Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (3)

2.

Съществото беше гролим. Огромният звяр, проснат сред облените с кръв преспи, изведнъж изгуби очертанията си и формата му се промени.

— Чакайте! — извика Дурник. — Това е човек!

Всички спряха, вперили погледи в ужасните рани по тялото на жреца, който лежеше в снега.

Гарион притисна върха на меча под брадичката на гролима и каза хладно:

— Говори. Мисля, че думите ти трябва да звучат много убедително. Кой те накара да приемеш формата на това ужасно животно?

— Нарадас — изстена гролимът. — Върховният жрец на храма в Хемил.

— Слугата на Зандрамас? — попита Гарион. — Мъжът с белите очи?

— Да. Аз само изпълнявах заповедите му. Моля ви, не ме убивайте.

— Защо ти нареди да ни нападнеш?

— Трябваше да убия един от вас.

— Кой точно?

— Това нямаше никакво значение. Просто ми заповяда един от вас да бъде мъртъв след схватката.

— Все още играят досадната стара игра — отбеляза Силк и прибра камите си. — Гролимите наистина нямат никакво въображение.

Сади погледна въпросително Гарион и повдигна красноречиво малката си блестяща кама.

— Не! — извика остро Ерионд.

Гарион се поколеба, после каза:

— Той има право, Сади. Не можем да убием беззащитен човек.

— Алорни — въздъхна Сади и вдигна поглед към небето. Мрачните черни облаци вече се разкъсваха. — Знаете, разбира се, че ако го оставим в това състояние, той бездруго ще умре. Ако се опитаме да го вземем със себе си, ще ни забави. Пък и не е необходимо да отбелязвам, че едва ли е човек, на когото бихме могли да имаме доверие.

— Ерионд — рече Гарион. — Защо не доведеш леля Поул? Трябва да се погрижим за раните му преди да му изтече кръвта. — Той погледна Белгарат, който отново бе приел човешкия си вид. — Имаш ли нещо против?

— Нищо не съм казал.

— Благодаря ти за това.

— Трябваше да го убиете още преди да се бе превърнал в човек — долетя от храсталака познат дрезгав глас. Белдин седеше на един дънер и дъвчеше сурово месо, върху което още стърчаха няколко пера.

— И въобще не ти дойде наум, че можеш да ни се притечеш на помощ, така ли? — изръмжа Белгарат.

— Вие се справяхте блестящо. — Гърбавият магьосник сви рамене, оригна се и хвърли остатъците от закуската си на вълчицата.

„Благодаря“ — отвърна учтиво тя и почна да яде. Гарион не беше сигурен дали Белдин я разбра, ала предполагаше, че схваща значението на поведението й.

— Какво прави този елдрак тук, в Малореа? — попита Белгарат.

— Всъщност не беше съвсем като истински елдрак — отвърна Белдин и изплю няколко мокри пера.

— Добре, но откъде малореанският гролим знае как изглеждат елдраците?

— Не слушаш какво ти приказвам, старче. Тук, във високите части на планините, има няколко такива същества — между тях и елдраците има далечна родствена връзка, ала не са еднакви. Нито са толкова големи, нито толкова хитри.

— Мислех, че тези чудовища се срещат само в Улголандия.

— Че помисли малко, Белгарат. В Черек има троли, в Арендия бродят алгроти, дриадите живеят в южна Толнедра. След това се появява онзи дракон — Зандрамас — и никой не знае къде живее. Навсякъде по света има чудовища. Просто в Улголандия те са повече.

— Имаш право — отстъпи Белгарат и погледна Закат. — Ти как нарече звяра?

— Маймуноподобна мечка. Названието може би не е съвсем точно, но хората, които живеят по тези места, не са особено изтънчени.

— Къде се намира Нарадас сега? — обърна се Силк към ранения гролим.

— За последен път го видях в Баласа — отговори гролимът. — Не зная къде е отишъл после.

— Зандрамас беше ли с него?

— Не съм я виждал, но това не означава, че не е била с него. Светата магьосница вече не се появява често сред простосмъртните.

— Заради светлинките под кожата си ли? — хитро попита дребният мъж.

Лицето на гролима пребледня още повече.

— Забранено ни е да обсъждаме това — дори и помежду си — отвърна уплашено той.

— О, няма нищо, приятелю — усмихна му се Силк и измъкна една от камите си. — Давам официално разрешение.

Гролимът преглътна с усилие и след това кимна.

— Умен мъж! — Силк го потупа по рамото. — Кога започнаха да се появяват светлинките под кожата й?

— Не мога да дам точен отговор. Зандрамас и Нарадас бяха отишли на запад и дълго останаха там. Светлинките започнаха да се появяват, когато тя се завърна оттам. Един от жреците в Хемил беше голям сплетник и ни каза, че това било някакъв вид чума.

— Защо каза „беше“? Нима вече не е?

— Тя откри какво е приказвал и заповяда да му прережат гърлото.

— Съвсем в стила на Зандрамас. Милата тя.

Леля Поул се приближи по отъпканата пътека в снега, следвана от Се’Недра и Велвет, и се зае с раните на гролима, а Дурник и Тот се върнаха в заслона и изведоха конете. След това свалиха брезента и развалиха дървената рамка. След като закараха конете при ранения гролим, Сади отиде при коня си и взе червената си кутия.

— Просто за всеки случай — промърмори той на Гарион и извади малка, невзрачна на вид стъкленица.

Гарион вдигна вежди.

— Няма да му навреди — увери го евнухът. — Просто ще го направи послушен. Освен това щом си толкова състрадателно настроен, би трябвало да притъпим болката, която му причиняват раните.

— Ти не одобряваш това, нали? — рече Гарион. — Имам предвид, че не го убихме?

— Смятам, че това е проява на неблагоразумие, Белгарион — отговори сериозно Сади. — Мъртвите врагове не създават проблеми. Живите винаги могат да тръгнат отново по петите ти. Все пак ти решаваш.

— Добре, ще отстъпя пред мнението ти — каза Гарион. — Стой близо до него. Ако започне да става опасен, направи онова, което сметнеш за необходимо.

— Така е по-добре — каза Сади одобрително. — Ще те научим кои са основните понятия в практическата политика.

Изведоха конете до Пътя на керваните и се качиха на седлата. Свирепият вятър, дошъл заедно със снежната буря, бе измел по-голямата част от снега далеч от пътя, макар че в закритите места се бяха натрупали дълбоки преспи — край завоите, зад малки горички и скални козирки. Придвижваха се бързо по откритите участъци и пъплеха едва-едва през преспите. След бурята отразената от снега светлина беше ослепителна и макар че Гарион бе присвил очи, след около час вече го измъчваше ужасно главоболие.

— Мисля, че е време да вземем предпазни мерки — обяви Силк, спря коня си, извади изпод пелерината си тънък шал и го превърза пред очите си. Гарион изведнъж си помисли за Релг и си спомни как роденият в пещерата фанатик връзваше очите си под открито небе.

— Превръзка за очите ли измисли? — попита го Сади. — Или може би изведнъж стана пророк, принц Келдар?

— Аз не съм от хората, които имат прозрения за бъдещето, Сади — отвърна Силк. — Шалът е достатъчно тънък и виждам добре през него. Просто така мога да предпазя зениците си от ослепителната светлина, отразяваща се от снега.

— Умно — съгласи се Сади.

— Да, отразената светлина е много силна и ако човек не предпазва очите си, наистина може да ослепее — поне временно. — Силк нагласи превръзката пред очите си. — Това е трик, който използват пастирите на северни елени в северна Драсния. Смятам, че ефектът от него е добър.

— Прав си, да не рискуваме — рече Белгарат и също прикри очи под парче плат, след това се усмихна. — Може би точно по този начин даласианските магьосници са ослепили гролимите, опитали се да отидат в Кел.

— Ще изпитам ужасно разочарование, ако наистина всичко е било толкова просто — заяви Велвет и също завърза шал пред очите си. — Предпочитам магията да е загадъчна и необяснима. Снежна слепота като обяснение би било наистина твърде прозаично нещо.

Продължиха бавно през преспите към прохода между два високи планински върха и по пладне го стигнаха. Пътят лъкатушеше между огромни обли скали, ала щом се добраха до върха, пое по права линия. Спряха, за да дадат почивка на конете си и да погледат огромната пустош, която се разкри пред погледите им.

Тот махна превръзката от очите си и направи някакъв знак на Дурник. Ковачът сне шала от очите си и едрият ням мъж му посочи нещо. Лицето на Дурник потрепна, изпълнено със страхопочитание.

— Вижте! — изрече той със сподавен шепот.

Всички свалиха превръзките от очите си.

— Белар! — възкликна Силк. — Как е възможно на света да има толкова огромно нещо!

Върховете наоколо, които им изглеждаха истински гиганти, сега просто не се забелязваха. Извисяваща се в самотно величие пред тях, към небето се устремяваше толкова колосална планина, че човешкият ум не можеше да обозре измеренията й. Върхът беше съвършено симетричен, стръмен бял конус с почти отвесно спускащи се склонове. Основата му беше огромна, връхната точка на този планински властелин се издигаше на хиляди и хиляди стъпки над близките върхове. Пълно, ненарушавано от никакви звуци спокойствие го заобикаляше от всички страни. Сякаш върхът бе достигнал всичко, за което можеше да мечтае планината, и сега просто съществуваше във времето и пространството.

— Това е най-високият връх на света — тихо каза Закат. — Учените в Мелцена са изчислили височината му и са я сравнявали с височината на върховете от западния континент. Той е с десетки хиляди стъпки по-висок от останалите планински първенци.

— Моля те, Закат — прошепна Силк огорчено. — Само не ми казвай точно колко е висок.

Закат изглеждаше объркан.

— Както вече си забелязал, аз не съм особено едър човек. Огромните размери ме потискат. Признавам, че тази планина е по-висока от мен — и просто не искам да зная с колко точно надвишава собствения ми ръст.

Тот отново направи знак на Дурник.

— Той казва, че Кел се намира някъде в сянката на тази планина — обясни ковачът на приятелите си.

— Думите му не са съвсем конкретни — подхвърли сухо Сади. — Предполагам, че почти половината континент лежи в сянката на това невероятно творение на природата.

Белдин долетя и се спусна при тях.

— Огромен е, нали? — рече той и погледна с присвити очи исполинския връх, извисяващ се до самото небе.

— Забелязахме — отговори Белгарат. — Какво ни чака напред?

— Продължително спускане надолу — поне докато стигнете до склоновете на онази планина ей там.

— Че това го виждам и оттук.

— Поздравявам те по този случай. Намерих едно местенце, където можете да се отървете от гролима — всъщност натъкнах се на няколко такива места.

— Какво точно имаш предвид, като казваш „да се отървете“? — попита подозрително Поулгара.

— Надолу по пътя ще се натъкнете на много дълбоки урви — отвърна любезно гърбавият магьосник. — Винаги се случват нещастни случаи, нали разбираш?

— И дума не може да става! Не се заех да лекувам раните му, за да доживее мига, когато ще го хвърлиш в някоя урва.

— Поулгара, ти се намесваш в ритуалите на моята религия.

Вълшебницата вдигна вежда.

— Мислех, че знаеш. Правило номер едно в моята вяра е: „Убий всеки гролим, който ти се изпречи на пътя“.

— Бих се замислил дали и аз да не приема твоята религия — подхвърли Закат.

— Съвсем ли си сигурен, че произходът ти не е арендски? — попита го Гарион.

Белдин въздъхна.

— Щом си решила, че непременно трябва да ми развалиш удоволствието с този гролим, Поул, ще ти кажа, че намерих група овчари под заснежените части на планината.

— Искаш да кажеш „пастири“?

— Означава едно и също, нали? Ако се замислиш, ще се убедиш, че имам право.

— Но „пастири“ звучи по-красиво.

— По-красиво друг път! — изсумтя гърбавият магьосник. — Овцете са тъпи, миришат ужасно, а вкусът на месото им е още по-непоносим. Всеки, който прекарва живота си, грижейки се за овце, е или ненормален, или малоумен.

— Днес си в прекрасно разположение на духа — обади се Белгарат.

— Защото е прекрасен ден за летене — обясни усмихнато Белдин. — Имаш ли изобщо представа колко много топъл въздух се отделя от новия сняг, когато го огрее слънцето? По едно време се бях издигнал толкова високо, че пред очите ми започнаха да се въртят черни точици.

— Постъпил си глупаво — рече троснато Поулгара. — Никога не бива да летиш на такава голяма височина. Там въздухът не е плътен.

— От време на време всички правим глупости. — Той сви рамене. — Но спускането надолу е невероятно. Защо не дойдеш с мен и ще ти покажа.

— Никога ли няма да порастеш?

— Съмнявам се и се надявам това да не стане. — Гърбавият магьосник погледна Белгарат. — Мисля, че ще е добре да се спуснете на около миля надолу и да направите лагер за нощуване.

— Още е рано.

— Не, всъщност е доста късно. Следобедното слънце е твърде горещо — дори на тази височина. Снегът започва да омеква. Вече видях три лавини. Ако вземете някое погрешно решение за посоката, може да се озовете долу много по-бързо, отколкото би ви се искало.

— Интересна забележка. Щом минем през прохода, ще изберем място за пренощуване.

— Аз ще продължа напред. — Белдин приклекна и разпери ръце. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен, Поул?

— Не бъди глупав.

Магьосникът се изсмя и излетя.

Направиха лагера си почти под самото било и макар че не бяха защитени от постоянните напори на вятъра, не ги застрашаваха поне лавините. Гарион спа зле. Вихърът, танцуващ по планинското било, караше здраво изопнатия брезент на палатката да плющи непрекъснато. Шумът му пречеше да заспи и той се въртеше неспокойно.

— И ти ли не можеш да спиш? — попита го Се’Недра, в мразовития мрак.

— От вятъра е — отвърна й той.

— Опитай се да не мислиш за него.

— Не мисля. Обаче все едно че са ме напъхали в тъпан.

— Тази сутрин се държа много храбро, Гарион. Бях ужасена, когато чух за онова чудовище.

— И по-рано сме се справяли с чудовища. След известно време човек просто свиква с тях.

— Май вече се преситихме на подобни преживявания, а?

— Това е характерна черта на всички могъщи герои. Битката с едно-две чудовища преди закуска изостря апетита.

— Променил си се, Гарион.

— Не съм.

— О, напротив. Когато се запознах с тебе, не би казал подобно нещо.

— Когато се запозна с мене, приемах всичко прекалено сериозно.

— Нима сега не приемаш сериозно онова, което правим? — В гласа й се промъкнаха обвинителни нотки.

— Разбира се, че се отнасям с пълна сериозност към нашия поход. Просто отхвърлям от съзнанието си случайните събития. Няма никакъв смисъл да се тревожим за нещо, щом то вече е отминало, нали?

— Е, щом и двамата не можем да заспим… — Тя го привлече към себе си и го целуна.

 

 

Когато станаха, снегът, опасно мек предишния следобед, сега бе замръзнал и можеха да продължат, без да се излагат на опасност от лавини. И тъй като този склон на върха бе понесъл цялата сила и ярост на бурята, по Пътя на керваните имаше малко сняг и приятелите продължиха бързо напред. В ранните часове на следобеда преминаха последните заснежени участъци и навлязоха в света на пролетта. Поляните бяха стръмни, зелени, обсипани с разкошни цветя. Потоци, които водеха началото си направо от ледниците, подскачаха и танцуваха над проблясващите камъни, елени с меки кафяви очи гледаха учудено как Гарион и неговите приятели преминават край тях.

Няколко мили под заснежените склонове започнаха да забелязват стада овце — пасяха съсредоточено, поглъщайки трева и цветя с невероятен апетит. Пастирите, които ги наблюдаваха, бяха облечени в прости бели роби и седяха, отдадени на размисъл, докато кучетата им вършеха цялата работа.

Вълчицата тичаше спокойно край Кретиен, ала ушите й от време на време потрепваха, а светлокафявите й очи проблясваха напрегнато, вперени в овцете.

„Съветвам те да не го правиш, малка сестричке“ — каза й Гарион на езика на вълците.

„Всъщност и не мислех да го правя — отвърна тя. — И преди съм срещала тези животни, и хората, и кучетата, дето ги вардят. Не е трудно да грабнеш едно от тях, но кучетата след това се вбесяват и лаят им не ти позволява да се нахраниш спокойно. — Вълчицата изплези език — това беше равносилно на усмивка при вълците. — Но мога да накарам тези животни да се разбягат. Всички трябва да знаят на кого е гората.“

„Водачът на глутницата няма да одобри това.“

„А, да — съгласи се вълчицата. — Обаче водачът на глутницата май се взема прекалено на сериозно. Забелязах тази негова черта.“

— Какво казва? — попита любопитно Закат.

— Иска й се да подгони овцете — отговори Гарион. — Не непременно да убие някоя от тях, просто иска да ги накара да се разбягат. Мисля, че това й е забавно.

— „Забавно“ ли? Странно, че казваш такова нещо за вълк.

— Всъщност не е. Вълците много обичат игрите и имат много тънко чувство за хумор.

Лицето на Закат стана замислено.

— Знаеш ли, Гарион — подхвана той. — Човек мисли, че притежава света, но в действителност ние го делим с най-различни същества, които са напълно безразлични към нашето владичество. Те създават свои собствени общества, предполагам и че развиват своя култура. Те не ни обръщат никакво внимание, нали?

— Правят го само когато ги безпокоим.

— Това е смазващ удар върху егото на един император. — По лицето на Закат плъзна крива усмивка. — Ние сме двамата най-могъщи мъже на света, а вълците ни приемат само като повод за незначително безпокойство.

— Това ни учи да бъдем смирени — каза Гарион. — Смирението е полезно за душата на човека.

— Може би.

Вечерта стигнаха до главния стан на овчарите. Беше голям, с удобни палатки, вдигнати от двете страни на улицата, застлана с греди. Кошарите и конюшните бяха в единия край на улицата, имаше и малък яз — водите на един планински поток бяха заприщени с дървени трупи — така се образуваше малко езеро, осигуряващо вода за овцете и конете. Сенките на вечерта се спускаха над малката долина, където беше разположен лагерът, стълбове синкав пушек се издигаха от огньовете и се разтваряха в неподвижния въздух.

Висок слаб мъж със силно загоряло лице и снежнобяла брада, облечен в проста бяла риза — обичайната дреха за всички пастири тук, — излезе от една палатка точно когато Гарион и Закат спряха конете си пред лагера.

— Беше ни съобщено, че ще пристигнете — каза той. Гласът му беше много плътен и тих. — Ще приемете ли да похапнете от нашата храна тази вечер? — Гарион го огледа внимателно и забеляза, че прилича на Вард — мъжа, когото бяха срещнали на остров Веркат, на половин свят разстояние оттук. Вече не можеше да има съмнение, че между далите и расата на робите в Ктхол Мургос съществува родствена връзка.

— Това ще е чест за нас — отвърна Закат. — Ала не бихме желали да ви се натрапваме.

— Не го приемаме като натрапване. Казвам се Бурк. Ще наредя на хората си да се погрижат за конете ви.

Останалите от групата също спряха конете си пред лагера.

— Добре дошли — поздрави ги Бурк. — Вечерята е почти готова, приготвихме и палатка, която можете да използвате. — Той погледна сериозно вълчицата и й кимна. Беше съвсем очевидно, че присъствието й не го безпокои.

— Проявявате голяма любезност към нас — каза Поулгара и слезе от коня си. — Неочаквано е да срещнеш такова гостоприемство толкова далеч от цивилизацията.

— Човек носи цивилизацията със себе си, госпожо — отговори й Бурк.

— С нас има ранен — каза Сади. — Нещастен пътешественик, на когото се натъкнахме в планината. Помогнахме му, доколкото ни позволяваха силите, но имаме неотложна работа и се страхувам, че скоростта, с която се движим, влошава състоянието му.

— Можете да го оставите при нас, ние ще се погрижим за него. — Бурк огледа критично упоения жрец, който седеше отпуснат на седлото си. — Той е гролим — отбеляза пастирът. — Вие вероятно сте тръгнали към Кел?

— Да, ще минем оттам — отвърна предпазливо Белгарат.

— В такъв случай гролимът не може да продължи с вас.

— Чували сме за това — рече Силк и също скочи от седлото. — Наистина ли гролимите ослепяват, щом се опитат да влязат в Кел?

— Всъщност да. Сега в лагера с нас живее един такъв слепец. Намерихме го миналото лято.

Белгарат присви очи и попита:

— Мога ли да поговоря с него? Проучвам тъкмо този въпрос и винаги търся нова информация.

— Разбира се — съгласи се Бурк. — Той е в последната палатка отдясно.

— Гарион, Поул, елате с мен — каза Белгарат и тръгна по улицата.

— Откъде се взе това внезапно любопитство у теб, татко? — попита Поулгара, когато се бяха отдалечили на достатъчно разстояние и никой не можеше да ги чуе.

— Искам да разбера как действа проклятието, което далите са наложили върху Кел. Ако може да бъде преодоляно, можем да се натъкнем на Зандрамас, когато се озовем в града.

Гролимът седеше на пода в палатката си. Слепите му очи бяха изгубили фанатичния блясък, типичен за всички гролими, и сега лицето му изразяваше някакво дълбоко учудване.

— Как си, приятелю? — попита го тихо Белгарат.

— Доволен съм от живота — отговори гролимът. Тези думи прозвучаха странно в устата на жрец на Торак.

— Защо опита да се приближиш до Кел? Не знаеше ли за проклятието?

— Но това не е проклятие, а благословия.

— Благословия ли?

— Магьосницата Зандрамас ми заповяда да се опитам да стигна в свещения град на далите — продължи Гролимът. — Тя ми каза, че ще се възвися като божество, ако успея да го сторя. — Той се усмихна кротко. — Мисля, че се опитваше да провери каква е силата на проклятието — така щеше да определи дали е безопасно за самата нея да предприеме това пътуване.

— Но излезе, че не е безопасно, нали?

— Трудно е да се даде отговор на този въпрос. Тя щеше да спечели много, ако се бе опитала да го стори.

— Едва ли бих нарекъл слепотата голяма печалба.

— Но аз не съм сляп.

— Мислех, че проклятието е свързано тъкмо с това.

— О, не. Аз не виждам света наоколо, но то е, защото съзерцавам нещо друго — нещо, което изпълва сърцето ми с радост.

— О, и какво е то?

— Виждам лицето на Бога, приятелю, и то няма да изчезне за мен до края на дните ми.