Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Judas Tree, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Златко Попзлатев, 1965 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2008)
Издание:
Издателство на Отечествения фронт, 1985 г.
Художник: Мария Табакова
Редактор: Вася Данова
История
- — Добавяне
Глава IX
Той се изкачи по разлюляната стълба на борда. Стоката от Уинтън бе вече натоварена; едва имаше време да докладва на капитана преди да вдигнат котвата, и започнаха предпазливо да се спускат по Фърт. Той стоеше на палубата и се мъчеше да пробие с поглед мъглата, която забулваше смътните очертания на сушата, дето трябваше да стои Мери, загледана в заминаването на този призрачен кораб. Сърцето му бе изпълнено с печал и любов. На палубата имаше малко хора — той разбра, че се връщаха към Тилбърн да вземат по-голямата част от пасажерите — и мократа пустота и прокапващите стълбове на крановете увеличаваха меланхолията му. Дълбокият унил писък на сирената през мъглата събуди у него странно предчувствие за нещо лошо. Когато мъглата легна съвсем ниско и заличи сушата, той се обърна и слезе долу да намери каютата си.
Каютата му бе назад, в дясната част, в съседство с тази на главния механик, и бе мебелирана в полирано дърво, с червени завеси на кръглите люкове, с удобна койка, полица за книги и нощна лампа с червен абажур — изглеждаше съвсем уютно. Умивалник с металическа чиния (отпушена, за да тече свободно водата), стоеше в ъгъла, а над него завинтен върху поставката — се намираше електрически вентилатор. Каютата и амбулаторията бяха удобно разположени една срещу друга през коридора и бяха еднакво добре обзаведени. Макар че „Пиндари“ бе стар кораб — едновремешната „Изолда“ по линията „Хамбург — Атлантик“, той бе взет след войната, бе ремонтиран от носа до кърмата и сега бе станал просторен, удобен и подходящ за морски воайажи; със скромните си седемнадесет възли той правеше бавен, но сигурен рейс до Индия с товар и пасажери, като се спираше по пътя в различни пристанища.
Когато Мъри разопакова багажа с оскъдните си собствени вещи (всичките изпрани и изгладени от Мери) и двете работни униформи, получени от управлението на компанията в Уинтън, той се почувства съвършено изтощен; при това страната му отново го заболя. Случи се бурно ирландско море и лошо преминаване на Ламанша, а това съвсем не беше в сметката. Трудно изкара първото си задължение — да направи медицински преглед на корабния екипаж; а нощем кашлицата му бе толкова мъчителна, че спеше малко. Загрижен не само за себе си, но и за своя съсед — инженера, възрастен шотландец, когото навярно също безпокоеше, той се инжектира с кодеин. Междувременно в Тилбърн, където прекараха в доковете три дни, едно писмо от Мери го разведри и когато излязоха от Ноур и поеха по маршрута си, той започна да идва на себе си. Параходът се оживи, витлата гребяха напред и боботеха, гласове и смях отекваха из каюткомпанията.
В трапезарията всеки офицер заемаше мястото си начело на своята маса. На масата на Мъри се паднаха само пет пасажери, всичките възрастни (трябваше да се примири с това) и скучни: двама добре привикнали към пътуването шотландски плантатори на чай Хендерсън и Макримън, които се връщаха в Асам, С.А.Г. Махрата, индиец, управител на памучна фабрика в Каунпур и някакъв шеф от Ай-Си-Ес[1] с недоволната си намръщена съпруга, г. и г-жа Хънт-Хъртър. С изключение на плантаторите, които след едно посещение в бара се настроиха шегаджийски, и Махрата, неспокойно, хипохондрично дребно човече с болен стомах, който понякога беше непреднамерено смешен, общият тон на разговора бе въздържан и обещаваше да бъде труден.
Но ето че минаха през сивия кипеж на Бискай, слънцето ги заля, небето и морето бяха сини, когато минаваха през проливите и заобикаляха югоизточния бряг на Испания, на път за Марсилия, където трябваше да вземат още стока. Започнаха корабните игри и Мъри бе подсетен от старши-помощника — един дълъг, източен, добродушен ирландец на име О’Нил, — че между другите задължения на корабния лекар е и тяхното организиране. Мъри взе хартия и молив и започна да обикаля пасажерите, отначало със страх от широкото общуване с хората, а след това, след известна предварителна самонагласа, не без успех. Официалното му положение правеше нещата по-лесни, отколкото си въобразяваше. Той не се нуждаеше да търси; той бе търсеният — да си корабен лекар очевидно ти придава известна тежест. Когато пристигнаха в Марсилия, списъкът на състезателите по шъфълбоурд[2] и тенис на маса бе вече изпълнен и Мъри с гримаса започна да чува, че го наричат „нашият симпатичен млад доктор“.
В Марсилия го чакаше писмо от цели пет страници от Мери. Той го прочете с нетърпение в каютата си, като се усмихваше на дребните й новини, завладян от простия разказ, от всичко, което бе направила и от което лъхаше постоянната й загриженост за неговото здраве. Тя се надяваше, че болките му са престанали, че кашлицата му е намаляла и че се грижи за себе си. Изпращаше му цялата си любов. Скъпата Мери, колко му липсваше. В кабинета той и написа отговор; разказа й за цялата си дейност и успя да свари заминаващата поща, преди да затворят чувала. „Пиндари“ остана в пристанището не повече от 12 часа. Вече бе натоварен окончателно и дървените люкове бяха затворени, когато почти в последния момент (влакът от Париж беше закъснял), на борда се качиха трима нови пътници. Тъй като повечето от масите в салона бяха заети, те бяха настанени на масата на доктора, а имената им вписани в списъка на пасажерите: г. и г-жа Арнолд Холбрук, г-ца Холбрук. Мъри крадешком ги погледна, когато седнаха за обед.
Холбрук бе мъж на около шестдесет, нисък, но толкова набит, че сякаш се задушаваше, с червено, надупчено от шарка лице, отчасти покрито с къса прошарена брада и малки кръвясали, общителни очи. Той бе облечен в синкав костюм-конфекция, сива фланелена риза и влакнеста, кафявочервеникава вратовръзка. Неговата съпруга — малка, непретенциозна дребничка жена с нежна външност, напротив, бе облечена в тежки, модни дрехи и елегантно манто в черни оттенъци. При това влачеше дрехите си с мъка, като че ли я обременяваха и предпочиташе много по-семпло облекло. Мъри инстинктивно си я представи в стар, свободен копринен халат, заета с домакинските си задължения в добре подредена кухня. Освен това носеше толкова много бижута, че той погрешно ги сметна за фалшиви. Дъщерята не изглеждаше на повече от двадесет. Бе възвисока, бледа, със скучаещ израз, с хубава фигура, тъмна коса и каменносиви очи, които държеше надолу, намусена, изправена и мълчалива почти през цялото време на обеда.
Не и Холбрук! С манчестърския си акцент, общителен, експанзивен, ловък, той разчупи първоначалния лед и тактично поведе разговора, развесели камериера, докато не го накара да се разсмее, започна да се закача с Махрата, заради последните му гастрономически трудности в Лондон, което предизвика усмивка дори на мършавите устни на г-жа Хънт-Хънтър. След като бе оживил масата, той между другото спомена, че синът му е в Калкута, където открива клон от бизнеса си, че Дори — той погледна към дъщеря си, която отбягна влюбения поглед на баща си — току-що е завършила гимназията на мис Уенрайт в Блекпул и че пътуването им до Индия съчетаваше удоволствието с работата. Чак когато предложи да поръча шампанско за всички, укоряващият поглед на жена му го възпря.
— Е добре, майчице — отстъпи той шеговито. — Ще го поръчаме за вечеря довечера. Съгласна ли си, Дори?
Дорис му хвърли гален поглед.
— Престани, татенце. Историята на живота ти е достатъчна.
— Така е, момичето ми. — Той се засмя снизходително, с нотка на гордост. — Обичам да ми сочиш подходящия път.
— И подходящото време.
— Стига, Дорис — предупреди нежно майката, след това огледа всички на масата и допълни, като че ли искаше да се извини: — Дъщеря ни нещо не е добре напоследък. Нощното пътуване бе страшна умора за нея.
Същия следобед, като мина през каюткомпанията, Мъри завари Холбрук с ръце в джобовете пред таблото със съобщения, зачетен в спортния вестник.
— Изглежда че всички са се записали, докторе.
— Прегледах списъка на пътниците съвсем основно, сър.
— Нашата Дори обича да играе — каза другият замислено. — Повечето от игрите й се отдават леко. Сигурно бихте могли да й намерите партньор, докторе — той замълча. — Какво ще кажете за себе си, например? Вие сте енергичен, млад човек.
Мъри се колебаеше.
— Бих бил радостен сър — каза той, добавяйки бързо: — Ако това е позволено. Аз… аз ще говоря с първия помощник.
— Направете го, момко. Ще ви бъда благодарен.
Впечатленията на Мъри от дъщерята на Холбрук не бяха добри; не му се щеше да го забъркват в тази работа. Освен това като корабен служител той се съмняваше, че ще може да участва в състезанията. Междувременно, когато бе завършил прегледа си, той намери О’Нил на мостика и му обясни положението. Големият ирландец бе приятелски настроен към него и гледаше да помогне, като от време на време го съветваше при по-важните му задължения.
— Разбира се, че можете да играете, докторе! — каза О’Нил с отсечения си белфастки акцент. — Предполага се, че трябва да бъдете внимателен към жените. Освен това видях малкото парче, когато се качваше на борда. Изглежда, че има нещо. — Сините очи на О’Нил замигаха. — С малко късмет ще можеш да се поразвлечеш.
— Не ми се ще — каза Мъри рязко. Неговото чисто чувство към Мери направи предложението, макар и добронамерено, крайно неприятно за него.
— Е, както и да е, бъди вежлив — няма да ти навреди, а може да ти бъде от полза. Старият вече се клатушка. Медикаменти „Холбрук“. Започна с аптека в една забутана улица на Бутъл. Направи състояние от хапчета — той се захили. — Размърда червата на човечеството. Отговорът бе в разхлабителното. Слушай, това ми припомни една работа. Чул ли си някога тази? — О’Нил, смела и доблестна душа, който е бил торпилиран по време на войната и плувал 5 часа в Атлантическия океан, преди да бъде изваден, имаше мания да разказва солени истории. Мъри се предаде и се усмихна предварително, щом другият започна: — Един янки се шляел по улиците на Чикаго, а един друг янки, който седял на тротоара, го спрял. „Можеш ли да ме насочиш към добър аптекар?“ — попитал той. „Братко“ — казал другият в яростна скоропоговорка „ако искаш на господа собствения аптекар, просто…“ Когато стигна до нецензурната ядка на вица, О’Нил си накриви шапката, облегна се назад на перилата и се затресе от смях.
Мъри остана на мостика около половин час, крачеше нагоре-надолу с първия помощник и гледаше как чезне френският бряг, а засилващият се вятър, който бе много по-остър горе, брулеше страните му. Драмънд бе прав; в полъха на откритото море имаше здраве. Колко по-добре се чувстваше той сега и колко приятен бе животът на борда. Той бе забравил обещанието си към Холбрук, но когато слезе долу, то му дойде на ум и като сви рамене, вписа името на мис Холбрук и своето в края на списъка за състезанията по двойки.