Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contagion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (17.12.2008)

Издание:

ИК „Коала“ София, 1999

ISBN 954-530-059-0

Редактор Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък, 22 март 1996 г. 23:45 ч.

Първото нещо, което усети, беше някакъв звън в главата. Бавно отвори очи. Погледът му попадна върху напукания таван в кухнята. Запита се какво по дяволите търси на пода и направи опит да се изправи. Остра болка в челюстта го принуди да се отпусне по гръб. После бавно си даде сметка, че пронизителният звън идваше от прикрепения на стената телефон, а не от главата му.

Претърколи се по корем и от тази позиция успя да се изправи на колене. Никога не беше изпадал в нокаут и сега се учуди на огромната слабост, която го бе обзела. Колебливо опипа брадичката си и с облекчение установи, че счупени кости няма. По същия начин провери и корема си. Болката не можеше да се сравнява с тази в челюстта, следователно там също липсваха вътрешни увреждания.

Телефонът продължаваше да звъни. Събра сили, вдигна ръка над главата си и успя да докопа слушалката. После седна на пода и опря гръб на кухненския шкаф.

— О, извинявай — промълви Терез в момента, в който чу гласа му. — Не биваше да ти звъня толкова късно…

— Колко е часът? — попита Джак.

— Почти дванадесет. Още сме в студиото и както винаги забравяме, че по това време нормалните хора спят… Исках да те попитам нещо във връзка със стерилизирането, но ще го отложим за утре. Извинявай, че те събудих…

— Всъщност не спях, а бях в безсъзнание — промърмори Джак. — Току-що се свестих на пода в кухнята…

— Това някаква шега ли е? — колебливо попита Терез.

— Де да беше… Заварих вратата на апартамента си разбита, но за зла участ крадците още бяха тук… Очевидно са ме пребили.

— Добре ли си? — разтревожено попита Терез.

— Май да — промърмори Джак. — Но имам чувството, че ми е счупен един зъб…

— И си бил в безсъзнание, така ли?

— Страхувам се, че е така. Все още се чувствам слаб…

— Слушай, искам да се обадиш в полицията, при това веднага! Аз тръгвам към теб!

— Чакай, чакай… Първо, полицията няма да направи нищо… Бяха четирима бандити, такива като тях има хиляди в този град…

— Не ми обяснявай, а позвъни в полицията! — прекъсна го с нетърпящ възражение тон тя. — След петнадесет минути съм при теб!

— Терез, този квартал е опасен — настоятелно промълви той. — Аз съм добре, няма смисъл да идваш!…

— Не искам повече приказки! — отсече младата жена. — Повикай полицията, аз тръгвам!

Слушалката онемя.

Джак поклати глава, но все пак набра 911. Обясни какво е станало, после отговори отрицателно на въпроса дали в момента се намира в опасност. Телефонистката го увери, че патрулът ще пристигне по най-бързия начин и прекъсна връзката.

Изправи се на все още омекналите си крака и бавно се насочи към дневната. В коридора очите му механично потърсиха колелото, но после си спомни, че бандитите бяха проявили желание да го вземат. Влезе в банята и оголи зъбите си срещу огледалото. Опипването с език излезе вярно — от левия преден резец липсваше малко парченце. Явно под кожената ръкавица на оня тип Туин е имало бокс…

За негова изненада полицията се появи само след десет минути. Бяха двама — чернокож на име Дейвид Джеферсън и латиноамериканец, представил се като Хуан Санчес. Изслушаха любезно патилата му, направиха протокол за липсващите вещи, включително планинския велосипед, след което му предложиха да отиде в участъка, за да разгледа албума със снимки на по-известните бандити в квартала.

Но Джак твърдо отказа. От Уорън знаеше, че бандите не се страхуват от полицията, която едва ли би могла да му осигури надеждна защита. По тази причина реши да не им казва всичко, но все пак беше доволен, защото изпълни молбата на Терез…

— Извинете за въпроса, докторе — обърна се на прага Дейвид Джеферсън. — Но защо живеете в подобен квартал? Белята ли си търсите?

— И аз си задавам същия въпрос — рече с въздишка Джак.

Притвори разбитата врата след полицаите и се облегна на рамката. Гледката на опустошеното жилище го накара да затвори очи. Щяха да са му нужни много усилия да го приведе в относителен ред, но сега просто нямаше сили за подобно начинание.

После някой почука и гърбът му усети вибрациите на тънките дъски. Беше Терез.

— Слава Богу, че си ти — промърмори тя, докато го заобикаляше. — Предупреждението ти за квартала се оказа вярно. Дори изкачването на тези стълби ме накара да примирам от страх. Положително щях да започна да крещя, ако някой друг беше отворил тази врата…

— Нали ти казах? — промърмори Джак.

— Я дай да те огледам — тръсна глава тя. — Къде е най-светло?

— Откъде да знам — сви рамене той. — Може би в банята… Терез го помъкна към банята и се зае с огледа.

— Имаш малка раничка над челюстта — обяви тя.

— Това не ме учудва — промърмори Джак и й показа счупения зъб.

— Но защо те пребиха? — вдигна вежди тя. — На герой ли си се правил?

— Напротив — въздъхна той. — Бях толкова уплашен, че направо се парализирах. Пребиха ме по поръчка. Нещо като предупреждение да стоя по-далеч от „Манхатън Дженерал“…

— Какви ги дрънкаш, за Бога? — втренчи се в него тя.

Джак й разказа епизодите, които пропусна да съобщи на полицията. После обясни защо е предпочел да си замълчи.

— Нещата стават доста сериозни — промълви тя. — Какво възнамеряваш да правиш?

— Честно казано, още не съм мислил по този въпрос — отвърна с въздишка той.

— Първо трябва да те закараме в „Бърза помощ“ — отсече решително тя.

— Стига де, нищо ми няма — възрази Джак. — Малко ми е подуто ченето и това е всичко…

— Бил си в безсъзнание — напомни му Терез. — Трябва да те прегледат. Не е нужно да си доктор, за да знаеш това…

Джак отвори уста да протестира, после изведнъж замълча. Беше права. Наистина трябва да го прегледат. Всяка тежка контузия в главата е в състояние да предизвика вътрешен кръвоизлив. А това означава, че трябва да бъде прегледан от невролог.

Вдигна якето си от пода и последва Терез надолу по стълбите. Наложи се да вървят пеша чак до авеню Калъмбъс, преди да хванат такси.

— Къде предпочиташ да отидем? — попита тя, след като се настаниха в купето.

— Където и да е, само да не е „Дженерал“ — отвърна с усмивка Джак. — Дай да опитаме в Колумбийско-презвитерианската болница…

— Много добре — кимна младата жена, даде съответните инструкции на шофьора и се отпусна назад.

— Много ти благодаря, че дойде — тихо промълви Джак. — Не беше длъжна да го сториш, нито пък аз съм го очаквал от теб… Трогнат съм…

— Ти би сторил същото за мен — отвърна тя.

Дали? — запита се Джак и леко въздъхна. Отминаващият ден беше толкова объркан!

Посещението в „Бърза помощ“ премина без инциденти. Наложи се да почакат, тъй като тук предимство имаха жертвите на автомобилни катастрофи, на наранявания с нож и на инфарктите. Но все пак го прегледаха. Терез настоя да остане с него през цялото време, включително и в кабинета за прегледи.

Когато дежурният лекар научи, че Джак е медицински следовател, той категорично настоя за преглед от невролог. В кабинета се появи млад практикант, който прие задачата си с изключително внимание. Заключението му след продължителния преглед беше категорично: няма признаци за вътрешни увреждания и не се налага дори рентген. Но ако Джак настоява, той е готов да му направи снимките веднага. Джак отказа.

— Препоръчвам ви тази нощ да останете под наблюдение — заключи неврологът, после се извърна към Терез и добави: — Госпожо Степълтън, искам да го будите на определени интервали и да следите реакциите му. Не пропускайте да проверявате състоянието на зениците, чиято големина трябва да е такава, каквато е сега… Окей?

— Окей — кимна Терез.

Чак когато се озоваха на тротоара пред болницата Джак я закачи за невъзмутимия начин, по който бе приела обръщението „госпожа Степълтън“.

— Не исках да обърквам човека — кратко поясни Терез. — Но ще изпълня препоръките му докрай, което означава, че идваш с мен у дома!

— Терез!

— Изобщо не искам да те слушам! — вдигна ръка тя. — Чу какво каза докторът, нали? Дори през ум не ми минава да те пусна обратно в онази дупка!

Главата му пулсираше, челюстта го болеше, коремните мускули бяха възпалени и свити на топка. Всичко това се оказа предостатъчно, за да прогони всякакви желания за спор от душата му.

— Окей — въздъхна той. — Но това вече надхвърля нормалното за всеки човек чувство за състрадание, нали?

 

 

Докато асансьорът ги изкачваше към върха на елегантния небостъргач, в душата му се промъкна дълбоко чувство на благодарност. От години никой не бе проявявал загриженост към него. Едновременно с това си даде сметка, че преценката му за тази жена е била твърде далеч от действителността.

— Дано ти хареса гостната ми — промърмори тя, докато крачеха по дебелия килим на коридора. — Родителите ми са толкова влюбени в нея, че когато ми дойдат на гости, забравят да си тръгнат…

Апартаментът й се оказа съвършен, сякаш излязъл от архитектурно списание. Джак беше поразен от уюта, който властваше тук. Дори списанията върху масичката за кафе бяха подредени така, сякаш са взети направо от корицата на „Архитектурен справочник“.

В гостната цареше изключително приятна хармония. Едрите цветя върху пердетата и кувертюрата на леглото бяха в тон с шарките на килима и Джак се пошегува, че вероятно ще му бъде трудно да намери леглото.

Терез му подаде шишенце аспирин и го остави да вземе душ. Когато излезе от банята, на стола до вратата го чакаше дебела хавлия на райета. Той я облече и надникна през открехнатата врата на хола. Терез седеше на дивана с някакво списание в ръце.

— Няма ли да си лягаш?

— Първо искам да се уверя, че си добре — отвърна тя и приближи лице към неговото: — Зениците ти ми изглеждат нормални…

— И на мен също — засмя се той. — Май наистина приемаш сериозно препоръките на онзи доктор…

— Не е зле и ти да сториш същото — тръсна глава тя. — Така или иначе бъди готов да те събудя…

— Май ще е по-добре да не споря — въздъхна Джак.

— Как се чувстваш в общи линии? — попита тя.

— Физически или психически? — усмихна се той.

— Психически — уточни тя. — За физическото ти състояние вече имам някаква представа…

— Честно казано, този инцидент здравата ме раздруса — стана сериозен той. — Зная достатъчно за подобни банди, за да се страхувам от тях…

— Затова те накарах да извикаш полицията — кимна Терез.

— Нещата не са ти ясни — поклати глава той. — На практика полицията изобщо не може да ми помогне… По тази причина не си направих труда да им съобщя нито имената на нападателите, нито вероятното име на самата банда… Няма да спечеля нищо, дори и да ги хванат… Бързо ще ги пуснат на свобода и тогава вече положително ще имам сериозни проблеми…

— В такъв случай какво възнамеряваш да правиш? — вдигна вежди тя.

— Предполагам, че ще се държа максимално далеч от „Дженерал“ — въздъхна Джак. — По този начин всички ще бъдат доволни, включително шефът… Мога да си върша работата и без да ходя там.

— Дано да е така — рече Терез. — Опасявах се, че ще приемеш това предупреждение като предизвикателство и пак ще се правиш на герой…

— Вече го каза… — промърмори Джак. — Но не се притеснявай, аз изобщо не съм герой…

— Ами велосипедните ти маратони из града? — побърза да го притисне Терез. — А нощните ти разходки из парка, а любимият ти квартал? Ето това ме притеснява… Не зная дали просто си нехаен към опасностите, или нарочно ги търсиш… Хайде, кажи кое от двете…

Джак се взря в бледосините й очи. Тази жена му задаваше въпроси, отговорите на които той беше избягвал старателно и напълно умишлено. Тези отговори бяха прекалено лични и засягаха само него… Не и в този случай, рече си със скрита въздишка той. Не и след неочакваната загриженост, която стопли сърцето му.

— Предполагам, че нарочно ги търся — тихо промълви той.

— Мога ли да попитам защо?

— Вероятно защото ми е все едно какво може да ми се случи… Имаше моменти, в които дори съм мислил за смъртта като за избавление. Преди няколко години страдах от дълбока депресия. Уж успях да я преодолея, но на моменти усещам, че пак е тук, някъде дълбоко в душата ми…

— Мога да те разбера, защото и аз съм имала проблеми с депресията — тихо отвърна Терез. — И твоята ли е свързана с конкретни събития?

Джак прехапа устни. Беше му неудобно да говори на тази тема, но вече не можеше да спре.

— Жена ми почина — промълви той. Нямаше сили да спомене и децата си.

— Много съжалявам — топло го погледна тя. — Аз пък изгубих единственото си дете…

Джак рязко извърна глава. Признанието на Терез докара сълзи в очите му. Изпусна въздуха от гърдите си и остана така още известно време, после погледът му бавно се завърна върху лицето на тази загадъчна жена. Вече беше убеден, че е доста по-различна от деловата личност, заемаща отговорна длъжност в динамична компания.

— Май ще се окаже, че ненавистта към дискотеките не е единственото общо нещо между нас — закачливо подхвърли той, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Според мен и двамата сме емоционално наранени — отвърна сериозно Терез. — Което пък ни кара да се хвърляме в работата като луди…

— В това последното не съм много сигурен — поклати глава Джак. — Вече не държа на кариерата си така, както го правех някога… Така, както ти държиш на своята… За това вероятно са виновни всички тия промени, които настъпиха в системата на здравеопазването… и съсипаха моята работа.

Терез стана на крака, Джак стори същото. Бяха толкова близо един до друг, че усещаха топлината на телата си.

— Исках да кажа, че и двамата се страхуваме от емоционално обвързване — промълви тя. — Защото сме били наранени…

— С това съм съгласен — кимна Джак.

Терез целуна върховете на пръстите си и леко ги опря до устните му.

— Бъди готов — рече с лека усмивка тя. — След час-два ще дойда да те събудя…

— Не се чувствам удобно — направи гримаса той. — Създадох ти толкова неприятности…

— Аз пък се чувствам много добре в ролята на мама — разшири усмивката си тя. — Лека нощ!

Обърнаха се и всеки тръгна към стаята си. Гласът на Терез го спря точно когато се готвеше да затвори вратата.

— Един последен въпрос… — Защо живееш в онази отвратителна дупка?

— Предполагам защото имам чувството, че не заслужвам да бъда щастлив — отвърна след кратка пауза той.

Терез се замисли, после се усмихна и тръсна глава:

— Е, не би трябвало да очаквам, че отведнъж ще разбера всичко за теб… Лека нощ.

— Лека — отвърна Джак.