Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (3)

Глава III

Приемът беше започнал: дългият хол бе пълен с шум и блъскащи се човешки фигури. Повечето от забележителните личности на кантона бяха там, заедно с много достойни бюргери на Мелсбург, както и артистите, които даваха представления на Фестивала през последната седмица. Те уви, бяха предимно от старата гвардия тъй като, за разлика от по-големите курорти Монтрьо и Люцерн, Мелсбург не бе богат, и люшкан между сантименталността и липсата на средства, комитетът се опираше от година на година на познати имена и физиономии. През леката мъгла на цигарения дим Мъри успя да различи възрастната и грохнала фигура на Флекмайстер, който едва можеше да се покатери на подиума, стегнат в своя фрак, зелен под ръкавните извивки от потта на годините. По-нататък стоеше Туберозе, челистът — слаб, висок като върлина, а коленете му бяха доста протрити от дългото стискане на инструмента. Той разговаряше с невероятно гърдестата англичанка-контраалт, Еми Ривърс Фокс-Синдън. Е, не е никак чудно, разсъждаваше Мъри, проправяйки си весело път сред навалицата, заедно с компаньонката си; аплодисментите на концертите, винаги възторжени и продължителни, му напомняха, при все че много обичаше съседите си, на ред след ред щастливи овце, тропащи с предните си крака.

Сервираха им питие от неизвестен сорт, хладко, с плуващи парченца топящ се лед в чашите. Тя не изпи своята, просто погледът й срещна очите му със съучастнически хумор и сякаш каза: „Колко умен бяхте и колко съм доволна от вашия превъзходен чай и (това вече бе само вероятно)… и от вас!“ След това с леко докосване на лакета си тя го насочи през салона, представяйки го първо на немския, след това на австрийския посланик. Той не пропусна да забележи изпълнения с чувство респект, с който всички я поздравяваха, а също и нейната самоувереност, с която отговаряше на комплиментите им. Движейки се нататък, Мъри бе темпераментно приветстван сред навалицата от някакъв спортивен британски тип, ухилен до уши, със зачервени от алкохола очни ябълки, облечен в двуредна синя жилетка с бронзови копчета, смачкани като кюнци бежови панталони и износени половинки.

— Толкова се радваме, че те виждаме, моето момче — избоботи Арчи Стенч, размахвайки чаша неразредено уиски. — Не мога да мръдна. Дръж високо знамето!

С леко помрачено лице Мъри му махна обезкуражаващо в отговор. Хич не му беше до Стенч, кореспондента на лондонския „Дейли Екоу“, който също „между другото“ правеше ежеседмичната обществена колона на местния „Тагеблат“ — хвърчащи леки новини, често пъти с жило на опашката. Мъри на няколко пъти бе изпитвал жилото.

За щастие те бяха близо до другия край на голямата зала, където една група от техни добри приятели се бе събрала до широкия прозорец. Там бе сериозната мадам Лудин от Еуропа Хоф и деликатният й съпруг, който седеше с д-р Алпенщюк, сериозен привърженик на високите надморски възвишения. Висок, изправен, прочут майстор на йодлерите на младини, достойният доктор никога не пропускаше фестивала. Оттатък до грозните сестри Куртет, около кръгла маса, където всичките бисквити за коктейла бяха ометени, късогледо мигаше Гали, дребната стара руска княгиня Галятина, глуха като пън, рядко проронваща дума. Но тя ходеше навсякъде, за да яде и дори явно да тъпче храната в смачканата пазарска чанта, която винаги носеше издута от прекомерна употреба и криеща в себе си документи, доказващи родството й с известния княз Юсупов, съпруг на племенницата на царя. Тя бе едно бледо, накуцващо същество с износен, раздърпан самур около врата, и както и да се бе отразило миналото върху нея, то й бе придало една усмивка на покорна миловидност. Може би не бе така представителна, но все пак бе автентична княгиня. Една съвсем различна фигура заемаше центъра на групата — Леонора Шуц-Шпенглер — и когато се приближиха, мадам фон Алтисхофер прошепна шеговито:

— Ще чуем цялата история за ловния излет на Леонора.

Застанала в позата на разказвач, Леонора им кимна с блестяща усмивка. Тя бе малка, жива брюнетка от Тесин, с червени смеещи се устни, енергични очи и блестящи зъби, която преди няколко години си бе пробила път към сърцето на Херман Шуц, най-богатия износител на сирене в Швейцария — едър, бледен, тежък мъж, който изглеждаше като че бе направен от своето собствено производство. Въпреки това, самата Леонора бе достойна за нежни чувства, дори само заради нейните разкошни и забавни приеми-празненства, които ставаха в нейната вила на един хълм над града в осветена от свещи, направена от червено дърво външна постройка, със стени, покрити с разкривени рогове на бозайници, между които летяха цели ята от птици, пляскаха с криле, кацаха и цвърчаха, докато Леонора с хартиена шапка разточително разсипваше борш, супа, гулаш, хайвер, резени сирене, пекинска патица, стакани с портвайн и друга екзотична храна, преди да започнат дивите и невероятни игри, които сама измисляше.

Мъри рядко чувстваше голяма нужда от бурните развлечения на Леонора и мисълта му блуждаеше, когато тя продължи да описва на френски език излета, от който тя и мъжът й се бяха току-що завърнали. Мъри бе смътно дочул, че Шуц, който на стари години се бе закалил като ловец, бе наел ловно поле май че някъде в Унгария. Обаче, както Леонора неспирно продължаваше да разказва, слухът му бе прикован от някои фрази и като напрегна рязко нервите си, той започна да се вслушва с вълнение. Тя не говореше за Унгария, а описваше една област от шотландската провинция с наименования, които изведнъж му се сториха познати. Невъзможно: сигурно беше сгрешил. И все пак, продължавайки да следи разказа, неговото напрегнато подозрение се засилваше. Сега тя говореше за шосето от устието на реката нагоре по хълма; за пейзажа на пустите поля, които се виждаха от върха, за реката, лъкатушеща между високите стени на канарите към езерото и за планината, извисяваща се над всичко това. Внезапно той почувства, че трепери, сърцето му се обърна и започна да бие силно. Господи, можеше ли някога да предположи, че това ще го върне назад така неочаквано. Защото тя бе назовала планината и реката, и езерото, а най-сетне и полето, което мъжът й бе взел под наем, и тези съвсем неочаквани думи пронизаха цялото му тяло като болезнен шок на срам и безпокойство.

Някой я питаше:

— Как стигнахте до това затънтено място?

— Пътувахме с най-фантастичната възможна железница — една теснолинейка с три влака дневно — до една божествена малка гаричка с такова симпатично име. Наричат я…

Той не можеше да понесе произнасянето на името, и все пак наистина го чу, и то го върна назад към още неизговореното, но най-неизбежното от всички имена. Той се обърна, промърмори някакво извинение и се отдалечи, за да открие изпадналия в чудесно настроение Стенч до себе си.

— Отиваш ли си вече, моето момче? Или не можеш да понасяш повече тези досадници?

Някак си успя да го разкара. Във фоайето го лъхна хладен въздух и го съживи, като подреди донякъде хаотичните му мисли. Не трябваше да се измъкне така и да остави мадам фон Алтисхофер да се връща сама. Трябваше да почака, да намери по-тих ъгъл — там, до колоната, близо до вратата. Но едва тръгнал да заеме новата си позиция, тя бе вече до него.

— Скъпи приятелю, вие сте болен. — Тя говореше със загриженост. — Видях ви как побледняхте.

— Наистина се чувствах твърде разстроен. — Той се усмихна с усилие. — Страшно задушно е вътре.

— Тогава веднага да тръгваме — каза тя решително.

Той се престори, че протестира, след това прие. Навън Артуро ги чакаше, разговаряйки с група шофьори. Тя искаше да го заведе направо във вилата му, но по-малко от учтивост, отколкото от отчаяната нужда да бъде сам, той настоя да я оставят в Зеебург.

— Елате да пийнем — предложи тя, когато пристигнаха. — Истинско пиене. — И когато той отказа под предлог, че трябва да почива, тя добави загрижено: — Наистина внимавайте, приятелю! Ако мога, ще ви телефонирам утре.

Във вилата той полежа около час, като се помъчи да разсъждава спокойно. Не трябваше да допуска случайните думи, простото съвпадение, да развалят спокойствието, което така търпеливо бе изграждал. И все пак, това не бе случайна дума, това бе дума, която го преследваше упорито, мъчително в дълбините на паметта му от много години. Той трябваше да се бори с нея, да я повали някъде в тъмнината на подсъзнанието. Той не би могъл да направи това, не можеше да откъсне съзнанието от бурята в мислите си.

На вечеря той само се престори, че яде; неговата депресия изпълваше къщата, отразяваше се дори на прислугата, която виждаше в това необичайно настроение нещо, което засяга самата нея.

След като стана от масата, той отиде във всекидневната и застана до отворения към терасата прозорец. Видя, че се готви да се разрази буря — една от онези мълниеносни, ослепителни гледки, по време на които обичаше да викне на Артуро да пусне някой запис от Берлиоз и наблюдаваше и слушаше с чувство на съвършено опиянение. Сега обаче той стоеше подтиснат и гледаше голямата маса трупащи се облаци, които стихийно се влачеха над Райзенберг. Въздухът бе мъртво спокоен, зноен от тишината, а светлината — съвсем неестествена — с цвят на мътна охра. И изведнъж се дочу лека въздишка, сякаш идваше някъде отдалеч. Листата потрепераха и гладката повърхност на езерото се задипли. Небето бавно потъмня — стана непроницаемо оловносиво, забули планината и изведнъж изневиделица бляснаха синкави мечове, последвани от първия оглушителен взрив. След това задуха вятърът, внезапен, сух, вихрен вятър, който шибаше като камшик. Като потръпнаха, дърветата се огънаха, сякаш запълзяха и пръснаха листата си като плява. В края на градината високите тополи близнаци биеха о земята. Разбърканото на пяна езеро се гърчеше като побесняло, вълните шибаха малкия пристан, а жълтият флаг се дърпаше нагоре. Сега светкавиците играеха неспирно, гръмовете отекваха и ехото им се носеше между невидимите върхове. След това дойде дъждът — на големи, самотни, натежали капки — не ситен дъжд, а дъжд, предупредител за нещо, злокобен предвестник на онова, което най-сетне удари отгоре — отвесните пелени от шумяща вода, порой от небето — истински потоп.

Той се извърна рязко от прозореца и отиде горе в спалнята си, развълнуван повече от всякога. В шкафчето с лекарства той намери шишето с фенобарбитона. Беше си въобразил, че вече никога няма да му потрябва. Взе четири таблетки. Знаеше, че и сега няма да може да заспи. Когато се съблече, той се тръшна на леглото и затвори очи.

Навън дъждът все още заливаше терасата, вълните все още се разбиваха о брега, но само нейното име продължаваше да звучи, да звучи в ушите му… Мери… Мери Дъглас… Мери… Дъглас… звучеше и го връщаше назад през годините към Крейгдорън и дните на младостта му.