Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (8)

Глава V

Внезапно, сякаш много отдалече, до съзнанието му достигна, че в 8 часа̀ шефът му трябва да направи пункция на един пациент с оток, докаран в отделението следобеда. Той трябваше да тича в болницата, да смени Кер. Втурна се вън от гарата и има късмет да хване трамвая за Елдънгроув, който макар че напредваше с мъка, го откара навреме. Все пак не можа да разбере напълно как изкара следващите два часа. Думите и движенията му бяха механични — едва съзнаваше собственото си присъствие в отделението. Един или два пъти почувства върху себе си странния поглед на Драмънд, но не каза нищо, и най-сетне, към 10 часа̀, можа да отиде в собствената си стая и да даде простор на чувствата си.

Той бе влюбен и по екстаза на целувката й, който — все още не си отиваше — разбра, че и тя го обича. Това бе възможност, която и на ум не му бе минавала. Всичките му мисли, енергията и стремежите му бяха съсредоточени в една цел — кариерата му: да се измъкне от блатото на бедността и бляскаво да преуспее в живота си. Е — разсъждаваше той все по-развълнуван, — ако това можеше да постигне сам, не можеше ли да го направи заедно с нея, окуражаван и подкрепян от тази, която въпреки скромното си положение в обществото, притежаваше всички качества на отличен помощник. Той не биваше да я загуби — самата мисъл за това го караше да потръпва, като че ли се изправяше пред внезапна смърт.

Смръщи вежди: какво трябваше да направи? В положението, в което бе поставен, с определената дата на сватбата след не повече от три седмици, се изискваха незабавни действия. Да допуснем, че поради някакъв ужасен малшанс не би могъл да спре цялата тази работа. Мисълта за Уолтър, до болка точен, възправен във всичките си съпружески права — до най-интимните, проряза ума му с ужасяваща яснота. Тя бе достатъчна, за да го подлуди. Трябваше непременно да пише на Мери, да пише веднага и да й изпрати писмото с бърза поща. Той тръгна към бюрото си за хартия, но телефонът за бърза помощ настойчиво иззвъня. С изблик на досада вдигна слушалката. Беше дежурният телефонист Макдоналд.

— Господин Мъри…

— По дяволите, Мак. Какво има? Пак ли грешка?

— Разговорът е лично за вас. Свързвам ви!

По линията се чуваха шумове. След това:

— Дейвид…

Той си пое рязко дъх.

— Мери, ти ли си наистина?

Нейният глас достигна до него предпазлив, но възбуден.

— Слязох долу в магазина… Другите спят и аз съм сама в тъмното… Но просто исках да говоря с тебе… Скъпи Дейвид, толкова съм щастлива.

Той си представи изведнъж сладката й фигура в нощница и по пантофки в тъмнината на малкия магазин.

— И аз също, скъпа Мери.

— Още от онзи първи миг в Крейгдорън, когато те видях в огледалото… аз си знаех, Дейвид. И като си мислех, че не те интересува, просто ми се късаше сърцето.

— Но ти знаеш, че ме интересува. Просто съм луд по тебе.

Той можеше да чуе дълбоката и мека въздишка, по-вълнуваща от всеки отговор.

— Не мога да спра, скъпи Дейвид. Исках само да знаеш, че никога няма да се омъжа за Уолтър. Никога, никога. Никога не съм и искала. Просто оставих да ме уговорят. И после, като мислех, че не ме искаш… но сега първото, което ще му кажа сутринта, ще бъде това.

Той не можеше да й позволи да се справи с това сама.

— Ще дойда с тебе, Мери. Ще помоля Драмънд за малко отпуск.

— Не, Дейвид — каза твърдо тя. — Ти имаш изпит. Това е най-важното — да изкараш. След това ела веднага. Ще те чакам. — Тя се поколеба. — И… и, ако имаш мъничко свободно време, можеш междувременно да ми пишеш.

— Ще ти пиша, Мери, вече започнах писмото.

— С нетърпение ще го чакам. Трябва да вървя. Лека нощ, скъпи Дейвид.

Тя остави слушалката. Сега щеше да започне да се изкачва дебнешком в шумната къща до стаята си, до тази на Уили. Грабвайки лист и молив, той нахвърли дълго, пламенно писмо, след това се съблече като в транс и се тръшна в леглото.

На следващата сутрин, с особено вдъхновение, удвои работата си за последните изпити. В напрежението на това последно усилие времето летеше. Когато денят на изпита дойде, той влезе в Елдън Хол развълнуван, но уверен, и седна на една от банките. Първите теми бяха раздадени. След като хвърли бърз поглед върху темата си, той видя, че въпросите му допадат… Захвана се за перото без да вдига поглед и взе да изпълва страниците с гладък, четлив ръкопис. През следващите три дни той ходеше и се връщаше до болницата и университета, сядаше на същата банка, решен да направи всичко, което е по силите му, не само за себе си, но и за нея.

След това започнаха клиническите изпити. По медицина разпозна случая веднага: бронхит с вторичен церебрален абсцес. Вярваше, че се представя добре. На последния ден от изпитите се яви на устен. Драмънд, седнал заедно със стария Мърдо Маклиш, професор-региус по акушерство, известен като Шотландската Баба и Първис, външният член на комисията, му кимна приятелски и обърна внимание на колегите си:

— Това е студентът с добрия подход към болните.

— Той е постигнал и повече от това — каза Първис, като прегледа писмената диагноза на Мъри.

Започнаха да му задават въпроси и Мъри — свободен, готов да се съгласява, да се усмихва чинно и винаги, винаги почтителен — чувстваше, че се представя най-добре. Все пак Бабата го безпокоеше. Този тежък човек — едновременно ужас и опора за ред поколения шотландски студенти — бе станал вече пословичен с бруталната си откровеност и неприличен хумор. На първата си лекция от семестъра той имаше обичай да извиква някой свит младеж пред цялата аудитория, да му хвърли парче тебешир и като му посочи дъската със зловеща усмивка, да изяви с най-неприлични термини желанието си да му се нарисува скица на интимните части на женското тяло. Сега той не говореше много, а наблюдаваше Мъри внимателно, с подозрение в малките си зачервени очи. Така или иначе изпитването свърши скоро и Първис каза с усмивка:

— Мисля, че повече няма защо да ви задържаме.

Когато Мъри излезе и вратата се затвори след него, той добави:

— Симпатичен младок.

Бабата се затресе раздразнено.

— Достатъчно е умен — изгрухтя той, — но е гнусен млад червей!

Другите двама се засмяха. При неговата възраст никой не взимаше за сериозни думите на стария Мърдо.

Резултатите трябваше да бъдат обявени в събота сутринта. Докато изкачваше високия хълм към университета, цялата увереност на Мъри се изпари. Беше сгрешил, не е изкарал добре. Скъсали са го. Едва се осмели да приближи таблото с обявите до главния вход. Заобиколено от други две, името му бе на първо място в списъка. Беше издържал с чест.

Почувства, че отмалява. След всичките години на глад и себеотрицание триумфът на този миг не беше за вярване. Толкова по-велик, заради сладката увереност, че скоро ще го сподели с нея. Едва изчака да приеме поздравленията на другите около таблото и отиде направо в пощенския клон в подножието на Джилмър Хил, да изпрати телеграма:

Пристигам Ардфилан влака 5,30 днес.

Надяваше се, че по това време тя трябва да се е върнала от Крейгдорън и наистина, когато пристигна, тя бе дошла на гарата да го посрещне. Със светнали очи, малко бледа на вид и все пак по-хубава от когато и да било, тя се приближаваше бързо-бързо, със затаен дъх и, без да обръща внимание на хората по перона, му даде устните си. Ако през тези последни трескави дни бе забравил топлата свежест на устните й, сега тя бе възобновена. Когато излязоха от гарата и тръгнаха към дома й, той все още държеше ръката й. Претоварен от впечатления, той не бе проговорил ни една свързана дума досега. Разбра, че тя не се осмеляваше да зададе въпроса, който бе най-важен за нея, и макар че той бе подготвил дълъг и напрегнат разказ за успеха си, просто каза скромно, без да я гледа:

— Изкарах, Мери… пръв. С отличие.

Нервните й пръсти внезапно стиснаха неговите. След това тя каза с глас, задавен от чувство:

— Знаех, че ще изкараш, скъпи Дейви. О, аз съм така радостна, ужасно радостна, че си свършил. Сега можем да се изправим лице в лице с всичко.

Той се наведе загрижено към нея.

— Беше ти трудно тук, нали?

— Не беше съвсем леко. — Тя смекчи думите с един нежен поглед. — Когато отидох да кажа на Уолтър, той най-напред помисли, че се шегувам. Не можеше да повярва на ушите си, че която и да било жена може да му откаже. Когато разбра, че съм искрена… той… той не постъпи добре. След това родителите му дойдоха да видят татко. И това беше лошо. — Тя се усмихна насила. — Бях наречена с няколко „красиви“ думи.

— Боже мой! — простена той. — Като си помисля, че си изстрадала това, без да ме има там! Бих искал да извия врата на този проклет тип.

— Не — каза тя сериозно. — Предполагам, че аз съм виновна. Но мога само да благодаря на бога, че ми спести ужаса да попадна в онова семейство — тя се притисна до него. — …и че намерих тебе. Обичам те, Дейви.

— И аз те обичам, Мери!

— Това е всичко — въздъхна тя. — Останалото е без значение.

— А твоето семейство не те ли подкрепи?

— Донякъде — въздъхна тя. — Но освен Уили, те не са очаровани от мене след всичко това. Както и да е, стигнахме, и най-добре първо да видим татко.

През входа на тази част от двора тя го въведе в хлебарницата. Беше ниска и тъмна; гореща от жарта на двете облицовани пещи и медено сладка от аромата на фурната пресен хляб.

Дъглас, със своя калфа Джон Доналдсън, подреждаше рафтовете на голям шкаф, върху който двойните шотландски самуни, покрити отгоре с черна кора, бяха наредени на редове. Хлебарят беше по риза, с брашняна престилка и стари бели брезентови обуща. Той видя през рамо, че Мъри влиза, но първо завърши подреждането на рафтовете, след това бавно свали престилката си преди да се доближи.

— Значи, ето те! — каза той без да се усмихне и подаде ръка.

— Татко — възкликна Мери, — Дейвид е взел изпитите си с отличие и е на първо място в списъка!

— Значи, сега си доктор. Е, това вече е нещо.

Той ги поведе от хлебарницата горе във всекидневната, където Уили седеше на прибраната маса и си пишеше домашните, а леля Мини, седнала до прозореца, плетеше. Момчето хвърли на Мъри бърза усмивка за добре дошъл, но лелята се втренчваше в бляскащите куки и не погледна веднага.

— Сядай, момче, сядай — каза дребният хлебар. — Днес пихме чай по-рано, отколкото обикновено. Но… да, може би след това, ако си гладен, Мери ще ти даде нещо за хапване.

Дейвид седна неподвижно на масата. Мери взе стол и седна до него.

— Излез от стаята, Уили! — каза лелята и най-сетне забоде иглите в плетката, като изгледа хладно Мъри от главата до петите. — Чуваш ли, Уили?

Уили излезе.

— Сега, Дейвид — започна хлебарят, — трябва да разбереш, че това бе до известна степен удар за нас…

— И за всички останали… — го прекъсна леля Мини и поклати възмутено глава. — Гърми по целия град. Това е истински скандал и позор.

— Да — започна отново Дъглас. — Това ни постави в много неприятно положение. Дъщеря ми бе дала думата си на достоен човек, с добри връзки и високо ценен в града. Не само че бе сгодена, но и денят на сватбата бе определен, когато изведнъж, без каквато и да било причина, тя разтури цялата работа, заради някакъв съвсем чужд човек.

— Има съвсем сериозна причина, сър. Мери и аз се обичаме.

— Обич! — възкликна лелята с неописуем тон. — Преди да се появите с този ваш проклет мотор като някакъв — някакъв недоизпечен Логинвар^[1], тя обичаше Уолтър.

— Ни най-малко — Мъри почувства ръката на Мери да се прокрадва към неговата под масата. — Тя никога не го е обичала. И аз съм убеден, че никога нямаше да бъде щастлива с него. Вие току-що нарекохте Стодърт достоен човек. Аз мисля, че той е надуто, самомнително, безчувствено магаре.

— Стига! — Дъглас рязко се намеси. — Уолтър може да си има особености, но ние знаем, че е достатъчно стабилен.

— И това е повече, отколкото знаем за вас! — подхвърли лелята.

— Съжалявам, че имате толкова лошо отношение към мене. — Мъри погледна с упрек към Мини. — Надявам се по-късно да си промените мнението. Това не е първият развален годеж. По-добре късно, отколкото никога.

— Вярно е — промълви Мери. — Никога не съм искала Уолтър.

— Ами защо не каза навреме, драка такава? Сега настроихме Стодъртови срещу себе си. Ще ни намразят завинаги. А ти знаеш какво значи това за твоя баща.

— Да, перспективата не е добра. Но колкото по-малко приказваме за това, толкова по-добре.

— Но аз ще говоря, Джеймс! — Лелята се наклони към Мъри. — Може би мислите, че всичко това за нас е просто шега. А не е така. Съвсем не така. Какво да каже човек за големите комбайни и техния фабричен хляб, и извозването му с моторни коли, които обикалят цялата околност; да не говорим за промените, които трябва да правим според новия закон за фабриките. През всичките тези години зет ми водеше тежка борба и при това не беше съвсем здрав. А Уолтър чрез баща си определено бе обещал…

— Достатъчно, Мини — вдигна ръка Дъглас. — По-малко приказки, повече дела. Аз успявах в миналото да стоя на собствените си два крака и с помощта на провидението се надявам да се държа и за в бъдеще.

Последва тишина. След това Мъри стискайки ръката на Мери, се обърна към хлебаря. Никога не беше му се отдавала по-подходяща възможност да накара свежото си, умно, младо лице да се озари от вълнение и от искреност.

— Виждам, че съм ви причинил много неприятности, сър, и болка. Истински съжалявам. Но някои неща просто не могат да се избягнат. Като гърмът… те поразяват човека. Така стана с Мери и мене. Може би вие нямате добро мнение за мене сега — той се извърна наполовина към леля Мини, — но аз ще ви докажа. Няма да съжалявате, че съм ваш зет. Имам диплома и тя е добра. Скоро ще започна работа и не след дълго ще имам първокласна практика. Всичко, което искам е Мери да бъде с мене и съм сигурен, че и тя иска същото. — Той се усмихна на всички с неуверената си, завладяваща, стопляща сърцето, усмивка.

Последва пауза. Въпреки решението си да бъде твърд, хлебарят не можа да сдържи одобрителното си кимане с глава.

— Добре казано, Дейвид. И тъй като свърши, ще призная, че още от началото… както дъщеря ми — той се усмихна на Мери, — аз наистина бях завладян от тебе… и от всичко, което си направил. Така че каквото било, било. Съгласен съм да се сгодите. Колкото до женитбата, трябва да има приличен интервал, да, приличен интервал, за да се предотврати скандал в града. Поработи три-четири месеца, пък след това ще видим. Какво ще кажеш на това, Мини?

— Е… — започна да се успокоява лелята. — Станалото — станало. — Дори тя бе омекнала, повлияна от тона на кратката, трогателна реч на Мъри. — Може би си прав. Не трябва да бъдем толкова строги към тях.

— О, благодаря ти, татко… благодаря ти, лельо Мини. — Мери скочи лудо и целуна двамата. Страните й бяха поруменели, кичур коса висеше над челото й. Тя го отметна назад с жест на победителка. — Знаех си, че ще оправите всичко. А сега, лелче, да дам ли нещо на Дейви за ядене?

— Донеси му бисквити и сирене. И от пресните сладки с черешово сладко. Знам, че ги обича. — Тя направи гримаса към Мъри. Последния път като беше тук изяде шест парчета.

— Само още едно нещо, татко! — помоли хрисимо Мери. — Може ли Дейви да остане тази нощ? Моля ти се! Напоследък толкова малко съм го виждала.

— Добре. Само тази нощ. Утре трябва да отпътува, за да търси работа. — Една мисъл жегна малкия хлебар. Той добави строго: — И ако мислите да се разхождате навън довечера, Уили ще трябва да дойде с вас.

Забързана между кухнята и гостната, тя му поднесе оскъдна, но отбрана вечеря, но в чудото на този магически ден храната бе станала жалко нещо; почти нямаше апетит. Когато свърши, тя си сложи палтото и шапката. Всяко нейно движение му се струваше особено и важно, скъпо, неповторимо, очарователно в своята женственост. След това излязоха и ръка за ръка се разхождаха в тъмното по Еспланадата, заедно с Уили. Момчето, възбудено от обрата на събитията, бе страшно приказливо и задаваше всевъзможни въпроси на Мъри, който нямаше сърце да му каже, че им пречи. Мери, изгаряна от същия копнеж, бе по-изобретателна.

— Уили, скъпи — каза тя сладко след като разходката бе към своя край. — Току-що си спомних, че съм забравила да взема черни раирани кълбета на леля Мини за утре. Ето ти три пенса. Изтичай до Мак Келър и вземи кълбета за два пенса и едно шоколадче за тебе. Ти си добро момче. Като се върнеш, ще ни намериш тука с Дейви.

Когато Уили изхвърча, те отидоха под дървения навес. Беше празен. Седнаха в ъгъла на завет и се притиснаха един към друг, а ритъмът на прилива се сля с ритъма на сърцата им. Вълните навлизаха навътре, една звезда блещукаше невидима в небето. Устните й бяха сухи и топли, невинността на целувката й и пламъкът на страстта й го развълнуваха както никога преди това.

— О, Дейви, скъпи! — прошепна тя, долепила страната си до неговата. — Толкова съм щастлива, че бих умряла. Обичам те толкова много, сякаш гърдите ми ще се пръснат.