Робин Кук
Заплаха (36)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Петък, 29 март 1996 г., 8:00 часа

Утрото настъпваше бавно. Блед слънчев лъч се плъзна по ръба на порцелановия умивалник. От мястото си Джак виждаше оголените клони на някакво дърво, които бавно се очертаха на фона на просветлялото небе. Не беше мигнал дори за минута.

Когато светлината стана достатъчно силна, той извърна глава и погледна към похитителите си. Гледката не беше приятна. Терез и Ричард бяха мъртви, по сините им устни беше избила розова пяна. Телата им, особено това на Терез, вече бяха започнали да се подуват. Вероятно от топлината на огъня, който все още тлее в камината, помисли си Джак.

Очите му с отчаяние се спряха на канализационната тръба, която го държеше толкова здраво. Тя ще бъде причина и за моята смърт, мрачно си рече той. Туин и неговите бандити вероятно вече са на път и скоро ще бъдат тук. А те с положителност ще го убият, дори и без обещаната награда от три хиляди долара. Достатъчно беше да си спомнят, че Джак е причина за смъртта на двама от тях…

Отметна глава и започна да крещи за помощ. Спря да си поеме дъх, после поклати глава и се отказа. Никой нямаше да го чуе. Навря главата си под умивалника и огледа тръбните съединения. Бяха запечатани с олово, което дори не помръдна при опита да отлепи крайчето му с нокът.

Отпусна се с гръб към умивалника. Беше гладен, жаден и уморен, обзет от черно отчаяние. В подобно състояние беше трудно да разсъждава, но това беше задължително, тъй като времето му изтичаше.

Направи опит да си представи, че „Черните крале“ няма да се появят, също както вчера. Но дори и в този случай състоянието му не беше розово. Щеше да се окаже осъден на бавна и мъчителна смърт от жажда и глад. Естествено, ако преди това не го повали грипът, който със сигурност ще набере сили при липсата на римантадин…

Направи върховни усилия да прогони сълзите, които напираха в очите му. Каква глупост, Господи! Как можа да позволи тази невъзможна ситуация? Що за пубертетски напъни да се покаже герой? Поведението му по време на тази афера едва ли се отличаваше по нещо от безразсъдното въртене на педалите сред оживения трафик на Второ авеню, където буквално си търсеше белята…

Изтекоха около два часа, после до слуха му достигна шум, който го накара да подскочи — скърцането на гуми върху ситния чакъл на алеята. „Черните крале“ бяха тук!

Обзет от животински ужас, Джак отново изрита тръбата. Резултат нямаше.

Спря и се ослуша. Колата се приближаваше. После в главата му изведнъж се появи една безумна идея, очите му пробягаха по умивалника. Беше огромен, с отделение да отцеждане на съдовете и положително тежеше стотина кила. Висеше от стената, подпрян отдолу от канализационната тръба.

Завъртя се така, че краката му да отидат под умивалника, а външната част да легне върху раменете му. После стегна мускули и се опита да го измести навън. Умивалникът помръдна, ситни парченца мазилка изтропаха в коритото.

Извъртял се като някакъв цирков акробат, Джак успя да подпре с крак издутината, която завършваше с тежката тръба. Колата навън спря в момента, в който той рязко ритна стената. Разнесе се остро пропукване, краката му светкавично заеха нова позиция, подпирайки дъното. Напрегна мускулите си до крайност, жилите му изпукаха.

Умивалникът се откъсна от стената с пронизително стържене. Парче мазилка се стовари върху лицето на Джак. Широкото корито провисна надолу, закрепено единствено върху канализационната тръба.

Ново оттласкване с крака и умивалникът падна напред. Медните водопроводни тръби се откъснаха от стената, от краищата им бликна вода. В същия момент широката месингова тръба също се измъкна от стената. Умивалникът се стовари на пода с оглушителен грохот, помитайки по пътя си близкия стол.

Измокрен до кости от плътната струя вода, Джак най-сетне беше свободен! Пропълзя встрани от умивалника в момента, в който по верандата се разнесоха тежки стъпки. Вратата не беше заключена, „Черните крале“ всеки миг щяха да са тук. Те без съмнение бяха чули трясъка от падането на умивалника.

Нямаше време да търси револвера. Изправи се на крака и хукна към задната врата. Резето заяде, но миг по-късно вратата отлетя на пантите си. Краката му механично поеха по каменните стъпала, след секунда вече тичаше по мократа от росата трева.

Приведен напред, с прибрани към гърдите си все още оковани ръце, той тичаше с максимална бързина. Пред очите му изведнъж се появи някакво блато. Снощи погрешно беше решил, че зад къщата се простира голо поле. Вляво от блатото, на около тридесет-четиридесет метра от къщата, се издигаше малък обор. Джак хукна натам, тъй като той беше единственото място, предлагащо някакво скривалище. Клоните на дърветата наоколо бяха голи и безжизнени.

Стигна вратата на обора с разтуптяно сърце. За негово огромно облекчение тя се оказа отключена. Бутна я, връхлетя вътре и побърза да затвори.

Вътрешността на обора беше мрачна, мръсна и отблъскваща. Светлината проникваше през едно малко и прашно прозорче, обърнато на запад. По-голямата част от пространството беше заета от стар и отдавна ръждясал трактор.

Обзет от паника, Джак го заобиколи, търсейки някакво що-годе надеждно скривалище. Очите му свикнаха с мрака. Зад трактора имаше няколко празни помещения за животни, които не предлагаха никакво укритие. Над главата му имаше просторен сеновал, но гредите му бяха абсолютно голи.

Сведе поглед към грубо скованите дъски на пода. Не се виждаше никакъв капак, който да води към мазе или зимник. В дъното на обора имаше малка стаичка за инструменти, но и тя не предлагаше укритие. Джак беше готов да се откаже, когато очите му попаднаха на правоъгълен сандък с размерите на ковчег. Изтича към него и вдигна капака. Ръждясалите панти изскърцаха. Вътре имаше някакви торби с тор, от които се разнасяше отвратителна миризма.

Отвън се разнесе груб мъжки глас:

— Насам! Тук има следи по тревата!

Кръвта в жилите му изстина. Ръцете му трескаво започнаха да вадят чувалите от сандъка. Миг по-късно скочи вътре и дръпна капака над главата си.

Потръпна от страх и пронизващата влага, после изведнъж забеляза, че въпреки това е облян в пот. Дишането му беше плитко и разпокъсано. Направи отчаян опит да се успокои. Скривалището и без това не беше кой знае какво, следователно беше длъжен да запази поне тишина…

Не след дълго вратата на обора проскърца, чуха се приглушени гласове. По дебелите дъски на пода се разнесоха тежки стъпки. Нещо падна, някой изруга.

— Хей, заредил ли си автомата? — попита напрегнат мъжки глас.

— А ти как мислиш? — отговори друг.

Стъпките приближаваха. Джак затаи дъх, потискайки внезапен пристъп на кашлица. В продължение на една безкрайно дълга секунда не се чуваше никакъв звук, после стъпките бавно се отдалечиха и той изпусна въздуха от гърдите си.

— Сигурен съм, че тук има някой — промърмори един глас на броени метри от сандъка.

— Млъквай и продължавай да търсиш — грубо го посъветва друг.

После капакът на сандъка рязко отскочи. Стана толкова внезапно, че Джак нададе уплашен вик. Чернокожият мъж над главата му стори същото и рязко затръшна капака.

Миг по-късно капакът отново се отвори. В ръката на чернокожия проблесна автоматичен пистолет. На главата му имаше черна вълнена шапчица.

Очите им се срещнаха.

После онзи с пистолета се обърна към невидимия си партньор.

— Ей го тук докторът… Скрил се е в сандъка.

Джак се страхуваше да помръдне. Събрал последните остатъци от волята си, той се приготви да посрещне подигравателната усмивка на Туин. Но когато вдигна глава, над него се беше надвесил не Туин, а Уорън!

— По дяволите, док! — изръмжа чернокожият младеж. — Изглеждаш така, сякаш си изнесъл цялата Виетнамска война на гърба си!

Джак преглътна и премести очи към другия. Едва сега си даде сметка, че го беше виждал на баскетболната площадка. Погледът му се върна на Уорън. Имаше чувството, че халюцинира.

— Хайде, док — протегна ръка Уорън. — Излизай от шибания сандък! Искам да видя дали и останалата част от тялото ти изглежда толкова зле, колкото лицето ти…

Джак пое ръката му и се изправи. Прекрачи стената на сандъка и стъпи на пода. От дрехите му капеше вода.

— Останалата част изглежда в ред — констатира след кратък оглед Уорън. — Само дето вониш на пръч… А тези белезници ще трябва да ги срежем…

— Как се озова тук? — най-сетне си възвърна дар слово Джак.

— С кола — ухили се Уорън. — Да не би да мислиш, че сме използвали метрото?

— Но аз очаквах „Черните крале“. Един тип на име Туин…

— Съжалявам, че те разочаровахме, човече — престорено въздъхна Уорън. — Ще трябва да се задоволиш с мен…

— Нищо не разбирам — объркано промълви Джак.

— Туин и аз сключихме сделка — поясни Уорън. — Решихме да престанем да се стреляме, защото няма смисъл да се трепем помежду си. Част от сделката беше да не те свитнат… После Туин се обади и съобщи къде се намираш. Каза, че ако искам да ти спася задника, трябва да раздвижа своя и да тръгвам към планината… И ето ме тук.

— Пресвети Боже! — поклати глава Джак. Никога не си беше представял, че съдбата му ще зависи от поведението на толкова много и толкова малко познати хора.

— Онези в къщата не изглеждат особено добре — подхвърли Уорън. — Вонят дори по-лошо и от теб. Как са ритнали камбаната?

— Грип — кратко отвърна Джак.

— А стига бе! — учудено подсвирна Уорън. — Чак дотук ли е стигнал? Снощи говореха за него по новините. Целият град бил пламнал и баровците треперят от страх…

— Напълно основателно — кимна Джак. — Нямам търпение да чуя какво се говори за епидемията…