Робин Кук
Заплаха (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък, 22 март 1996 год. 14:45 часа

Близо час Джак не остави слушалката. Свърза се с роднините на трите последни случая, като преди това не забрави да поиска позволението на Лори относно сестрата и съквартирантката на Джой Хестър. Не искаше колежката му да остане с впечатлението, че се бърка в работата й. Но тя го увери, че няма нищо против.

За съжаление не научи почти нищо.

Остави слушалката и впери мрачен поглед в насрещната стена. Радостната възбуда, обзела го при засичането на планинската треска, отдавна го беше напуснала. По всичко личеше, че отново удря на камък.

Резкият звън на телефона го накара да подскочи. Човекът насреща се представи като доктор Гари Екхарт, микробиолог от Градската консултативна лаборатория.

— Вие ли сте доктор Степълтън?

— Аз съм.

— Обаждам се да ви съобщя, че резултатите от Rickettsia rickettsii са положителни. Вашият пациент действително е бил болен от планинска треска. Вие ли ще докладвате на Борда по здравеопазването, или предпочитате аз да сторя това?

— Направете го вие — рече Джак. — Аз дори не зная към кого да се обърна…

— Считайте го за свършено — отвърна доктор Екхарт и прекъсна разговора.

Джак бавно остави слушалката. Потвърждението на тази диагноза беше не по-малко шокиращо от предишните две — за чума и туларемия. Просто не беше за вярване, че в рамките на някакви си три дни се сблъсква с три случая на редки инфекциозни заболявания.

При това само в Ню Йорк, напомни си мрачно той. Неволно си представи самолетите, които ежедневно изсипват хора от всички краища на света — както беше казал Калвин. Добре де, рече си той. Това наистина е вярно. Тук пристигат пътници отвсякъде, мнозина от тях положително пренасят вируси и микроби от екзотични места. Но едновременна поява на чума, туларемия и планинска треска пак представлява прекалено голямо съвпадение. Аналитичният му ум просто не можеше да приеме подобно явление за нормално и механично започна да изчислява какъв е процентът на подобна вероятност.

— Бих казал нула — промърмори полугласно той и мрачно поклати глава.

После изведнъж скочи на крака и хукна навън. Недоумението му започваше да се превръща в гняв. Беше сигурен, че става нещо странно и започваше да възприема това нещо като лична обида. Потръпващ от нетърпение, той се спусна на долния етаж, влетя в канцеларията на госпожа Санфорд и задъхано й съобщи, че иска да говори с директора.

— Страхувам се, че доктор Бингъм е зает — хладно го изгледа секретарката. — В момента се намира в сградата на градския съвет и провежда заседание с кмета и началника на полицията.

— По дяволите! — възкликна Джак. — Да не би да е преместил работното си място в шибаното кметство?!

— Има сериозни проблеми с един случай от тази сутрин — поясни неочаквано меко госпожа Санфорд. — Става въпрос за прострелян от полицията човек…

— Кога ще се върне? — все така гневно попита Джак. Постоянните отсъствия на Бингъм вече му идваха до гуша.

— Не зная — отвърна жената. — Но непременно ще му предам, че искате да говорите с него…

— А доктор Уошингтън тук ли е?

— Не. И той е на същото заседание.

— Страхотно!

— Мога ли да ви помогна с нещо друго? — хладно го изгледа госпожа Санфорд.

Джак се замисли за момент, после кимна с глава:

— С хартия. Искам да им оставя една бележка… Госпожа Санфорд мълчаливо му подаде лист машинописна хартия. Джак го грабна и написа с едри печатни букви:

ЛАГЕНТОРП ИМА ПЛАНИНСКА ТРЕСКА. Запълни реда с удивителни и въпросителни, след което добави: ГРАДСКИЯТ СЪВЕТ ПО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО Е УВЕДОМЕН ОТ ГРАДСКАТА РЕФЕРЕНТНА ЛАБОРАТОРИЯ.

Подаде листа на госпожа Санфорд, която обеща да го предаде лично на доктор Бингъм в момента, в който се появи. После жената попита къде може да го намери в случай, че директорът пожелае да разговаря с него.

— Зависи кога ще се върне — изръмжа Джак. — Сега ще изляза за малко и не съм сигурен дали Бингъм няма да чуе за мен, преди да успеем да се открием…

Обърна се и напусна кабинета без да забелязва озадаченото изражение на госпожа Санфорд. Отби се в своята стаичка колкото да грабне якето си, после слезе в моргата и отключи веригата на колелото. Реши, че е крайно време да отскочи до „Манхатън Дженерал“, въпреки изричната забрана на Бингъм. От два дни насам подозираше, че там става нещо необичайно, но днес вече беше абсолютно сигурен в това.

Пътуването мина без премеждия и скоро се озова пред болницата. Върза колелото за познатия уличен знак и се насочи към входа. Днес имаше приемен ден и фоайето беше пълно с народ. Най-много хора се бяха струпали пред гишето на информацията.

Проби си път сред навалицата и изкачи стълбището до втория етаж. Влезе в приемната на лабораторията и се нареди на опашката, която чакаше пред рецепцията. Този път успя да преодолее импулсивното си желание да влезе направо и реши да поиска среща с началника на лабораторията.

Мартин Шевю го остави да чака почти половин час, а той използва това време, за да се успокои. Призна пред себе си, че през последните четири-пет години се държи с хората меко казано нетактично, а когато е във възбудено състояние като днешното, направо е груб…

Няколко минути след това откровение се появи и една лаборантка, която му съобщи, че доктор Шевю го очаква.

— Благодаря, че ме приехте веднага — каза Джак в момента, в който затвори вратата след себе си. Въпреки всичко беше безсилен да прогони сарказма от гласа си.

— Много съм зает — сухо отвърна доктор Шевю, без да си прави труда да става.

— Това мога да си го представя — кимна Джак. — Особено ако взема под внимание факта, че в тази болница всеки ден се появява по един нов случай на рядко инфекциозно заболяване. Предполагам, че работите извънредно…

— Намирам поведението ви за недопустимо, доктор Степълтън — хладно го изгледа Шевю.

— Аз пък намирам вашето за твърде странно! — остро отвърна Джак. — При първото ми посещение тук бяхте образец на гостоприемството, а при второто — точно обратното!

— За съжаление не разполагам с време за подобни разговори — отсече Мартин Шевю. — Имате ли конкретен повод за това посещение?

— Разбира се, че имам — кимна Джак. — Не съм бил толкова път, за да се порадвам на обидното ви отношение. Исках да чуя професионалното ви мнение относно появата на три изключително редки и изключително опасни инфекциозни заболявания в тази болница, при това по едно и също време! Няма да крия, че вече имам собствено мнение по този въпрос, но бих искал да чуя и вашето, в качеството ви на завеждащ клиничната лаборатория…

— Защо казвате три заболявания?

— Защото току-що ме осведомиха, че снощи вашият пациент Лагенторп е починал от планинска треска!

— Не ви вярвам! — зяпна насреща му Шевю.

Джак го изгледа, опитвайки се да разбере дали играе, или наистина не знае нищо.

— Позволете да ви задам един въпрос — рече той. — Защо бих си правил труда да искам среща с вас, ако разполагам с невярна информация? Нима ме вземате за някакъв провокатор?

Мартин Шевю мълчаливо вдигна слушалката и набра пейджъра на доктор Мери Цимърман.

— Викате подкрепления, а? — изгледа го Джак. — Защо се страхувате да говорим на четири очи?

— Не съм убеден, че сте в състояние да водите нормален разговор — хладно отвърна Шевю.

— Позната тактика — кимна Джак. — Най-добрата защита е нападението. Но работата е там, че никаква тактика не може да промени фактите. Рикетцията е изключително опасна за вашите лаборанти и се налага да вземете незабавни мерки. Човекът, който е обработвал пробите на Лагенторп трябва да бъде поставен под наблюдение, при това веднага!

Мартин натисна бутона за вътрешна връзка и повика старши лаборанта Ричард Овърстрийт.

— Искам да обсъдим и още един проблем — продължи Джак.

— При първото ми посещение споменахте, че работите трудно, тъй като бюджетът на лабораторията е бил сериозно орязан от „АмериКеър“. До каква степен сте затруднен от този факт?

— Какво намеквате? — наежи се завеждащият.

— В момента нищо. Просто ви зададох един въпрос…

Телефонът иззвъня и Мартин вдигна слушалката. Насреща беше доктор Цимърман, която беше помолена да се отбие в лабораторията по спешен въпрос.

— Проблемът е там, че аз лично преценявам шансовете за поява на три заразни болести по едно и също време, в една и съща болница, за близки до нулата — рече с въздишка Джак. — Вие имате ли някакво обяснение?

— Изобщо не искам да ви слушам! — озъби се Шевю.

— Но все пак трябва да се замислите, нали?

На вратата се изправи Ричард Овърстрийт. Беше облечен като предишния път — с бяла престилка над хирургически комбинезон. По всичко личеше, че е много зает.

— Какво има, шефе? — попита той и леко кимна на Джак.

— Току-що бях уведомен, че пациент на име Лагенторп е починал от планинска треска — мрачно избоботи Шевю. — Искам да разбереш кой е донесъл пробите и кой ги е работил…

Ричард замръзна от изненада, очевидно шокиран от чутото.

— Но това означава, че в лабораторията има рикетция! — прошепна той.

— Страхувам се, че е така — кимна Мартин. — А сега бягай и ела тук веднага след като приключиш! — Изчака отдалечаването на разтревожения лаборант и се обърна към Джак: — Вече ни предадохте хубавата новина… Може би ще бъдете така любезен и да напуснете…

— Не преди да чуя мнението ви за трите заразни болести! — отсече Джак.

Лицето на Мартин видимо почервеня. Гневното му избухване беше предотвратено от появата на Мери Цимърман.

— Защо си ме търсил, Мартин? — попита тя, после се зае да обяснява, че е била повикана в спешното отделение. Зърнала Джак, жената изведнъж млъкна. Очевидно й стана неприятно.

— Здравейте, докторе — любезно й се усмихна Джак.

— Съвсем наскоро получих уверения, че повече няма да ви виждаме тук — сухо отвърна високата жена.

— Не бива да вярвате на всичко, което чувате — небрежно отвърна Джак.

На вратата се появи видимо разстроеният Ричард.

— Пробите са приети и обработени от Нанси Уигънс — съобщи той. — Сутринта се е обадила да съобщи, че е болна…

Доктор Цимърман погледна листчето, което държеше в ръката си.

— Идвам от интензивното — обяви тя. — Повикаха ме по спешност заради пациентка на име Уигънс. Има всички симптоми на острозаразно заболяване…

— О, не! — простена Ричард.

— Какво става тук? — хладно попита доктор Цимърман.

— Доктор Степълтън току-що ми съобщи, че наш пациент е починал от планинска треска — отвърна Мартин. — А Нанси е била изложена на заразата…

— Не в лабораторията — обади се Ричард. — Взел съм всички предпазни мерки. Още след първия случай на чума заповядах пробите да се обработват само чрез апарата за биохимическа защита. Ако Нанси се е заразила, това е станало чрез пряк контакт…

— Едва ли — поклати глава Джак. — Но единствената друга възможност е в болницата да гъмжи от кърлежи…

— Подмятанията ви са лишени от вкус и не много подходящи, доктор Степълтън! — изгледа го хладно Цимърман.

— Де да беше така! — обади се все още зачервеният Шевю.

— Преди да дойдеш тук, този човек намекваше, че аз имам нещо общо с инфекциозните заболявания! Представяш ли си?

— Това не е вярно — отвърна Джак. — Подхвърлих идеята, че може би става въпрос за умишлена зараза, нищо повече. Позволих си подобно нещо само защото случайността ми се струва напълно изключена. Но какво ви става, бе хора? Нали трябва да търсим начин за излизане от това положение?

— Мисля, че намеци от този сорт са плод на болен мозък! — отсече Цимърман. — И честно казано, нямам време за глупости! Трябва да се връщам в спешното отделение, защото освен госпожица Уигънс имаме още два случая с подобни симптоми, при това също на наши служители! Сбогом, доктор Степълтън!

— Почакайте! — извика Джак. — Нека отгатна къде работят тези ваши служители! Сигурно в централизираното снабдяване, или са от сестринския състав, нали?

Доктор Цимърман спря на крачка от вратата и рязко се завъртя.

— Откъде знаете това? — остро попита тя.

— Започвам да виждам известни повторения — поясни Джак.

— Все още не съм в състояние да ги обясня, но присъствието им е безспорно. За сестрите бихме могли да очакваме нещо подобно, но не и за служителите от снабдяването, нали?

— Вижте какво, докторе — пристъпи към него Цимърман.

— Наистина сме ви задължени, че отново ни предупреждавате за наличието на острозаразна болест, но оттук нататък ще се оправяме сами! Нямаме нужда от параноичните ви предположения, ясно ли е?

— Почакай ме за минутка, Мери — обади се Мартин Шевю.

— Ще дойда с теб. Ако новите случаи са заразени с планинска треска, трябва да бъдем особено внимателни с микробиологичните проби…

Мартин грабна бялата си престилка от закачалката в ъгъла и се затича след високата жена.

Джак смаяно поклати глава. Всичките му посещения в тази болница бяха странни, включително и днешното. Само дето този път не го изгониха, а направо го зарязаха…

— Наистина ли мислите, че става въпрос за умишлено разпространявана зараза? — попита Ричард.

— Честно казано, не зная какво да мисля — сви рамене Джак.

— Но у твоите началници със сигурност се забелязва защитно поведение, нали? Доктор Шевю винаги ли е толкова зъл?

— Не — поклати глава Ричард. — Поне с мен се е държал като джентълмен…

— Значи причината е в мен — въздъхна Джак и се изправи.

— Не очаквам, че след днешната среща в отношенията между нас ще настъпи обрат. Но какво да се прави, такъв е животът… А сега трябва да бягам. Дано се оправи Нанси…

— Дано — въздъхна Ричард.

Джак излезе от лабораторията и колебливо забави крачка. Чудеше се дали да отскочи до спешното отделение и да хвърли едно око на новите пациенти, или да се отбие в снабдяването. В крайна сметка избра спешното отделение, тъй като дори Цимърман и Шевю бяха хукнали натам. Прецени, че едва ли ще се стигне до нов сблъсък с тях, тъй като спешното отделение на „Дженерал“ беше най-голямото в града и вътре беше истинска лудница.

Още при пристигането си долови признаци на паника. Чарлс Кели беше събрал група служители около себе си и им раздаваше нервни заповеди. Откъм входа за линейки се появи Клинт Ейбълард, който се затича по централния коридор без да обръща внимание на никого.

Джак пристъпи към приемното гише, представи се на дежурната сестра и попита дали суматохата наоколо не се дължи на тримата заболели болнични служители.

— Точно на тях се дължи — кимна момичето. — В момента търсят начин да ги изолират…

— Поставиха ли им диагноза?

— Току-що чух, че подозират планинска треска — отвърна сестрата.

— Лошо — поклати глава Джак.

— И още как — въздъхна момичето. — Една от заболелите е сестра като мен…

С крайчеца на окото си Джак зърна приближаването на Кели и побърза да се отдалечи. Президентът на болницата се облегна на гишето и поиска телефонния апарат.

Джак незабелязано се измъкна навън. Избягнал като по чудо поредната конфронтация с Чарлс Кели, той се отказа от идеята да посети отдел „Снабдяване“ и реши да се прибере в службата. Не беше постигнал нищо, но поне си тръгваше по собствено желание…

 

 

— Охо! Къде беше? — посрещна го с въпрос Чет.

— Отскочих до „Дженерал“ — призна Джак и се зае да разчиства бюрото си.

— Явно си се държал прилично, тъй като все още никой от управата не е звънял за теб! — ухили се приятелят му.

— Бях добро момче — похвали се Джак, после се поправи: — Е, почти добро момче… Там буквално са се побъркали, защото са на прага на епидемията. Не знам дали ще ми повярваш, но този път ги заплашва планинска треска!

— Не може да бъде! — стреснато го погледна Чет.

— И аз мислех така — кимна Джак, после му разказа за срещата си с началника на лабораторията.

— Предполагам, че този път се е вслушал в думите ти — подхвърли Чет.

— Беше едва на фазата на справедливото възмущение, когато му съобщиха за нови три случая и той напълно забрави за мен — уточни Джак.

— Учудвам се, че не са те изхвърлили — промърмори Чет. — И два пъти повече се учудвам какво те кара да се вреш между шамарите…

— Има нещо гнило в Дания, сигурен съм — усмихна се Джак. — Но стига сме говорили за моите проблеми. Я кажи какво става с твоя случай…

— Доскоро бях убеден, че огнестрелните рани са любимите ми случаи — горчиво се усмихна Чет. — Но този предизвика истинска буря. Пет куршума, всичките изстреляни в гърба!

— Значи полицията ще си има главоболия — заключи Джак.

— Аз също — кимна Чет. — Между другото, преди малко се обади Колийн… Иска да отскочим до тяхното студио довечера след работа. Сега се дръж да не паднеш: двете с Терез много държат да чуят мнението ни относно някакви реклами! Нещо да кажеш?

— Ти върви — отвърна Джак. — А аз трябва да напиша един куп заключения. Толкова съм закъснял, че вече започвам да се плаша!

— Но те искат да отидем и двамата — възрази Чет. — Колийн специално го подчерта. Много държат на твоето присъствие, тъй като именно ти си им дал основната идея… Хайде, ела! Ще се позабавляваме… Сигурно ще ни покажат цял куп скечове на телевизионни реклами!

— Това ли е представата ти за забавление? — начумерено го изгледа Джак.

— Добре де, имам и друг мотив — предаде се Чет. — Харесва ми да съм в компанията на Колийн. Но те искат и двама ни, затова трябва да ми помогнеш…

— Добре — кимна Джак. — Но проклет да съм, ако разбирам защо съм ти притрябвал чак толкова…