

Джак потърси пулса на жертвата, питайки се откъде ченгето знае, че е доктор. Пулс нямаше.

— Нямах друг избор — прошепна забързано полицаят. — При толкова много хора наоколо трябваше да се прицеля в лявата част на гърдите му и вероятно съм улучил сърцето…

После и двамата се изправиха. Очите на полицая пробягаха по фигурата на Джак.

— Добре ли сте?

— Предполагам — промърмори Джак и сведе замаян поглед към тялото си. Не усещаше нищо, но от опит знаеше, че може да се окаже прострелян.

— Размина се на косъм — въздъхна ченгето. — Признавам, че изобщо не допусках нещо да ви се случи точно тук…

— Какво искате да кажете?

— Очаквах неприятности след излизането ви от ресторанта — поясни другият.

— Не знам за какво говорите, но съм щастлив, че се оказахте тук — въздъхна Джак.

— За това трябва да благодарите на Лу Солдано — сви рамене полицаят.

Терез изскочи от вратата на тоалетната в дъното и забърза към масата. Върху лицето й се беше изписало тотално объркване. Зърнала трупа на пода, тя ахна и притисна длан към устата си, а в очите й се появи смайване.

— Какво стана? — дрезгаво попита тя. — Пребледнял си като платно!

— Жив съм — отвърна с колеблив глас Джак. — Благодарение на този полицай…

Терез се извърна към непознатия, но не успя да го попита нищо. Откъм улицата се разнесе пронизителен вой на сирени.