Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (16)

15.

На разсъмване, когато се завърнаха в двореца, за своя изненада завариха почти всички будни. Вълна от възклицания премина през тронната зала, когато Гарион и Закат влязоха. Ризницата на Гарион беше обгорена и почервеняла от кръвта на дракона. Туниката на Закат беше овъглена, а от едната страна на бронята му личаха следи от големи зъби. Състоянието на доспехите им беше безмълвно свидетелство за сериозността на битката.

— Мои славни воини! — ликуващо извика кралят и Гарион си помисли, че кралят е заключил, че щом се връщат живи, сигурно са успели да убият дракона.

— През всичките години, в които този ужасен звяр опустошаваше нашето кралство — заговори кралят, — за пръв път някой го принуждава да избяга.

После, забелязал учудения поглед на Белгарат, владетелят поясни:

— Няма и два часа, откакто видяхме дракона да лети над града, пищейки от болка и страх.

— Накъде се отправи той, ваше величество? — попита Гарион.

— За последен път са го забелязали да лети към морето, господин рицарю, а както всички знаят, леговището му е някъде на запад. Наказанието, което му наложихте вие и вашият храбър другар, го е прогонило от кралството. Несъмнено той ще потърси подслон в някоя пещера и там ще си ближе раните. Сега, ако ви е угодно, нашите уши жадуват да чуят разказа за случилото се.

— Позволете — рече Белгарат и пристъпи напред. — Двамата воини са скромни мъже, ваше величество, както подобава на благородството им. Опасявам се, че ще бъдат сдържани в описанието на подвига си, за да не се покажат самохвалковци. Може би е по-добре аз да разкажа за сблъсъка вместо тях, за да може ваше величество и членовете на този съвет да получат по-вярна представа за това, което се случи.

— Добре казано, господин Гарат — отвърна кралят. — Истинската скромност е венецът на всеки мъж с благородническо потекло, но тя наистина, както казвате, често скрива величието на такава битка. Моля ви, продължавайте.

— Откъде да започна? — замисли се Белгарат. — Хм, да. Както ваше величество добре знае, навременното предупреждение на господин Ерезел, че драконът опустошава селото Дал Еста, ни накара да действаме незабавно. Веднага щом напуснахме тази зала, се качихме на конете и препуснахме с голяма бързина към това село. Там горяха огромни огньове — живо свидетелство за огнения дъх на дракона, а добитъкът и голяма част от хората бяха вече убити и частично изядени от звяра, за който всяка плът представлява храна.

— Жалко — въздъхна кралят.

— Съчувствието му е много красиво — прошепна Закат на Гарион, — но се чудя дали би бръкнал в хазната, за да помогне на селяните да построят отново домовете си.

— Искаш да кажеш да върне обратно част от данъците, след като е положил толкова усилия да ги измъкне от народа си? — подигравателно попита Гарион. — Едва ли.

— Двамата воини разучиха внимателно земите около селото — разказваше Белгарат. — И скоро откриха дракона, който в този момент се хранеше с телата на стадо коне.

— Аз видях само един — прошепна Закат.

— Понякога той разкрасява нещата, за да направи историите си по-вълнуващи — обясни му Гарион също шепнешком.

Белгарат се оживи.

— Следвайки моя съвет — каза той скромно, — двамата защитници на вашето кралство спряха, за да обмислят положението. Всички веднага разбрахме, че вниманието на дракона е изцяло погълнато от зловещия му пир и че поради своите гигантски размери и свирепост чудовището е изоставило всякакви мисли за бдителност. Рицарите се разделиха и обградиха хранещия се дракон, за да го нападнат от две страни, като се надяваха да го пронижат смъртоносно. Придвижваха се бавно, стъпка по стъпка, защото, макар да са най-смелите мъже, които познавам, те не са безразсъдни.

В тронната зала се беше възцарила пълна тишина, придворните слушаха стареца неми, бездиханни, очаровани, със същото безкрайно опиянение, което Гарион беше виждал от дете в трапезарията на фермата на Фалдор.

— Не преувеличава ли малко? — прошепна Закат.

— Мисля, че това е в кръвта му — отвърна Гарион. — Дядо никога не е бил способен да разкаже историята такава, каквато е в действителност. Винаги изпитва необходимост от артистична намеса.

След като се увери, че е завладял изцяло вниманието на публиката си, Белгарат започна да си служи с триковете, типични за изкуството на разказвача. Променяше височината и силата на гласа си. Ту забавяше, ту ускоряваше ритъма. Понякога гласът му спадаше до шепот. Очевидно страшно се наслаждаваше на разказа си. Описа едновременното нападение срещу дракона в ярки подробности. Разказа за първоначалното отстъпление на чудовището, като безпричинно добави напълно измислено чувство на триумф в сърцата на двамата рицари и тяхната вяра, че са нанесли смъртоносни удари с копията си. Въпреки че последното твърдение не беше напълно вярно, то много спомогна за увеличаване на напрежението.

— Ще ми се да бях видял тази битка със собствените си очи — промърмори Закат. — Нашата беше много по-прозаична.

Старецът продължи да описва отмъстителното завръщане на дракона и, само за да направи нещата още по-интересни, се разпростря надълго и широко върху смъртната опасност, надвиснала над Закат.

— И тогава — продължи вълшебникът, — без да се бои за живота си, неговият смел другар се хвърли в битката. Ужасен от мисълта, че приятелят му вече е получил фаталния удар, и изпълнен със справедлив гняв, той се хвърли срещу самите зъби на звяра, нанасяйки с две ръце страхотни удари с могъщото си оръжие.

— Ти наистина ли си мислеше тези неща? — попита Закат и погледна въпросително Гарион.

— Приблизително.

— А после — продължи Белгарат, — въпреки че би могло да е някаква измама от блещукащата светлина на горящото село, ми се стори, че видях меча на героя целия в пламъци. Отново и отново той нанасяше удари и всеки път беше възнаграден с реки от ярка кръв и агонизиращи писъци. След това, о, ужас, случаен удар на мощните драконови нокти отхвърли нашия смел боец назад, той се олюля и после падна — строполи се върху тялото на своя спътник, който напразно се опитваше да се изправи.

Викове на отчаяние се разнесоха сред човешкото множество събрало се в тронната зала, макар че присъствието на двамата герои съвсем ясно доказваше, че са оцелели.

— Откровено признавам — продължи Белгарат, — че изпитах черно отчаяние. Но докато свирепият дракон бе напрегнал всички сили да убие нашите бойци, единият от тях — няма да казвам името му, — хвърли своя пламтящ меч право в окото на омразния звяр.

Последва рев на одобрение.

— Пищейки от болка, драконът се олюля и падна. Нашите воини се възползваха от тази моментна възможност и се изправиха на крака. И тогава се разгоря най-страховита битка. — Белгарат продължаваше да описва с увлекателни подробности поне десет пъти повече удари, отколкото в действителност бяха нанесли Гарион и Закат.

— Ако бях завъртял меча толкова пъти, ръцете ми щяха да окапят — заяви Закат.

— Няма значение — отвърна Гарион. — Той просто се забавлява.

— Най-накрая — завърши Белгарат, — неспособен да понася повече страшното наказание, драконът, който никога по-рано не беше познал страха, се обърна и страхливо избяга от бойното поле, прелитайки, както каза ваше величество, точно над този почтен град към своето скрито леговище. А там страхът, разтърсил го през изтеклата нощ, струва ми се, ще го разяжда повече, отколкото получените рани. Вярвам, че няма да се върне в кралството ви, ваше величество. Колкото и да е глупаво, чудовището не би пристигнало отново по свое желание на мястото, където е изпитало толкова много болка. Предположението ми беше такова и се случи точно така, ваше величество.

— Великолепно! — доволно каза кралят. Тълпата в тронната зала избухна в гръмовни аплодисменти. Белгарат се обърна и се поклони, като даде знак на Гарион и Закат да направят същото, щедро позволявайки им да споделят хвалебствията.

Благородниците от кралския двор — някои от тях с искрени сълзи в очите — пристъпиха напред да поздравят триото — Гарион и Закат за героизма им, а Белгарат — за яркото описание на подвига им. Гарион забеляза, че Нарадас е застанал до краля. Мъртвешките му бели очи горяха от омраза.

— Бъдете нащрек — предупреди Гарион приятелите си. — Нарадас замисля нещо.

Щом врявата утихна, белоокият гролим пристъпи напред и каза:

— Аз също присъединявам гласа си към общия хор в тази зала за възхвала на двамата могъщи герои и техния чудесен съветник. Никога това кралство не е срещало подобни герои. Струва ми се обаче, че трябва да проявим по-голяма предпазливост. Боя се, че господин Гарат под влиянието на впечатленията си от тази неописуемо велика битка и съвсем разбираемо опиянен от онова, което е видял, може би е твърде оптимистично настроен за настроението на дракона. Наистина повечето нормални същества биха отбягвали място, което е било поле на такава отчаяна агония, но тази отвратителна, омразна твар не е обикновено същество. И като познаваме отблъскващата му природа, може би трябва да приемем, че по всяка вероятност звярът ще се изпълни с ярост и жажда за отмъщение. Ако тези силни воини отпътуват сега, това почтено и обично кралство ще остане беззащитно пред отмъстителните набези на едно същество, пропито от омраза.

— Знаех си, че ще го направи — процеди през зъби Закат.

— Ето защо честта ме задължава — продължи Нарадас — да посъветвам Негово величество и членовете на кралския двор да помислят дълго и спокойно, вместо да вземат прибързани решения, без да забравят великите качества на тези рицари. Ние видяхме, че те са може би единствените, които могат да се изправят срещу чудовището с някаква надежда за успех. Кои други рицари из нашите земи бихме могли да посочим, способни да дадат същия героичен отпор на звяра?

— Това, което казваш, може да е истина, господин Ерезел — поде кралят с учудваща хладина, — но би било грубо от моя страна да ги държа тук против волята им, като се има предвид свещеният характер на похода, който са предприели. Вече ги забавихме тук твърде дълго. Те ни оказаха прекалено голяма помощ. Да изискваме още от тях би било крайно неблагодарно от наша страна. Ето защо обявявам, че утре ще бъде ден на празненства и на благодарност навсякъде в кралството, а вечерта ще завърши с дворцово пиршество, на което ще почетем тези могъщи воини и ще им кажем с голямо съжаление „сбогом“. Виждам, че слънцето е изгряло, а нашите герои без съмнение са много уморени от битката с омразния дракон през изминалата нощ. Затова днес ще бъде ден на подготовка, а утре — на радост и отдаване на почит и благодарност. Нека си легнем сега, за да имаме време да си починем, а след това още по-усърдно да отдадем силите си в изпълнение на своите многобройни задачи.

— Мислех си, че никога няма да стигне до това — сподели Закат, докато тримата вървяха през претъпканата тронна зала. — Наистина мога да заспя прав.

— Моля те, недей — отвърна Гарион. — Носиш доспехи и ще издрънчиш ужасно, когато рухнеш на земята. И аз съм уморен колкото тебе.

— Ти поне имаш някого, с когото да спиш.

— Всъщност имам си двама, като броим вълчето. Забелязал съм, че малките проявяват нездрав интерес към пръстите на краката.

Закат се засмя.

— Дядо — каза Гарион, — досега кралят с радост се съгласяваше с всичко, което предлагаше Нарадас. Да не си се намесил в тази работа?

— Направих няколко предложения — призна Белгарат. — Обикновено не обичам да върша такива неща, но ситуацията беше малко необичайна.

Вън, в коридора, Нарадас настигна тримата приятели и изсъска:

— Все още не си спечелил, Белгарат.

— Да, вероятно не съм — призна самоуверено старият вълшебник. — но тогава и ти не си, Нарадас. Представям си как Зандрамас — вярвам, чувал си това име — ще се ядоса, като разбере колко жалко си се провалил. Може би, ако започнеш да тичаш веднага, ще успееш да и избягаш поне за известно време.

— Това не е краят, Белгарат.

— Никога не съм си го помислял, момче. — Белгарат протегна ръка и го потупа по бузата, което бе тежка обида за белоокия. — Сега тичай, гролиме — посъветва го той, — докато все още си цял. — Вълшебникът замълча за миг. — Освен, разбира се, ако не искаш да предизвикаш мен. Познавам ограничените ти възможности и не те съветвам да го сториш, но това изцяло зависи от теб.

Като хвърли уплашен поглед на Вечния човек, Нарадас избяга.

— Забавлявам се да правя това с такива като него — злорадо каза Белгарат.

— Ти си ужасен старец, знаеш ли? — рече Закат.

— Никога не съм претендирал за друго, Закат — засмя се старият вълшебник. — Хайде да отидем да поговорим със Сади. Нарадас наистина започва да ни пречи. Мисля, че е крайно време да ни остави на мира.

— Готов си на всичко, нали? — попита Закат, докато вървяха по коридора.

— За да приключа с тази работа ли? Разбира се.

— А когато аз ти попречих в Рак Хага, можеше да ме убиеш и да ме запратиш в нищото, нали?

— Можех.

— Но не го направи. Защо?

— Защото помислих, че някога може да ми бъдеш необходим, и видях в теб нещо повече от онова, което виждаха другите.

— Повече от един император на половината свят?

— Това са глупости, Закат — отвърна презрително Белгарат. — Твоят приятел тук е Върховният господар на Запада и все още се затруднява кой ботуш на кой крак да обуе.

— Не е вярно! — бурно възрази Гарион.

— Вероятно защото Се’Недра ти помага. Ето от това наистина имаш нужда, Закат, от съпруга, от човек, който ще се грижи да изглеждаш достатъчно представителен.

— Боя се, че за това не може и дума да става, Белгарат — въздъхна Закат.

— Ще видим — отвърна Вечният човек.

Когато се прибраха в покоите си обаче, посрещането не беше никак сърдечно.

— Ти, стари глупако! — започна Поулгара, обръщайки се към баща си. Оттук насетне нещата се влошиха още по-бързо.

— Идиот! — изкрещя Се’Недра на Гарион.

— Моля те, Се’Недра — търпеливо я прекъсна Поулгара, — остави ме да довърша.

— О, разбира се, лейди Поулгара — любезно се съгласи риванската кралица. — Извинявай. Ти си ги търпяла много повече години от мен и е естествено гневът ти да е по-голям от моя. Освен това мога да спипам този герой, когато е сам в леглото, и ще му налея малко ум в главата.

— А ти искаш да се женя? — обърна се Закат към Белгарат.

— Бракът има своите недостатъци — отвърна примирено старият вълшебник и се огледа. — Виждам, че стените са все още по местата си, и ми се струва, че все още нищо не е избухнало. Може би в крайна сметка все някога ще пораснеш, Поул.

— Значи пак реши да ми оставиш бележка? — почти изкрещя тя. — Само една жалка бележка и нищо друго?

— Нямахме време.

— И тръгнахте срещу дракона сами?

— И вълчицата беше с нас.

— Вземаш със себе си едно слабо животно? Това ли е твоята представа за защита?

— Тя ни беше от голяма полза.

В този момент Поулгара започна да ругае — на няколко различни езика.

— Чакай, Поул — прекъсна я той. — Ти дори не знаеш какво означават тези думи — поне се надявам, че не знаеш.

— Не ме подценявай, старче. Няма да ти се размине само с това, още не съм свършила. Добре. Се’Недра, твой ред е.

— Мисля, че ще предпочета да проведа разговора си с Негово величество насаме, където мога да бъда много по-пряма — заяви мъничката кралица с леден глас.

Гарион трепна.

Тогава неочаквано заговори Кайрадис:

— Беше неучтиво от твоя страна, императоре на Малореа, да се излагаш на смъртна опасност, без първо да се посъветваш с мен. — Белгарат очевидно се беше изразил твърде неясно по време на разговора си с пророчицата, преди да се отправят към срещата с дракона, и „случайно“ бе забравил да спомене какво са намислили да правят. Напълно в неговия стил.

— Моля за прошка, света пророчице — извини се Закат. — Въпросът беше толкова спешен, че нямаше време за никакви консултации.

— Добре го каза — промърмори Велвет. — Ще направим от тебе възпитан мъж.

Закат вдигна забралото на шлема си и се засмя с неочаквано жив, момчешки смях.

— Дори и да е така, Кал Закат — продължи строго Кайрадис, — знай, че съм ти сърдита за тази прибързана и необмислена постъпка.

— Обхванат съм от смущение, света пророчице, че съм допуснал да те обидя, и се надявам, че може би ще намериш прошка в сърцето си за моята грешка.

— О — въздъхна Велвет. — Той ще стане просто прекрасен съпруг. Келдар, ти записваш ли си?

— Аз ли? — учуди се Силк.

— Да. Ти.

Бяха се случили твърде много неща и Гарион се чувстваше крайно изтощен.

— Дурник — подхвана жално той, — ще ми помогнеш ли да се измъкна от това? — И почука с кокалчетата на пръстите си нагръдника на бронята.

— Щом искаш. — Дори гласът на Дурник звучеше студено.

 

 

— То наистина ли трябва да спи с нас? — оплака се Гарион на разсъмване.

— Топло е — отговори рязко Се’Недра. — Което е повече от това, което мога да кажа за някои други. Освен това някак запълва празнотата в сърцето ми — донякъде, разбира се.

Вълчето под завивките ближеше с ентусиазъм пръстите на Гарион, след което, естествено, започна да ги хапе.

 

 

Спаха почти цял ден и станаха в късния следобед. Изпратиха слуга до краля да извини отсъствието им от нощните празненства, като се оправдаваха с крайна умора.

— Според теб дали сега е удобно да поискаме да видим тази карта? — попита Белдин.

— Не мисля — отговори Белгарат. — Сега Нарадас е принуден да действа решително. Той знае колко безмилостна е Зандрамас, така че ще направи всичко, за да ни държи далеч от картата. Все още се ползва от благосклонността на краля и ще измисли най-различни поводи да ни пречи. Защо просто не го оставим да се чуди какво сме намислили? Така ще го държим в напрежение, докато Сади намери удобен случай да го приспи завинаги.

Евнухът се поклони подигравателно на двамата вълшебници.

— Има и друга възможност, Белгарат — рече Силк. — Мога да се измъкна от двореца да събера необходимата ни информация. Ако успея да определя местоположението на картата, една умела кражба с взлом би разрешила нашия проблем.

— Ами ако те хванат? — попита Дурник.

— Моля те, Дурник — възкликна Силк. — Не ме обиждай.

— Предложението му има своите добри страни — намеси се Велвет. — Келдар е способен да открадне и зъбите на човек, та дори той да е със затворена уста.

— По-добре не разчитай на това — каза Поулгара. — Нарадас е гролим и сигурно е поставил десетки капани около картата. Той познава всички ни, най-малко е запознат с нашата репутация, и съм сигурна, че дарбите на Силк са му добре известни.

— Наистина ли трябва да го убием? — тъжно попита Ерионд.

— Нямаме избор, Ерионд — отговори Гарион. — Докато е жив, ще ни пречи на всяка крачка. — Кралят на Рива се намръщи. — Може и да си въобразявам, но Зандрамас не желае изобщо да остави избора на победителя в ръцете на Кайрадис. Ако успее да ни забави, тя ще спечели, защото ние няма да се явим в уреченото време.

— Твоето предположение е отчасти вярно, Белгарион — потвърди думите му Кайрадис. — Всъщност Зандрамас направи всичко възможно, за да ми попречи да изпълня задачата си. — Пророчицата се усмихна за миг. — Казвам ти честно — тя ми причини много неприятности и ако трябва да избирам между теб и нея, щях да се изкуша. Да, щях да се изправя срещу нея и така рано или късно възмездието щеше да я застигне.

— Никога не съм мислил, че ще чуя подобно нещо от пророк — учуди се Белдин. — Нима действително се отклоняваш от правия път, Кайрадис?

Тя пак се усмихна и каза:

— Добри ми Белдин. Обективността на пророците не е резултат от някакъв каприз, тя е наш дълг, чието бреме е положено върху раменете ни много преди твоето раждане.

Тъй като бяха спали почти цял ден, приятелите разговаряха до късно през нощта. На следващата сутрин Гарион се събуди освежен и се подготви да участва в празненствата.

Благородниците от двора на крал Олдорин бяха прекарали предния ден и вероятно половината нощ в подготовката на речи — дълги, цветисти и като цяло отегчителни слова в прослава на „нашите героични воини“. Скрит зад спуснатото си забрало, Гарион често се улавяше, че дреме — отпуснатостта му бе причинена не от умора, а от скука. По едно време чу леко издрънчаване — някой го бе ударил по бронята.

— Ох! — извика Се’Недра, разтривайки лакътя си.

— Какво има, скъпа?

— Трябва ли винаги да носиш тази стомана?

— Знаеш, че трябва. Какво те накара да се опиташ да ми пробиеш ребрата?

— Навик, предполагам. Не заспивай, Гарион.

— Не спях — излъга той.

— Наистина ли? Тогава защо хъркаше?

След речите кралят прецени, че всички присъстващи едва държат очите си отворени, и призова добрия господин Фелдегаст да раздвижи обстановката.

Този ден Белдин се представи с целия си блясък — дори надмина себе си. Ходеше на ръце, правеше изумителни задни салта, жонглираше със смайваща сръчност — като през цялото време разказваше разни шеги.

— Надявам се, че успях да добавя своя малък дял към празненствата, така ли е, ваше величество? — завърши той изпълнението си и се поклони в отговор на бурните аплодисменти на човешкото множество.

— Ти наистина си виртуоз, господин Фелдегаст — похвали го кралят. — Споменът за твоето представление години наред ще стопля сърцата ни в мрачните зимни нощи.

— О, колко мило, че изричате тези думи, ваше величество — каза Белдин и направи дълбок поклон.

Преди края на пиршеството Гарион и Закат се върнаха до покоите си да похапнат: не можеха да се хранят в главната трапезария, без да вдигнат забралата си. Ала двамата бяха почетни гости на тържествата и дългът им повеляваше да присъстват на пира.

— Никога не съм се забавлявал като гледам как се хранят други хора — каза тихо Закат на Гарион, след като влязоха в залата и заеха местата си.

— Ако искаш забавление, гледай Белдин — отговори Гарион. — Снощи леля Поул разговаря много строго с него. Напомни му днес да се държи възпитано. Виждал си как обикновено се храни. Неимоверните усилия се държи добре едва не го накараха да избяга от пиршеството.

Нарадас седеше от дясната страна на краля. Белите му очи шареха, погледът му бе леко озадачен. Фактът, че Белгарат не беше направил опит да се добере до картата, очевидно го объркваше.

Не след дълго прислугата започна да донася ястията. Миризмите накараха устата на Гарион да се напълни със слюнка, дощя му се да бе похапнал повечко в покоите си.

— Трябва да говоря с главния готвач на краля, преди да си тръгнем — рече Поулгара. — Тази супа е превъзходна.

Сади хитро се изсмя.

— Нещо забавно ли казах, Сади?

— Само гледай, Поулгара. Не ми се ще да развалям удоволствието ти.

Изведнъж около централните места на масата се вдигна врява. Нарадас бе станал от мястото си и стискаше гърлото си с ръце. Очите му бяха изцъклени, от устата му излизаха хрипкав и звуци.

— Той се задушава! — извика кралят. — Някой да му помогне!

Няколко от благородниците близо до владетеля наскачаха от местата си и започнаха да тупат гролима по гърба. Ала Нарадас продължаваше да се задушава. Езикът се подаде от устата му, лицето му започна да посинява.

— Спасете го! — изкрещя кралят.

Ала никой вече не можеше да помогне на Нарадас. Тялото му се изви като дъга, вцепени се и се строполи на пода.

Смаяни викове долитаха от всички страни на трапезарията.

— Как го направи? — прошепна Велвет на Сади. — Мога да се закълна, че не си се приближавал до храната му.

На лицето на Сади се изписа самодоволна усмивка.

— Въобще не се наложи да се приближавам до храната му, Лизел — отвърна той. — Снощи обаче видях, че сяда от дясната страна на краля. Промъкнах се тук преди около час и намазах лъжицата му с нещичко, което кара гърлото на човек да се подува. Отокът става толкова голям, че предизвика задушаване. — Евнухът замълча за миг. — Надявам се, че супата му е харесала — добави той. — На мен определено ми хареса.

— Лизел — рече Силк, — защо не поговориш с чичо си, когато се върнем в Боктор? Сега Сади е без работа, а Джевълин умее добре да използва човек с неговите качества.

— В Боктор вали сняг, Келдар — каза Сади с отвращение. — Никак не харесвам снега.

— Не е задължително да се установиш непременно в Боктор, Сади. Какво ще кажеш за Тол Хонет? Във всеки случай обаче ще трябва да оставиш косата си да порасте.

Закат се наведе напред и се засмя.

— Великолепно, Сади — добави той своите поздравления към останалите похвали, отправени към евнуха. — Освен това го извърши съвсем на място. Нарадас ме отрови в Рак Хага, а ти му го върна тук. Виж какво, ще ти платя два пъти повече от офертата на Джевълин, ако дойдеш да работиш за мен в Мал Зет.

— Закат! — възкликна Силк.

— Възможностите за работа, изглежда, стават все по-богати във всички части на света — отбеляза Сади.

— Трудно се намират добре подготвени хора, приятелю — отвърна му Закат.

Треперещ, с пребледняло лице, кралят бе изведен от залата. Когато минаваше покрай тяхната маса, Гарион го чу да хлипа.

Белгарат започна да сипе най-черни ругатни.

— Какво има, татко? — попита го Поулгара.

— Този идиот ще бъде в траур седмици наред. Тази карта никога няма да попадне в ръцете ми!