Арчибалд Кронин
Дървото на Юда (23)

Глава V

След вечеря той уреди със собственицата на хотела да му отделят стая за гости. За щастие, в съседство с неговата спалня имаше голяма, удобна стая с хубава камина, за която мис Кармайкъл го увери, че „тегли“ добре. След като свърши и това, той се свърза по телефона с вилата си е Швейцария.

Когато Артуро се обади, Мъри едва ли не се зарадва на гласа му; нареди да му изпратят със самолет от Цюрих стиковете му за голф и допълнително дрехи. Колкото за личната му кореспонденция, Артуро трябваше да пази дискретност и да му препраща онези писма, които счита за важни. Имаше ли някакви новини? Всичко вървеше добре бе отговорил Артуро. Времето беше чудесно, а джанките и сливите бяха обрани, Елена беше направила десет килограма конфитюр, едно от децата на собственика на пристана беше болно, но вече било добре и мадам фон Алтисхофер бе телефонирала два пъти да пита за адреса му. Трябваше ли да й го даде? Въпреки че му беше приятно да научи за нейната загриженост, след като размисли за момент, Мъри каза, че сам ще й пише.

Но по-после, когато се канеше да легне, настроението му неочаквано се промени. Анализирайки този пълен със събития ден, изведнъж бе обхванат от чувство на самокритичност. Колко прибързано бе намерил утеха в намерението си да излее върху Кети своето състрадание и любов. Колко недостойно да забрави своята скъпа Мери, да приеме дъщерята, като отмине майката с не повече от едно мигновено чувство на скръб. Възрастна жена, която можеше да го приеме с ненавист? Наистина ли бе мислил така, само час след като бе хвърлил поглед върху самотния й гроб? Не, никога, никога нямаше да го посрещне така; тя можеше и щеше да го приеме само с прошка и любов. Облечен в дългата си копринена пижама с монограм — една от единствените по рода си пижами, нарочно ушита за него от Грунеман във Виена, — той вторачи поглед в тавана и се закле, че на другия ден открито ще поправи грешката си. Тази мисъл го успокои.

Сутринта, верен на клетвата си от снощи, той се осведоми от мис Кармайкъл за името на най-известният цветар в Единбург и поръча по телефона цветя. Не след дълго, със специална доставка, пристигна един огромен, великолепен венец от бели лилии. Лично той го занесе на гроба й и благоговейно го постави под келтския кръст. После, като тръгна с чувство на облекчение, полюлявайки бастуна си, той се обърна към морето и продължи по равното поле, вдишвайки дълбоко свежия въздух. Въпреки желанието си, той не се отби до Маркинч, като разсъждаваше разумно, че каквато и да беше Кети за него, за нея той оставаше все още повече или по-малко чужденец. Но на следното утро, в неделя, той облече тъмен костюм с тъмна връзка, осведоми се от безценната мис Кармайкъл за часовете на утринната служба и се отправи към селската църква.

Не беше влизал в черква от много години — вече не помнеше от кога. В неделните дни в Америка бе играл голф с Бърт Холбрук, спазвайки установения ред на обикновения уикенд при местния провинциален клуб, който носеше странното име Уи Пинки Бърн. Членовете — в по-голямата си част нюйоркски ръководители — се кичеха с чудесни спортни дрехи, като се почне от френски пъстри шорти, та се стигне до червени шотландски поли, и бяха дружелюбна и подходяща компания. Но там никога не можа да се почувства като у дома си. Той не принадлежеше към този род хора, които умееха лесно да се приспособяват към сърдечната атмосфера на мъжките компании. Освен това чувстваше, че всички знаят за незавидното му състояние в семейството, и следователно го съжаляват. Въпреки това, заниманието беше приятно. Голфът го забавляваше и той превъзхождаше всички с играта си. Когато неделният ден биваше много дъждовен, той отиваше в лабораторията на завода. В една дъждовна и щастлива неделя Мъри се добра до формулата на нов парфюм, който Бърт със своя безпогрешен инстинкт кръсти веднага с името „Черковно шествие“. Между другото, след като го пуснаха на пазара, този парфюм донесе едно малко състояние на фирмата. Навярно са минали — пресмяташе Мъри — петнайсет години от онзи петък, когато на Дорис бе дадена окончателна диагноза за нейната болест и бе прибрана в клиниката на Виленски в чифлика „Епъл три“, деня, в който той се бе промъкнал до задното място в черквата „Св. Томас“ на Пето авеню. По пътя за университетския клуб, чийто вход беше почти съседен на черквата, погледът му бе попаднал на надписа: „Непрекъснато отворена за молитва и размисъл“. Чувстваше се нещастен, почти душевно разстроен, и ако влезеше вътре, болката му щеше да олекне — така поне помисли. Но се излъга; макар да се бе притаил на последния стол, загледан втренчено и скрито в тъмния олтар, проронил дори и няколко нещастни сълзи — той можеше винаги да плаче в подходящи случаи, — Мъри излезе без да усети каквото и да било облекчение или полза и се принуди да се върне отново на своето първо желание — една турска баня в клуба.

Сега обаче душевното му състояние беше много по-добро, бе изпълнен с ревностно очакване. Той се приближи към малката провинциална черквица, в която рядкото събиране на богомолци ставаше с нехармоничния повик на клопащата камбана. Веднага щом влезе, той с удовлетворение видя как Кети му кимна, когато службата започна с неуверено изпетия химн и по-късно, докато траеше дългата и отегчителна, макар и грижливо подготвяна проповед на Фодърингей, той има възможността, макар и непрекъснато дискретно, да наблюдава Кети, която бе седнала сред селските дечица. Беше поразен от умението, с което тя укротяваше немирните си питомци, както и от търпението й към скучната проповед. Профилът й притежаваше чистата линия, напомняща може би примитивната простота на италианския художник Учело^[1]. Не, не — нейното прелестно изражение говореше за много по-късно платно — „Младата учителка“ на Шарден^[2], реши накрая той, доволен, че бе налучкал точно, но и отегчен от нарастващата дисхармония на хора.

Възнаграждението дойде после, когато я изчака навън от черквата. Кети излезе с г-жа Фодърингей. Жената на пастора беше ниска, пълна, пряма, с широко, плоско и открито лице, с проницателни сини очи над силно зачервените скули — лице на Ребърн — помисли инстинктивно Мъри. Тя беше облечена в най-хубавото си празнично облекло — носеше старомодна черна шапка с пера, доста износен тъмносив костюм, вече тесен за фигурата й. Мъри се представи и след като поприказваха малко, при тях дойде и Фодърингей. Мъри побърза да поздрави пастора за проповедта му.

— Много поучителна — каза той. — Като ви слушах, сър, припомних си за едно мое преживяване в черквата „Св. Томас“ в Ню Йорк.

Фодърингей се зачерви от удоволствие при сравнението с големия град.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте на нашата провинциална литургия. Паството ни е малко и нашата бедна, стара камбана не привлича много хора от външния свят.

— Забелязах — Мъри смръщи неодобрително вежди, — че тонът не беше достатъчно чист.

— И слаб — допълни пасторът, гледайки нагоре към камбанарията на черквата с внезапно раздразнение. — Миналата година камбаната падна от една прогнила траверса. Ще трябват към осемдесет лири за претопяване, а отде ли ще намери толкова голяма сума нашата бедна енория.

— А вие имате приятен глас — каза Мъри дипломатично — и сте особено красноречив. А сега — продължи той любезно — ще си позволя да ви поканя тримата на обед. Погрижих се да уредя това в хотела. Надявам се, че сте свободни и ще дойдете.

Последва кратко, конфузно мълчание: такива покани не бяха приети в селцето. Но почти изведнъж лицето на Фодърингей светна.

— Много сте любезен, сър. Трябва да си призная, че когато слизам от амвона, винаги ми се струва, че съм много гладен. — Той погледна шеговито жена си. — Какво ще кажеш, мила моя? Нашето скромно печено ще остане за утре, а ти днес няма да се занимаваш с домакинство.

Още от началото, с глуповатия вид на жена, която трябва да бъде по-скоро убедена, отколкото убеждавана, тя открито проявяваше интерес към новодошлия, пристигнал така драматично от неизвестността. Първите й впечатления бяха добри и перспективата да се освободи от онези слугински задължения, налагани й от оскъдната заплата на мъжа й, беше успокоителна. Тя се усмихна сухо на Мъри.

— За мен това ще бъде удоволствие. Докато на Матюс му идва апетитът на амвона, аз изгубвам моя около кухненската печка.

Кети изглеждаше доволна, може би не толкова от това, че щеше да посети Мъри, колкото от любезността, проявена към нейните стари приятели. След като ги настани в колата, пасторът и Кети отзад и г-жа Фодърингей до него, Мъри потегли. Още от началото беше разбрал, че трябва да спечели семейство Фодърингей — дори ако е необходимо да го подкупи, и изглеждаше, че всичко върви добре.

Мис Кармайкъл ги посрещна в хотела. Тъй като сезонът беше привършил, бяха останали само няколко курортисти, половината от големия ресторант беше затворен и тя им предложи маса до камината в уютната закусвалня — уединено, приятно кътче. Храната, семпла и непретенциозна, беше първокласна: шотландски бульон, агнешко бутче с печени картофи и зелен боб, домашен сладкиш, подсилен с шери и полят със сметана и накрая — шотландско сирене и кейк от овесени ядки. Мъри се надяваше, че пасторът и съпругата му ще останат доволни от храната. И те действително останаха доволни, особено г-жа Фодърингей, която ядеше вкусните неща, като ги хвалеше искрено и неподправено. Колкото повече Мъри наблюдаваше тази пряма и откровена жена, толкова повече тя му се нравеше. Но най-голямо удоволствие му достави руменината, която се появи на бузите на Кети, придавайки на очите й повече блясък, а на погледа й повече топлота — руменина в резултат на вкусната, витаминозна храна, така различна от оскъдното ядене, което знаеше, че я очаква в къщи. Благодаря ти, господи, мислеше той, тя не е само дух. И като настоя да вземе още от сладкиша, той взе да доказва, че плътта не е за пренебрегване. Наистина с тази гъвкавост, която му даваше възможност да се нагажда към всяко общество, той беше превъзходен домакин. Повече мил и сериозен, отколкото весел, той очарова всички. Като продължи дискретно разговора, той разказа накратко за своята работа в Америка, за неотдавнашното си завръщане в Европа, накрая — за дома, който си беше направил на Шванзее. Тъй като Кети го слушаше с интерес, той се постара да опише с чувство езерото, селцето и околностите.

— Трябва да ги видите покрити със сняг; той скоро ще дойде — заключи Мъри с повишен тон, — съвършена белоснежна мантия.

— Сигурно местността е прекрасна — каза г-жа Фодърингей. Убедена, че първоначалните й подозрения са били неоправдани, тя омекна, като показа неподозирано лукавство. — Вие сте истински щастливец, да живеете сред такава красота.

— Щастлив съм наистина — усмихна се Мъри. — Но самотен.

— Не сте женен, така ли?

— От няколко години съм вдовец.

— О, божичко — възкликна тя загрижено. — Но имате деца?

— Нямам. — Той я погледна сериозно. — Моят брак… не беше особено щастлив.

Болезнените думи, изречени с истински джентълменска сдържаност, бяха последвани от внезапно мълчание. Но преди да стане тягостно, Мъри разведри ефекта:

— Всичко това е минало. А сега съм щастлив, че отново съм в родината си, ограден от вашата компания. — Той се усмихна. — Ще пием ли кафе?

Пасторът погледна часовника си:

— Съжалявам, но трябва да откажем. Кети трябва да бъде в неделното училище в три, а сега минава два и половина.

— Боже мой! — възкликна г-жа Фодърингей. Как излетя времето. И колко приятно беше. Много сме задължени на новия си приятел. Ела, мила, да оставим мъжете за една минутка. — Тя стана и хвана Кети за ръка, като прибави с характерната си прямота: — Мис Кармайкъл ще ни покаже къде да се оправим.

Останал насаме с пастора, който също се бе вдигнал и стоеше до прозореца, загледан в морето, Мъри се възползва от положението и извади чековата книжка от вътрешния си джоб. Драсна няколко думи с писалката и се изправи.

— В знак на приятелство и добра воля, позволете ми да ви предложа това, за да могат вашите богомолци да се събират както подобава.

Фодърингей се обърна рязко. Унилото, дребно, апатично човече, което имаше повече жлъчка във вените, отколкото кръв, бе напълно победено. Вторачен в чека, смаян, пасторът промълви несвързано:

— Любезни господине… това е повече от щедрост… това е… това е фантастично.

— Ни най-малко. Това е удоволствие за мен. Удоволствие, което мога да си позволя. — Мъри сложи пръст на устните си: — И моля ви, нито дума на другите.

Докато Мъри приказваше, двете жени се върнаха и г-жа Фодърингей, поразена от държането на съпруга си, извика:

— Матюс, какво се е случило, за бога?

Той въздъхна дълбоко, преглъщайки сухата буца в гърлото си.

— Не мога да скрия, трябва да кажа. Г-н Мъри току-що ми даде осемдесет лири да поправим камбаната.

Настъпи остро мълчание. Бузите на жена му, зачервени от солидния обед, станаха още по-червени.

— Е, аз никога… — продума тя тихо, — това е чудесно! — После се приближи бавно към Мъри и стисна ръката му в двете си ръце. — Тази нещастна камбана просто беше подлудила мъжа ми. Нямам думи да изразя благодарността си. Пет минути във вашата компания бяха достатъчни, за да разбера, че вие сте съвършен човек.

Мъри рядко се смущаваше, но искреният тон, който долови в гласа й, неочаквано го обърка.

— Нищо… нищо — смотолеви той. — Ако трябва да ви върна навреме, да тръгваме.

Като отхвърли протестите им, той настоя да ги заведе обратно с малката кола. Този път семейството седна отзад, а Кети — до него. През целия път до в къщи тя не продума дума. Но когато той каза „довиждане“ пред къщата на пастора, тя остана след приятелите си и му благодари — бързо, свенливо, но с неподправена искреност.