Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (11)

Глава VIII

Мъри прекара неспокойна трескава нощ и когато се събуди след краткия унес, в който бе изпаднал към сутринта, за него не бе трудно да определи собствената си диагноза: развиваше остър бронхит. Дишането му бе тежко и болезнено; дори без слушалка можеше да чуе хриповете в гърдите си, а температурата му се повиши на 40 градуса. Той чака с похвално самообладание почти до седем часа сутринта, след това почука на стената, която го делеше от стаята на Мери. Чу я как се размърда и след няколко секунди тя влезе в стаята му.

— О, скъпи, ти си болен! — възкликна объркано тя. — Цяла нощ се боях, че си настинал.

— Не е кой знае какво. Но ще трябва да полежа малко, а не мога да ви досаждам тук. Най-добре е да позвъниш в болницата.

— И дума да не става! — Тя взе ръката му, която бе толкова гореща, че сърцето й се сви разтревожено. — Ще стоиш у нас, точно в тази стая. И аз ще се грижа за тебе. Че как иначе?

— Сигурна ли си, Мери? — изведнъж му се прииска тя да се грижи за него. Колко досадно щеше да бъде да се вика линейка и да се тътри назад към болницата като пациент. — Ще постоя няколко дни само. Ако това не причинява твърде много безпокойство, по-добре е да остана.

— Така и ще стане — каза твърдо тя. — Сега, да изпратя ли да извикат лекар?

— Не, не. Разбира се не. Аз сам ще си напиша рецептата.

Той се надигна на лакти и написа няколко рецепти. Усилието му предизвика кашлица.

— Това е всичко, което ми е нужно. И от време на време нещо топло за пиене… — Той се усмихна насила. — И тебе.

Той бе по-зле, отколкото показваше. В продължение на десет дни бе съвсем болен, с висока температура и мъчителна кашлица. Тя се грижеше за него предано, с изненадващ талант за необучен човек. Разтриваше го заедно с леля Мини, вареше му силен телешки бульон, влагаше целия си практически ум и всичката си домакинска сръчност, за да облекчи страданията му. По време на пристъп, когато трябваше да прави инхалации, тя седеше до среднощ, за да му помага. Разбира се, домакинството бе съвсем разстроено. Обедите и вечерите се нарушиха; сънят изчезна; работата на магазина бе нарушена; Уили, който се върна от лагера, трябваше да ходи на работа с Доналдсън, калфата. Когато накрая на втората седмица бе в състояние да става и да сяда на дългия стол край прозореца, Мъри се извини съвсем засрамено на Дъглас за безпокойството, което им бе създал.

— Ни дума повече, Дейви! — го прекъсна малкият хлебар. — Ти си член от семейството сега. — Той се усмихна. — Или поне — равен на всеки от семейството.

Когато баща й излезе от стаята, Мери дойде и коленичи до стола му. Тя обгърна здраво коленете му.

— Дейви, никога да не си споменавал, че си ни в тежест. Какво мислиш щеше да бъде, ако не бях те дигнала на крака?

Очите му се наляха със сълзи. Той беше все още твърде слаб.

— Каква чудесна жена ще ми бъдеш ти, Мери. Не мисли, че не съм забелязал всичко, всичко, което ти правеше.

Постепенно взе да излиза, разхождаше се с нея по Еспланада, отначало бавно; след това по-бързо. Накрая обяви, че се чувства оздравял и е готов да се заеме с някоя работа на парче, която да го оправи през следващите няколко месеца. Все още чувстваше бодеж от едната си страна и този факт го тревожеше, но той не говореше за това. Да се оплаква сега би било лоша отплата за техните общи усилия да му помогнат. Така или иначе, следващият понеделник, когато отиде с влака до Уинтън да се представи в агенцията за намиране работа на лекари, той почувства остър пристъп на болка и реши, че е може би най-благоразумно да отиде до своята стара болница и да прегледа гърдите си при Драмънд.

Когато се върна в Ардфилан, бе съвсем късно и Мери, която обслужваше някакви хора, забеляза веднага, че е отпаднал. В момента, в който се освободи, тя веднага дойде при него и го погледна в очите.

— На камък ли удари, Дейви?

Той се опита да се усмихне, но опитът не излезе успешен.

— Всъщност не можах да стигна до агенцията.

— Какво лошо се е случило, скъпи? — запита бързо тя. Забеляза, че има нещо предвид.

В този момент вратата на магазина хлопна и влезе едно дете да купи захаросани бисквити. Той се зарадва, че разговорът се прекъсва. Каква досадна глупост бе всичко това, и за какъв досаден болник щяха да го помислят всички.

— Е, Дейви? — обърна се тя към него.

— Трудно е да се обясни, Мери — каза той. — Ще ти кажа като се качим горе.

Беше дошло време да затварят магазина. Тя спусна бързо ролетките и изгаси осветлението, след което го последва до горната стая. Баща й и леля Мини бяха там. Той не знаеше как да започне. Наведен напред, облакътен на коленете си, той продължаваше да гледа в пода.

— И като стигнах там, проф. Драмънд ме видя, т.е. прегледа ме на рентген и стана ясно, че имам плевритно петно на левия дроб.

— Плеврит!

— Той е съвсем локализиран — каза той, като се въздържа да спомене мнението на Драмънд, че всяко невнимание може да причини туберкулоза. Мъри се помъчи да прикрие отпадналостта на гласа си, и добави: — Но очевидно това ме лишава от каквато и да било възможност да започна работа.

— Какво може да се направи тогава? — попита Дъглас, който изглеждаше твърде мрачен, докато Мери седеше мълчалива, със стиснати ръце.

— Впрочем, бих могъл да отида в провинцията… някъде не много далече…

— Не, Дейви! — намеси се нервно Мери. — Ти не трябва да ни напускаш. Ние ще се грижим за тебе.

Той се вгледа мрачно в нея.

— Да ви се натрапвам още два месеца? Невъзможно, Мери. Как мога да се влача наоколо, като търтей, просто като някакъв отвратителен досадник отгоре на всичкото ужасно безпокойство, което ви създадох? Аз… ще се хвана на работа в някоя ферма…

— Никой фермер, който е с всичкия си, няма да вземе на работа болен човек — каза Дъглас. — Сигурно докторът… професорът ти е наредил нещо определено?

Последва тишина. Мъри вдигна глава.

— Трябва да знаете, че Драмънд ми каза, че имам нужда от пътуване по море — като корабен лекар, разбира се. Фактически той настояваше да позвъни на „Кюнърд Лайн“… той познава някого там…

Последва продължително мълчание. Накрая хлебарят каза:

— Най-сетне нещо умно. И ако това е въпрос за твоето здраве, момко, това е най-важното. Ние с удоволствие бихме те оставили тук. Но ще се почувстваш ли по-добре с настъпването на зимата? Не, не. Съветът на твоя професор е солиден. Успя ли да ти намери нещо?

Мъри кимна без желание.

— Една гемия „Пиндари“ заминава следващата седмица от Тейл ъв дъ Бенк за Калкута на седем седмичен тур.

Последва друга пауза, и след това Дъглас отбеляза:

— Пътуване до Индия. Ще можеш да се напечеш на слънцето там.

— Искаш ли да заминеш? — попита лелята.

— Боже мой, не… извинявай, лельо Мини. Това е последното нещо, което бих желал. Само дето възнаграждението е добро, деветдесет лири всичко. Можем да мебелираме къщата си с тях, Мери.

През цялата вечер въпросът бе разчепкван до основа и накрая окончателно разрешен. Въпреки различието в мненията, всички, дори и Мери се съгласиха с простия аргумент на хлебаря: здравето стои над всички останали съображения.

— Какво ще донесе на когото и да било — на Мери, на самия тебе или на Гленбърн — ако не оздравееш? Трябва непременно да заминеш, момко, това е всичко.

На следващия вторник Мъри отиде до Гринък с Мери. Беше влажен, мрачен следобед. Той изглеждаше и се чувстваше болен и страданието на бъдещата раздяла тегнеше върху него. И върху нея също. При все това тя бе смела, решена да не се предава. Под разлюляната й от вятъра вълнена шапка, с шлифер, закопчан до брадата, на лицето й бе застинало изражение на решителна веселост. „Пиндари“, който бе пристигнал за една нощ от Ливърпул, за да вземе товар от текстилни и мелничарски машини, лежеше в устието, забулен в корабния пушек. Вятърът свиреше на неравни пристъпи през доковете, но тя настояваше да отидат до края на пристана, за да го изпрати; така — с ръка до неговата върху дръжката на стария му кожен куфар, за да поеме част от тежестта. Щом тендерът се гмурна и бухна долу в силния прилив, те се притиснаха плътно страстно един към друг под сивото мрачно небе. Дъжд като сълзи се спускаше по студените й страни, но устните и дъхът й бяха топли. Сърцето му се свиваше и той просто не можеше да понесе раздялата с нея.

— Аз ще остана, Мери. Бог ми е свидетел, че не искам да замина.

— Но ти трябва да заминеш, скъпи, в името на двама ни. Ще ти пиша и ще броя всяка минута, докато се върнеш отново при мене. Точно преди да изтича назад към вълнолома тя извади от джоба си малък пакет и го сложи в ръката му. — Дейви, да ти напомня за мене.

В каютата на разлюляния от вълнение тендер по пътя към кораба той разтвори пакета и видя какво му беше дала. Това бе старо, тънко, златисто медальонче, по-малко от един флорин^[1], което принадлежеше на майка й. Вътре тя бе поставила своя малка фотография, а на дъното грижливо притиснато самотно цветче от дивия зюмбюл, който бе набрал за нея в Геърси.