Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (27)

26.

Слънцето беше изгряло и златният му диск се изкачваше бавно на източния небосклон. Небето беше наситено синьо, а бризът от запад танцуваше над вълните, украсявайки ги с бели гребени. Из въздуха все още се носеше влагата и миризмата на мъглата от вчерашния ден, сякаш полепнала по скалите на странната пирамида, която стърчеше насред морето.

Гарион се чувстваше премалял от умора. Тялото му крещеше за почивка, ала съзнанието му бе преизпълнено с мисли, впечатления, спомени, които се въртяха в пъстра върволица, и това го задържаше на ръба между съня и реалността. По-късно щеше да има достатъчно време да анализира всичко, което се беше случило. Изведнъж кралят на Рива изцяло промени начина, по който мислеше за събитията от близкото минало. Ако някога бе имало място на живота и света, това бе Корим. Корим беше по-истински, по-вечен и светъл от градовете Тол Хонет, Мал Зет или Вал Алорн. Той прегърна още по-силно спящата си съпруга и сина си. Те ухаеха чудесно. От косата на Се’Недра лъхаше обичайният аромат на полски цветя, а Геран — както всяко малко палаво момче на света — наистина имаше нужда от къпане. За себе си Гарион знаеше със сигурност — непременно трябваше да влезе в банята. Вчерашният ден се беше оказал извънредно уморителен.

Неговите приятели стояха събрани на странни малки групички, пръснати навсякъде из амфитеатъра. Барак, Хетар и Мандорален разговаряха със Закат. Лизел съсредоточено сресваше косата на Кайрадис. Всички дами изглеждаха решени да помогнат по един или друг начин на пророчицата от Кел. Сади и Белдин се бяха изтегнали недалеч от туловището на дракона и пиеха бира. Лицето на евнуха изразяваше любезност, ала същевременно разкриваше, че Сади поглъща горчивото питие, за да прави компания на своя приятел, а не защото това му доставя удоволствие. Унрак се разхождаше наоколо, следван по петите от глуповатия Нател. Ерцхерцог Отрат стоеше съвсем сам до запечатания вход на пещерата. По лицето му съвсем осезаемо се четяха уплахата и ужасът, разтърсващи цялото му същество. Кал Закат все още не бе намерил време да обсъди някои въпроси със своя родственик и по всичко личеше, че Отрат не очаква този разговор с нетърпение. Ерионд разговаряше тихичко с леля Поул, Дурник, Белгарат и Поледра. Младият бог бе обграден от странно бледо синьо сияние. Силк не се виждаше никъде.

Изведнъж дребничкият драснианец се появи зад един от ъглите на пирамидата. Зад гърба му, откъм далечната страна на възвишението, се издигаше стълб черен дим. Той се спусна по стълбището към основата на амфитеатъра, прекоси го и отиде при Гарион.

— Къде беше? — попита го кралят на Рива.

— Изпратих сигнал на капитан Креска — отговори драснианецът. — Той знае пътя до Перивор. И друг път съм виждал как Барак управлява кораб в крайбрежни води. „Морска птица“ е кораб, предназначен за открито море.

— Много ще го огорчиш, ако му го кажеш.

— Нямам намерение да правя подобно нещо — обясни Силк и се изтегна на камъните до Гарион и семейството му.

— Разговаря ли с Лизел? — попита Гарион.

— Мисля, че тя още очаква удобния момент. Струва ми се, че й е необходим дълъг разговор насаме с мен. Семейният живот винаги ли е такъв? Искам да кажа — постоянно ли живееш в страх от подобни семейни дискусии?

— Ами… Тези неща не са никак необичайни, но ти все още не си женен.

— Сега съм по-близо до брака, отколкото някога съм си помислял.

— И съжаляваш ли?

— Всъщност не. Ние с Лизел сме създадени един за друг. Имаме много общо. Просто ми се ще да не надзърта постоянно над рамото ми, това е всичко. — Силк огледа навъсено амфитеатъра, посочи Ерионд и попита:

— Трябва ли да свети така?

— Вероятно дори не осъзнава, че го прави. Още не е свикнал с тези неща. С времето ще стане по-добър.

— Осъзнаваш ли, че ние двамата си седим и критикуваме едно божество?

— Той първо ни беше приятел, Силк. Не бива да се обиждаме от критиките на приятелите си.

— Брей колко философски сме настроени тази сутрин! Да, но сърцето ми едва не спря, когато сутринта той докосна Белгарат и Поледра с Кълбото.

— Моето също — призна Гарион. — Но се оказа, че той много добре знае какво прави. — Гарион въздъхна.

— Какво има?

— Мисля, че всичко това ще ми липсва — е, сигурно чак когато успея да се наспя нормално.

— Последните няколко дни беше малко напечено, не мислиш ли? Сигурен съм обаче, че ако ние двамата поумуваме малко, все ще измислим нещо вълнуващо.

— Аз зная какво ще правя в бъдеще — каза Гарион.

— О? И какво?

— Ще имам много задължения като баща.

— Да, но синът ти няма да остане завинаги малък, Гарион.

— Геран няма да бъде единствено дете в семейството. Моят приятел тук — в съзнанието ми — ми каза, че ще се сдобия с много дъщери.

— Чудесно! Може би това ще ти се отрази добре и малко ще се укротиш. Не искам да те критикувам, но, Гарион, понякога си прекалено пристрастен към пътешествията. И година не минава, без да хукнеш към някой от краищата на света с пламтящия си меч.

— Да не би да се опитваш да пускаш неуместни шеги?

— Кой! Аз? — възкликна Силк и се облегна по-удобно. — Все пак няма да имаш чак толкова много дъщери, нали? Все пак има определена възраст, до която жените могат да имат деца!

— Силк — многозначително каза Гарион. — Спомняш ли си малката дриада, която срещнахме в Леса на дриадите в Южна Толнедра?

— Онази ли, дето много харесваше мъжете? Всички мъже без изключение?

— Според теб тя може ли все още да има деца?

— О, богове! Да, разбира се!

— Тя е на над триста години. А Се’Недра също е дриада.

— Е, може би пък ти ще станеш прекалено стар, за да… — Силк замълча и погледна Белгарат. — О, богове! И ти си безсмъртен вълшебник, така ли е?

 

 

По пладне всички се качиха на борда на „Морска птица“ и макар и неохотно, Барак се съгласи да следва капитан Креска към Перивор. След като двамата се срещнаха лице в лице и разгледаха корабите си, всичко помежду им тръгна гладко. Креска не спести похвалите към „Морска птица“, а това винаги печелеше благоразположението на Барак.

Докато моряците вдигаха котвата, Гарион стоеше облегнат на парапета отдясно на борда, загледан в странната пирамида, извисяваща се сред морето. Погледът му спря за миг на стълба гъст черен дим, издигащ се от амфитеатъра в северната част на острова.

— Бих дал много да можех да съм тук с вас — каза Хетар и се подпря на парапета до Гарион. — Как беше?

— Шумно — отвърна кралят на Рива.

— Защо Белгарат настояваше толкова много да изгори дракона?

— От съжаление.

— Понякога е много странен.

— Напълно си прав. Как са Адара и децата?

— Добре са. Тя пак е бременна.

— Пак ли! Хетар, вие двамата сте почти същите като Релг и Тайба.

— Не съвсем — отвърна скромно Хетар. — Те все още имат няколко рожби повече от нас. — Той се навъси и лъчите на слънцето очертаха ястребовия му профил. — Според мен обаче те прибягват до измама. Тайба ражда по две или три близначета и на Адара й е трудно да я догони.

— Не ми се ще да хвърлям обвинения и да соча някого с пръст, но ми се струва, че за това е отговорен Мара. И все пак ще мине доста време, докато Марагор отново се напълни с хора. — Гарион погледна към носа на кораба и видя Унрак в компанията на своята сянка — Нател, застанал зад гърба на младия черек. — Защо тези двамата все са заедно?

— Не съм сигурен — отвърна Хетар. — Историята на Нател е трогателна и мисля, че Унрак дружи с него от съжаление. Подозирам, че животът на Нател е бил лишен от обич и доброта, затова приема с благодарност дори съжалението на връстника си. Ходи по петите на Унрак като кученце още откакто го взехме с нас. — Високият алгар погледна Гарион и добави: — Изглеждаш ужасно уморен. Трябва да си починеш:

— Наистина съм уморен — призна Гарион — но не искам да спя денем, а нощем да съм буден. Ела да поговорим с Барак. Стори ми се сърдит, когато пристигна на брега.

— Знаеш го какъв е — щом пропусне битка, става раздразнителен като черен облак. Разкажи му някоя интересна бойна история — Барак ги харесва почти колкото самите боеве.

Беше хубаво отново да разговаря със своите приятели. В сърцето му зееше празнина още откакто ги бе оставил в Реон. Отсъствието на тяхната прословута самоувереност бе едно от нещата, които му липсваха най-остро, ала може би още по-силно тъгуваше за тяхната дружба, за здравото, непоколебимо мъжко приятелство, скрито под хапливите шеги, които си разменяха. Докато вървяха към кърмата, където Барак стискаше здраво руля с огромните си ръце, Гарион зърна Кайрадис и Закат, изправени край парапета на палубата, направи знак на Хетар да спре, а после вдигна пръст пред устните си.

— Подслушването не е добро нещо — укори го шепнешком високият алгар.

— Всъщност, аз не подслушвам — отвърна Гарион също шепнешком. — Искам просто да се уверя, че моята намеса няма да е необходима.

— Твоята намеса ли?

— По-късно ще ти обясня.

— Какво ще правиш сега, света пророчице? — обърна се Закат към слабичкото момиче така, сякаш приказваше самото му сърце.

— Целият свят е открит пред мен, Кал Закат — отвърна му тя с лека тъга. — Бремето на Избора падна от плещите ми и вече не е необходимо да се обръщаш към мен с „пророчице“ — освободена съм от тази своя задача. Днес очите ми виждат само обикновената светлина на деня. Сега съм просто една обикновена, с нищо незабележителна жена.

— Не си незабележителна, още по-малко пък — обикновена.

— Много мило, че го казваш, Кал Закат.

— Остави това „Кал“, Кайрадис, моля те. То звучи прекалено надуто. Означава „крал“ и „бог“. След като вече видях истинските богове, разбирам колко глупаво и самонадеяно от моя страна е било да насърчавам хората да го използват. Нека все пак се върнем към онова, с което започнахме нашия разговор. Твоите очи са били покрити с превръзката години наред, нали?

— Да.

— Значи скоро не си имала възможност да видиш образа си в огледало?

— Нито имах случай, нито желание да го сторя.

Закат беше много проницателен човек и веднага разбра, че е настъпил подходящият момент.

— В такъв случай, Кайрадис, огледай се в моите очи! — рече той. — Вгледай се в тях като в огледало, за да се увериш колко си красива!

Кайрадис се изчерви.

— Ласкателствата ти ме оставят без дъх, Закат.

— За какви ласкателства говориш, Кайрадис? — отвърна той. — Ти си най-красивата жена, която съм виждал, и мисълта, че ще заминеш за Кел — или където и да е, — оставя огромна празнина в сърцето ми. Кайрадис, ти загуби своя приятел и водач. Позволи ми да се грижа за теб. Ела с мен в Мал Зет. Ние двамата трябва да обсъдим толкова много неща, че вероятно няма да ни стигне целият пи живот.

Кайрадис извърна настрани пребледнялото си лице. Едва забележимата радостна усмивка, плъзнала по устните й, показа недвусмислено, че е видяла много повече от бъдещето, отколкото желае да разкрие. А после тя отново се обърна към императора на Малореа, разтворила невинно очи.

— Нима наистина изпитваш дори малко удоволствие от моята компания?

— Твоята компания би изпълнена със смисъл всичките ми дни на тази земя, Кайрадис.

— В такъв случай ще те придружа до Мал Зет с радост — каза стройното момиче. — Сега ти си моят най-добър приятел и най-скъп спътник.

Гарион кимна на Хетар и двамата продължиха към кърмата.

— Защо подслушвахме? — попита високият алгар. — Разговорът им бе съвсем личен.

— Прав си — отвърна Гарион. — Просто исках да съм сигурен, че е протекъл. Казаха ми, че ще се случи, но от време на време обичам сам да се уверявам в тези неща.

На лицето на Хетар се изписа недоумение.

— Закат беше най-самотният мъж на света — обясни му Гарион. — Това го беше направило толкова празен и безсърдечен — и също така и опасен. Ала вече се промени и няма да е самотен. Това ще му помогне да се справи с всичко, което е отредено само нему.

— Гарион, станал си много загадъчен. Аз видях само как една млада жена оплита един мъж в мрежите си и при това го прави със завидна ловкост.

— Знаеш ли, всъщност наистина изглеждаше така.

 

 

Още по изгрев слънце на другата сутрин Се’Недра изскочи от леглото и тичешком се изкачи по стълбището на палубата. Изпълнен с тревога, Гарион я последва.

— Извинявай — обърна се тя към Поулгара, която се беше навела над парапета. И без да дочака отговор, малката кралица застана до неостаряващата жена и двете заедно повърнаха през борда.

— И ти ли? — възкликна Се’Недра с уморена усмивка.

Поулгара изтри устните си с носна кърпичка и кимна, след това двете се прегърнаха и се разсмяха.

— Какво им е? — обърна се Гарион към Поледра, която току-що бе дошла на палубата, следвана неотменно по петите от малкото вълче, което се бе превърнало в нейна сянка. — Никога не са страдали от морска болест.

— И сега не страдат, Гарион — отговори тя с тайнствена усмивка.

— Ами защо тогава…

— Нищо им няма, Гарион. Добре са. Върни се в каютата си. Аз ще се погрижа за тях.

Гарион току-що бе станал от сън, затова разсъдъкът му все още не се беше избистрил. Едва когато измина половината път по стълбището, започна да се досеща какво всъщност е станало и спря, разтворил широко очи.

— Се’Недра! — възкликна Гарион. — И леля Поул! — След това и той започна да се смее.

 

 

Появата на рицаря Мандорален — непобедимия барон на Воу Мандор — в двора на крал Олдорин предизвика изпълнена със страхопочитание тишина. Поради отдалечеността на остров Перивор неговата зашеметяваща репутация все още не бе достигнала тук, но въпреки това неговото присъствие, благородното му излъчване и безупречния му блясък бяха достатъчни да внесат смут в дворцовото общество. Мандорален беше съвършеният мимбратски рицар и това личеше от пръв поглед.

Гарион и Закат, в пълно бойно снаряжение, вървяха от двете страни на забележителния воин.

— Ваше величество — започна Гарион с поклон, — за мен е изключителна чест и извор на непресъхващо удовлетворение да ви съобщя, че нашият поход се увенча с радостен и щастлив край. Звярът, който нападаше страната ви и вилнееше грозно в нея, вече е мъртъв. Злото, което разпалваше мрак и ужас по света, е унищожено навеки. Щастието, което понякога се сипе с пълни шепи върху ни, реши да събере мен и моите спътници със скъпите ми приятели, които желая да представя отново пред вас. Ала мисълта за един факт, който според мен е от огромно значение за вас, ваше величество, и за вашия двор, ме задължава да представя без повече отлагане един почтен рицар от далечната Арендия, рицар, който винаги седи от дясната страна на крал Кородулин. Този рицар без съмнение ще ви поздрави с дълбока обич и уважение. Ваше величество, на мен се пада честта да ви представя господин Мандорален, барон на Воу Мандор, първия по блясък рицар на света.

— Ставаш все по-добър в тези неща — отбеляза тихо Закат.

— Просто се упражнявам — отвърна скромно Гарион.

— Кралю — изрече Мандорален със звучния си глас и се поклони пред трона. — С радост поздравявам вас и всички ваши придворни, осмелявайки се да ви нарека свои родственици. Нося ви най-горещи поздрави и благопожелания от техни величества крал Кородулин и кралица Маясерана — монарсите на моето обичано кралство Арендия. Не се съмнявам, че щом се завърна в родината си и съобщя, че онези, които смятахме за безвъзвратно изгубени, са отново сред нас, очите на техни величества ще се изпълнят със сълзи на радост и благодарност. Те ще ви приемат като свой брат, въпреки огромното разстояние, което ви дели. Съвсем скоро — ако Чалдан ми даде сили за това — аз ще се завърна в прекрасния ви град с благодарствени писма на любов и признателност от техни величества. Надявам се, че това ще е само прелюдия към скорошна среща — дори се осмелявам да тая надежди — към предстоящото обединяване на всички клонове от родословното дърво на свещената арендска кръв.

— И успя да изрече всичко това на един дъх! — измърмори Закат с нескрито страхопочитание.

— Всъщност пое си дъх веднъж — отвърна Гарион шепнешком. — Мандорален е в стихията си. Както е тръгнало, речите ще отнемат доста време — поне два-три дни.

 

 

Церемониите наистина продължиха три дни. В началото речите на благородниците от Перивор бяха твърде еднообразни, тъй като придворните на крал Олдорин бяха зашеметени от пристигането на Мандорален и буквално изгубиха дар слово. Една безсънна нощ, прекарана в трескаво съчиняване на речи, отстрани този недостатък. Целият следващ ден бе отреден за пищни словоизлияния, тържествен пир и множество най-подбрани забавления. На Белгарат се падна задължението да представи кратък и поукрасен разказ за събитията, протекли на рифа. Старият магьосник благоразумно не спомена нито дума за някои от най-невероятните моменти — знаеше, че внезапната поява на божества в разказ за приключения внася нотка скептицизъм дори в сърцата на най-доверчивите слушатели.

Гарион се наведе над масата и прошепна на Ерионд, който седеше точно срещу него:

— Поне не разкри твоята самоличност.

— Да — съгласи се Ерионд: — Ще трябва да измисля някакъв начин да му се отблагодаря.

— Ти му върна Поледра — това е най-голямата благодарност за него, пък и едва ли би могъл да понесе още някой от твоите подаръци. Ала все някога ще трябва да разкриеш самоличността си. Имам предвид, че тъй или иначе хората ще разберат кой си.

— Ще имам нужда от подготовка. Мисля, че трябва да проведа дълъг разговор със Се’Недра.

— Със Се’Недра ли?

— Искам да ми разкаже някои подробности за самото начало, когато събра армията си и я поведе към Тул Марду. Според мен е започнала с твърде малобройна войска, чиято численост увеличава постепенно, с добре обмислени стъпки. Струва ми се, че подобна тактика ще е най-подходяща и сега.

— Влиянието на сендарското ти потекло вече ясно се чувства, Ерионд — засмя се Гарион. — Личи си, че и двамата сме израснали при Дурник, нали? — Кралят на Рива се изкашля с леко неудобство и каза: — Пак го правиш!

— Какво?

— Светиш.

— Много ли се вижда?

— Страхувам се, че да.

— Трябва да поработя върху това.

 

 

През следващите няколко дни пиршествата и дворцовите забави продължаваха до късна нощ. Всеизвестно е, че благородниците не се славят като ранобудници, затова Гарион и неговите приятели разполагаха с достатъчно време сутрин да споделят помежду си всичко, което бяха преживели след раздялата при град Реон. Разказите на онези, които си бяха останали по домовете, бяха най-прозаични — деца, семейства, сватби и държавни дела. Гарион с дълбоко удовлетворение научи, че Кайл, синът на Бранд, се справя не по-зле и от самия него с управлението на Рива. Вниманието на мургите пък бе съсредоточено върху малореанското присъствие в южните провинции на Ктхол Мургос, така че навсякъде в западните кралства цареше мир, а търговията процъфтяваше. При тази новина носът на Силк започна да потрепва.

— Всичко това е чудесно — гръмна гласът на Барак. — Няма ли най-сетне да престанем с подробностите за дома и да се захванем с истински интересните истории? Умирам от любопитство.

И разказите започнаха. Бе забранено нещата да се разкрасяват и преувеличават. Всеки факт бе описан в детайли и погълнат с безкрайна наслада от слушателите.

— Нима наистина направи това, Гарион? — попита Лелдорин, след като Силк разказа твърде цветисто за първия им сблъсък със Зандрамас, приела формата на дракон сред възвишенията над Арендската равнина.

— Е — започна скромно Гарион, — не цялата опашка. Само четири-пет стъпки. Това обаче отклони вниманието й.

— Щом този прочут герой се прибере вкъщи, сигурно ще се опита да гради кариера като дресьор на дракони — пошегува се Силк.

— Да, но по света вече няма дракони, Келдар — изтъкна Велвет.

— О, нищо, Лизел — усмихна се дребничкият драснианец. — Ерионд може да направи няколко.

— О, я стига! — рече Гарион.

Скоро дойде и онзи момент от разказа, в който се появяваше Зит, затова всички пожелаха да я видят. Това достави голямо удоволствие на Сади, който с гордост показа малката зелена змия и нейното пълзящо потомство.

— Струва ми се, че не е чак толкова опасна — изсумтя Барак.

— Иди го кажи на Харакан — ухили се Силк. — Лизел хвърли тази малка чаровница в лицето му в Ашаба и магьосникът буквално се вкамени.

— Значи той е мъртъв? — попита червенобрадият гигант.

— По-мъртъв човек не съм виждал.

— Избързвате с историята — обади се Хетар.

— Иначе няма да успеем да ви разкажем всичко, Хетар — рече Дурник.

— Няма страшно, Дурник — прекъсна го Барак. — Пътят до вкъщи е дълъг. В морето ще имаме предостатъчно време.

Същия следобед Белдин отстъпи пред безбройните молби и повтори представлението, което беше изнесъл преди да се отправят към рифа. След това, желаейки да демонстрира талантите на своите спътници, Гарион предложи да се пренесат на полето за провеждане на рицарските турнири, където щяха да намерят необходимото свободно пространство. Лелдорин показа на царя и неговите придворни някои от тънкостите на стрелбата с лък. Кулминацията на неговото представяне дойде, когато им демонстрира съвършено нов метод за бране на сливи от разстояние. Барак огъна на осморка едно дебело желязо, а Хетар буквално изуми зрителите с невероятната си езда, довеждайки ги до състояние на бурен екстаз. Ала кулминацията на тържеството не пожъна очаквания триумф. Когато Релг премина през един дебел каменен зид, голяма част от дамите в публиката припаднаха, а някои от младежите се разбягаха с писъци.

— Изглежда още не са готови за това — отбеляза Силк, който умишлено се бе обърнал с гръб в момента, когато Релг приближи към зида. — Аз със сигурност все още не съм.

Два дни след това, по обяд, в пристанището влязоха два кораба, пристигащи от различни посоки. Първият беше добре познат черекски боен кораб, а от втория слязоха генерал Атеска и началникът на бюрото на вътрешните работи Брадор. Капитанът на черекския кораб Грелдик поведе по стълбицата към сушата крал Анхег и император Варана.

— Барак! — изрева крал Анхег. — Посочи ми само една основателна причина, която би ме възпряла да не те прибера във Вал Алорн, окован във вериги!

— Доста е ядосан, нали? — отбеляза Хетар.

— Като го напия, ще омекне — отвърна Барак и повдигна рамене.

— Съжалявам, Гарион! — гръмогласно се провикна Анхег. — Аз и Варана се опитахме да го настигнем, но неговото корито се оказа по-бързо, отколкото предполагахме.

— Корито ли! — възропта Барак.

— Всичко е наред, Анхег — успокои го Гарион. — Те пристигнаха след като всичко вече бе свършило.

— Значи успя да си върнеш сина, така ли?

— Да.

— Ами покажи го де, моето момче! Ние всички доста се потрудихме, за да ти го върнем.

Се’Недра излезе напред с Геран на ръце. Анхег притисна и двамата към гърдите си в меча прегръдка, ухили се и погъделичка Геран, който се заля от смях.

Когато ги пусна, Се’Недра се опита да направи реверанс, но той я спря:

— Недей, Се’Недра! Ще вземеш да изтървеш детето.

Тя се засмя, обърна се към император Варана и го поздрави с усмивка.

— Здравей, Се’Недра — отвърна беловласият император. — Изглеждаш чудесно. — Той я огледа с присвити очи. — На мен ли така ми се струва, или наистина си понапълняла?

— Това е временно — отвърна малката кралица. — По-късно ще ги обясня.

В това време Брадор и Атеска приближиха към Закат.

— Нима това наистина сте вие, ваше императорско величество! — обърна се Атеска към императора с престорена изненада. — Не мога да си представя, че ви срещам на това място.

— Генерал Атеска — отговори му Закат, — не смяташ ли, че се познаваме твърде добре, за да използваме подобни преструвки?

— Много се тревожихме за вас — намеси се Брадор. — Бездруго случайно се намирахме наблизо, та решихме… — Той разпери ръце.

— И ако не е тайна, какво правехте тук, наблизо? Нали ви оставих край брега на река Маган?

— Случиха се важни събития — намеси се Атеска. — Армията на Урвон се разпадна, пък и даршиванците изглеждаха доста объркани. Брадор и аз се възползвахме от това и отново присъединихме Пелдан и Даршива към територията на империята. Успяхме да отблъснем даршиванската армия и я преследвахме из всичките кътчета на Южна Даласия.

— Много добре, господа — одобрително каза Закат. — Изключително. Трябва по-често да се оттеглям в почивка.

— И това той нарича почивка! — промърмори Сади.

— Разбира се — намеси се Силк. — Боят с дракони винаги оказва твърде ободряващо влияние върху нервите.

Закат и Варана се гледаха изучаващо.

— Ваши императорски величества — учтиво се обърна Гарион към двамата мъже. — Най-добре би било да ви представя един на друг. Император Варана, това е Негово императорско величество Кал Закат от Малореа. Император Закат, това е Негово императорско величество Ран Боруни Четиринадесети, владетел на Толнедранската империя.

— Просто Варана, Гарион. Варана е съвсем достатъчно — каза толнедранецът. — Чували сме много неща за вас, Кал Закат — продължи той и протегна ръка.

— Със сигурност нищо добро, Варана — засмя се Закат и разтърси с охота подадената му десница.

— Слуховете рядко отговарят на истината, Закат.

— С вас имаме да обсъдим много въпроси, ваше императорско величество — рече Закат.

— Наистина е така, ваше императорско величество.

По всичко личеше, че крал Олдорин е изправен на ръба на нервен срив. Неговото островно кралство изведнъж бе засипано от кралски особи. Гарион се стараеше да ги представя колкото е възможно по-внимателно и по-безболезнено. Крал Олдорин успя да изтръгне няколко поздрава от скованите си устни, но по всичко личеше, че е забравил предългите цветисти изречения, типични за дворцовия етикет. Гарион го дръпна настрани.

— Такова нещо не се случва всеки ден — започна той. — Днес на едно място са се събрали Закат от Малореа, Варана от Толнедра и Анхег от Черек. Това ни предоставя единствената по рода си възможност да направим изключително сериозни стъпки към постигането на световен мир, за който човечеството жадува от хилядолетия.

— Твоето присъствие тук, Белгарион от Рива, прави блясъка на днешния ден още по-ярък.

В отговор на тези негови думи Гарион се поклони.

— Въпреки че честта и гостоприемството на вашия дворец са несъмнено чудо на света — продължи риванският крал, — би било неразумно от наша страна, ако пропилеем предоставената ни възможност и не я използваме за нашето благородно дело. Ето защо ви умолявам да осигурите на мен и моите приятели подходящо място, където можем да поговорим насаме, обсъждайки перспективите, разкрили се пред нашите страни при тази на пръв поглед случайна среща, в която обаче, поне според мен, случайността не е определящият фактор. Не се съмнявам, че самите богове имат немалък дял в нейното осъществяване.

— Аз съм сигурен в това, ваше величество — отвърна Олдорин. — На последния етаж на двореца ми има съвещателни зали, крал Белгарион. Ти и твоите приятели можете да разполагате с тях, когато пожелаете. Убеден съм, че от тази среща ще произлязат велики дела, и ми е достатъчна честта, че това величаво събитие протича под моя покрив.

На последния етаж се проведе импровизирано съвещание между владетелите на най-могъщите страни на света. По всеобщо съгласие то бе председателствано от Белгарат. Гарион прие да защитава и интересите на кралица Порен, а Дурник — тези на крал Фулрах. Релг говори от името на улгите и Марагор. Мандорален представяше Арендия, а Хетар говори от името на своя баща. Силк представляваше брат си Ургит, Сади говореше от името на Салмисра, а Нател, на когото много рядко му се налагаше да казва каквото и да било — на тулите. Никой не беше особено заинтересуван да поеме ролята на крал Дроста лек Тун от Гар ог Надрак.

За най-голямо разочарование на Варана, още в самото начало на разговора бе достигната договореност търговските въпроси да бъдат изключени от работата на срещата. След като уточниха това, владетелите се заеха за работа.

По средата на втория ден Гарион отпусна гръб върху облегалката на креслото си, почти без да слуша непрестанния спор между Закат и Силк за мирния договор между Малореа и Ктхол Мургос. Риванският крал въздъхна замислено. Само преди няколко дни той и неговите спътници бяха присъствали на — и бяха участвали активно в — най-знаменателното събитие в историята на вселената, а сега седяха около една маса, обсъждайки напрегнато въпросите на международната политика. Онова, което се случваше пред очите му, изглеждаше някак разочароващо. Ала беше сигурен, че хората по целия свят ще проявят несравнимо по-голям интерес към тази среща, отколкото към събитията, протекли неотдавна в Корим. Е, поне за известно време.

Най-сетне беше подписан мирният договор от Дал Перивор. Споразуменията бяха принципни и най-общо очертани. Разбира се, все още предстоеше те да бъдат ратифицирани от онези монарси, които не бяха присъствали лично на срещата. Отделните клаузи бяха формулирани предпазливо и се основаваха по-скоро на добрата воля, отколкото на строги условия, поставени след продължителни дипломатически преговори. Въпреки това според Гарион те представляваха най-голямата надежда на цялото човечество. Повикани бяха множество писари, които имаха нелеката задача да препишат огромното количество бележки, водени прилежно от Белдин. След това беше решено, че след срещата ще бъде издаден документ, носещ печата на крал Олдорин — домакина на срещата.

Церемонията по подписването беше грандиозна — мимбратите притежават ненадминат талант в организирането на величествени прояви.

Следващият ден бе определен приятелите да си кажат довиждане. Закат, Кайрадис, Ерионд, Атеска и Брадор се отправиха към Мал Зет. Останалите трябваше да се качат на борда на „Морска птица“, която след дълго пътуване щеше да ги отведе у дома. Преди да се разделят, Гарион и Закат водиха дълъг разговор. Обещаха да си пишат и да си ходят на гости, когато държавническите им задължения го позволяват. И двамата знаеха, че писането ще е лесно, ала посещенията бяха твърде проблематични.

Двамата се разделиха и Гарион отиде при семейството си, което тъкмо се сбогуваше с Ерионд. Кралят на Рива придружи младия и все още неизвестен никому бог на ангараките до кея, където чакаше корабът на Атеска.

— Двамата с теб изминахме дълъг път, Ерионд — рече Гарион.

— Така е — съгласи се Ерионд.

— На теб тепърва ти предстои много.

— Вероятно много повече, отколкото би могъл да си представиш, Гарион.

— Готов ли си за това?

— Да, Гарион. Готов съм.

— Добре, ако някога ти потрябвам, обади се. Ще дойда при теб по най-бързия начин.

— Ще запомня това.

— Постарай се да не работиш толкова много — не оставяй Кон да затлъстее.

— Няма такава опасност — усмихна се младият бог. — Кон и аз имаме дълъг път пред себе си.

— Бъди здрав, Ерионд!

— Ти също, Гарион.

Двамата си стиснаха ръцете и Ерионд се качи на чакащия кораб.

Гарион въздъхна и се запъти към мястото, където беше закотвена „Морска птица“. Качи се на борда и се присъедини към останалите си приятели. Те наблюдаваха кораба на Атеска, който се отдалечаваше от пристанището, описвайки лека дъга край кораба на Грелдик, който чакаше вдигането на котвата с нетърпението на завързано ловно куче.

Моряците на Барак освободиха кораба от въжетата, задържащи го към кея, и загребаха към откритото море. После вдигнаха платната и „Морска птица“ се понесе, порейки вълните, към дома.