Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (14)

Глава XI

На следващия ден в 10 часа̀ те бяха в Порт Саид, минаха край вълнолома с голямата статуя на Лесепс и след многочасово чакане насред канала, докато свалят жълтия флаг на карантината, те влязоха в дока и започнаха да се зареждат с гориво и вода. Всички пасажери, които възнамеряваха да слизат на сушата, напускаха кораба по обед. Семейство Холбрук махаше с ръка на Мъри слизайки по стълбата, и той съжаляваше, че няма да бъде с тях. Горе от палубата градът изглеждаше примамлив и мистериозен. Зад редицата навеси на доковете той лежеше в жълто и бяло срещу плоския хоризонт, замъглен от маранята. Светли керемидени покриви и балкони блестяха на слънцето. Двойките минарета, изострени като моливи, се издигаха нежно над тесните улици, пълни с цветове, глъч и движение. Жалко, че не можеше да приеме поканата на Холбрукови.

Така или иначе имаше достатъчно работа. Болният от екипажа будеше подозрение за остиомиелитис, и когато пристанищният медицински офицер потвърди диагнозата, трябваше да се подписват книжа и да се преодоляват какви ли не досадни протакания преди човекът да бъде отведен с линейка и прехвърлен в болница. След това трябваше да се прегледат цистерните с вода за пиене, подир което капитанът изпрати да го повикат и така нататък. Корабът бе пълен с амбулантни търговци, полицаи, пристанищни хамали, египетски посетители и агенти от компаниите. Мина четири часа̀, докоато се освободи временно, и тъй пощата затваряше след половин час, едва има̀ време да довърши докрай писмото си до Мери, което бе дописвал на няколко пъти през последните дни. Той се чувстваше виновен за това, още повече, че когато агентът дойде в шест часа̀ на борда, в малкия чувал имаше три писма от нея и едно, съдейки по почерка, от Уили. Вместо да ги прочете сега надве-натри, той реши да ги остави на шкафчето си и да ги чете с удоволствие, след като се прибере вечерта. Все още му оставаше да състави списък за двойно медицинско снабдяване за излишния еметин, който бе получил от портовия медицински офицер като превантивна мярка, след като в града бе обявена амебична дизентерия. След като свърши с оформянето на документите на компанията, той ги занесе в кантората. Едва тогава си спомни, че трябваше да бъде в пушалнята, където Холбрукови го бяха поканили да се срещнат с тях на чашка преди вечерята. Като съзнаваше, че е закъснял, той забърза по горната палуба, където срещаше пасажерите, развеселени, нахлюпили фесове, натоварени с покупки от базарите: кутии с турски локум и египетски цигари — направени според О’Нил от камилски изпражнения — керамични модели на сфинкса, бронзови брошки, покрити с йероглифи, почти всичките фалшиви. Макримън пиян, увит в бял бурнус, бе купил някакъв зародиш в стъкленица.

Холбрукови се бяха върнали по-рано и когато влезе през двукрилата стъклена врата, бяха и тримата — бащата, майката и Дорис, заобиколени от куп пакети. Холбрук в добро настроение поръча напитките: двойно шотландско уиски за себе си и коктейл с шампанско за останалите. Г-жа Холбрук, която рядко се „отпускаше“ и винаги се опитваше да въздържа съпруга си, позволи да бъде убедена в доводите му за „особения случай“. След това те започнаха да говорят с въодушевление за своята експедиция. Тя минала много успешно: взели кола и се разходили по брега на езерото Манзала, посетили голяма мохамеданска джамия, наблюдавали демонстрациите на някакъв змиеукротител, разгледали интересни колекции в музея, обядвали в градината на „Пера Палас“, където им била поднесена риба, умело сервирана със слънчогледово семе, и накрая, на връщане към кораба, открили един прекрасен магазин.

— Не като онази мръсотия в базарите — каза г-жа Холбрук. — Негов собственик е някой си Симон Арц. Напазарувахме добре при него.

— Арц е човек на дреболиите — засмя се Дорис. — Има всякакви неща отвсякъде. — Тя извади огледало от чантата си и започна да си черви устните. Дали от слънцето, или от оживление страните й бяха леко поруменели и правеха очите й по-светли. Никога не бе изглеждала така жива.

— Така че ние купихме сума неща за нашите приятели — започна отново г-жа Холбрук. — Не забравихме и вас, докторе. Докато се забавлявахме, вие работихте усилено за нас. — С нежна усмивка тя му подаде малък продълговат пакет. Той го пое неловко и се изчерви без да знае дали да го отвори, или не.

— Хайде, разгледайте го. Няма да ви ухапе — настояваше лукаво Холбрук.

Той отвори пакета, готов да намери някакъв тривиален сувенир. Вместо това вътре имаше златен ръчен часовник с плетена позлатена верижка също от фирмата „Патек Филип“, от най-добрите, ръчно изработени швейцарски машини. Сигурно струваше безумно скъпо. Той стоеше онемял.

— Вие сте най-добрите и най-благородните хора — взе да заеква той най-сетне. — Това е точно каквото исках и от каквото се нуждаех.

— Не го правете повече на въпрос, момко! — прекъсна го Холбрук. — Нашата Дори забелязала, че нямате часовник. Тя бе, която ви го избра.

Мъри погледна внезапно към нея и улови погледа й — този предизвикателен интимен поглед, който понякога сякаш ги свързваше в някаква тайна.

— Не се впускай в подробности, татко. Остави, иначе ще разкажа как разпитваше за гюбеците.

Холбрук се засмя, пресуши чашата си и стана.

— Умирам от глад. Нека извикаме камериера да прибере тези неща в каютата, а ние да отидем направо горе за вечеря.

Когато корабът беше в пристанище, вечерята ставаше нещо съвсем разтегливо и се поднасяше почти по всяко време. Те първи седнаха на масата си. Чувството за интимност, което се породи в пушалнята, бе запазено и те представляваха една оживена компания, от която Дорис бе най-веселата. В отношението й към родителите (отношение на единствена разглезена дъщеря) винаги се чувстваше превъзходство, което се колебаеше между цупенето и толерантното презрение, заменено с добродушно-шеговита насмешка, насочена главно към баща й, който й отговаряше по същия начин. Отначало Мъри допусна доста нетолерантно, че Холбрук й е купил нещо особено хубаво на брега. Но не, ето че той започна да я дразни затова, че отказвала всичките му предложения.

Някои от забележките й, макар и остри, бяха много забавни, особено когато започна да осмива техните отсъстващи компаньони по маса със злобни, малки сравнения. Това обаче предизвика от страна на майка й укоризненото:

— Е, мила Дори не се увличай… не прекалявай!

Дорис наистина спря и хвърли към Мъри съучастнически поглед. Междувременно машините започнаха да вибрират и параходът се отдалечи от дока. След като започна бавното преминаване през канала, г-жа Холбрук, очевидно доволна от възстановяването на семейната хармония, предложи да изпият кафето си на горната палуба и да наблюдават залеза на слънцето в пустинята. Една дума на Холбрук към главния камериер бе достатъчна да преодолее всяка трудност и след малко, прикрити от тентата на дясната страна на палубата, те сърбаха горещо кафе около една кръгла маса, която бе заредена с десерт от пресни плодове, чоу-чоу и консервиран джинджифил. Големият разтопен диск се плъзна в огромната пясъчна пустиня. В безбрежната светлина се очертаваха палмови дървета; бавно се поклащаше верига от камили, бедуински шатри, едно номадско племе. След това на индиговото небе се появи луната, която ставаше все по-бляскава с настъпването на нощта. В главния салон под тях корабният оркестър започна меко да свири подбор от популярни мелодии. Мъри, който бе седнал до Дорис, я чу да въздъхва неспокойно. Тя лежеше на шезлонга с ръце скръстени зад главата си и се въртеше, като че ли не можеше да си намери място.

— Не ви ли е удобно? — запита той. — Позволете ми да ви донеса възглавничка.

— Възглавничка! Извинете, ако съм се усмихнала. Всичко ще се оправи. Малко съм възбудена тази нощ.

— Кой ли не е развълнуван? Човек може да почувства, че е в Изтока. Какво небе!

— И с музика — тя изтананика няколко такта от „Сърцето ми е спряло неподвижно“, спря, пак затананика, след това възкликна: — Ако това продължава, ще откача.

— Преди да направите това, позволете ми да ви благодаря, че сте избрали такъв красив часовник.

— Знам какво да харесам. Харесах часовника и, съвсем откровено, харесвам и вас. Нещо против?

— Ни най-малко. Поласкан съм и съм благодарен.

Никой от двамата не проговори в продължение на една минута, след което тя наруши мълчанието отново.

— Не ви ли става нещо тука, горе? Като че ли се къпеш в топло мляко. Никога не съм опитвала, разбира се, но идеята е добра. Млечният път. Но човек все ще изгубва сапуна. Бих желала да плуваме. Не в отвратителния малък басейн. На някой пуст плаж, който да бъде само наш, без да има нужда да мислим за бански костюми. — Тя се засмя отново. — Не се правете на ударен, глупчо такъв. Не сте ли се чувствали някога целият задъхан и възбуден, като че ли сте на върха на света? — Тя взе да тактува с обувка по пода и запя: — „Седя на върха на света, пея си песен и крача унесена…“ — Такова чудесно усеща… не. Когато ме обхване, аз съм готова на всичко. Тази нощ съм точно така, ако ви интересува. — Тя се протегна с цялото си тяло, затананика, след това седна.

— Не мога да си избия от главата тази проклета мелодия. Какъв сте дървеняк! Сигурна съм, че искате да танцуваме. Хайде, елате да направим един тур.

Последва неловка пауза; той каза:

— Боя се, че няма да ви допадна особено.

— Защо не?

— Може би ще се изненадате. Аз не зная да танцувам.

— Какво! Я повторете още един път. Вие ме пързаляте.

— Не мога! — Не можа да не се усмихне на израза й. — Бях твърде зает да избутам колежа, за да науча каквито и да било салонни трикове.

— Добре, сега ви се отдава благоприятна възможност. Това е ужасно лесно, ако имате добър учител. А аз съм точно такава.

— Не, недейте! Само ще ви изпотъпча краката и ще стана съвсем за резил.

— Че кой ще ви гледа тук. Старецът е отишъл в бара, а мама е задрямала. Имаме луна и музика. Чудесна възможност. Съвсем безплатна, гратис, за нищо… — Тя се изправи и протегна ръка. — Хайде, аз ще ви оправя настроението.

Той се надигна и твърде предпазливо постави ръката си около кръста й. Започнаха.

— Това е фокстрот — каза тя. — Просто спазвайте такта. Ситни стъпки. Сега обръщане. Завъртете се. Дръжте ме по-здраво. Няма да се счупя. По-здраво казах. Така е по-добре сега. Колкото и странно да изглежда, предполага се да го правим и двамата.

Беше изненадващо лесно. Мелодията бе толкова увличаща, тя бе толкова добра танцьорка, така отзивчива, с такава лека и плавна стойка, че той инстинктивно следваше ритъма и импровизираше стъпки, и се носеше без да мисли. Когато музиката долу свърши, тя му кимна снизходително и многозначително.

— Нали ви казвах?

— Чудесно е — съгласи се той. — Нямах представа. А и като упражнение е добро.

Тя се засмя странно и късо.

— Може и така да се изтълкува.

— Разбира се, вие сте експерт, чудесен експерт, наистина.

— Това е едно от нещата, по които съм наистина луда. През последните години в училището с едно момиче често се измъквахме събота вечер и ходехме в местния „Палас“. Преструвахме се, че сме проститутки, разбирате ли, по шест цента на сеанс. Станаха някои майтапи, честна дума, смехории и занасяници, докато една вечер се дигна истински скандал…

— Това ли бе причината да напуснете училище?

Неочаквано тя тръсна главата си назад с обиден вид.

— Това е съвсем личен въпрос. Не обичам да се поставя по такъв начин. Не беше по моя вина. Всъщност, ако искате да знаете, танцувала съм само с Бърт, собствения си брат. А той е напълно достоен за уважение. — Тя се засмя изведнъж. — Дали пък е такъв? Е, няма никакво значение, прощавам ви. Сега ми дайте една цигара и ми донесете запалката. Те са в чантата ми до столовете.

Когато той натисна запалката, тя се наведе към него.

— Не пушите ли такива? — Той поклати глава, когато тя му предложи цигара. — От колко много неща се лишавате.

— Един ден ще имам всичко.

— Недейте отлага толкова дълго. Аз винаги се насочвам направо към онова, което желая.

Те стояха гърбом към парапета, докато музиката засвири отново, след това тя захвърли полуизпушената си цигара и се обърна към него.

— Започваме отново! Вложете малко чувство в танца. Представете си, че току-що сте ме хванали на пиацата в Блекпул и наистина сме се сдушили.

— Господи! — усмихна се той. — Това изобщо не е в стила ми.

— Затова сте толкова мил — промърмори тя, притискайки се малко по-близо до него. — И въпреки всичко, опитайте.

Те танцуваха следващите три танца и той чувстваше напредъка си. Това бе нещо ново и той се радваше, че може да схване толкова бързо стъпките. Но с оглед на благоприличието не трябваше да се прекалява, когато приближиха майка й, той се оттегли.

— Благодаря ви много, Дорис. Това бе просто знаменито, а сега — той погледна новия си часовник — трябва да ви кажа лека нощ.

— Лека нощ? Глупости! Съвсем рано е и ние едва сега започваме да се забавляваме.

— Не, наистина, Дорис. Трябва да слизам долу.

Тя впери поглед в него. Нейните големи сини очи потъмняха от яд и разочарование.

— Може ли да сте толкова глупав? Да разваляте всичко; и тази луна, и точно когато започваме да добиваме настроение? Ще поседнем малко, ако сте уморен.

— Не съм уморен, но наистина мисля, че е време и за двамата да се приберем.

Г-жа Холбрук, която се бе събудила и ги бе наблюдавала снизходително, изглежда че мислеше същото. Тя стана и се отправи към тях.

— Време е за лягане — каза тя. — За всички ни денят бе уморителен.

— Вие направихте този ден наистина приятен за мене — каза Мъри с благодарност.

— Ще съжалявате, че ме оставяте по такъв начин да си отида! — каза Дорис на ухото му, без да движи устните си, когато той минаваше покрай нея. — Само чакайте!

Тя се шегува, си каза той. Не може да мисля това. Пожелаха си лека нощ — Дорис страшно свирепо; тя наистина изглеждаше разстроена. След това, с последните тактове на „Дезире“ в ушите си, той слезе до каютата си, запали лампата и там, на шкафчето му, го гледаха като жив упрек писмата от къщи.

Изведнъж настроението му се промени. Стреснат от собствената си разсеяност, той се съблече бързо, качи се на койката, и обхванат от угризение на съвестта, започна да чете. Имаше половин дузина писма от Мери; листовете бяха изпълнени с едър, кръгъл, грижлив почерк. Започваше с това, че получила писмото му от Марсилия; много се радваше, че здравето му се е подобрило. Все пак го молеше все още да внимава, особено за въздуха през нощта, и се надяваше, че обязаностите му не са толкова тежки. За себе си пишеше, че е добре, макар че много й липсвал: отбелязвала на календара дните, когато ще се върне. Но продължавала да бъде заета с много шиене и бродиране. Била купила плат за пердета за тяхната къща, а също и парцали, от които щяла да прави пълнежа за юрганите. Имало шанс да се намери един апартамент на старо, на много изгодна цена до магазин „Гранд“, малко по-нататък от Еспланада. Тя искала само и той да може да го види, но скоро и това щяло да стане, обещали да го запазят. За нещастие баща й бил нещо болен напоследък, но тя можела да помага, работела по малко с Доналдсън, калфата, в хлебарницата. Накрая се бе подписала просто: твоя собствена Мери.

Той завърши четенето разтревожено, навъсен и със странно свито сърце. Не беше ли открил в думите й нотка на тревога, подтекст дори на отпадналост? Тя пишеше наивно, винаги от сърце, при това изглеждаше, че не е казала всичко.

Той набързо взе писмото от Уили.

Скъпи Дейви,

Надявам се, че си добре и пътуването е приятно. Бих желал да бъда с тебе. Бих искал да видя всички тези чужди страни, особено Африка. Откакто ти замина, тук нещата не вървят добре. Времето бе лошо и влажно и сърцето на татко се влоши. Това бе след като някакъв човек дойде да го види един ден. Мисля, че се безпокои за бизнеса си. Чух леля Мини да казва, че Стодъртови са ни забили нож. Сега Мери меси кифлите във фурната. Сигурен съм, че й липсваш ужасно много. Също и на мене. Така че, кажи на капитана да дава пара и да бърза на връщане.

Твой любящ Уили.

Той остави загрижено писмото, разбрал от кратките момчешки фрази, че Мери има неприятности в къщи и че той й липсва страшно много. Сърцето му отново се разтопи от любов и копнеж за близост, но беше и раздвоено като си помисли за комфорта и лукса, за собствения си приятен живот тук. Внезапно пожела да не бе предприемал никога това пътуване. Само да можеше да бъде край нея сега, да я утешава и гали. Той трябва да направи нещо… нещо. Нуждата от бърз отговор, от незабавно действие го обхвана. Той остана замислен няколко мига със смръщени вежди, след това вдигна слушалката на вътрешния телефон и поиска стаята на радиста. Макар че пестеше в името на тяхното бъдеще, той трябваше да изразходва част от заплатата си, за да се свърже с Мери веднага.

— Спаркс, искам да изпратя тази радиограма — той даде адреса. — „Писмата току-що получени Порт Саид. Не се безпокойте. Всичко наред като се върна. Много любов. Дейвид.“

Когато Спаркс повтори дума по дума, той му благодари и затвори телефона, като се усмихна леко. Колко развълнувана и възхитена щеше да бъде тя, когато получи неговата презокеанска телеграма и колко щеше да се успокои! Поуспокоен и преизпълнен с любов, той угаси лампата и се приготви да спи.