Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (17)

Глава XIV

В края на тази седмица, в един зноен задушен предиобед, когато Мъри се бе навел лениво над перилата на палубата, а духът му бе в най-големия си отлив, той видя като в мираж големия блестящ „Крайслер“ да влиза в пристанището и да се плъзга покрай кораба. Изумен, той сложи ръка над очите си. Не можеше да бъде истина; слънцето и неговото въображение бяха породили зрителни халюцинации. Но не, грациозно облегнат на задната седалка, нехайно преметнал ръка на тапицираната облегалка, с безгрижно кръстосани закръглени крака, с бирманска пура, висяща леко между свитите пръсти, с килнат назад шлем — това беше Бърт.

— Дали остарелите ми очи ме мамят, или виждам медицинския офицер на добрия кораб „Пиндари“? — извика с усмивка Бърт и след това прибави с по-различен глас: — Изнасяй си такъмите, момче. Идваш при нас.

Сърцето на Мъри подскочи. Те не го бяха забравили. Блед от вълнение и облекчение, той се втурна към каютата си. Какъв идиот беше — разбира се, те го искаха, другояче не можеше да бъде. За по-малко от пет минути той смени униформата си и се настани в колата с куфара си, който индусът шофьор сложи в багажника. Когато потеглиха към града, Бърт обясни причината за закъснението, с което му се обаждат — някаква неизправност с наема на склада, която бе отнела няколко дни, докато я оправи. Но сега договорът бил подписан и те били свободни да се впуснат в приятно прекарване на времето.

— Това е оживен стар град, стига да знаеш как да се оправиш — довери му леко той. — Някакъв мъдрец го нарекъл град на ужасната нощ, но аз намирам, че нощите са изпълнени с нещо по-добро от ужас. Има няколко евроазиатски медицински сестри — горещи момичета и сладки, както ще се увериш. Той хвърли обяснителна въздушна целувка. — Аз говоря с гласа на опита, моето момче. Но слушай, зная, че се интересуваш само от нашата Дорис. И повярвай, не че ми е сестра, но и Дори е добро момиче.

За да избягнат хаоса на разнебитените колиби, те влязоха в градския център по широката претъпкана лента на „Хоуринг роуд“, профучаха край широкия площад, зелен от фикусови дървета и осеян с жалки статуи на конници, след това минаха под високия портал на хотел „Норт Истърн“. Въведоха ги с поклон през хол с високи мраморни колони, бръмчащ от вентилаторите по тавана, и Бърт го заведе горе в стаята, която бе запазена за Мъри в съседство с техния собствен апартамент на първия етаж.

— Ще те оставя да се оправиш за половин час — каза той, поглеждайки часовника си. — Мама и татко са навън, но всички ще се срещнем на тифин, което значи обед, Дейв.

Когато той излезе, Мъри огледа стаята. Тя бе съвършено луксозна — широка и хладна, наредена с вкус. Решетъчни транспаранти и нови, плетени пердета против комари заграждаха широкото, високо легло, което бе леко разтворено, за да показва финото, съвършено чисто бельо. Мебелите бяха боядисани в бледозеленикав цвят, а на тоалетката имаше ваза с рози.

Отзад бе банята — бяла и блестяща, заредена с хавлии, сапун, прах за къпане и мек, бял халат. Той се усмихна от удоволствие. Каква разлика от неговата малка, задушна, нападана от комари каюта: това бе наистина нещо. Той разопакова малкото си неща, изми се и започна да се реши, когато вратата се отвори и Дорис влезе.

— Здравей! — каза късо тя.

Той се обърна.

— Дори… как си?

— Все още дишам, ако те интересува!

Те се гледаха мълчаливо — той с възхитена пламенност, тя с почти безизразно лице. Беше облякла елегантна, нова, прилепнала до тялото пола в убити пастелни тонове, фини бежови копринени чорапи и шведски обувки с високи токове. Беше сложила червило, което бе в тон с преобладаващия розов цвят на полата й, а косите й бяха току-що направени. Тя изглеждаше различно, по-елегантна дори, отколкото на кораба, по-възрастна, по-привлекателно изтънчена и, уви! — по-малко достижима. Парфюмът й достигна до него.

— Ти изглеждаш… чудесно! — каза той пресипнало.

— Да! — отвърна тя хладно, четейки погледа му. — Вярвам, че поне малко се радваш, че ме срещаш.

— Повече от малко. Въпросът е… какво става с тебе?

Тя го погледна прямо, продължително, след това едва-едва се усмихна.

— Ти си тук, нали? Струва ми се, в това е и отговорът.

— Много мило от твоя страна да бъда тук — промърмори покорно той. — Долу на пристанището бе наистина ужасно.

— Допусках, че е така — каза тя с хладна разсъдъчност. — Исках да те накажа.

Той я погледна безучастно.

— За какво, по дяволите!

— Просто исках! — отговори тя уклончиво. — Понякога обичам да бъда жестока.

— Каква малка садистка — каза той, като се опита да улови тънката нотка, която веднъж бе използвал срещу нея. При това, когато говореше, той имаше странното чувство, че везните на техните отношения се бяха наклонили към нея. Той изведнъж осъзна с недоволство, че тя имаше желанието да докаже, че на брега той бе престанал да бъде елегантния, търсен млад корабен лекар в спретнатата униформа на компанията, и че беше не повече от обикновен млад мъж в износен костюм — конфекция, който не му отиваше и съвсем не подхождаше за климата. Обаче, макар и да чувстваше ефекта, който беше предизвикала, тя изостави темата, сякаш не я занимаваше повече.

— Харесваш ли новата ми рокля?

— Просто мечта! — каза той, като се мъчеше да изглежда безгрижен. — Тук ли я взе?

— Купихме коприната от базара вчера. Имаше чудесни местни платове. Ушиха я за 24 часа.

— Бърза работа — каза той.

— Така и трябва — продължи тя хладно. — Не мога да понасям чакането и отлагането. Да бъда съвсем откровена, достатъчни ми бяха последните две седмици. И, между другото, понеже те нахоках, не си въобразявай, че сме си оправили сметките. Все още не съм ти простила окончателно. Ще си поговоря с тебе после.

Когато се обърна да си тръгне, тя изглеждаше омекнала. Изразът на лицето й бе леко прояснен.

— Надявам се, че стаята ти харесва. Розите ги сложих аз самата. Моята стая е точно отсреща през коридора — тя му хвърли хитър поглед, — ако имаш нужда от нещо…

Когато си излезе, той остана загледан в затворената врата. Тя бе засегната и в това нямаше нищо чудно, като се има предвид начинът, по който той я отблъсна. Колко глупав и невъзпитан бе той, да обиди така чувствата й. Надяваше се, че в края на краищата ще му прости.

Долу, в голямата мраморна зала, Холбрукови го посрещнаха съвсем различно, почти както се посреща син. Г-жа Холбрук дори го целуна по бузата. Обедът бе повече от среща — почти тържество. Те седнаха на маса до прозореца. Четирима туземни прислужници в червени туники с червени колани и чалми стояха зад столовете им; храната, избрана от Бърт, бе богата, пикантна и екзотична. Мъри за пръв път отиваше в хотел след онзи съдбоносен ден в „Гранд“ на Геърси, но ако споменът за онзи така различен обед мина през ума му, той изчезна бързо, прогонен от гръмкия смях на Бърт. Разпален от решението да им покаже града, той набелязваше програмата за идущата седмица, докато ликвидираше лакомо месестото манго. Той им предложи за следобеда да ги заведе до Джейн Темпъл и градините на Маниклопа, да видят прочутите риби в декоративното езеро.

— Те са твърде забележителни — заключи той. — Излизат на повърхността и плават към всеки, който ги повика.

— Стига, стига, Бърт! — се усмихваше г-жа Холбрук в безобиден протест.

— Сериозно, мамо! Не се шегувам. Даже отхапват от ръката ти, ако искаш да ги нахраниш.

— Представи си! Какво най-много обичат рибите?

— Пържени картофи — каза отегчено Дорис, а след това избухна в смях.

Следобедната почивка мина и когато слънцето започна да залязва, те потеглиха. Караха през изпълнени с тълпи базари, където свещените говеда, обкичени с гирлянди от лилии, се лутаха между сергиите, пробиваха път с рогата си сред тълпата, зобеха на воля от изложените плодове. Странни звуци, кресливи и осамотени, поразяваха слуха над високата острота на местните диалекти, чуваше се далечен камбанен звън, бумтене на гонг, внезапен пронизителен вик, който продължаваше да се носи, изопвайки нервите. Въздухът бе наситен с ароматични миризми, силни и предизвикателни, които дразнеха ноздрите и упояваха сетивата. Мъри се чувстваше като че ли възвишен, погълнат до състояние на крайна възбуда и истинска наслада. Неговата индивидуалност бе заличена, той не беше самия себе си, а беше станал съвършено различен човек, навлязъл в ново и вълнуващо приключение.

Щом пристигнаха в храма, те си свалиха обущата и влязоха в миришещия на тамян здрач, където огромен, позлатен Буда се усмихваше със своята вечна безстрастна и иронична усмивка.

Дорис, в новата си петуниева рокля, с малка плетена от слама шапка с двойна панделка, чиито краища се развяваха предизвикателно на периферията, се беше потопила в странното очарование на следобеда. Седнал до нея на връщане, той й заговори в изблик на благодарност.

— Всичко бе така прекрасно, Дори… и да го видя с тебе…

Тя бе почувствала промяната у него, и докато държанието й от обеда насам беше все по-властническо, веднага щом той започваше да напредва, тя избираше отстъплението. Сега тя му кимна с лека неохота, като че ли се бе приготвила най-накрая да омекне.

— Значи си решил, че има защо да ми обръщаш внимание.

— Изцяло! — промърмори той пламенно. След това добави неутешимо: — Само че ти беше толкова студена, като че ли аз не заслужавам да ми обръщаш внимание.

— Така ли?

Погледът й сякаш се помрачи. След това, незабелязано от другите, тя изведнъж грабна ръката му и заби зъби в показалеца му — острото болезнено ухапване мина през кожата му.

— Това трябва да ти покаже дали съм студена! — каза тя. След това, при вида на лицето му, което инстинктивно отрази болката, тя започна да се смее. — Така ти се пада, задето ме обиждаше през тези две седмици.

На следващия ден Бърт ги заведе на конни надбягвания. Той имаше билети за конюшните и за мястото за обездката, както и внушителен облог за голямото състезание. Нищо не куцаше. Нищо, нищо! Мейдън Палм, конят, на който Мъри заложи по негов съвет, връхлетя връз финиша, като спечели с три дължини. Това значеше да се живее. Това бе живот! А Дорис ставаше все по-мила, много по-мила с него. Изглежда, че след като го беше наказала за миналите му грешки, беше решила да му прости.

На следващия ден те посетиха прочутата зоологическа градина. Пресякоха към Хоурах и от порядъчно разстояние наблюдаваха пламтящите планини край Хугли. Отидоха до Калкутския кралски голф клуб да пият чай и завършиха с разходка по течението на реката до Сутанати. Парите отваряха вратите навсякъде. По време на отдих Бърт беше прахосник и даваше щедър бакшиш. Мъри виждаше как банкнотите от 100 рупии неизчерпаемо изскачаха от портфейла на Бърт и минаваха умело в очакващите длани. Колко прекрасно беше да не стиска и спестява с мъка, да не брои всяка жалка монета в крайната мизерия, която той помнеше през всичките години на живота си, а да има пари, истински пари, повече от достатъчно, за да се наслаждава на всички хубави неща в живота.

Времето летеше докато разнообразните развлечения се редяха бързо едно след друго. Мъри просто се отпусна. Заличи всяка предупреждаваща мисъл, остави настрана минало и бъдеще и заживя само с настоящето. И въпреки това датата на отпътуването на „Пиндари“ непрекъснато се приближаваше. Когато бе съобщено, че трябва да отпътува през следващия вторник, треската в кръвта му беше стигнала върха си. Всичко, за което бе копнял през целия си живот, бе тук, готово да го вземе, само да протегнеше ръка да го хване. Холбрук, благ и приятелски настроен, не бе настоявал отново на предложението си. То бе направено и още съществуваше — солидното предложение на човек със състояние, чакаше отговора на Мъри. Г-жа Холбрук с все по-открити намеци и загатвания силно се надяваше и желаеше той да приеме. Бърт обаче нямаше никакви съмнения по този въпрос. В петък следобед, когато дойде от Бенгал клуб, където бе почетен член, той намери Мъри във фоайето на хотела и седна до него.

— Имам хубави новини, Дейв — те почти отначалото бяха в интимни отношения и се наричаха на малките имена. — Търсех да намеря някой, който би могъл да те замести при пътуването на връщане. Та точно сега в клуба се натъкнах на един доктор, който се връща в отпуск, казва се Колинс. Той подскочи при възможността за безплатно пътуване, а така ще има и заплата. Това ще е нашият човек.

Мъри се сепна в стола си като ужилен. Неочакваното съобщение на Бърт и начинът, по който поставяше нещата като свършен факт, най-сетне поставиха въпроса ребром. Внезапна вълна на слабост го заля и той отстъпи отпуснато, убеден, че най-после трябва да смъкне товара от гърба си. Най-сетне, на кого би могъл по-добре да изложи и обясни своето състояние, ако не на такъв добряк като Бърт.

— Виж какво, Бърт! — каза той и се запъна. — Ти знаеш, че аз естествено… много бих желал да приема предложението на баща ти… и особено да работя с тебе. Но… аз се чудя дали трябва…

— Господи, защо не! Дорис — настрана. Ние имаме нужда от лекар в работата. Ние те харесваме. Ти ни харесваш. Не искам да наблягам на това, момчето ми, но така ще реализираш истински удар. Знаеш ли как го е казал уважаемия стар Уогълспиър: — „Има прилив в работата на мъжете.“

— Но, Бърт… — започна да възразява той и спря. Все пак трябваше да го каже, макар че всяка дума се изтръгваше от дълбочината на стомаха му. — Има… има едно момиче… което ме чака в къщи.

Бърт го изгледа продължително, след това избухна в смях.

— Ще ме убиеш, Дейв! Ами че аз имам момичета, дето ме чакат из цяла Европа. А твърде скоро моята малка евроазиатска кукла ще ме чака в Калкута.

— Но ти не разбираш! Аз съм обещал да… да се оженя за нея.

Бърт се засмя отново кратко, твърде съчувствено, с разбиране, след това поклати глава.

— Млад си за годините си, Дейв, и си още зелен. И може би отчасти и за това сме така привързани към тебе, не зная. Боже, ако познаваше момичетата както мене… Ти мислиш, че ще вземат да чезнат и ще умрат, ако им кажеш едно войнишко сбогом? Няма да преритат за черните ти очи; извини ме за моя жаргон. Обзалагам се, че твоята душичка ще се справи с разочарованието си и ще те забрави след шест месеца. Колкото за твоите собствени чувства, които не са ме поразили със силата си досега, спомни си какво казваше Платон, или някой си друг стар римски мъдрец: „Всички жени са еднакви на тъмно.“ Сериозно, макар че аз съм говорил за това с мама и стария. Всички мислим, че ти си точно мъж за Дори. Ти ще я накараш да поулегне. Тя се нуждае от малко баласт, за да влезе в пътя, защото — той се поколеба, — защото имаше някакви тревоги с нервите. А тя ще те подбодне, което, според моето скромно мнение, ще те поочука малко и ще ти е от голяма полза. Тя е имала момчета преди, без друго не е ангел, но ти си човекът, по който е хлътнала до уши. Тя дяволски много иска да те има. Нека гледаме нещата в лицето, момче, ти си навлязъл толкова далече в отношенията си с нас като семейство, че ще бъде престъпление, ако ни обърнеш гръб сега. Така че, защо не си кажеш думата и да започнем да бием старите сватбени камбани? А сега ще вземем две кота пегс и ще пием за бъдещето. Момче — момче!… — Той се облегна в стола си и извика на келнера.