Робин Кук
Заплаха (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Сряда, 20 март, 14:05 часа

— Лори е права, знаеш ли? — промърмори Чет Макгавърн.

Намираха се в малкия кабинет на петия етаж, вдигнали крака върху сивите метални бюра. Приключили с аутопсиите за деня, те бяха хапнали и сега би трябвало да се занимават с писмена работа.

— Права е, разбира се — кимна Джак.

— Тогава защо провокираш Калвин? Това е глупаво и с нищо не ти помага… Най-вероятно ще попречи на повишението ти…

— Не ми трябва никакво повишение — отвърна Джак.

— Я повтори? — изгледа го с недоверие Чет. В медицинските среди подобни изявления се приемаха като истинска ерес.

Джак се прозя и свали краката си от бюрото. Обувките му изтрополяха на пода. Беше едър и здрав човек, висок близо метър и осемдесет и свикнал на сериозни физически натоварвания. Вероятно по тази причина не обичаше нито часовете на крак пред масата за аутопсии, нито седенето зад бюрото. Имаше чувството, че мускулите му се атрофират, най-вече тези на краката…

— Доволен съм да бъда на най-ниското стъпало — рече той и започна да пука кокалчетата на пръстите си.

— И нямаш желание да получиш сертификат от Борда? — изгледа го изненадано Чет.

— Искам сертификат, разбира се — отвърна Джак. — Но това е нещо друго, нещо лично, което засяга единствено мен. Не ми пука за останалото — престижните постове, вечното желание на хората да бъдат началници. Аз искам да се занимавам с практическа патология и толкоз. Бюрокрацията и бумащината могат да вървят по дяволите!

— Исусе! — рече Чет и също спусна краката си. — В момента, в който си позволя да мисля, че поне мъничко те познавам, ти бързаш да ме пратиш в публиката… Работим в една и съща стая вече почти пет месеца, но ти продължаваш да си пълна загадка за мен. Не зная дори къде живееш, по дяволите!

— Аз пък не знаех, че това те интересува — подразни го Джак.

— Стига де, знаеш какво имах предвид!

— Живея в Горен Уест Сайд и това не е държавна тайна — рече Джак.

— Някъде около Седемдесета улица? — вдигна вежди Чет.

— По-нагоре…

— Осемдесета?

— Давай още малко…

— Нима искаш да кажеш, че живееш след Деветдесета?

— И още как — кимна Джак. — Живея на Сто и шеста…

— Пресвети Божи, но това е Харлем! — възкликна Чет.

Джак сви рамене, придърпа стола си и отвори една от папките, които бяха пръснати върху бюрото му.

— Какво толкова? — промърмори той.

— Но защо човек като теб трябва да живее в Харлем? — продължаваше да се диви Чет. — В този град има цял куп по-хубави и по-безопасни квартали…

— Аз виждам нещата иначе — поклати глава Джак. — Освен това, в квартала ми е пълно с игрища, а аз съм луд по баскетбола…

— Май изобщо си луд! — промърмори Чет. — Точно около тези игрища се събират най-опасните квартални банди. Страхувам се, че някой ден ще те видя на бетонната маса, дори и да оцелееш от ежедневната си велосипедна одисея!

— Нямам никакви проблеми — възрази Джак. — Особено след като платих за поставянето на осветление и нова табла, а след това купих и няколко топки… Кварталната банда очевидно е оценила жеста ми, тъй като се държи с мен приятелски и съвсем миролюбиво…

Чет втренчи поглед в колегата си. Направи опит да си го представи на баскетболната площадка в Харлем, заобиколен от местните обитатели. Те няма начин да не са забелязали очебийната разлика, тъй като Джак беше човек с изключително бяла кожа и светлокестенява коса, подстригана късо, в стил Юлий Цезар. Едва ли имат представа що за човек е той, още по-малко пък, че е доктор… После с въздишка си призна, че и той не знае за колегата си Бог знае колко повече.

— Какво си правил преди да постъпиш в Медицинския Факултет? — попита на глас той.

— Учих в колеж — отвърна Джак. — Като всички, които са имали намерение да следват медицина. Не ми казвай, че ти не си бил в колеж…

— Бил съм, разбира се — кимна Чет. — Но Калвин е прав като казва, че си особен чешит… Знаеш какво имам предвид, нали? Специализирал си патология и си завършил стажа си горе-долу по едно и също време с мен. Но какво си правил преди това? — Този въпрос му се въртеше в главата от месеци, но едва сега му се отдаде възможността да го зададе.

— Работех като офталмолог — отвърна Джак. — Имах нелоша частна практика в Шампейн, Илиноис. Бях един съвсем обикновен и малко консервативен провинциален доктор…

— Да бе! — усмихна се с недоверие Чет. — А аз бях будистки монах! Искам да кажа, че просто не те виждам като офталмолог… Прекарах доста време като лекар в „Бърза помощ“ на трисменен режим, преди да видя дневната светлина и все пак имам някакъв опит… Просто не те виждам в ролята на консервативен провинциален доктор!

— Но бях точно такъв — промълви Джак. — Освен това се казвах не Джак, а Джон… Едва ли щеше да ме познаеш. Бях доста по-пълен, с по-дълга коса, която носех на път — съвсем като гимназист. А що се отнася до облеклото бих казал, че имах слабост към двуредовите, леко вталени костюми…

— Но какво те накара да се промениш? — попита Чет и хвърли поглед към черните джинси и синята риза с разкопчана яка на колегата си.

На вратата се почука и двамата се обърнаха едновременно. В кабинета влезе Агнес Фин, началник на микробиологическата лаборатория. Беше дребна и сериозна жена с многодиоптрови очила и стегната на кок коса.

— Току-що се натъкнахме на нещо доста изненадващо — обърна се към Джак тя. В ръката си държеше лист хартия, а от поведението й личеше, че се колебае дали да влезе.

— Какво, ще гадаем ли? — подхвърли Джак. Любопитството му моментално се пробуди, тъй като Агнес нямаше навика да носи лично резултатите от лабораторните изследвания.

Дребничката жена попипа очилата си и му подаде листа, който държеше в ръка.

— Флуорисцентният тест за антитела на Нодълман, който искаше — кратко поясни тя.

— Господи, Боже мой — тихо промълви Джак след като хвърли кратък поглед на заключенията. После подаде листа на Чет.

Младият патолог пое хартията, изчете заключението и подскочи като ужилен.

— Мамка му! — изрева той. — Шибаният Нодълман наистина е бил болен от чума!

— Ние също бяхме изненадани от резултатите — обяви с равнодушен тон Агнес Фин. — Да желаете още нещо?

Джак прехапа устни и се замисли.

— Да опитаме посявка — промърмори той. — Вземете проби от абсцесите… Какви реактиви се препоръчват при подозрение за наличието на чумен бацил?

— Гимза или Уейсън — отвърна Агнес. — Обикновено са напълно достатъчни, за да се види типичната биполярна морфология на бацила, известна като „безопасна игла“…

— Добре, направете ги — кимна Джак. — Но най-важното е да направим посявка за жив бацил. Докато това не стане, ще говорим само за предполагаема чума.

— Разбирам — кимна Агнес Фин и се насочи към вратата.

— Излишно е да те предупреждавам, че трябва да действате с изключително внимание — подвикна след нея Джак.

— Излишно е — кимна Агнес. — Ще използвам микрокамерата със защита от трета степен…

— Невероятно! — объркано промълви Чет, когато останаха сами. — Как позна за какво става въпрос?

— Не съм — поклати глава Джак. — Просто Калвин ме притисна с настояването си да дам най-вероятната диагноза. Честно казано, малко се поизхвърлих и изобщо не допусках, че имам някакъв шанс да изляза прав. Но сега не това е важното, работата е сериозна. Единствената полза от цялата история са десетте долара, които спечелих от Калвин…

— Той ще те намрази за това! — предупредително подхвърли Чет.

— В момента това е последната ми грижа — въздъхна Джак. — Признавам, че съм напълно смаян. Случай на пневмонична чума, през март, в Ню Йорк, при това хваната в болнично заведение! Това може да е истина само ако в „Манхатън Дженерал“ отглеждат стада от заразени плъхове! Нодълман трябва да е имал контакт с някакво заразено животно. Няма да се учудя, ако скоро се е върнал от далечно пътуване… — Джак млъкна и грабна слушалката.

— На кого звъниш? — любопитно го изгледа Чет.

— На Бингъм, естествено — отвърна Джак, докато забързано натискаше бутоните. — Не бива да губим време, искам да му прехвърля горещия картоф!

Насреща вдигна госпожа Санфорд, която любезно съобщи, че доктор Бингъм се намира в общината и едва ли ще се върне до края на работното време. Наредил никой да не го безпокои докато трае срещата му с кмета на града.

— Толкоз по въпроса с любимият ни шеф! — изръмжа Джак и без да изпуска слушалката набра номера на Калвин. Но и тук удари на камък. Секретарката го уведоми, че заместник-директора си тръгнал по спешност, тъй като в семейството му имало болен човек.

Джак остави слушалката и забарабани с пръсти по плота.

— Нямаш късмет, а? — подхвърли Чет.

— Ръководството на института липсва изцяло — изръмжа Джак. — И ние, плебеите, сме оставени на произвола на съдбата… — После изведнъж бутна стола си назад, скочи на крака и хукна към вратата.

Чет го последва.

— Къде отиваш? — подвикна след него той. Наложи се да тича, за да го догони.

— Искам да поговоря с Барт Арнолд — отвърна Джак, влезе в асансьора и натисна бутона за партера. — Трябва ми повече информация. — Все някой трябва да подозира откъде може да се е появила чумата… В противен случай този град трябва да се подготви за сериозни неприятности!

— Не е ли по-разумно да изчакаш Бингъм? — загрижено попита Чет. — Блясъкът в очите ти ме плаши!

— Не знаех, че съм толкова прозрачен — засмя се Джак. — Предполагам, че съм доста развълнуван от този необичаен инцидент…

Асансьорът дойде и Джак влезе в кабината. Чет подпря вратата и каза:

— Направи ми една услуга, Джак… Харесва ми да работя в една стая с теб, тъй че бъди внимателен и не вдигай прекалено много пара, окей?

— Аз да вдигам пара? — изви вежди Джак. — Не ме познаваш, момчето ми. Не знаеш ли че ми викат „мистър Дипломат“?

— Знам, как да не знам — въздъхна Чет и се дръпна да освободи вратата. — Колкото на мен ми викат Муамар Кадафи!

Джак застана в средата на кабината и си затананика някаква неясна мелодия. Чувстваше се добре. Спомни си как каза на Лори, че се надява случаят Нодълман да има институционални последици от сорта на „Легионерската болест“, а той да получи възможност да захапе „АмериКеър“… За тази цел чумата е десет пъти по-добра от всякакви измислени болести, а на всичкото отгоре получаваше допълнителното, но съвсем немалко удоволствие да прибере десет долара от Калвин…

Слезе на първия етаж и хлътна в кабинета на Барт Арнолд, който се намираше точно срещу асансьорите. Барт беше началник на МА, или на медицинските асистенти. За щастие на Джак, той се намираше на работното си място.

— Имаме вероятен случай на чума и трябва веднага да говоря с Джанис Джегър — обяви той.

— Сигурно спи — отвърна Барт. — Не можеш ли да го направиш по-късно?

— Не — поклати глава Джак.

— А Бингъм или Калвин знаят ли?

— Няма ги и никой не знае кога ще се върнат.

Барт се поколеба за миг, после отвори страничното чекмедже на бюрото си. Откри номера на Джанис и взе слушалката. Когато насреща вдигнаха, той се извини на Джанис и поясни, че доктор Степълтън иска да говори по спешност с нея.

Джак също се извини, после набързо разказа за резултатите от микробиологичната проба на Нодълман. От гласа на Джанис изчезна всякаква следа от сънливост.

— Как мога да ти помогна? — попита тя.

— В някой от болничните картони да е отбелязано, че пациентът се е завърнал от пътуване?

— Не, не си спомням — отвърна Джанис.

— Контакти с домашни животни?

— Не, но мога да проверя. Подобна информация обикновено не се включва в сведенията на болниците.

Джак благодари, но й каза, че ще направи проверките си сам. После подаде слушалката на Барт и забърза към кабинета си.

— Научи ли нещо? — вдигна глава Чет.

— Нищичко! — отвърна с доволен тон Джак, отвори папката на Нодълман и започна да я прелиства. Спря едва когато пред очите му се появи формулярът с личните данни на пациента, който включваше и няколко телефона. Подчерта с нокът номера на съпругата и започна да го избира. Оказа се, че е някъде в Бронкс.

Госпожа Нодълман вдигна на второто позвъняване.

— Обажда се доктор Степълтън от Патологическия институт в Ню Йорк — представи се Джак, след което се наложи да обясни с какво точно се занимава, тъй като госпожа Нодълман не беше съвсем наясно с добрия стар термин „патолог“.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса — добави той, когато насреща най-сетне разбраха за какво горе-долу става въпрос.

— Всичко стана толкова внезапно! — рече госпожа Нодълман и се разплака. — Вярно е, че имаше диабет, но от това не се умира!

— Приемете най-дълбоките ми съболезнования — рече Джак. — Бихте ли ми казали дали съпругът ви е пътувал някъде в близкото минало?

— Преди десетина дни отскочи до Ню Джърси — отвърна госпожа Нодълман и Джак чу как издухва носа си.

— Имах предвид някъде по-надалеч — поясни той. — На Югозапад, или в Индия например…

— Не, той пътуваше всеки ден до Манхатън и нищо повече.

— А да сте имали гости от някое далечно място?

— През декември ни гостува лелята на Доналд — отвърна госпожа Нодълман.

— Къде живее тя?

— В Куинс.

— Нямах предвид места като Куинс — въздъхна Джак. — Контакти с животни?

— Не — отвърна госпожа Нодълман. — Доналд мразеше зайците.

— Имах предвид домашни животни — уточни Джак.

— В къщи имаме котка.

— Случайно да е болна? Да е носила у дома някакви гризачи?

— Нищо й няма — отвърна госпожа Нодълман. — Тя е домашна котка и никога не излиза навън.

— А плъхове? — попита Джак. — В къщата ви има ли плъхове? Непоследък да сте виждали умрели плъхове?

— Нямаме никакви плъхове — отвърна с достойнство госпожа Нодълман. — Живеем в един хубав и чист апартамент.

Джак се опита да измисли още някакъв въпрос, но главата му беше празна.

— Бяхте много любезна, госпожо — рече той. — Разпитвам ви по този начин, защото имаме основание да вярваме, че съпругът ви е починал от острозаразно заболяване. Подозираме чума…

Насреща настъпи кратка тишина.

— Имате предвид бубонната чума, върлувала преди много години в Европа? — зададе неочаквано смислен въпрос госпожа Нодълман.

— Нещо подобно — отвърна Джак. — Чумата се изразява в две основни клинични форми — бубонична и пневмонична. Съпругът ви по всяка вероятност е бил заразен с пневмоничния вариант, който е далеч по-опасен. Ще си позволя да ви дам един съвет: идете при домашния си лекар и му съобщете това, което ви казах. Той положително ще ви предпише серия от антибиотици, просто като предохранителна мярка. Същото направете и по отношение на котката…

— Толкова ли е сериозно? — попита госпожа Нодълман.

— Да — отвърна Джак, след което й продиктува телефонния си номер. Помоли я непременно да му се обади в случай, че ветеринарния доктор открие нещо подозрително у котката.

Остави слушалката и се извърна към Чет:

— Загадката се задълбочава! — Помълча малко, после доволно се ухили: — „АмериКеър“ ще има известни проблеми с храносмилането, не мислиш ли?

— Изражението на лицето ти отново ме плаши — отвърна Чет.

Джак се изсмя, стана и тръгна към вратата.

— Сега пък къде хукна? — нервно попита Чет.

— При Лори Монтгомъри — отвърна Джак. — Днес тя е шефът и трябва да я информирам за хода на събитията.

След няколко минути се появи обратно.

— Как реагира Лори? — вдигна глава Чет.

— Със смайване, като всички нас — отвърна Джак, грабна телефонния указател и започна да го прелиства.

— Каза ли ти какво трябва да правиш?

— Не. Препоръча ми да си седя на задника докато новините стигнат до Бингъм. Направи опит да се свърже с него, но любимият ни ръководител все още е на рандеву при кмета…

Джак вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер.

— На кого звъниш? — полюбопитства Чет.

— На Патриша Маркъм, главен комисар по здравеопазването — отвърна младият мъж. — Нямам никакво намерение да седя и да чакам.

— Пресвети Боже! — извъртя очи Чет. — Защо не оставиш тази работа на Бингъм? На практика се обръщаш към прекия му началник, при това зад гърба му!

Джак не отговори, зает да се представи на секретарката, която вдигна насреща. Казаха му да почака. Той прикри мембраната с длан и широко се ухили:

— Изненада, изненада! Тя е там!

— Гарантирам ти, че Бингъм няма да е доволен от това, което вършиш! — прошепна в отговор Чет.

Джак вдигна ръка и рече в мембраната:

— Здравейте, госпожо главен комисар. Как сте? Обажда ви се Джак Степълтън от Патологическия институт…

Чет се намръщи от непочтителния тон на колегата си.

— Съжалявам, че ви нарушавам спокойствието, но бях длъжен да го сторя — продължи Джак. — Доктор Бингъм и доктор Уошингтън отсъстват, но ситуацията е такава, че трябва да ви информирам веднага. Току-що приключихме с аутопсията на един пациент от „Манхатън Дженерал“ и предварителната ни диагноза е чума…

— Господи! — възкликна доктор Маркъм. Гласът й беше толкова силен, че го долови дори Чет. — Това е страшно! Надявам се, че става въпрос за изолиран случай!

— Засега е така — отвърна Джак.

— Веднага ще се свържа с Градския съвет по здравеопазването — каза доктор Маркъм. — Благодаря, че се обадихте. Как ви беше името?

— Степълтън. Джак Степълтън…

Джак остави слушалката и се обърна към Чет. На лицето му грееше доволна усмивка.

— Ако имаш акции от „АмериКеър“, продай ги веднага — рече той. — Комисарката беше наистина разтревожена…

— А ти се подготви за подробен доклад — отвърна Чет. — Бингъм с положителност ще бъде бесен.

Джак започна да си подсвирква, докато прелистваше папката на Нодълман. Намери името на лекуващия лекар и си го записа. Доктор Карл Уейнрайт… После стана и започна да навлича коженото си яке.

— Сега пък какво? — нервно го изгледа Чет.

— Ще отскоча до „Манхатън Дженерал“ да се запозная с обстановката на място — поясни Джак. — Случаят е прекалено важен, за да бъде оставен в ръцете на генералите…

Чет се извъртя заедно със стола си.

— Не си забравил, че Бингъм не обича когато някой от нас се занимава с подобни проучвания, нали? — попита той. — Сега вече наистина ще го накараш да побеснее!

— Поемам този риск — въздъхна Джак. — Така са ме учили в института…

— Но Бингъм непрекъснато повтаря, че това е работа на медицинските асистенти — напомни му Чет.

— Случаят е прекалено важен, за да го подмина — отвърна вече от коридора Джак. — Скоро ще се върна, а през това време ти пази крепостта!