Робин Кук
Заплаха (27)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ ГЛАВА
Понеделник, 25 март 1996 г. 18:00 часа

Бет Холдърнес остана след работно време, тъй като трябваше да заложи слюнчените проби на всички болнични служители. Нощната смяна се беше появила навреме, но в момента всички вечеряха в столовата. Дори Ричард беше изчезнал, макар че никой не знаеше дали си е тръгнал, или все още е някъде из болницата.

Лабораторията беше пуста и Бет реши, че сега е времето да направи някои проверки. Слезе от високото си столче, пристъпи към вратата и надникна оттатък. Общото помещение беше празно.

Обърна се и се насочи към тежките изолирани врати в дъното на микробиологията. Не знаеше дали в това, което се готвеше да извърши, има нещо нередно, но обещанието си е обещание и трябва да бъде изпълнено. Не беше съвсем наясно с мотивите на доктор Джак Степълтън, но поведението на Мартин Шевю — собственият й началник, беше абсолютно неразбираемо. Той винаги се държеше темпераментно, но напоследък проявяваше грубост по отношение на всички и това беше доста странно…

Следобед се появи в лабораторията като вихрушка, малко след като доктор Степълтън си тръгна. Пожела да узнае за какво е идвал тук медицинският следовател, с кого е разговарял, какво е търсил. Бет направи опит да обясни, че не е ставало въпрос за нищо съществено, но Шевю дори не я чу. Започна да крещи и да сипе заплахи. Стигна дори дотам, че се закани да я уволни за неизпълнение на заповед.

Бет го слушаше с насълзени очи и мълчеше. После, когато Шевю излетя навън, тя изведнъж си спомни за думите на доктор Степълтън, който каза, че в поведението на много хора от болничната управа има нещо гузно. Май ще се окаже прав, рече си тя и изведнъж разбра, че ще направи всичко възможно, за да му помогне…

Изправи се пред двете изолирани врати. Лявата водеше към фризера, а дясната — към инкубатора. Поколеба се за миг откъде да започне, после отвори дясната. Цял ден беше влизала и излизала от тази камера, тъй като именно там се залагаха слюнчените проби. Отлично знаеше какво има вътре, оставаше й да провери само няколко метални сандъчета, подредени в далечния ъгъл.

Дръпна ръчката, тежката врата бавно се отвори. Лъхна я топъл и влажен въздух. Във вътрешността на инкубатора се поддържаше температура от 37 градуса, близо до телесната. Това беше логично, тъй като много вируси и бактерии се развиват най-добре именно при температурата на човешкото тяло.

Вратата зад гърба й автоматически се затвори. Камерата не беше голяма — около два на три метра. Светлината идваше от две крушки на тавана, скрити в предпазни решетки. Лавиците бяха изработени от перфорирани стоманени листове и заемаха всички стени.

Бет пристъпи към дъното. Там бяха подредени сандъчета от неръждаема стомана, които беше виждала и преди, но никога не се беше интересувала от тяхното съдържание.

Хвана едно от тях с двете си ръце и бавно го постави на пода. Беше голямо колкото кутия за обувки. Направи опит да вдигне капака и едва тогава забеляза, че сандъчето е заключено с миниатюрен катинар.

Учудването й бързо отстъпи място на подозрението. Почти нищо в лабораторията не се заключваше. Вдигна сандъчето и внимателно го върна на мястото му. После се зае да изследва останалите. Оказа се, че всички са заключени с подобни катинарчета.

Наведе се и огледа сандъчетата на долния рафт. Същата работа. Вниманието й беше привлечено от състоянието на петото сандъче, отляво надясно… Плъзна ръка по капака и напипа катинара. Подозрението й излезе вярно: езичето не беше щракнато… Вдигна го и веднага усети, че е доста по-леко от предишното, най-вероятно празно. Отмести капака и с облекчение установи, че вътре са подредени няколко лабораторни стъкълца, на които липсваха обичайните за всички проби етикети. Бяха обозначени само с буквено-цифрови комбинации, изписани с мазен флумастер върху обратната страна.

Ръката й предпазливо потъна в сандъчето и излезе обратно с едно от стъкълцата между пръстите. Надписът върху долната му част беше А-81, а колонията бактерии под миниатюрното капаче очевидно се развиваше добре. Бяха слузести, в добре известната на Бет хранителна среда, която се наричаше шоколадова гъба.

Зад гърба й се разнесе остро изщракване и вратата рязко се отвори. Бет се почувства като малко дете, хванато да бърка в буркана със сладкото. Натика набързо стъкълцето обратно в сандъчето и го взе в ръце с намерението да го върне на мястото му върху долния рафт.

За съжаление времето не й стигна. Още преди да успее да затвори капачето, пред нея се изправи доктор Шевю. В ръцете му се поклащаше абсолютно същото сандъче.

— Какво правиш тук? — подозрително попита той.

— Ами аз… — Това беше всичко, което успя да излезе от устата й.

Доктор Шевю тръсна сандъчето на един от близките рафтове и рязко посегна към това, което държеше Бет.

— Къде е катинарчето? — изръмжа той.

Бет протегна разтворената си длан. Мартин рязко грабна катинарчето и внимателно го огледа.

— Как го отвори?

— Беше си отворено…

— Лъжеш!

— Не лъжа — промълви Бет. — Беше отворено и именно по тази причина привлече вниманието ми…

— Все едно и също! — кресна Шевю и камерата сякаш започна да вибрира.

— Нищо не съм пипала! — рече Бет.

— Откъде да знам, че е така? — изръмжа Мартин, отвори капака на сандъчето и внимателно огледа съдържанието му. Явно остана доволен, тъй като шумно затръшна капака и щракна катинарчето.

— Хвърлих едно око, нищо повече — добави Бет, усетила как самообладанието й бавно се възвръща.

Мартин постави сандъчето на мястото му, отстъпи крачка назад и започна да брои. После рязко й заповяда да излезе навън.

— Съжалявам — промълви тя докато го чакаше да залости двойно изолираната врата. — Не знаех, че не трябва да пипам тези сандъчета…

На прага се появи Ричард. Доктор Шевю махна с ръка и гневно му описа какво е заварил в лабораторията.

Очевидно разтревожен, Ричард се извърна към Бет и рязко попита защо е ровила из сандъчетата. После изказа предположението, че май не я товарят с достатъчно работа.

— Никой не ми е казал, че не трябва да ги пипам! — извика през сълзи Бет.

— Но никой не ти е казал и противното! — остро отвърна Ричард.

— Това май е работа на доктор Степълтън, а? — заплашително изръмжа Шевю. Моментното й колебание му беше достатъчно. — Всичко е ясно! Вероятно те е запознал с налудничавите си идеи за умишлено разпространяваните зарази!

— Нищо подобно! — извика Бет. — Казах му, че не искам да разговарям с него!

— Говорил е той, а ти си слушала! — поклати глава Мартин. — Но аз нямам никакво намерение да търпя подобно поведение! Уволнена си, госпожице Холдърнес! Събирай си нещата и се махай от очите ми!

Бет понечи да протестира, но сълзите я задавиха.

— Няма да ти помогнат нито плачът, нито оправданията! — хладно я изгледа Шевю. — Сама си си виновна, сега трябва да понесеш последиците. Хайде, махай се!

 

 

Туин протегна ръка над изподрасканата повърхност на бюрото и остави слушалката. Истинското му име беше Марвин Томас, но го наричаха „Туин“^[1], защото имаше брат близнак. Приличаха си като две капки вода, никой не можеше да ги различи. Но при една от честите гангстерски войни за територии между „Черните крале“ и враговете им от бандата в Ийст Вилидж, брат му беше убит…

Очите му бавно се спряха върху лицето на Фил — висок и кльощав тип, който хич го нямаше в ръкопашните схватки, но в замяна на това притежаваше пъргав ум. Благодарение на това качество Туин го беше издигнал до нивото на свой пръв помощник. Единствено Фил беше имал достатъчно акъл, за да реши проблема с мангизите, които бандата получаваше от продажбата на наркотици. Преди неговата намеса ги криеха в една изолирана водопроводна тръба в мазето на Туин…

— Не мога да ги разбера тези типове — промърмори Туин. — Онзи шантав доктор май не е разбрал предупреждението и си прави каквото ще! Представяш ли си? Погалих го лекичко, казах му какво го чака, но само три дни по-късно той ми показва среден пръст! Това е проява на неуважение!

— Какво казват клиентите? — попита Фил, който беше присъствал на предупреждението в апартамента на Джак и знаеше за какво „погалване“ става въпрос. — Пак ли ще ходим да го съветваме?

— Този път искат да го махнем — поклати глава Туин. — Един Господ знае защо не пожелаха това още първия път… Дават пет стотачки… — На лицето му се появи зловеща усмивка: — Но най-смешното е, че бих го направил и безплатно… Не можем да си позволим подобно неуважение, тъй като скоро ще се окажем извън бизнеса!

— Реджиналд ли ще пратим? — попита Фил.

— Че кой друг? — сви рамене Туин. — Той най-много си пада по такива неща…

Фил се изправи, размаза фаса си с ток и бавно тръгна по мръсния коридор. В предната стая беше задимено от цигарите на половин дузина мъже, които играеха карти.

— Хей, Реджиналд! — подвикна той. — Готов ли си за екшън?

Реджиналд премести клечката за зъби в другия край на устата си и бавно вдигна глава.

— Зависи…

— Мисля, че задачката ще ти хареса — ухили се Фил. — Пет стотачки, за да махнеш оня доктор, на когото отмъкна колелото…

— Хей, човече, и аз съм готов да го направя! — подвикна Би Джей. Така викаха на дебелака Брус Джеферсън, чиито бутове имаха по-голяма обиколка от кръста на Фил. Той също беше присъствал на предупреждението на Джак.

— Туин иска Реджиналд — поклати глава Фил.

Реджиналд захвърли картите и с изправи.

— И без това не ми върви — промърмори той и последва Фил към кабинета на шефа.

— Разбра ли за какво става въпрос? — изгледа го очаквателно Туин.

— Докторът трябва да се махне, срещу пет стотачки — отвърна Реджиналд. — Друго има ли?

— Има — изръмжа Туин. — Трябва да махнеш и едно бяло пиленце… Даже ще е по-добре да отскочиш първо до нея… Ето ти адреса…

Върху смачканото листче хартия беше изписано името и адреса на Бет Холдърнес.

— Имаш ли претенции за начина? — попита Реджиналд.

— Тц — поклати глава Туин. — Просто ги очисти…

— Ще ми се да пробвам новия автомат — ухили се Реджиналд и клечката за зъби щръкна от ъгъла на устата му.

— Добре — кимна Туин. — Да видим дали си струва мангизите, които дадохме за него… — Издърпа чекмеджето на бюрото и извади един чисто нов автоматичен пистолет „Тек“, върху чиято ръкохватка все още имаше фабрична смазка. Плъзна го по плота и Реджиналд го хвана миг преди да падне. — Забавлявай се…

— Точно това мисля да направя — изръмжа Реджиналд. Държеше се преднамерено спокойно, но очите му блестяха от предстоящото удоволствие.

Напусна сградата в отлично настроение. Тази работа винаги му беше допадала.

Отключи черното „камаро“ и се плъзна зад кормилото. Автоматичният пистолет легна върху съседната седалка, скрит под вестник. Моторът забоботи, касетофонът се включи. Новият рап-албум, който много му допадаше. Озвучителната система на колата му беше обект на завист от всички членове на бандата. Басите бяха толкова мощни, че като нищо можеха да вдигнат керемидите на околните съборетини.

Хвърли един поглед на листчето с адреса на Бет Холдърнес и потегли. Главата му се поклащаше в такт с оглушителната музика.

 

 

Бет не се прибра направо у дома. Беше прекалено развълнувана, имаше нужда да излее душата си пред някого. Отби се при една приятелка, разказа й какво се е случило, дори изпи чаша вино. Олекна й мъничко, но все още не можеше да повярва, че е уволнена. На всичкото отгоре продължаваше да се пита какви бяха пробите в онези сандъчета, станали причина за инцидента в лабораторията.

Живееше в един 5-етажен блок на Осемдесет и трета улица-изток, между Първо и Второ авеню. В сравнително приличен квартал, но в доста занемарен блок. Собственикът избягваше да влага пари за поддръжка и все нещо не беше наред. Тази вечер се оказа, че някой е напънал с лост ключалката на входната врата и Бет мрачно поклати глава. Това се беше случвало и преди. Спомни си, че последния път чакаха цели три месеца, за да дойде някой и да оправи вратата.

Решението да се премести беше взела доста отдавна, но за наемането на нов апартамент беше необходим депозит, който тя все още не беше събрала. А сега, останала без работа, вероятно ще трябва да използва част от спестяванията си, което означаваше, че преместването се отлага за неопределено бъдеще.

Пое нагоре по стълбите. Нещата могат да бъдат и далеч по-лоши, рече си тя. Слава Богу, че съм жива и здрава… Спря пред вратата на апартамента си и бръкна в чантичката за ключа. Винаги губеше известно време да го търси, но предпочиташе да го държи отделно от ключа за вратата долу. Така нямаше опасност да изгуби и двата едновременно.

Най-накрая го откри и го пъхна в ключалката. Влезе, по навик залости след себе си и отново започна да рови в чантичката. Откри визитната картичка на Джак Степълтън, отпусна се на дивана и вдигна слушалката.

Минаваше седем, но тя все пак набра номера на Патологическия център. Телефонистката съобщи, че доктор Степълтън си е тръгнал. Навъртя цифрите на домашния му телефон, записани на гърба на картичката, но й отговори секретарят.

— Доктор Степълтън, обажда се Бет Холдърнес — рече в слушалката тя. — Имам нещо за вас… — Обзе я внезапно вълнение, наложи да се направи пауза и да преглътне сълзите си. — Трябва да поговорим! Открих нещо, но за съжаление ме уволниха… Моля ви, обадете се!

Прекъсна връзката, но слушалката колебливо се поклати в ръката й. За момент помисли да навърти отново и да опише това, което откри, после се отказа и реши да изчака неговото обаждане.

Понечи да стане, но страхотен трясък откъм антрето я принуди да замръзне на мястото си. Входната врата отлетя на пантите си и се тресна в стената с такава сила, че топката на бравата откърти парче мазилка. А резето, което й беше давало чувство на сигурност, изскочи навън с такава лекота, сякаш през цялото време е било завинтено в картон.

На прага, сред облачета прах, изплува тъмна фигура. Мъжът беше облечен в черни кожени дрехи. Очите му пробягаха по тялото на вцепенилата се от ужас Бет, ръката му затръшна вратата. В апартамента се възцари тишина, нарушавана единствено от приглушените звуци на телевизор у съседите.

Ако Бет беше имала възможност да предвиди подобна ситуация, тя с положителност би направила опит да избяга, или поне да се развика. Но не стори нито едното, нито другото. Беше абсолютно парализирана от ужас.

Мъжът пристъпи към нея. Лицето му беше напълно безизразно. От устата му стърчеше клечка за зъби, а в лявата му ръка се поклащаше огромен пистолет, чийто пълнител стърчеше най-малко тридесетина сантиметра надолу.

Спря се точно срещу нея. Без да каже дори дума, той бавно вдигна оръжието си и го насочи в челото на Бет, която потръпна и затвори очи…

 

 

Джак излезе от станцията на метрото на Сто и трета улица и затича с равна крачка на север. Времето беше хубаво, температурата на въздуха — нормална. На игрището сигурно става страхотен мач, рече си той. И наистина беше така. Уорън го зърна през телената мрежа и нервно му подвикна да си раздвижи задника и час по-скоро да идва на площадката.

Насочи се към дома си, поддържайки същото равномерно темпо. Наближи блока, спомените от петъчната вечер неволно изплуваха в съзнанието му. Днес пак го бяха засекли в „Дженерал“, а това означаваше, че има всички шансове отново да бъде посетен от „Черните крале“. Но този път беше готов и възнамеряваше да вземе съответните мерки.

Подмина входа, наведе се и влезе в ниския тунел за отпадъци, който водеше към задния двор. Лъхна го острата миризма на урина. Задният двор приличаше на бунище. В здрача се виждаха купища ръждясали пружини, счупени детски колички и стари автомобилни гуми.

Ръждивата аварийна стълба стърчеше на около два метра от повърхността, към последното й стъпало беше прикрепено бетонно блокче за тежест. Джак обърна една кофа за боклук с дъното нагоре, стъпи върху нея и рязко дръпна блокчето. Стълбата с трясък се разтвори.

Пое предпазливо нагоре. Когато стигна площадката на първия етаж, блокчето под краката му отскочи нагоре и зае първоначалното си положение. Замръзна на място и напрегна слух. Искаше да е сигурен, че действията му са останали незабелязани. Никой не надникна от прозореца си, никой не се оплака от вдигнатия шум. Пое си дъх и продължи нагоре.

Всяка площадка му предлагаше възможността да надникне в бита на съседите си, но той упорито гледаше право напред. Беднотията го потискаше, освен това се опасяваше, че от височината може да му се завие свят. Още от малък изпитваше ужас от високото…

Наближи етажа си и забави ход. Аварийната стълба минаваше точно между прозорците на кухнята и спалнята му. И в двете помещения светеше. Сутринта беше оставил всички лампи запалени.

Наведе се и предпазливо надникна в кухнята. Вътре нямаше никой. Плодовете на масата бяха струпани така, както ги беше оставил. През отворената врата се виждаше част от антрето. Резето на входната врата си беше на мястото.

Обърна се и надникна в спалнята. Всичко изглеждаше така, както го беше оставил. Бутна прозореца и скочи вътре. Съзнателно бе поел риска да не залости този прозорец. Направи бърза обиколка на апартамента, искаше да бъде сигурен, че всичко е наред. Следи от неканени гости нямаше.

Преоблече се в спортен екип и излезе по същия път. Слизането се оказа по-трудно от изкачването, но той стисна зъби. Обстоятелствата просто не позволяваха да влиза или излиза в блока по нормален начин.

Прекоси тунела и предпазливо надникна навън. Тротоарът беше пуст, в паркираните коли не се забелязваха хора.

Убедил се, че наоколо няма бандити, той изскочи навън и затича към баскетболната площадка.

За съжаление беше закъснял. Аварийната стълба му бе отнела прекалено много време. Наложи се доста да почака, преди да бъде включен в играта. А когато това най-сетне стана, отборът му се оказа доста слаб.

Тази вечер стрелбата му от средно и далечно разстояние беше много добра, но съекипниците му играеха отчайващо зле. За огромно удоволствие на Уорън, чийто тим печелеше постоянно и не излизаше от площадката.

Разочарован от лошия си късмет, Джак навлече горнището на анцуга и се насочи към изхода.

— Тръгваш ли си, човече? — подвикна след него Уорън. — Остани още малко, може би ще ти пуснем аванта!

Това не беше проява на злорадство, а просто част от правилата, което властваха тук. Всички го правеха.

— Нямам нищо против загубата, стига да ми е нанесена от достоен противник! — не му остана длъжен Джак. — Но когато губя от леваци, наистина ме е яд!

Репликата му предизвика одобрителни възгласи от страна на зяпачите.

Уорън се стрелна напред, изправи се пред него и заби показалец в гърдите му.

— Леваци ли каза? — застрашително изръмжа той. — Тогава ти предлагам следното: правиш петица по свой избор и играеш срещу нас!

Очите на Джак пробягаха по площадката. Всички гледаха насам. Умът му механично започна да отчита плюсовете и минусите на това предизвикателство. Имаше нужда от още раздвижване и много му се искаше да поиграе. Но изборът на четирима души от зяпачите щеше да предизвика недоволство у останалите. В продължение на месеци се беше борил да бъде приет и не искаше да рискува. Освен това винаги имаше шанс да загубят и да станат обект на безмилостни подигравки от страна на Уорън и останалите зяпачи… Преценил, че не си струва да рискува, той бавно поклати глава:

— Не, мисля да направя един малък крос в парка и да се прибирам…

Уорън моментално се възползва от възможността да спечели още една малка победа. Извърнал се към своите привърженици, той направи знака на победата с два пръста, поклони се на овациите, обърна гръб на Джак и извика:

— Има ли други кандидати?

Джак с мъка скри усмивката си. Отношенията на баскетболната площадка бяха умалено копие на отношенията в огромния град. Защо никой от известните имена в психологията не се е сетил да ги превърне в обект на научно изследване?

Бутна мрежестата врата, излезе на тротоара и затича към Сентрал парк, който се тъмнееше на изток. Любимото му място за разтоварване, далеч от суматохата на големия град…

 

 

Реджиналд кипеше от безсилен гняв, но нямаше какво да направи. Беше изключено да се появи на игрището в този враждебен квартал, затова предпочете да изчака в черното си Камаро. Единствената му надежда беше след края на мача Джак да се измъкне от тълпата и да отиде някъде сам, може би в близкото кафене за една бира.

Видя го да напуска играта и да облича анцуга си, ръката му бръкна под вестника на съседната седалка и свали предпазителя на големия „Тек“. После до слуха му долетя предизвикателството на Уорън и разбра, че ще трябва да изчака още един мач…

Но сгреши. Няколко минути по-късно Джак напусна игрището. Реджиналд доволно кимна с глава, но миг по-късно тревогата му отново се появи. Вместо да тръгне към някое от близките кафенета, докторът се насочи право на изток.

Проклинайки под нос, Реджиналд направи обратен завой, без да се съобразява с интензивното улично движение. Някакво такси изскърца със спирачките си, а водачът гневно натисна клаксона. Беше едно от онези азиатски копелета, които караха кръвта на Реджиналд да кипва в момента, в който ги зърне. Ръката му потрепна по посока на автоматичния пистолет. Изпита неудържимо желание да му изпразни един пълнител в жълтата муцуна.

След минута-две разочарованието му се стопи. Шантавият доктор прекоси Сентрал Парк Уест и се насочи към горичката отвъд нея! Реджиналд паркира и изскочи от колата с вестник в ръце. Под него тежеше пистолетът. Хукна след Джак, криволичейки между колите на уличното платно.

Близкият вход на парка се сливаше с грапавата настилка на Уест Драйв, веднага вляво се издигаше широко каменно стълбище, което водеше към върха на близката канара. Няколкото улични лампи му позволиха да зърне фигурата на доктора, която бързо се стопи в мрака.

Реджиналд бързо пое нагоре. Беше доволен, беше дори малко учуден на късмета си. Жертвата сама му предлагаше най-доброто и най-чистото решение на поставената задача.

 

 

От гледна точка на Джак обаче паркът предлагаше самота и спокойствие. Тъмнината наистина пречеше на зрението му, но това се отнасяше и за всички останали. Беше твърдо убеден, че „Черните крале“ ще го потърсят в апартамента и квартала наоколо.

Тук теренът беше изненадващо стръмен и каменист. Районът неслучайно се казва Грейт Хил^[2], рече си той. Тясната асфалтирана пътечка се виеше нагоре, между плътната стена на обезлистени дървета. На светлината на луминисцентните лампи гората изглеждаше обвита в гигантска паяжина.

Успокои дишането си и затича с равномерни крачки. Градът остана зад гърба му, вече можеше да мисли далеч по-ясно. Запита се дали войната, която беше започнал, действително се дължи на ненавистта му към „АмериКеър“, както твърдяха Бингъм и Чет. И си отговори, че това е напълно възможно. Защото идеята за умишлено разпространение на четири острозаразни болести сама по себе си беше малко вероятна, за да не кажем напълно изключена. А защитната реакция на хората от „Дженерал“ е предизвикана от собственото му агресивно поведение. Бингъм беше прав в твърдението си, че Джак е от хората, които могат да се държат изключително грубо.

По едно време слухът му долови някакъв звук, който се различаваше от ритмичното потупване на собствените му стъпки. Сякаш на маратонките му имаше налчета. Озадачен, той смени ритъма на бягането. Звукът излезе от синхрон, но скоро отново започна да звучи заедно със стъпките му.

Рискува да се обърне назад и веднага зърна тъмната фигура, която бързо се приближаваше. На светлината на един от стълбовете блесна черно кожено яке, в ръката на непознатия се поклащаше пистолет!

Притокът на адреналин го накара да полети напред с максимална бързина. Налчетата зад гърба му също ускориха ритъма си. Преценил, че може би ще има шанс, ако успее да стигне до някоя оживена улица, Джак трескаво започна да изчислява най-прекия път за излизане от парка. Разбира се, тези изчисления не му донесоха нищо. Беше сигурен само в едно — най-бързо ще стигне до града, ако пресече шубраците вдясно от стръмната пътека. Не беше в състояние да определи какво разстояние трябва да измине — сто метра, километър…

Усетил близостта на преследвача си, Джак направи остър завой надясно и се шмугна в шубраците. Тук беше значително по-тъмно, тичането стана почти невъзможно. Обзет от паника, той се запрепъва през някакви бодливи вечнозелени храсти.

Не след дълго стигна билото на малкия хълм, храстите се разредиха и изчезнаха. Под краката му шумоляха сухи листа, стволовете на дърветата изскачаха пред очите му като неочаквани препятствия.

Натъкна се на един солиден дъб, плъзна се зад него и спря да си поеме дъх. Тежкото дишане му пречеше да чува, ушите му долавяха единствено далечния грохот на уличното движение, равномерен и стабилен като водопад. Отвреме навреме се чуваше клаксон или вой на сирена.

Остана зад дебелия дънер в продължение на няколко минути. Стъпките зад гърба му бяха изчезнали. Отлепи се, надникна иззад ствола и предпазливо тръгна на запад. Стъпваше бавно, внимаваше да не вдига шум по дебелия килим миналогодишни листа. Сърцето блъскаше в гърлото му.

Кракът му изведнъж попадна върху нещо меко, което, за огромен ужас, сякаш избухна пред очите му. В продължение на една безкрайно дълга секунда изобщо не разбираше какво става. Като възкръснал мъртвец от земята се надигна някаква призрачна, покрита с дрипи фигура…

— Мръсници! Гадни копелета! — ревна пронизителен глас, а фигурата заподскача из храстите като дервиш. До нея изведнъж изплува още една, също толкова дрипава.

— Няма да ни вземете количката! — изпищя вторият просяк. — Ей сега ще ви видим сметката!

Джак понечи да се дръпне назад, но първата фигура връхлетя срещу него и замахна. Лъхна го отвратителна воня. Направи крачка встрани да избегне удара, но онзи протегна нокти към лицето му.

Наложи се да напрегне всички мускули, за да отблъсне вонящото същество, което се беше впило в дрехите му. В същия момент екнаха изстрели. Тялото на просяка изведнъж омекна, нещо мокро и лепкаво протече по ръцете на Джак, който рязко отскочи назад и встрани.

Воят на другия просяк секна след втори автоматен ред, на негово място се появи странно гъргорене.

Успял да зърне блясъка на изстрелите, Джак се обърна и хукна в обратна посока. Не гледаше къде тича, клони и храсти шибаха лицето и тялото му. Почвата под него изведнъж изчезна и той полетя във въздуха. Успя да се свие на кълбо миг преди да се стовари в дъното на тесен овраг, запълнен с бодливи храсталаци. В следващия миг вече беше на крака и отново летеше напред.

Изскочи на асфалтираната пътечка толкова внезапно, че рухна на колене. Пред очите му се появи слабо осветено гранитно стълбище. Надигна се, тръсна глава и се понесе натам. Малко преди да изкачи каменните стъпала, зад гърба му тресна единичен изстрел. Куршумът се удари в парапета отдясно и рикошира със зловещо бръмчене.

Затича на зиг-заг нагоре, вземайки стъпалата по две. Скоро се озова на малка каменна площадка с арка, отвъд която имаше още стъпала.

Зад гърба му се долови тропот на тичащи нозе. Преценил, че няма да има време за второто стълбище, Джак се шмугна зад арката. Тук цареше непрогледен мрак. Протегнал ръце пред себе си, той бавно тръгна напред.

Стъпките зад гърба му заглъхнаха. Преследвачът беше стигнал до междинната площадка. Обзет от ужас, Джак се понесе напред, надявайки се да излезе на някоя осветена алея. Но само след метър-два влезе в съприкосновение с невидима в мрака желязна кофа за боклук, която се преобърна и започна да се търкаля с ужасен шум. Просна се върху камъните миг преди да прозвучи дълъг автоматичен откос. Куршумите вдигаха искри по гранитния свод.

Изчака паузата и отново хукна напред. Но зад ъгъла на каменната арка се натъкна на нови, труднопреодолими препятствия — пространството наоколо беше задръстено от бутилки и бирени кутийки, които нямаше как да избегне.

Стисна устни и се понесе напред, въпреки ужасния шум, който вдигаше. Разсеян кръг светлина в дъното маркираше началото на някакво друго стълбище. Най-сетне стигна до него и се понесе нагоре. Тук беше по-светло, можеше да тича по-бързо.

Гласът екна зад гърба му, когато от горния край на стълбището го деляха някакви нищо и никакви два метра.

— Спри, или си мъртъв!

Преценил, че преследвачът е в долния край, Джак бавно се подчини. Нямаше начин да избегне куршум, изстрелян от подобно разстояние.

— Обърни се!

Отново се подчини, очите му се спряха на огромния пистолет, насочен право в гърдите му.

— Помниш ли ме? Аз съм Реджиналд…

— Помня те — кимна Джак.

— Слизай обратно! — заповяда задъхано Реджиналд. — Писна ми да те гоня из тези стълби!

Джак започна да се спуска обратно и спря на три стъпала от преследвача си. Тук светлината идваше единствено от облаците над главите им, които отразяваха сиянието на града. Чертите на Реджиналд се губеха в мрака, а очите му приличаха на две черни дупки.

— Куражлия си, човече — промърмори Реджиналд и огромния „Тек“ бавно се спусна до бедрото му. — Освен това си в отлична форма, това трябва да ти го призная…

— Какво искаш от мен? — попита Джак. — Готов съм да ти дам всичко…

— Нищо не искам — изръмжа онзи. — Освен това вече знам с какво разполагаш, нали ти бях на гости в онзи шибан апартамент… Трябва да те премахна, човече. Говори се, че си пренебрегнал предупреждението на Туин…

— Ще ти платя! — задъхано рече Джак. — Ще ти дам повече, отколкото ще вземеш за тази работа!

— Това ми звучи интересно — ухили се Реджиналд. — Но няма как да направим сделката, защото ще трябва да отговарям пред Туин… Нямаш достатъчно пари, за да ме изкушиш, човече…

— Тогава ми кажи кой ви плаща — погледна го умолително Джак. — Имам право да знам това, не мислиш ли?

— Честно казано, не знам — промърмори Реджиналд. — Знам само, че мангизите са добри. Дават ми пет стотачки, за да си потичам петнадесетина минути в гората… Не е лошо, нали?

— Аз ще ти дам хилядарка! — забързано рече Джак. Сега най-важното беше да удължи разговора.

— Съжалявам — поклати глава Реджиналд. — Нашата малка беседа приключи, номерът ти е изтеглен…

Джак не можеше да повярва, че ще бъде застрелян, ей така, за нищо. При това от един напълно непознат човек… Смътно си даваше сметка, че трябва да накара този тип да говори, но просто не знаеше какво още да каже. А когато дулото на огромния пистолет се насочи в гърдите му, всички мисли излетяха от главата му.

— Аз съм — промърмори Реджиналд. Достатъчно запознат с уличния жаргон на квартала, Джак веднага разбра за какво става въпрос. Реджиналд поемаше отговорността за това, което се готвеше да извърши.

Пистолетът гръмна и той инстинктивно затвори очи. Но не почувства нищо. После изведнъж си даде сметка, че Реджиналд си играе с него, като котка с мишка… Бавно отвори очи. Макар и парализиран от ужас, той беше твърдо решен да не доставя удоволствие на този маниак. Но Реджиналд беше изчезнал…

Примигна няколко пъти, сякаш не вярваше на очите си. После отново напрегна взор. Тялото на Реджиналд беше проснато в подножието на стълбите, тъмната като мастило локва около главата му бавно се разширяваше.

Джак преглътна, но не се помръдна от мястото си. Откъм сянката на арката бавно изплува мъжки силует. На главата му имаше бейзболна шапка, обърната с козирката назад. В ръката му се поклащаше пистолет, голям колкото този на Реджиналд. Мъжът се насочи към оръжието на убития, отхвръкнало на два-три метра встрани. Наведе се да го вдигне, огледа го от всички страни, после го тикна в колана си. Едва след това обърна внимание на жертвата. Направи крачка напред, бутна с крак главата на Реджиналд и огледа раната. Доволен от това, което видя, той прерови джобовете на трупа, измъкна портфейла и го прибра. Едва тогава благоволи да обърне внимание на вцепененият от ужас Джак.

— Хайде, докторе, да вървим — промърмори той.

Джак бавно се спусна по трите стъпала, които го деляха от спасителя му. Позна го едва когато стигна на метър от него. Беше Плюнката!

— Какво търсиш тук?! — попита с пресъхнало гърло той.

— Сега не е време за приказки, човече! — отвърна онзи и цвъкна струйка слюнка между зъбите си. — Трябва моментално да изчезваме, защото единият от онези дрипльовци горе е само ранен и вече със сигурност е викнал ченгетата!

 

 

От момента, в който изстрелът на Плюнката отекна под каменната арка, в главата на Джак се възцари пълно объркване. Нямаше идея откъде изскочи този човек, при това точно когато трябва, нямаше идея и къде го води сега.

Направи опит да протестира. Напускането на сцената на убийството е сериозно престъпление и той прекрасно го знаеше. На всичкото отгоре убийствата бяха две! Но Плюнката изобщо не му обърна внимание, а когато в един момент Джак отказа да тича повече и се опита да обясни защо не трябва да бягат, той се обърна и му зашлеви един доста здрав плесник.

— Хей, какво правиш?! — гневно извика Джак и притисна длан към пламналата си буза.

— Опитвам се да ти вкарам малко акъл в глупавата глава! — хладно отвърна Плюнката. — Трябва час по-скоро да се прехвърлим оттатък, в Амстердам! Дръж това бебче! — Тежкият автоматичен пистолет на Реджиналд изведнъж се оказа в ръцете на Джак.

— Какво да правя с него? — попита той. В ръцете си държеше оръжие, с което беше извършено престъпление. А такива оръжия се пипат само с гумени ръкавици, тъй като служат за веществено доказателство.

— Тикни го под якето си и да бягаме! — нетърпеливо отвърна Плюнката.

— Не става, приятелю! — решително поклати глава Джак. — Ето, вземи си желязото и изчезвай! Но аз не мога да постъпя така…

На Плюнката му дойде до гуша. Дръпна с рязко движение пистолета от ръцете на Джак и притисна дулото в слепоочието му.

— Започваш да ме ядосваш, човече! — просъска той. — Какво ти става, по дяволите? Нима не разбираш, че гората може да е пълна с онези задници от „Черните крале“? Сега ме слушай внимателно, защото няма да повтарям! Ако не си размърдаш задника и то веднага, ще те похарча, ясно? Ако не беше Уорън, за нищо на света нямаше да си разкарвам черния задник из тоя пущинак!

— Уорън ли? — озадачено промълви Джак. Нещата му се сториха безнадеждно объркани, но разбра едно: Плюнката не се шегува и най-добре да му се подчини без повече въпроси. От съвместните им игри на площадката вече знаеше, че този тип е крайно избухлив и изобщо не знае какво прави, когато се ядоса…

— Идваш ли? — застрашително изръмжа Плюнката.

— Да — примирено въздъхна Джак. — Ти решаваш…

— Нямаш представа колко си прав! — кимна онзи, тикна автоматичния пистолет обратно в ръцете му и го побутна пред себе си.

До улица „Амстердам“ се добраха без произшествия. Плюнката хлътна в една телефонна кабина, а Джак остана да се озърта пред нея. В град като Ню Йорк полицейските сирени вият почти непрекъснато, но сега изведнъж му се стори, че всички ченгета са се насочили по следите им. В продължение на години беше считал себе си за жертва, но сега изведнъж бе станал престъпник…

Плюнката остави слушалката и вдигна палец. Джак се усмихна в отговор, макар да нямаше представа какво означава този жест.

Петнадесетина минути по-късно до тротоара спря нисък бежов буик. В купето дънеше оглушителна рап-музика, която се чуваше отдалеч, въпреки вдигнатите огледални стъкла. Плюнката отвори задната врата и кимна с глава. Джак мълчаливо се подчини. Събитията очевидно не бяха под негов контрол.

Плюнката огледа тротоара в двете посоки и скочи на предната седалка. Гумите пронизително изсвириха и колата се стрелна напред.

— Какво става? — попита човекът зад волана. Беше Дейвид, още един от редовните участници в баскетболните битки на корта.

— Цял вагон с лайна, ето какво! — намусено изръмжа Плюнката, смъкна страничното стъкло и шумно се изхрачи.

Болезнено намръщен от тежките баси, които дънеха от многобройните тонколони в купето, Джак измъкна автоматичния пистолет от колана си и го сложи на седалката. Повече не можеше повече да търпи докосването му до кожата си.

— Какво да правя с това? — извика той. Наложи се да крещи, тъй като нямаше друг начин да бъде чут.

Плюнката се обърна, взе пистолета и го показа на Дейвид.

— Последният модел! — подсвирна с уважение онзи.

Поеха по Сто и шеста в пълно мълчание, после завиха надясно и се насочиха към площадката, на която продължаваше да се води ожесточена спортна битка. Дейвид спря до отсрещния тротоар.

— Чакай ме тук! — промърмори Плюнката, отвори вратата и слезе.

Джак остана в колата и мълчаливо гледаше как спасителят му влиза на площадката и спокойно се изправя край страничната линия. В един момент се изкуши да разпита Дейвид, но благоразумието му надделя. Минута по-късно Уорън забеляза високата фигура на Плюнката и прекрати мача.

Двамата си размениха няколко думи до страничната линия, после портфейлът на Реджиналд смени притежателя си и двамата бавно тръгнаха към паркираната на улицата кола. Дейвид смъкна страничното стъкло и Уорън пъхна главата си в процепа.

— Какви ги вършиш, бе приятелче?! — гневно попита той.

— Нищо не върша! — намусено отвърна Джак. — Защо ми крещиш, не виждаш ли че аз съм жертвата?

Уорън замълча. Езикът му изскочи навън и облиза сухите устни. По челото му блестяха ситни капчици пот. След кратък размисъл той рязко се изправи и отвори вратата.

— Излизай! Отиваме у вас да си поговорим!

Джак мълчаливо се подчини. Без дори да го погледне, Уорън тръгна напред. Плюнката остана зад гърба му.

Изкачиха стълбите в пълно мълчание. Уорън проговори едва когато входната врата се затвори след тях.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той.

— „Геторейд“^[3] и бира — отвърна Джак, който едва предния ден бе успял да зареди хладилника си.

— „Геторейд“ — рече Уорън и уморено се тръшна на дивана.

Плюнката предпочете бира.

Джак поднесе питиетата и седна на стола срещу дивана. Плюнката остана прав до вратата.

— Искам да зная какво става! — отсече Уорън.

— Аз също — отвърна Джак.

— Без повече глупости! — гневно повиши тон младежът. — Един път беше напълно достатъчно!

— Какво искаш да кажеш?

— В събота ме попита за „Черните крале“ — напомни му Уорън. — Каза, че питаш само от любопитство. А тази вечер един от тях се опитва да ти види сметката. Ще ти кажа какво знам за тези нещастници — опитват се да играят на едро с наркотици, но са обречени… Схващаш ли? Ако си се замесил в техните игри, аз не те искам в този квартал! Кратко и ясно!

Джак неволно се разсмя. Ето каква била работата!

— Ама ти наистина ли мислиш, че съм наркодилър? — попита той.

— Слушай какво ще ти кажа, докторе — примигна Уорън. — За мене ти си много странна птица. Бог ми е свидетел, че не знам защо си се заселил именно тук. Нямам нищо против, стига да не играеш разни гадни игри… Но ако си тук, защото си въобразяваш, че можеш да стоиш на сянка зад нас, докато ти си пласираш наркотиците, ще трябва сериозно да се замислиш. Ама много сериозно!

Джак прочисти гърлото си и започна. Призна, че е излъгал относно причините, поради които се е интересувал от „Черните крале“, призна и за побоя… После честно добави, че причините за този побой са свързани с пряката му работа, но до този момент не е съвсем наясно за тях…

— Сигурен ли си, че не става въпрос за наркотици? — подозрително го изгледа Уорън. — Ако ме лъжеш, лошо ти се пише!

— Казах ти самата истина — увери го Джак.

— В такъв случай можеш да се считаш за голям късметлия — отпусна се Уорън. — Щеше да си труп, ако Дейвид и Плюнката не бяха разпознали случайно онова копеле с черното „камаро“. А Плюнката има око за тези работи и веднага позна, че копелето се готви да ти види сметката…

— Много съм ти задължен — промълви Джак, обръщайки се към дългуча, който продължаваше да подпира вратата.

— Дребна работа, док — ухили се Плюнката. — Онзи лайнар изгаряше от нетърпение да ти види сметката и нито веднъж не погледна назад! А ние с Дейвид се лепнахме зад гърба му в момента, в който се появи на Сто и шеста!

Джак разтърка слепоочията си. Нещата най-сетне започнаха да се изясняват.

— Каква нощ! — тежко въздъхна той. — Сега трябва да отидем в полицията…

— Да бе, как не! — ядосано го изгледа Уорън. — Никаква полиция!

— Но в парка лежат трупове! Двама, а може би и трима, ако броим онези бездомници!

— Тръгнеш ли за полицията, труповете стават четири! — отсече Уорън. — Слушай какво ще ти кажа, док… Не се забърквай в гангстерски войни, ясно? Тук става въпрос именно за такава война… Онова копеле Реджиналд прекрасно знаеше, че не бива да се мярка насам. Искам да кажа, че тъпата им банда не може да се разхожда из наша територия и да трепе хора… Дори когато става въпрос за някакъв шантав бял доктор като теб! Защото утре ще наберат кураж и ще пречукат някой от нашите братя, разбираш ли? Затова забрави и си гледай твоята работа. На полицията и без това не й пука, дори е доволна, когато черните банди се трепят помежду си. Ако идеш в участъка, ще ни причиниш само неприятности… На себе си също, защото ще престанем да те считаме за приятел.

— Но да избягаш от местопрестъплението е…

— Знам бе, знам — прекъсна го Уорън. — Това е противозаконно и могат да те тикнат в пандиза… Голяма работа! На кого му пука, по дяволите? Ще ти кажа и нещо друго, док… Ти все още имаш проблем. Ако излезе така, че „Черните крале“ са ти издали смъртна присъда, само ние можем да ти опазим задника. Ние, а не ченгетата!

Джак понечи да възрази, после се отказа. Знаеше достатъчно за бандите, които си бяха разпределили Ню Йорк. Уорън е прав — ако „Кралете“ искат смъртта му (нещо далеч по-вероятно след убийството на Реджиналд), полицията изобщо не може да го спаси. Едва ли някой ще поеме разноските по плътната му охрана, двадесет и четири часа в денонощието.

Уорън вдигна глава по посока на Плюнката.

— През следващите няколко дни някой трябва да е плътно залепен за доктора — рече той.

— Няма проблеми — кимна Плюнката.

— Знаеш ли на какво ме е яд най-много — промърмори Уорън, стана на крака и се протегна: — Тази вечер бях събрал страхотно отборче и мачкахме всичко наред!

— Съжалявам — усмихна се Джак. — Следващият път ще ти пусна да ме биеш…

Уорън избухна в смях.

— Едно ще ти кажа, док — изхълца той. — Много си шантав, ама на терена наистина си те бива! — Направи знак на Плюнката и тръгна към вратата. — Пак ще се видим, но сега трябва да внимаваш… Имаш ли намерение да тичаш утре вечер?

— Може би — колебливо отвърна Джак. Не знаеше какво ще прави след пет минути, а това момче го пита за утре вечер!

Уорън и Плюнката му махнаха с ръка и вратата се затвори след тях.

Джак остана на мястото си, неспособен дори да се помръдне. Изтече доста време, преди да събере сили и да отиде в банята. Гледката в огледалото го накара да потръпне от ужас. Едва сега разбра защо няколко души го бяха загледали докато чакаше в колата на Дейвид. Лицето и пуловера му бяха опръскани с кръв, вероятно на онзи нещастник — скитника… По челото и носа му личаха няколко дълбоки драскотини, оставени от ноктите на същия човек. Други, по-плитки, пресичаха скулите му. Те без съмнение бяха от бодливите храсти. В общи линии изглеждаше така, сякаш е избягал от плен…

Влезе във ваната и завъртя крановете на душа. Умът му бясно препускаше. Не помнеше друг случай да е бил толкова объркан, с изключение на дните след гибелта на семейството си. Но тогава беше различно. Тогава беше изпаднал в плен на дълбока депресия, а сега мозъкът му просто отказваше да се бори с бъркотията, но не можеше и да се помири с нея…

Излезе изпод душа и започна да се подсушава. Все още се колебаеше дали да не се обади в полицията. Обзет от нерешителност, той бавно пристъпи към телефона. Едва сега забеляза, че лампичката на секретаря мига. Натисна клавиша за прослушване и чу обезпокоителното съобщение на Бет Холдърнес. Веднага я набра, но отсреща не вдигнаха. Преброи десет сигнала и едва тогава остави слушалката. Какво ли е открила? В душата му се промъкна чувство на вина. Беше сигурен, че жената е изгубила работата си заради него…

Извади една бира от хладилника и се премести в дневната. Седна на перваза на прозореца и хвърли поглед надолу, към Сто и шеста. По платното пълзяха коли, тротоарите бяха пълни с народ. Но мислите му бяха далеч, съмнението дали все пак не трябва да звънне в полицията все още не го напускаше.

Така изтекоха часове. Джак бавно осъзна, че липсата на решение всъщност пак е решение. След като не се обажда в полицията, значи е приел условията на Уорън. И е престъпил законите…

Върна се при телефона и отново позвъни на Бет. Вече минаваше полунощ, но отсреща все така не отговаряха. В душата му се промъкна тревога. Дано да е отишла при някоя приятелка, за да сподели мъката си… Тревогата му нарастна.