Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (27)

Глава IX

От седем хиляди метра височина „Каравелата“ започна постепенно да се спуща от звездното нощно небе и да навлиза в по-тъмния слой на ниските облаци. Мъри погледна часовника си: девет и половина. Той се обърна към спътницата си.

— Още малко. Трябва да си уморена.

Пътуването им се беше удължило с престой в Лондон и Париж, но Мъри не беше пропуснал минутка да отиде на вятъра. Да седи така близо до нея в интимната обстановка на луксозната кабина да наблюдава със забавна, но все таки нежна загриженост реакциите от нейното първо летене и да посреща това, което той смяташе за нейни желания — макар че тя не проявяваше такива — всичко това, и нейната компания, му доставяха едно безкрайно и скъпо удоволствие. Тъй като всичко й се струваше необикновено, тя не беше казала дума, и поради мълчанието й, в което имаше и лека стеснителност, Мъри заговори насърчително:

— Надявам се, че ти е приятно, мила Кети. Забрави за шляпането в калта в Маркинч и истински си почини. Нека малко и ти да попътуваш — той се засмя, — и двамата да се отпуснем и да бъдем, хм, хора.

— О, аз съм премного човек — усмихна се Кети в отговор.

Гласът на стюардесата по микрофона ги пресече.

— Пристигаме на летище Виена. Моля, завържете коланите и загасете цигарите.

Кети не се справи сама и Мъри й помогна да оправи колана си. Допирът на пръстите му до тънкото й кръстче и топлото й тяло го изпълни с внезапна радост.

Светлините на летището вече се виждаха отдолу. Те се люшнаха силно, докато самолетът се приземяваше, и след това с последния завой и с точното насочване те се отзоваха на пистата и взеха да маневрират към дървената митническа сграда.

— Бедно малко летище — каза Мъри, докато слизаха. — Още отпреди войната. Но ще минем скоро.

Мъри се справяше отлично с дългогодишния си опит. След по-малко от седем минути те излязоха на главното шосе и там, както повеляваше телеграмата, стояха ролсът, блестящ под неона, и Артуро в най-хубавата си униформа, цял в поклони и усмивки. Мъри искаше да я изненада с това и успя. След размяната на поздрави те пропърпориха в нощта, скътани удобно в коженото одеяло и меката сива тапицировка. Кети промълви тихо.

— Каква приказна кола!

— Никога не съм я ценил толкова, колкото сега. — Той я потупа по ръката насърчително под одеялото. — Тя ще ни помогне да разгледаш града и околностите.

Той знаеше, че пътят от летището до Виена беше мрачен и неприветлив; вървеше между дълга редица гробници и като допълнение — тъжни работилници за изработване и поставяне на надгробни паметници. Обаче сега тъмнината закриваше тези зловещи предвестници на смъртта. След половин час бляскаво осветеният град ги посрещна гостоприемно. Спряха при „Принц Амбасадор“. Това беше неголям хотел, но луксозен и комфортен, и Мъри го предпочете пред другите, тъй като беше най-типично виенски. Хотелът имаше чудесно разположение и от него се виждаха Донерският шадраван и Капуцинер Кирхе^[1]. Освен това тук го познаваха и уважаваха. Предоставиха му бързо един апартамент с две стаи на първия етаж, с хол, обзаведен стилно в брокат и червено кадифе, с ослепително бляскав полилей и кристални стенни аплици, барокова маса, на която по нареждане на собственика беше вече поставена огромна бронзова ваза с хризантеми и фруктиера с подбрани плодове. След като одобри спалнята на Кети и модерната баня до нея — и двете тапицирани в чудесен бледожълт цвят с гълъбовосиви завеси, Мъри каза решително:

— Кети, сега ти си много изморена, въпреки че не признаваш. Затова ще ти кажа лека нощ! Ще поръчам да ти донесат нещо вкусно в стаята, после ще се изкъпеш и веднага ще легнеш.

Колко умен, внимателен и вежлив беше той. По очите й беше предугадил точно това, което желаеше. Без повече излишни думи той взе леко ръката й, целуна я, кимна енергично и добави с весел тон.

— Ще се видим утре на закуска — после излезе.

След това позвъни за етажния сервитьор, поръча за Кети сандвичи от пилешки гърди и чаша горещ шоколад и слезе в ресторанта. Преди да влезе, той запали една „Собрание“ и гологлав направи малка разходка по „Рингщрасе“. Колко приятно му беше, че отново е във Виена, че чува смях по улиците и валсове от сладкарниците, даже, че вижда неприличните малки проститутки, които потегляха за своите среднощни разходки. В Шотландия беше много хубаво, ако се свикне с времето, превъзходно за голф и риболов, но Виена по̀ му допадаше, беше повече в неговия стил, по-интимна. А на Кети как ли ще й хареса!

Утрото настъпи ясно и топло; един истински свеж, есенен ден. Когато в девет часа закуската беше сервирана, Мъри прекоси хола и почука тихо на нейната стая. Кети вече беше станала, беше се облякла и се беше заела с някакво плетиво, докато я повика. Седнаха заедно за закуска. Той наля кафето: горещо, ароматно и вкусно — чудно кафе. То се пенеше в изящните чаши от майсенски порцелан, бели като снежнобялата покривка на масата и украсени със златна корона. Маслото, поставено в лед, имаше цвета на каймак, а медът, сипан в сребърна купа, искреше златножълт. Кифлите, крехки и апетитни на мирис, бяха още топли от фурната.

— Опитай една от тези — я посъветва Мъри. Те се казват кайзерземели; достойни са за царска трапеза. Приготовляват ги вече цял век. А ти спа ли добре? Много се радвам. Сега ще се приготвиш за една хубава разходка да разгледаме забележителностите на Виена.

— Да, имам голямо желание — тя погледна въпросително: — С кола ли ще трябва да се движим?

Изведнъж Мъри разбра, че й беше стеснително да се вози в ролса. Какво скъпо, непокварено дете беше тя. И изглеждаше толкова прелестна това утро, свежа и отпочинала. Той каза съчувствено:

— Ще трябва да излезем с колата, защото пътят ни ще бъде малко дълъг. Но следващия път ще използваме кобилата на Шанкс.

Думите му я развеселиха и тя се усмихна.

— Това ще бъде чудесно, Дейвид. Не мислиш ли, че когато вървиш пеш, виждаш повече неща, пък и повече хора.

— Ти ще видиш всичко, мила моя.

Артуро вече чакаше отвън и от прозореца се виждаше как крачи напред-назад, нащрек пред натрупалите се любопитни поклонници на хубави коли. Когато накрая слязоха, Артуро махна бързо фуражката си, поклони се почтително, подаде на Кети една роза и — това беше вече великолепен жест — една карфица с бронзова главичка.

— Виждаш ли — промърмори Мъри на ухото й — какъв голям прогрес показва моят добър италианец.

Кети силно почервеня и когато седнаха в колата, той забоде розата на ревера на костюма й, после потеглиха в посока на Кааленберг.

Пътят беше чудесен и се виеше нагоре през чистите, светли предградия към покрития с борове терен на Виенския хълм. Слънцето блестеше и въздухът, наелектризиран от лекия хлад, беше кристално ясен. Когато колата изкачваше последната височина, изведнъж долу цялата панорама на Виена се откри с омайващо великолепие. Те излязоха от колата и се заразхождаха по върха. Мъри сочеше забележителностите на града: Белведер палас, църквата Свети Щефан, Хофбурга, операта и точно на отсрещната страна прочутия Захер, където той предложи да обядват.

— Много ли е луксозно?

— Едно от най-хубавите места в Европа.

Кети се поколеба и плахо сложи ръка върху неговата.

— Дейвид, не може ли да хапнем нещо тук? — и с поглед посочи малкото ресторантче на отсрещната страна на пътя. — Изглежда приятно простичко място. А пък тука е толкова приятно.

— Добре — каза той с известно колебание — „простичко“ е точната дума, но менюто ще бъде още по-просто.

— Вероятно вкусна, обикновена, но питателна храна.

Когато отново го погледна с вече зачервени бузи, Мъри трябваше да отстъпи.

— Да тръгваме тогава. Ще рискуваме заедно.

Той не можеше да й откаже нищо, въпреки че предчувствията му излязоха повече от верни — една гола маса на дървени магарета, евтини прибори и неизбежният шницел по виенски, жилав и доста безвкусен, с който пиха ябълков сок. Въпреки всичко Кети не изглеждаше разочарована — напротив, беше й приятно и затова накрая и Мъри весело се примири.

След като се нахраниха, поседяха малко, защото Кети беше все още пленена от гледката. После, към два часа̀, се върнаха в колата и се упътиха за Шьонбрун.

Това беше необикновеното изживяване, което Мъри беше обещал пред себе си, понеже като човек, който твърдо се противопоставя на архитектурните ужаси на модерния век, той имаше романтично влечение към импозантния от осемнайсети век летен дворец на Мария-Тереза и великолепния парк, който го обграждаше и който беше направен по старинен френски маниер. При това ролята на чичероне му беше приятна. Веднага щом преминаха масивната желязна порта, Мъри се постара да бъде интересен и тъй като беше подготвен, той има̀ голям успех. Докато се разхождаха из огромните барокови стаи, Мъри пресъздаваше картината на императорския двор, целия му разкош и величие. Описа набързо в общи черти живота на Мария-Тереза: от необичайно сериозното малко момиче — Мъри спря пред портрета й на шестгодишна възраст — в дългата рокля от син и златен брокат, копирана от една модерна виенска дама, която, виждайки баща си в парадно облекло, извикала за развлечение на всички придворни: „О, какъв хубав татко! Ела тук, татко, и ми позволи да ти се възхищавам“ — от онова прелестно дете, до жената със силна и благородна осанка, централна фигура в политиката на Европа, покровителката на изкуствата и майка на пет сина и единадесет дъщери, която, запитана на смъртното си легло, дали страда много (както наистина е било), тя изрекла спокойно последните си думи:

— Чувствам се достатъчно добре, за да умра.

Времето мина незабелязано. Мъри никога не беше давал воля на чувствата си с такъв драматичен жар. И двамата бяха изненадани, когато откриха, че беше вече шест часа̀ и почваше да се мръква. Те излязоха навън.

— Милостиви боже — извика Мъри и се извини. — Разкарвах те и ти бърборих, а то се стъмнило; и което е още по-лошо, пропуснахме времето за чай. А това е непростимо за Австрия, където чаените сладкиши са толкова забележителни.

— За нищо не бих пропуснала това, което видях тук — каза Кети бързо. — Ти знаеш толкова неща и правиш всичко да изглежда живо.

Очевидно Мъри й беше дал достатъчно материал да мисли, защото на връщане към хотела, след кратко мълчание, Кети отбеляза:

— Привилегированите класи по онова време сигурно са живеели разкошно. Но какъв е бил животът на обикновените хора?

— Не съвсем привлекателен — засмя се той. — Казват, че във Виена повече от тридесет хиляди семейства са живеели в не повече от една стая, а при положение, че стаята се случи по-голяма, са се смествали и две семейства — разделяли я с въже.

— Колко ужасно! — каза Кети с болка.

— Да — съгласи се Мъри спокойно, — не им е било лесно на бедните в онази епоха.

— И сега — продължи тя — забелязах, че има бедни хора. Като излязохме, боси деца просеха на улицата…

— Във Виена винаги е имало и винаги ще има просяци. Но Виена е градът на любовта, смеха и песните. И просяците са много щастливи.

— Чудя се — рече бавно тя — могат ли хората да бъдат щастливи, когато са гладни. Говорих с жената, която дойде да почисти стаята ми тази сутрин — тя говори английски много добре. Вдовица с четири малки деца. Мъжът й убили при някакъв бунт по време на окупацията. Мога да ти кажа, че тази жена жестоко се бори с високите цени само и само децата й да не умрат от глад.

— Това не звучи ли като обикновен лош разказ?

— Не, Дейвид, тя е скромна, дребничка и напълно искрена женица.

— Тогава трябваше да й дадеш малко от твоите джобни пари.

— О, дадох й.

Възторженото й възклицание го накара да я погледне отстрани. След като напуснаха летището, за да разполага с пари за дребни разходи, Мъри беше натъпкал в кесията й пачка с банкноти — вероятно към 1500 австрийски шилинга, сума, възлизаща на 20 лири стерлинги.

— Колко пари й даде?

Кети го погледна някак плахо.

— Всичките.

— О, не бива, Кети — после избухна в смях. — Каква малка добродетелка си ти! Разделяш се с цялото си богатство без да мислиш.

— Сигурна съм, че с тези пари тя ще задоволи най-крещящите си нужди.

— Е, щом това те радва, то радва и мен — рече той, продължавайки да се забавлява. — Във Виена човек трябва да бъде по-свободен и малко завеян. Кети, толкова обичам този град, че ми става болно, като гледам колко бързо се променя обликът му. Сега трябва целия да го обходиш, защото след много кратко време ще бъде напълно разрушен, както толкова красиви места по света. Погледни само този ужас надясно от тебе. — Минаваха край висока нова жилищна постройка за работници. — Този безобразен кошмар от стомана и бетон, изпълнен със стотици малки стаички, тесни като кучешки колибки, е изместил една чудна стара къща в стил барок, един малък дворец, който унищожиха преди дванадесет месеца, за да лепнат този стърчащ затвор.

— Не ти ли харесва?

— Кой би я харесал.

— Но, Дейвид — тя пое дъх замислено, — хората които живеят в нея, ще я харесат. Ще имат здрав покрив над главите си, а също и удобства, отопление, топла вода, съответни санитарни приспособления и самостоятелност. Това не е ли по-добре, отколкото да свинстват в мръсни жилища, отделени с въже?

Мъри се смръщи шеговито.

— Няма ли да свинстват при всички случаи? Но не е там въпросът. Това, което дразни човек, е унищожаването на красотата. А то се извършва в момента по целия свят. Влекачи и камиони са се втурнали наоколо и дълбаят и премахват напълно от лицето на земята великолепните паметници от миналото, а на тяхно място изскачат с хиляди набързо скалъпени постройки, всичките еднакви и безобразно грозни. Англия сега е погълната от мрачни предградия, Италия е пълна с фабрики, а даже и в Швейцария са струпани със стотици жилищни сгради по най-красивите брегове на езерата — благодаря на бога, че не са близо до мен.

— Да, това е новият свят, в който ние трябва да живеем — Кети се съгласи. — И поради тази причина сме длъжни да използваме всичките си сили и знания, за да стане той по-красив.

Тя го погледна въпросително, сякаш жадна да узнае как ще й отговори. Но по това време бяха стигнали „Рингщрасе“, отвред бликаха светлини, а хората, на излизане от учрежденията, се трупаха в кафенетата с маси на тротоара, разговаряха, смееха се и сякаш изпълваха атмосферата с някакво предчувствие. Това беше един очарователен час и тук поне нищо не можеше да огорчи Мъри. Докато се промъкваха умело между колите, Мъри се премести до нея и хвана ръцете й.

— Изморих те с моите приказки и мисли. Трябва да си починеш в хотела един час. После ще излезем да вечеряме.

Мъри беше вече усетил, че Кети се стесняваше да отиде в Захер, но при все това заради самата нея той реши да я заведе тази вечер там. С малко насърчение тя щеше скоро да преодолее своята стеснителност: освен това в този ресторант не беше нужно официално облекло. Когато часовникът на Свети Щефан удари осем, той я придружи до фоайето на хотела и излязоха заедно. Понеже нощта беше приятна, те се разходиха малко по Кертнерщрасе. Стъклената вътрешна тераса на ресторанта беше препълнена, но Мъри предвиди всичко и тайно запази маса в малката странична стаичка, известна под името „Червеният бар“. Той видя, че изборът на масата й даде увереност, а когато взе листа с менюто и почна да го прелиства, изведнъж си спомни нещо.

— Надявам се, че ще ядем нещо вкусно, като рибата, която ти избра в Единбург; нашата първа вечер заедно. Никога няма да я забравя. Кажи, обичаш ли пастет от гъши чер дроб?

— Не зная — поклати тя глава, — но мисля, че ще ми хареса.

— Добре тогава, ще поръчаме. И филе от сърна с гарнитура, и след това Залцбургер. — Мъри даде поръчката и добави: — Понеже се намираме в Австрия, за да не обидим страната, трябва да пийнем малко дурнщайнерски каценщирунг. То се прави в прекрасната Дунавска равнина на около 60 километра оттук.

Поднесоха нежно розовия дроб; той го помириса деликатно, за да се увери, че беше истински Щрасбург, с достатъчно трюфели, после нареди да го сервират с малинов сос. След като пробва и хареса виното, Мъри вдигна чашата си.

— Да пием малък тост за нас! — После добави меко, тъй като Кети се колебаеше. — Помни, ти обеща да бъдеш човек. Искам да те извадя от тази твоя мила, малка, шотландска черупка.

Послушно, с леко потрепване, тя вдигна дългата чаша и допря устни до ароматната кехлибарена течност.

— Има вкус на мед.

— И е съвсем безвредна. Мисля, че вече ме познаваш добре, Кети.

— О, разбира се, Дейвид, ти си прекрасен.

Сърнешкото беше приготвено така, както очакваше Мъри, с пикантни репички и ябълков сос. Той се хранеше по навик бавно и с удоволствие, като даваше заслужено внимание. В съседната ниша на стаята някой беше започнал да свири нежно на пиано; разбира се, Щраусов валс, но в аранжировка, която караше мелодията да звучи вярно, чаровно и завладяващо.

— Това не е ли чудесно — промълви той през масата. Мъри обичаше да гледа как свежите й бузи променят цвета си. Колко скъпа му беше Кети. Тя събуждаше най-възвишените и човечни чувства в него.

Десертът, както той се надяваше, беше действително победа. Четейки по погледа й, Мъри обясни:

— Приготвен е почти изцяло от пресни яйца и каймак.

— Колко яйца — учуди се тя.

Мъри се обърна към келнера.

— Хер обер, колко яйца има в Залцбургера?

Човекът учтиво сви рамене.

— Толкова много, сър, че забравям броя им. Ако мадам иска да направи хубав Залцбургер, не трябва да ги брои.

Мъри погледна въпросително Кети.

— Ще трябва да развъдим птицеферма.

Тя прихна в звънлив смях, като ученичка.

— О, бедните кокошки, как ще се мъчат да снасят толкова яйца.

Доволен от необичайно веселото й настроение, той не пропусна да забележи, че тя не възрази на направения от него намек за тяхната бъдеща връзка. Донесоха сметката и след като я прегледа небрежно, той заплати с банкнота с висока стойност и остави толкова щедър бакшиш, че получи редица поклони, а излизането от ресторанта наподобяваше на кралско шествие.

Когато се намериха на тротоара, отново ги посрещнаха обичайните прострени ръце — продавачите на кибрит и книжни цветя, сакатите, лъжливи и истински, парцаливият старец с издъхващата хармоника и старите жени, на които вече нищо друго не им оставаше да продават освен ласкателства. Само и само да се отърве от тях, Мъри раздаваше рестото от сметката щедро и безразборно. После, побягвайки към хотела, той беше неочаквано възнаграден. Кети взе ръката му и доброволно се притисна до него, докато вървяха към Новия пазар.

— Така съм щастлива от постъпката ти. Щеше да ми бъде срамно след тази чудесна скъпа вечеря, ако не им беше дал нещичко. Ти си точно такъв, Дейвид, безкрайно добър и щедър. О, какъв прелестен ден ми даде ти. Всичко беше така ново и вълнуващо. Трудно ми е да го повярвам. Когато си помисля, че само преди няколко дни миех чиниите в тясната кухня на Джени Ленг, това… това ми се струва като сън.

На Мъри му беше ужасно приятно да я види така отпусната, освободена от своята сдържаност, истински весела. Слушайки без да я прекъсва, той я остави да говори като съзнаваше, че единствената чаша от имащия вкус на мед дурнщайнер не може да я доведе до това настроение и че той е главният виновник за това. Внезапна мисъл го накара да си спомни, че по отношение на Мери той беше проявил същия талант, дори може да се каже власт, да я накара да забрави грижите си и да се радва на живота. А това беше щастливо предзнаменование.

Скоро те се отзоваха в хотела. Преди да влезе в стаята си, тя се обърна към него да му каже лека нощ.

— Благодаря ти, Дейвид, за най-чудесния ден в живота ми. Ако ти не можеш да забравиш нашия ден в Единбург, аз пък никога няма да забравя днешния във Виена.

Мъри се поколеба за миг. Не му се искаше да я остави да си отиде.

— Действително ли ти хареса, Кети?

— Ужасно!

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Тогава кажи ми какво ти хареса най-много.

Тя се спря с ръка на дръжката на вратата, изведнъж стана сериозна и очевидно премисляше нещо. Извърната встрани, без да го поглежда, тя каза просто.

— Най-много ми хареса, че бях с теб! — После си отиде.