Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (6)

5.

Градът не беше голям, ала архитектурата му беше изящна и Гарион си помисли, че не е виждал подобно нещо в живота си. Кел беше сгушен в малка долина в подножието на огромния бял връх и изглеждаше така, сякаш си почива в скута на планината. Това беше град на красиви бели кули и мраморни колонади, като често стените на по-ниските сгради, разположени между кулите, бяха направени изцяло от стъкло. Около постройките имаше широки морави, горички с дървета с мраморни пейки под тях. Добре поддържани градини се редуваха с моравите — декоративни храсти, живи плетове, безброй цветни лехи. В градините и във вътрешните дворове на сградите искряха фонтани.

Закат гледаше изумен, останал съвсем без дъх този невероятен град.

— Дори не знаех, че се намира тук! — възкликна той.

— Не си знаел за Кел? — попита Гарион.

— Знаех, че има град Кел, но не ми беше известно, че е такъв. — Закат направи гримаса. — Той кара Мал Зет да изглежда като безразборна купчина коптори, нали?

— А също и Тол Хонет… дори и Мелцен — съгласи се Гарион.

— Никога не съм помислял, че далите биха могли да построят нормална къща — рече малореанецът. — А сега ми показват всичко това.

Тот разказваше нещо със знаци на ковача.

— Той казва, че това е най-старият град на света — преведе ковачът думите на приятеля си. — Бил е построен дълго преди светът да се разцепи. Не се е променил през изтеклите десет хиляди години.

Закат въздъхна.

— Значи сигурно са забравили вече как се строи. А пък аз щях да взема някои от техните архитекти на служба при мен. Мал Зет определено има нужда от разкрасяване.

Тот направи нова серия от знаци и лицето на Дурник се намръщи.

— Сигурно не съм го разбрал правилно — измърмори той.

— Какво каза?

— Аз го разбрах така: нищо, което далите са правили, не е забравено. — Дурник погледна приятеля си и попита: — Това ли имаше предвид?

Тот кимна и отново направи серия знаци с ръце.

Ковачът отвори широко очи.

— Той казва, че всеки дал, който е жив сега, знае всичко, дето е било известно на всички дали, живели някога на света.

— Сигурно имат много добри училища — предположи Гарион.

Тот само се усмихна при тези думи. Усмивката му беше странна, в нея се бе промъкнало и известно съжаление. След това немият направи някакъв знак на Дурник, слезе от коня си и се отдалечи от групата.

— Къде отива? — попита Силк.

— Да се срещне с Кайрадис — отговори Дурник.

— А ние не трябва ли да тръгнем с него?

Ковачът поклати глава.

— Тя ще дойде при нас, когато е готова за това.

Както всички дали, които Гарион бе виждал, и жителите на Кел носеха прости бели роби с големи качулки. Вървяха тихо по моравите или седяха в градините в групи от по двама-трима души, погълнати от сериозни дискусии. Някои носеха книги или свитъци, други — не. Това напомни на Гарион за университета в Тол Хонет и за онзи в Мелцен. Ала кралят на Рива беше убеден, че тази общност на учени се занимава с далеч по-значими изследвания от дребната игра на наука, изпълваща живота на професорите в онези прехвалени институции.

Групата дали, която ги бе придружила до този подобен на скъпоценен камък град, ги отведе по леко полегата улица до съвсем обикновена къща в една от градините. Един много възрастен мъж, облечен в бяла роба, се подпираше на тоягата си пред вратата. Очите му бяха много сини, а косата — снежнобяла.

— Отдавна чакам пристигането ви — изрече той с треперещ глас. — Защото „Книгата на вековете“ предсказва, че през Петия век Детето на Светлината и неговите приятели ще дойдат тук при нас, в Кел, за да подирят нашия съвет.

— Ами Детето на Мрака? — попита Белгарат, докато слизаше от коня си. — Тя също ли ще дойде тук?

— Не, древни Белгарат — отговори старецът. — Тя не може да дойде тук, но ще получи упътване от другиго и по различен начин. Аз съм Далан и ме помолиха да ви приветствам с добре дошли.

— Ти ли управляваш тук, Далан? — попита го Закат и също слезе от коня си.

— Никой не управлява тук, императоре на Малореа — отговори Далан. — Дори и ти.

— Изглежда, ни познаваш — отбеляза Белгарат.

— Познавам всички вас от мига, когато Книгата на небесата бе разтворена пред нас, защото имената ви бяха написани с големи букви сред звездите. А сега ще ви заведа на място, където ще можете да отпочинете и да почакате удоволствието от срещата със светата пророчица. — Той погледна странно спокойната вълчица до Гарион и малкото вълче, подскачащо игриво зад нея. — „Как се чувстваш, малка сестричке?“

„Доволна съм от живота си, приятелю“ — отвърна му тя на езика на вълците.

„Радвам се“ — каза мъжът.

— Всички ли на този свят с изключение на мен говорят езика на вълците? — попита твърде рязко Силк.

— Искаш ли да ти давам уроци? — попита го на свой ред Гарион.

— Я остави това.

Белокосият ги поведе с несигурни стъпки през моравата към голяма мраморна постройка с широко, бляскаво стълбище.

— Тази къща беше построена за вас в началото на Третия век, древни Белгарат — каза мъжът. — Първият й камък беше положен, когато ти взе Кълбото на своя учител от Града на Вечната нощ.

— Това се случи преди много години — отбеляза вълшебникът.

— В начало Вековете, или епохите, както също ги наричат, бяха по-дълги, но сега продължителността им намалява. Отпочинете си добре. Ние ще се погрижим за конете ви. — След това старецът се обърна и подпирайки се на тоягата си, си тръгна.

— Някой ден един от тези дали ще дойде и ще каже точно какво има предвид, без да използва загадъчни купища думи — и тогава ще дойде краят на света — изръмжа Белдин. — Хайде да влезем. Ако къщата наистина е била построена преди толкова време, както каза той, сигурно навсякъде ще има прах до коляно и ще се наложи да я почистим.

— Ти ли приказваш за чистота? — прихна Поулгара, когато цялата група започна да се изкачва по мраморните стъпала.

— Нямам нищо против мръсотията, но прахта ме кара да кихам.

Ала стаите на къщата бяха безупречно чисти. Леките като паяжина завеси на прозорците се полюляваха и издуваха от благоуханния летен ветрец. Мебелите, макар и с необичаен вид, бяха много удобни. Вътрешните стени бяха заоблени по особен начин и никъде не се виждаха ъгли.

Приятелите бродеха из странната къща, опитвайки се да свикнат с нея. След това се събраха в обширна стая със сводест таван, разположена в средата на къщата. Малък фонтан разплискваше кристални струи по една от стените.

— Няма нито една задна врата — отбеляза критично Силк.

— Нима възнамеряваш да изчезнеш тихомълком оттук, Келдар? — попита го Велвет.

— Не е задължително, ала бих желал да имам тази възможност, ако изведнъж стане нужда да го направя.

— Ако се наложи, винаги можеш да се измъкнеш през някой прозорец.

— Това би било аматьорска постъпка, Лизел. Само студентите първа година в Академията за шпиони се измъкват през прозорците.

— Зная, но понякога се налага да импровизираме.

В ушите на Гарион зазвуча особен мърморещ звук. Отначало той си помисли, че това се дължи на фонтана, ала звукът не приличаше на ромон от течаща вода.

— Мислиш ли, че домакините ни биха имали нещо против, ако излезем да поразгледаме наоколо? — попита той Белгарат.

— Да почакаме малко. Доведоха ни на това място и все още не зная дали трябва да останем тук, или не. Да проучим внимателно обстановката, преди да поемаме каквито и да било рискове. Далите тук — и Кайрадис — разполагат с нещо, от което се нуждаем. Нека не ги обиждаме. — Той погледна Дурник. — Тот намекна ли по някакъв начин кога ще дойде тя?

— Не е, но останах с впечатлението, че пророчицата няма да се забави много.

— Отговорът ти не може да ни бъде от твърде голяма полза, братко мой — заяви Белдин. — Далите имат твърде странна представа за времето. Те предпочитат да го измерват във векове, а не в години.

Закат, който от известно време наблюдаваше внимателно стената на няколко метра от течащата вода на фонтана, се обади:

— Разбирате ли, че няма хоросан, спояващ тази стена?

Дурник отиде при него, извади ножа си и внимателно докосна с върха на острието едва забележимия процеп между два мраморни блока.

— Сглобка с шлиц и чеп — изрече замислено той. — При това блоковете прилепват съвършено. Сигурно са изтекли много години, докато построят тази къща.

— И много векове, докато издигнат целия град, ако са го строили по този начин — добави Закат. — Откъде са се научили да го правят така? И кога е станало това?

— Вероятно през Първия век от историята на човека — отговори Белгарат.

— Я престани, Белгарат — прекъсна го раздразнено Белдин. — Започна да приказваш също като тях.

— Винаги се опитвам да следвам местните обичаи.

— Аз все още не зная нищо повече, отколкото преди да задам въпроса си — оплака се Закат.

— Първият век обхваща периода от създаването на човека до деня, когато Торак разцепи света на две — отговори му Белгарат. — Началото на века не може да се постави съвсем точно. Нашият учител никога не е посочвал точно кога той и неговите братя са създали света. Предполагам, че никой от тях не желае да приказва за това, защото техният баща не одобрил постъпката им.

— Ти била ли си свидетел на тези събития, лейди Поулгара? — попита любопитно Сади.

— Не — отвърна вълшебницата. — Аз и сестра ми сме родени доста по-късно.

— Колко по-късно?

— Около две хиляди години след това, нали, татко?

— Да, точно така.

— Кръвта ми се смръзва като си помисля как някои хора говорят за изтеклите хилядолетия. — Сади потрепера.

— И какво те кара да мислиш, че далите са научили този стил на строителство преди разцепването на света? — обърна се Закат към Белгарат.

— Чел съм някои части от „Книгата на вековете“ — отвърна старият вълшебник. — Тя документира твърде пълно историята на далите. След като светът се разцепил и Морето на Изтока нахлуло по ниските земи и равнините, вие, ангараките, сте избягали в Малореа. Далите знаели, че в крайна сметка трябва да се споразумеят с вашите народи, затова решили: да се преструват, че са обикновени фермери. И съборили всичките си градове с изключение на този — град Кел.

— Защо са оставили тъкмо Кел?

— Не било нужно да го събарят. В действителност те се притеснявали само от гролимите, а гролими не могат да дойдат тук.

— Но ангараките могат — отбеляза Закат. — Как е станало така, че нито един от тях не е докладвал за такова селище на бюрократичния апарат?

— Сигурно са им помогнали да забравят за това селище — каза Поулгара.

Той я изгледа остро.

— Всъщност това не е никак трудно, Закат. Обикновено няколко подходящи намека са в състояние да заличат много спомени. — Израз на раздразнение премина по лицето й. — Какъв е този мърморещ звук? — попита вълшебницата.

— Аз нищо не чувам — рече Силк и в гласа му прозвуча известно объркване.

— Сигурно ушите ти са запушени, Келдар.

По залез слънце няколко млади жени, облечени в меки бели роби, им донесоха вечеря върху покрити подноси.

— Виждам, че навсякъде по света е едно и също — рече кисело Велвет на една от младите жени. — Мъжете седят и разговарят, а жените вършат цялата работа.

— О, ние нямаме нищо против — отвърна сериозно момичето. — За нас наистина е чест да сервираме храната ви. — Тя имаше много големи тъмни очи и лъскава кестенява коса.

— Така е дори още по-зле — рече Велвет. — Първо ни принуждават да вършим цялата работа, а после ни убеждават, че това ни харесва.

Момичето я изгледа сепнато, а след това се изсмя. След миг се огледа виновно и се изчерви.

Белдин грабна една от кристалните бутилки, наля си пълна чаша и я изпи на един дъх. Но след миг се задави, започна да се задушава и да плюе пръски пурпурна течност.

— Какво е това? — попита възмутено той.

— Плодов сок — сериозно каза младата жена с тъмната коса. — Съвсем пресен. Изцедихме го тази сутрин.

— Не го ли оставяте достатъчно дълго време, за да ферментира?

— Искате да кажете — да се вкисне? О, не. Щом това се случи, веднага го изхвърляме.

Гърбавият магьосник изстена.

— Ами имате ли тъмно пиво? Или бира?

— Какво е това?

— Знаех си, че нещо в този град не е наред — изръмжа гърбавият на Белгарат.

Върху лицето на Поулгара грееше блажена усмивка.

— За какво беше всичко това? — попита Силк Велвет, щом с жените излязоха от стаята. — Имам предвид глупостите, които си приказвахте.

— Става дума за основните принципи в живота — отвърна загадъчно тя. — Никога не е зле човек да създаде канали за общуване със себеподобните си.

— Жени! — въздъхна дребничкият драснианец и вдигна очи към тавана.

Гарион и Се’Недра се спогледаха — в ранните години на брака си и двамата твърде често бяха използвали подобни възклицания. След това и двамата се разсмяха.

— Какво ви е толкова смешно? — попита подозрително Силк.

— Нищо, Келдар — отговори Се’Недра. — Абсолютно нищо.

 

 

Гарион спа зле. Трополящият шум в ушите не му позволяваше да се унесе и постоянно прогонваше съня. На сутринта стана в лошо настроение и със зачервени очи.

Завари Дурник в широката кръгла стая в средата на къщата. Ковачът беше прилепил ухо до стената близо до фонтана.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Опитвам се да открия откъде идва този шум — отвърна Дурник. — Може би причината е във водопроводната мрежа — та нали водата за този фонтан все трябва да е доведена отнякъде. Тръбата сигурно минава или под пода, или някъде в стената.

— Нима водата в тръбите би предизвикала такъв шум?

Дурник се засмя.

— Човек никога не знае какви звуци могат да предизвикат тръбите за вода, Гарион. Веднъж видях един изоставен град — хората бяха избягали оттам, защото мислеха, че е обитаван от духове. Оказа се, че причината са странните шумове е градския водопровод.

Сади влезе в стаята, отново облечен в пъстрата си роба, блестяща с всички цветове на дъгата.

— Колоритно — отбеляза Гарион. През последните няколко месеца евнухът носеше туника, панталони и къси сендарски ботуши.

Сади вдигна рамене.

— Не зная защо тази сутрин ме мъчи носталгия. — Той въздъхна. — Мисля, че бих могъл да изживея докрай живота си в пълно спокойствие и удовлетворение стига никога повече да не виждам планини. Какво правиш, майстор Дурник? Все още ли разучаваш начините за изграждане на тези къщи?

— Не. Опитвам се да открия коя е причината за този шум.

— Какъв шум?

— Сигурно го чуваш съвсем отчетливо.

Сади наклони глава настрани.

— Чувам песен на птици зад прозореца — рече той. — Наблизо има и приятно ромонящ поток, това е всичко.

Гарион и Дурник се спогледаха замислено.

— Вчера и Силк не можа да го чуе — припомни си Дурник.

— Защо не съберем всички тук? — предложи Гарион.

— Още е рано да ги будим, Гарион. Ще се разсърдят.

— Ще го преживеят. Мисля, че това може да се окаже важно.

 

 

Поне Белгарат наистина беше кисел.

— Защо ни събуди, Гарион? — попита той ядосано.

— Ще направим нещо, което би нарекъл експеримент, дядо.

— Прави експериментите си, но губи само своето време, не и нашето.

— Богове, колко сме сърдити тази сутрин — подхвърли Се’Недра.

— Не можах да спя добре.

— Странно. Аз пък спах като младенец.

— Дурник, би ли застанал ей там? — каза Гарион и посочи единия край на стаята. — Сади, ти иди ей там. — И вдигна ръка към противоположния й край. — Ще ви отнема само няколко минути — обърна се той към останалите. — Ще прошепна по един въпрос на всеки и искам да ми отговорите с „да“ или „не“.

— Не мислиш ли, че държането ти е твърде странно? — попита кисело Белгарат.

— Не искам да проваля експеримента, като ви дам възможност да обсъдите всичко предварително.

— Това е правилен научен принцип — одобрително каза Белдин. — Хайде да му дадем възможност да го завърши. Успя да събуди любопитството ми.

Гарион отиваше от човек до човек и измърморваше един и същ въпрос:

— Чуваш ли постоянния шептящ шум? — и в зависимост от отговора молеше всеки да се присъедини към Дурник или към Сади. Експериментът не отне много време и резултатите от него потвърдиха съмненията на Гарион. При Дурник стояха Белгарат, Поулгара, Белдин — и малко изненадващо — Ерионд. При Сади бяха Силк, Се’Недра и Закат.

— А сега ще ни обясниш ли всички тези глупости? — попита Белгарат.

— Зададох на всички един и същи въпрос, дядо. Онези, които стоят при тебе, чуват шума. Хората в другата група не го чуват.

— Разбира се, че го чуват. Почти цяла нощ не можах да мигна заради него.

— Може би затова тази сутрин схващаш толкова бавно — изсумтя Белдин. — Умен експеримент, Гарион. А сега защо не обясниш всичко на вашия недосетлив приятел?

— Не е трудно, дядо — каза Гарион. — Вероятно е убягнало от вниманието ти, защото е съвсем просто. Единствените, които чуват шума, са онези, които притежават по собствените ти думи „талант“. Обикновените хора не могат да го чуят.

— Ще бъда честен, Белгарат — заяви Силк. — Не чувам нито звук.

— А пък аз чувам шума, откакто видяхме град Кел в далечината — добави Дурник.

— Нима това не е интересно? — обърна се Белдин към Белгарат. — Ще направим ли още няколко стъпки напред, или искаш да се върнеш в леглото?

— Не бъди глупав — отвърна Белгарат.

— Добре тогава — продължи Белдин. — Има звук, който обикновените хора не чуват, ала ние го чуваме. Веднага ми идва наум пример за друг подобен шум — а на тебе?

Белгарат кимна.

— Това е шумът, когато някой прави магия.

— В такъв случай не става дума за някакви звуци, срещащи се в природата — замислено каза Дурник и изведнъж се засмя. — Радвам се, че направи този експеримент, Гарион. Още малко и щях да разбия пода.

— Защо? — попита го Поулгара.

— Мислех си, че причината за шума е някъде в тръбите от водопровода.

— Въпреки това не става дума за магии — заяви Белгарат. — Звуците не са същите и чувството, което предизвикват, е различно.

Белдин чешеше замислено сплъстената си брада.

— Виж какво ми хрумна — рече той на Белгарат. — Хората тук разполагат с достатъчно съсредоточена на едно място сила, за да се справят с всеки гролим или група гролими, решили да дойдат в Кел. В такъв случай защо са си направили труда да изричат онова проклятие?

— Не те разбирам.

— Голяма част от гролимите са магьосници, нали? Следователно те могат да чуват този шум. Ами ако далите са изрекли проклятието, за да държат гролимите на достатъчно разстояние — така че черните жреци да не чуват тъкмо този шум, тези звуци?

— Не мислиш ли, че теорията ти е малко сложна, Белдин? — попита скептично Закат.

— Всъщност не. Напротив — дори опростявам нещата. Няма смисъл от проклятие, плашещо хора, от които не се страхуваш. Всички винаги са мислели, че проклятието защитава Кел — в това също няма никакъв смисъл. Няма ли да е по-просто да предположим, че трябва да бъде защитено нещо много по-важно?

— Какво има в този шум, че далите се грижат толкова усърдно да не го чуе някой? — попита удивено Велвет.

— Добре — рече Белдин. — Първо ми отговорете какво е звук.

— О, пак ли започваш? — въздъхна Белгарат.

— Не говоря за шума в гората. Звукът е просто шум, освен ако в него не е вложено някакво значение. Какво наричаме звук, изпълнен с определено значение?

— Разговор, нали? — осмели се да изкаже предположението си Силк.

— Точно така.

— Не разбирам — призна си Се’Недра. — Какво приказват далите, което биха желали да запазят в тайна? Бездруго никой не разбира какво точно казват.

Белдин разпери безпомощно ръце, ала Дурник закрачи из стаята, навъсил замислено лице.

— Може би важното е не толкова какво казват, а как го правят.

— И ти обвиняваш мен, че се изразявам неясно — обърна се Белдин към Белгарат. — Какво си наумил, Дурник?

— Търся истината пипнешком — призна ковачът. — Шумът, или звуците — наричайте го както щете — не е сигнал, че някой превръща хората в жаби… — Той спря за миг и попита: — Можем ли наистина да правим това?

— Да, можем — отговори Белдин. — Но не си струва труда. Жабите се размножават с главоломна бързина. По-добре да имам насреща си един човек, който ме е подразнил, отколкото един милион яростно квакащи жаби.

— Добре тогава — продължи Дурник. — Звукът е различен от онзи, който се долавя при правене на магии.

— Вероятно е различен — потвърди Белгарат.

— Мисля, че Се’Недра има право. Никой не разбира какво казват далите — освен другите дали. Аз например не мога да разбера какво казва Кайрадис от началото до края на едно изречение.

— И какво следва от това? — попита напрегнато Белдин и очите му блеснаха.

— Не съм сигурен. Имам чувството, че е по-важно да узнаем „как“ приказват, отколкото „какво“. — Дурник изведнъж се огледа объркано. — Говоря прекалено много — призна той. — Сигурен съм, че някои от вас могат да споделят много по-важни неща, отколкото тези, за които споменах.

— Не мисля, че е така — каза му Белдин. — Смятам, че си попаднал на правилна следа. Не губи нишката на разсъжденията си.

Дурник чак се изпоти. Покри очи с ръка, опитвайки се да се съсредоточи. Гарион забеляза, че всички в стаята наблюдават почти без да дишат неговия стар приятел, който се мъчеше да разбере какво всъщност му е хрумнало.

— Трябва да има нещо, което далите се опитват да защитят — продължи ковачът. — И то непременно е нещо много просто — поне за тях. Ала те не искат никой друг освен тях да го разбере. Ще ми се Тот да беше тук. Той би могъл да ни обясни… — Изведнъж очите му се разшириха.

— Какво има, скъпи? — попита Поулгара.

— Не може да бъде! — възкликна ковачът. — Просто не може да бъде!

— Дурник! — извика тя, изгубила търпение.

— Помниш ли първия път, когато двамата с Тот започнахме да си говорим — имам предвид да се разбираме със знаци? — Дурник изведнъж започна да приказва много бързо. — От дълго време работим заедно, а човек, който работи с друг, започва да знае точно какво прави той — дори и какво мисли. — Той погледна втренчено Силк. — Ти, Гарион и Поул използвате езика на пръстите, нали?

— Да.

— Виждали сте жестовете и знаците, които прави Тот. Възможно ли е тайният език да изрази толкова много неща само с няколко замахвания на ръката — както прави той?

Гарион вече знаеше отговора.

Гласът на Силк прозвуча объркано.

— Не — рече драснианецът. — Това би било невъзможно.

— Но аз зная точно какво се опитва да каже той — каза Дурник. — Жестовете и знаците не означават абсолютно нищо. Прави ги само, за да даде някакво разумно обяснение на онова, което прави всъщност. — Лицето на Дурник изразяваше страхопочитание. — Той поставя думите направо в ума ми — дори без да приказва. Трябвало е да го прави, защото не може да говори. Ами ако тихият мърморещ шум, който чуваме, е тъкмо това — звуците, докато далите разговарят помежду си? Ами ако са в състояние да го правят на голямо разстояние?

— Дори и във времето — възкликна Белдин уплашено. — Помните ли какво каза твоят ням приятел, когато пристигнахме в града? Той заяви, че нищо, което далите са правили някога, не е забравено. Освен това каза следното: всеки жив дал знае всичко, което е било известно на всички дали, живели преди него.

— Предположението ти е абсурдно, Белдин — каза подигравателно Белгарат.

— Всъщност не е. Мравките го правят. А също и пчелите.

— Ние не сме мравки… нито пчели.

— Мога да правя почти всичко, което може пчелата. — Гърбавият магьосник сви рамене. — С изключение на меда. А пък ти сигурно ще успееш да построиш един нелош мравуняк.

— Някой от вас двамата ще ни обясни ли за какво си приказвате? — попита сърдито Се’Недра.

— Намекват за възможността да съществува групово съзнание, скъпа — отвърна съвсем спокойно Поулгара. — Не се изразяват много добре, ала разговорът им върви в тази посока. — Вълшебницата се усмихна снизходително на двамата възрастни мъже. — Има някои живи същества — обикновено насекоми, — които поотделно не притежават силен интелект, ала разглеждани като група, проявяват изключителна мъдрост. Една отделно взета пчела не е особено умна, ала кошерът знае всичко.

Вълчицата дотича в стаята, драскайки с нокти по мраморния под, следвана по петите от малкото вълче.

„Вълците също го правят“ — рече тя. Явно бе слушала разговора зад вратата.

— Какво каза тя? — попита Силк.

— Каза, че вълците правели същото — преведе думите и Гарион и изведнъж си спомни нещо. — Веднъж разговарях с Хетар и той ми каза, че и конете постъпвали така. Не мислели за себе си като за отделно взети единици — възприемали се единствено като част от групата.

— Нима наистина е възможно хората да правят нещо подобно? — попита недоверчиво Велвет.

— Има един-единствен начин да разберем това — отвърна Поулгара.

— Не, Поул! — заяви твърдо Белгарат. — Това е прекалено опасно. Можеш да се окажеш въвлечена в този поток и никога да не успееш да излезеш от него.

— Не, татко — отговори му Поулгара съвсем спокойно. — Може би далите няма да ми позволят да се влея в него, ала няма да ме наранят, нито ще ме задържат насила, ако пожелая да го напусна.

— Откъде знаеш, че е така?

— Просто зная — рече вълшебницата и затвори очи.